ИЗ "ПЕСЕН БЕЗ ДУМИ"

Ивона Тачева

web

1

Митничарят бързаше да се прибере у дома си и мислеше за турчина, когото днес бе заловил да пренася кесия с диаманти във влака. Турчинът се опита да го подкупи - извади един скъпоценен камък и го вдигна до очите му сякаш искаше да го ослепи. Диамантът святкаше остро с белите си зарици между пожълтелите от тютюна пръсти на пътника и митничарят се поколеба за миг, но мълниеносно си спомни суеверието, че нечестно придобита драгоценност носи неизлечима болест на притежателя си, и отблъсна ръката на истанбулеца.

И друг път митничарят бе имал сгода ей тъй, изведнъж да забогатее - някакъв банкер бе забравил в купето чанта с милиони - чисто злато! - и той я намери. Една монета не тури в джоба си, а всичко, както си му е редът, предаде, получи благодарствено писмо от банкера, а митничарите дълго го подиграваха: „Балама с балама!”. Жена му само рече: „Станало, каквото било писано” - и повече не заговори за това. Жена му...

Сега тя седи на одъра, бременна, босонога, по риза с шевица по пазвата и ръкавите, седи и го чака, плете си и си разплита плитката - кое време е вече, още го няма, огънят къкри в огнището и позлатява ланитите на Дева Мария и младенеца от иконата.

Бе ветровито и безлунно, запърхаха снежинки и митничарят извади фенерчето си. Изневиделица насреща му се люшна човек: „Ако си жена, сестра ми бъди, ако си мъж - брат да си ми! Спаси ме!” - и се строполи на пътя. Митничарят се приближи предпазливо, насочи фенерчето си и потръпна - то не бе човек, ами жив труп. Оня бе изгубил свяст, душата му вече се силеше да се откъсне и митничарят едва го довлачи до дома си. Потропа на стъклото: „Аз съм, не се плаши, един човек водя с мене!” И не даде на жена си да погледне непознатия, не дай боже от уплахата плодът да се обърне в утробата й.

Три месеца митничарят държа несретника в къщата си. Той бил войник от войските край границата, където върлувала холера. Присвил го стомахът я от клисавия хляб, я от блудкавата войнишка чорба, но фелдшерът отсякъл: „Холера, г-н капитан!” А капитанът посочил варницата, където хвърляли умрелите. Блъснали набедения в ямата и изсипали върху му лопата вар, но когато се свечерило, момчето се изкатерило от труп на труп и успяло да се измъкне оттам.

Митничарят маза изгорялата му от варта кожа със свинска мас, а стопанката вареше на войничето жълт кантарион и невен с мед и няколко капки червен лук, както баба й - знахарката, знаела да вари, пареше му ризите в казана и сутрин четеше молитва за болен, а момчето повтаряше шепнешком след нея: „...и всички страдания и болки, които Ти, Господи, ми пращаш, търпеливо ще понеса...”

Полека-лека то оздравя. На сбогуване се закле да не забравя до гроб сторената му добрина. Войната продължаваше, войничето се изгуби в нея и се не видя, а годината бе деветстотин и тринайста.

2

Бе Черешова задушница и Йордана отиде на гроба на баща си, хаджи Михаил. Тя изскуба пирея, израснал наоколо, преля с вода и вино на кръст пръстта, остави бели божури до камъка с издълбаното име на покойника, запали свещ, за да е светло на душата му, и си тръгна, когато пламъчето угасна.

Хаджи Михаил беше търговец като баща си, който продаваше вълна, кожи и восък в Солун и пътуваше дотам с върволица катъри, натоварени със стоката, и с арнаутски нож и револвер в аления пояс. По негово време търговията по цялото левантинско крайбрежие до Константинопол процъфтяваше заради ниското мито и предприемчивостта на евреите и венецианците. Хаджи Михаил наследи богатството му и с опита още от юношеството си, когато придружаваше баща си по южните пазари, продължи по утъпканите пътища, но с безпогрешния си усет се захвана с монетната търговия, която все повече се разрастваше между Австрия и Цариград. От Видин хаджи Михаил отиваше в Крайова, оттам в Брашов, Сибиу и Темешвар, после в Пеща и накрая във Виена, а сетне поемаше обратно към Константинопол. Преди да се задоми, бе на хаджилък в Света гора и докрая на живота си не се разделяше с кехлибарената броеница, която купи от монасите в българския манастир. Хаджи Михаил бе сред най-почитаните и замогнати търговци на кайзерски талери на Балканите, но имаше и съперници, не по-малко умни и дейни от него: Димитри Йоаким от Търново, Маникати Сафрано от Мелник, Йованчо Гешоглу и други, които бяха привели щедри военни вноски в хазната във Виена и поради това бяха прибавили по едно „фон” към имената си. Понякога хаджи Михаил чакаше реда си заедно с тези господа в консулските агенции и вътрешно се присмиваше на вратовръзките им от черна коприна, вързани на панделка и лачените им обуща. Когато разказваше у дома си за тези срещи, хаджи Михаил казваше: „Видях еди-кой си от фонфоните.”

Хаджи Михаил имаше просторна къща на два ката. През пролетта домът му потъваше в лилавите облаци на люляците, през лятото - в сянката на лозниците, а през есента до Архангелов ден в двора грееха гергини и хризантеми. Стълбището, което водеше към горния кат, завършваше с резбована арка, чардакът беше затворен и превърнат в гостна с миндери. На тавана бе изрисувана в медальон гледка от Атон, а по стените имаше алафранги¹ с изписани вази, от които пиеха вода пауни. Нежно обагрените рози от стенописите обрамчваха и инициалите на хаджи Михаил навън под стрехата на къщата. Той имаше собствена соба, където бе писалището му, софата, покрита с килим от червена вълна, а до нея бе синията с наргиле, сребърен поднос и кана със седефени инкрустации, донесени от „сърцето на Ориента”. В тази стая само Йордана, любимката на хаджи Михаил, имаше право да влиза от цялата му челяд, за да му донесе силно турско кафе с лъжичка бяло сладко, да запали лампионите или за да му помогне да подреди книжата си в папките от фина агнешка кожа. Хаджи Михаил си беше наумил да изпрати Йордана във френския колеж в Пловдив. Чувстваше се уморен от безконечните си пътувания, от тревогите около пристигането на кореспонденцията си навреме, проучването на пазарите и цените на флорините. Смяташе, че ако изучи Йордана, тя ще бъде негов доверен помощник в делата му, когато той отсъства, а после, когато тя се омъжи, щеше да наеме някое будно момче от градчето. Йордана имаше бързата мисъл на баща си, бе чевръста, скъпа на думи и паметлива. Лицето й бе прасковено, с искрящи очи и тънък нос като на херувим.

Хаджи Михаил имаше слабост към три неща в живота си: дъщеря си, вестниците и арабските атове. Всяка пролет ходеше до Кюстендил при големия мост, където бяха пазарите за коне и дърва за огрев. Разхождаше се с ръце на гърба и оглеждаше жребците за продан. Разпитваше за годините, имената и нрава им, разгорещяваше се в споровете за цената им и бе придирчив към изработката на седлата и юздите. Тези разговори траеха до икиндия, когато хаджи Михаил изяждаше една шкембе чорба с повечко червен пипер и чесън в хана, и наемаше файтон, за да се прибере вкъщи.

Вълнуваше се силно от новините във вестниците, които понякога четеше на глас пред домочадието си, седнало край мангала: „Французинът Анри Бонал отворил фабрика за коприна в Стара Загора - за износ в Марсилия. Берлинският конгрес дал срок от една година на българите да разрушат крепостите си и да използват камъните за настилка на улиците и за градеж. В Русе австрийски инженери прокарали железница, новият хотел се наричал „Гюл Шахин”, а швейцарски градинари озеленявали градовете по река Дунав с акациеви дървета.” Хаджи Михаил спираше поглед с любопитство на кратките разгласи: „Розово масло в мускали. Цени най- умерени. Търсù х. Наум от Казанлък.” „Пера металически за продан. Не ръждясват, не е лъжа.” „Гостилница „Зора”. Храна добра, прислуга бърза.” „Цяр от бъз, най-паче за гърло.”

Оглашения като: „Малакови² за фусти свилени и кадифени от парижки журнали.” хаджи Михаил благоразумно премълчаваше.

Гръм от ясно небе във фамилията му бе решението му да се откаже от търговията. Стана затворен, ядеше само постна храна, излизаше и се връщаше след дълги часове. Веднъж Йордана го проследи, защото напоследък баща й се оплакваше от слабо сърце и тя се боеше да не му прилошее внезапно при тези негови разходки извън градчето. Безпокоеше се и за друго. Наскоро хаджи Михаил беше извикал нотариуса насаме в собата на горния кат и когато Йордана подреждаше чекмеджетата на писалището, се натъкна на предсмъртното завещание на баща си, в което той отбелязваше, че дарява пари за чимширен иконостас в църквата „Рождение на Пресвета Богородица”, за белокаменна чешма и за училището. Последната му просба бе младият даскал да произнесе надгробното слово и опечалените да не окачват траурна лента на портата, а само горещо да се молят за душата му. Страхът, че може да загуби баща си, започна полека да разрушава малкия златен свят на Йордана и я застави да живее нащрек.

3

Беше се случило това, че една нощ хаджи Михаил видя в съня си престол, заобиколен от юноши - сонм близнаци с невиждана хубост и дрехи като мъгла. На престола седеше девица, млада, а косата й сякаш от чисто сребро, увенчана с корона с аметисти и воал, който свещениците възлагат над посветените за Христови невести. Хаджи Михаил, обзет от страх, падна ничком пред трона. „Аз съм Света Петка. Отиди в параклиса ми, пали кандилото и хвали Бога!” - заповяда му светицата. Разтреперан и просълзен, хаджи Михаил се изправи и й се поклони, а светлите юноши изчезнаха и от престола хвръкна гълъбица.

Всички християни на Балканите имаха особена почит към Света Петка, пустиножителката, великата постница, чудотворката, която бдеше над верността на съпрузите и се застъпваше за изпадналите в беда. В тоя планински край, където река Нишава бе като сърмена нишка сред неплодовитата земя, имаше полуразрушена света обител, съградена в чест на Света Петка. В търсене на препитание, земеделците се преселваха в Македония, търговците кръстосваха между Бяло, Черно и Ядранско море и се застояваха по домовете си само през зимата. Тук омъжваха рано женските си чеда, за умножаване на рода, защото чумата в началото на века бе обезлюдила цели села. Отдавна не се замонашваше мома за чест на семейството, което бе дарило своята лилия на православието. И манастирчето пустееше.

Хаджи Михаил отиваше дотам, осветяваше се с кръстен знак и прекрачваше прага на църквицата. Наливаше зехтин в кандилото, палеше свещ за живите и за мъртвите и пееше тихо тропара на Света Петка.

До пладне бе валяло и птиците бяха замлъкнали. Жената на хаджи Михаил - Любица, точеше кори за баница. Кенарените й ръкави бяха навити до лактите и мургавите й тънки ръце напомняха медните десници по чудотворните икони. Хаджи Михаил застана на прага на одаята, погледна жена си, чието чело бе покрито от дантелата на забрадката й и гласът му стресна Любица, толкова тихо бе слязъл по стълбите и се беше приближил. „Излизаш ли?” Хаджи Михаил само кимна и тръгна към вратата. „Хладно е!” - извика след него жена му, но той не се наметна с дрехата от дебело сукно с гайтанени елици. Любица застана на прозореца, докато мъжът й се изгуби в края на калдъръмената улица. Беше й мъчно, че напоследък бе саможив, все зачетен в попски книги. Нощем лежеше безмълвен, неподвижен, със затворени очи до нея, сякаш помежду им имаше нож, а на Любица й се искаше да се сгуши в него и да заспи, успокоена от топлината му, но дълбоко вкорененият в душата й свян, я възпираше.

В онзи ден Йордана вървеше на разстояние от баща си. Ако случайно той се обърнеше и я видеше, тя щеше да се затича, всичко да му признае и да поиска прошка. Ала хаджи Михаил крачеше напред, с кехлибарената броеница в ръка.

Развигорът подухваше и обсипваше лицето на Йордана с дъждовни капки от листата на дърветата. Тя видя баща си да влиза в църквицата, дойде до прозорчето и се надигна на пръсти. Видя как се олюля пламъчето на вощеница, как хаджи Михаил отмахна паяжината от образа на иконата и багрите й изведнъж я заслепиха като че ли някой бе отворил пред очите й дарохранителница със скъпоценни камъни. Йордана се скри зад черквата, където растяха макове и коприва, която я жарна. Момичето задуха зачервената си кожа и я намаза със слюнка, за да облекчи сърбежа. Стоя дълго там, опряла гръб на стената, напрегната и засрамена от това да върви тайно след баща си. Един кос с жълта човчица заподскача ситно, забеляза я, наклони глава, изгледа я с блестящото си подобно черно манисто оченце и литна. На Йордана изведнъж й се доплака, навярно от чувството за самотност, което сковаваше дивото крушово дърво отсреща, правеше коса плах и спотаяваше охлювите в дъното на черупките им, залепнали за стръковете на люцерната.

Йордана чу хрущенето на бащините стъпки. Няколко мига не дишаше като наострило уши сърне: Хаджи Михаил се отдалечаваше по пътя. Тя влезе предпазливо в църквицата: тънка струйка дим все още се виеше над преполовената свещ, ухаеше на тамян и старо дърво. Йордана вдигна глава към иконата: Света Петка, в отшелническото си одеяние държеше кръст пред сърцето си и й се стори, че огромните очи на светицата благо й се усмихнаха. Внезапно вратите на олтара се разтвориха и се затвориха и момичето отстъпи назад. Прекръсти се светкавично, застинала от почуда и боязън. Въпреки това, с безразсъдна детска дързост, Йордана повдигна с два пръста завесата над резбованите двери и надникна в олтара. Нямаше никой. Йордана се отправи заднешком към портата на храма, поклони се доземи, преди да излезе, и хукна към къщи.

4

Хаджи Михаил заведе Йордана в Пловдив и я записа в католическия френски колеж. Преди да я остави на грижите на монахините, двамата се разходиха из града. Кестените цъфтяха тържествено с белите си и розови цветове като канделабри. Отвсякъде се носеше разнозвучната реч на обитателите на Пловдив: българи, турци, гърци, арменци, цигани. Те живееха в мир и съгласие в махали около джамията, църквите, синагогата, чешмите или някое вековно дърво. Пазарите бяха до градските врати, а отвъд тях се простираха бостаните, чифлиците, ливадите, гробищата и водениците.

Хаджи Михаил и Йордана се почерпиха със сладкиши и боза в прочутата арменска сладкарница „Маркрит”, чийто съдържател търговецът познаваше отдавна. После се отбиха във фотографското ателие наблизо, където се снимаха за спомен пред обектива на апарата, откупен от военните инженери на генерал Черкаски, които по времето на Освобождението установяваха управлението на Пловдив и правеха чертежи и фотографии на града. След време снимката с очебийната прилика между бащата и дъщерята, бе поставена в паспарту със златна винетка на витрината, за да свидетелства за майсторството на фотографа. На нея хаджи Михаил излъчваше достолепие, погледът му бе съсредоточен и жив, матовото му гладко лице с тъмни вежди и мустаци се открояваше над колосаната му яка, виждаше се и блестящият ланец на джобния му часовник. Йордана, с европейска рокля от плътна коприна, закопчана почти до брадичката, имаше същото смугло очарование на баща си, същата гъста коса с цвят на див мед и високо чело, само устните й, с нежната си извивка, се различаваха от упоритата уста на хаджи Михаил.

Разходиха се с файтон и в околностите на Пловдив и видяха как в небето се издига чудото в края на века - един въздушен балон.

„Бъди прилежна, искам да се гордея с теб!” - каза на Йордана хаджи Михаил, когато се разделяха пред пансиона. Изведнъж момичето осъзна, че радостта бе дотук, до тези врати с месингова лъвска глава, захапала халка, до това здание с тъмни френски прозорци, над което се сливаха виолетови облаци. Един гавазин вече палеше уличните фенери. Йордана се наведе, целуна едрата гореща ръка на баща си, вдигна пътническата си чанта и преглъщайки сълзите си, последва католическата монахиня, която се появи с развяно було и я облъхна с непознатия си мирис на камфор.

5

Момичетата в колежа спяха в общи помещения, носеха черни памучни чорапи и перелини, изучаваха българска и естествена история, землеописание, рисуване, пеене, френски, латински, математика и ръкоделие. Йордана усвояваше знанията с лекота, беше ненадмината в краснописа и търпеливо се упражняваше във френската мъчна ортография като преписваше многократно думи и фрази: heureux comme un oiseau, la mère du maire tomba dans lа mer, j’aime la Patrie³ и т.н. Единственият предмет, който я затрудняваше, беше математиката. „Всичко е математика на този свят, включително и музиката!” - твърдеше учителката мадам Селен. Тя беше пловдивчанка, омъжена за французин и носеше неговата фамилия. Имаше рехава черна къдрава коса, зелени очи със смразяващ поглед, бе натежала в последните години и пушеше тайно, което се опитваше да скрие като се жабуреше с ментов разтвор, но въпреки това ученичките долавяха тютюневата следа в дъха й. Мадам Селен знаеше от монахините за литературните наклонности на Йордана. Тя пишеше чудесни съчинения, с въображение и с бисерния си почерк, който впечатляваше католическите сестри. Това раздразваше учителката по математика и тя съзнателно потискаше момичето в часовете си. „Да, правилно си решила задачата, но тя не беше от най-трудните” - казваше мадам Селен, когато Йордана с пот на челото и с божията помощ беше успяла да се справи с кошмарните цифри.

Един ден възпитателките решиха да изведат ученичките на разходка в новата градска градина. Момичетата приеха новината с възторг. Пробваха се белите ръкавици, сатенените кордели, гребени падаха по мраморния под, търсеха се изгубени фиби, смесваха се възклицания и смях. В цялата суетня Йордана успя само да среше приказната си дълга коса и я остави разпусната на гърба си, с няколко кичура, прибрани с шнола.

Мадам Селен влезе в спалното помещение, за да събере ученичките. Настана тишина. Когато учителката по математика съзря Йордана, сякаш бесове влязоха в нея. Хвана ухото й с острите си нокти: „Размомяла си се, а?” - и я обсипа с плесници. Момичетата гледаха унижението на Йордана и не смееха звук да издадат. Мадам Селен трясна вратата.

Дъщерята на търговеца седна на ръба на леглото си, прокара пръсти в косата си, събра я в сноп и я сплете. „Няма нищо” - каза храбро тя на съученичките си, все още зашеметени от случката, скупчени и изпълнени със съчувствие.

Йордана не беше вече същата Йордана. Беше вкусила отровния плод на омразата.

6

Изминаха няколко години, през които в колежа почти нищо не се променяше. Малките момичета тайно едно от друго изпитваха ужаса от първите капки кръв по бельото си като си мислеха, че ги е сполетяла смъртоносна болест и за да не отидат в рая неразкаяни и непричастени, бързаха да коленичат пред решетката на изповедалнята в пловдивската катедрала и с благоговение поглъщаха нафората, която свещеникът полагаше в устицата им. Да, имаше за какво да изпитват угризения на съвестта. Четяха скришом от монахините забранената книга „Пол и Виргиния”⁴, която криеха под възглавниците си, а после заговорнически я обсъждаха и си шушнеха на коя страница са „онези редове”. Йордана също имаше своите вълнения. В библиотеката на колежа бе видяла племенника на директора. Младежът се казваше Евгени и току-що се бе върнал във ваканция от следването си в Женева. Беше с безупречни обноски, облечен в пепитен костюм с жилетка, подчертаваща стройността му на фехтовач, бе начетен, амбициозен и разглезен от майка си, която го обожаваше. Баща му беше фабрикант и Евгени доста бе пътувал из Европа - Виена, Цюрих, Париж, Монте Карло... и нищо не му бе чуждо от бохемския живот. Във вените му течеше македонска кръв и това личеше и в осанката му, и в погледа му, който издаваше своеволен и чувствен характер. Евгени бе поразен от Йордана, „малката варварка, облагородена от цивилизацията”, както биха я описали европейските пътешественици в дневниците си от Балканите, ако също се бяха запознали с нея. Като мъж, израснал сред властни и силни жени, каквито бяха майка му и лелите му, той бе себичен и плах, и подсъзнателно се насочваше към тяхното подобие. Изпепеляваше дъщерята на търговеца с томителни погледи, изпращаше й картички с романтични пейзажи и надписи на френски и български, които човек можеше да открие в пловдивските книжарници срещу 10 сантима⁵, а Йордана изгаряше тези послания, след като ги прочетеше. Евгени оставяше между страниците на тетрадките й в библиотеката листца на роза, а веднъж се осмели да задържи ръката на възлюбената си в беседката в градината на пансиона. Този невинен романс щеше да завърши с венчавка с благословията на пловдивския митрополит, с духов оркестър, рокля от бяло копринено кадифе и седемметров воал с диадема от лимонови цветчета, ако съдбата не се бе намесила с острата си коса. Евгени почина от перитонит малко преди Йордана да получи дипломата си от френския колеж и да се върне у дома.

7

Любица се пробуди при трети петли. Беше полежала блажено няколко мига под халището, след като бе отворила очи, сякаш бе пеперуда в пашкул, но стана, за да не заспи отново. Трябваше да свари кафе, да приготви чисти дрехи за мъжа си, който тази заран искаше да отиде на конните състезания, които се правеха през март край Кюстендил. Тя отдавна искаше да си вземе слугиня, която да я отменя в домакинството, но все не се решаваше, понеже й се струваше, че никой друг не би могъл да се справи с къщната работа по-добре от нея.

Любица обу терлиците си, слезе в долната соба, където имаше огледало, кана с вода и леген, уми лицето си и изтърка зъбите си със сол и лимонтозу, а седефеният гребен потъна в русолявата й коса и я изпълни с искрици. В мъждивата светлина на развиделяването бръчиците по челото на Любица и край очите й бяха невидими в огледалото и това я успокояваше, защото така си мислеше, че старостта е още много далече.

Любица сложи джезвето със захар и вода на тиха жарава и щом то леко завря, сипа няколко лъжички кафе. Изчака го да кипне до три пъти, прибави няколко кристалчета сол на върха на показалеца си и капка студена вода и го наля така в медните чашки, които щяха да запазят топлината му, че отгоре да има каймак.

Хаджи Михаил беше кафеджия и жена му гледаше да му угоди. Добре й беше, че той не мърмореше като другите мъже за ядене, засищаше се с малко и каквото тя сготвеше, за него то все бе хубаво и не пропускаше да я похвали. Любица се засмиваше, защото от това й ставаше драго. Тя сама си знаеше, че готвенето не е силата й, но затова пък беше фурия да подреди, да почисти, да засади цветя, да наплете кенета⁶.

Тая сутрин като никога, когато ставаше дума за коне, хаджи Михаил не бързаше да тръгне. Пи кафето си бавно, седнал по турски на миндера, върна се от двора, защото бе забравил часовника си, после отново се качи до втория кат за още пари и накрая се препъна в прага и много се ядоса. На Любица й мина през ума, че това е знак той да не тръгва и му го каза, но хаджи Михаил отвърна, че е суеверна и замина.

Минзухарите в полето бяха като разпилени жълтици. Ръмеше, ала отдалече се чуваше, че празникът е в разгара си. Пищяха гайди, обаждаше се тъпан, опитомена мечка играеше, няколко цигански хубавици хвърляха гюбеци, продаваха се захаросани ябълки и шекерни пръчки, а ханджията посрещаше гости и сновеше из кръчмата със запотени кани пелин.

Хаджи Михаил се приближи до конете, които бяха вързани до стобора. Един от тях веднага му грабна окото. Беше ален жребец, с опашка до земята, в гривата му бяха вплетени сини маниста, личеше, че е хранен с чист ечемик и поен с изворна вода, косъмът му лъщеше. Търговецът се приближи, потупа го по шията, понечи да го погали по челото, но жребецът се дръпна и недоверчиво изпръхтя. „Дивак си още!” - каза му хаджи Михаил. - „Скоро са те обяздили!” Той не се излъга в преценката си за коня. Щом гръмнаха пищовите и кушията запрепуска из полето, аленият жребец хвърчеше като хала най-отпред и излезе победител. „Колко искаш за тоя ат?” - попита хаджи Михаил кюстендилчанина, който го държеше за юздата и гледаше самодоволно и горделиво другоселците, които бяха наобиколили жребеца и цъкаха с възхищение. Не го продавам! - отвърна кюстендилчанинът. Хаджи Михаил познаваше тия табиети и започна пазарлъка. Не и не, настояваше на своето собственикът на коня. Търговецът се ожесточи. „Толкова и толкова ти давам, бе човек!” Оня се позамисли и ха да се съгласи, пак отказа. Другоселците ги бяха зяпнали и гледаха ту към единия, ту към другия, застанали един срещу друг като бойни петли. „Богат е тоя търговец, може да плати на циганите да откраднат жребеца, а стопанинът му - хем без него, хем без парите”. Кюстендилчанинът чу тия думи, изречени под мустак от другоселците, и отстъпи. Хаджи Михаил купи коня. Хвана го за юздата и го поведе, а оня стискаше парите в кърпа и гледаше след тях озлобено.

Търговецът намести седлото, преметна се отгоре и бодна леко жребеца с шпорите. Запрепускаха през полето, позлатено от живите въглени на минзухарите, и ездач и кон се превърнаха на вятър.

8

- Боже, Боже, какво ни сполетя! - нареждаше Любица.

- Замълчи! - изстена хаджи Михаил и обърна глава към стената.

Бяха го донесли в черга, изпаднал в несвяст и ризата му бе цялата в кръв. Жребецът се беше подхлъзнал по разкаляния от дъжда път малко преди Цариброд и падайки, беше счупил предния си крак, а търговецът, почти премазан от тялото му, беше с изпотрошени „на кристал” ребра. Някой отиде да застреля коня, за да не се мъчи животното, и каза, че циганите от катуна ще одерат кожата му. Лекарят, който прегледа хаджи Михаил, смяташе, че пострадалият ще трябва да остане на легло поне година в корсет от медицинско злато.

Дните и нощите се занизаха бавно за хаджи Михаил, и още по-бавно за Любица, която неотлъчно се грижеше за него. Тя имаше и друга мъка в сърцето - Йордана, която се бе завърнала от Пловдив, пораснала и променена, и тъмна като дъждовен облак. Тя не споделяше с майка си какво я гнети и се разгневи, когато Любица поиска да отиде при една баячка да й лее куршум, та дано да се освободи от тъгата, която я топеше.

Любица се досещаше, че Йордана се измъчва от друга някаква причина, не само от страданието на баща си. „Дано Михаил да се вдигне от постелята и Йордана да се омъжи, време й е вече” - мислеше си Любица, но не смееше да изрече това, за да не срещне укоризнения поглед на Йордана, която веднъж троснато й отговори, че нито сватовници ще посрещат, нито булчинско цвете ще садят.

Любица трепереше над мъжа си и дъщеря си, шеташе неуморно и въпреки това силите й се утрояваха, сякаш вихър се беше вселил в нея. Хаджи Михаил караше Йордана да му чете Евангелието и слушаше с притворени очи. Любица също слушаше от другата стая или мимоходом, понеже бе заета с лъскането на сребърните прибори, с хурката и чекръка, и ореховите листа, които слагаше в скриновете с прикята на Йордана. Майка й усещаше, че между нея и близките й имаше една голяма празнота, която тя се мъчеше да запълни с преданността и великодушието си, и вършейки сама цялата домакинска работа. Любица се сърдеше, когато Йордана се захванеше да й помага. „Цял живот ще бъдеш робиня на къщата си - казваше Любица на дъщеря си - сега ти е времето да си птичка божия: “Моминство - везирство, ергенлък - пашалък!” Но Йордана знаеше, че тя говори така, за да я смята за съпричастна на премълчаваните й чувства, и че майка й мечтае скришом да я види невеста.

А сватовници все пак идваха и докато пиеха кафе с Любица в гостната и започваха разговора отдалече, с много заобиколки и ласкателства, Йордана лежеше по очи на одъра в стаята си, зад заключената отвътре врата.

9

Когато хаджи Михаил се унесеше в дългия си неспокоен сън на болен човек, Любица и Йордана излизаха на пазар. Йордана се чудеше колко много неща се бяха случили в малкото градче за времето на ученето й в Пловдив. С парите от самодейните театрални представления на сцената на едно от кафенетата, царибродчани си построиха читалище с библиотека, която бе отворена два пъти в седмицата, прожектираха се и „живи картини”, защото кинематографът бе пристигнал и тук, в това скромно балканско гнездо, където, политическите привърженици на партиите се събираха по кръчмите и в ресторанта на гарата, за да спорят и да обещават по изборите, че „ще турят в златни сараи цялата околия, ако ги изберат” - опашати лъжи, заради които хаджи Михаил ги презираше всичките. Макар и неподвижен и затворен вкъщи, до него бяха стигнали слуховете за това как селяните получавали от свещеника („и той в кюпа!”) икони с името на кандидата за власт на изборите, за заплахите, че ако не гласуват за него, ще им бъде отнет имотът или, че някой от синовете им ще пострада. До бръснарницата пък бе отворена печатница с машини, докарани с параход чак от Америка, в която се отпечатваше и вестник „Клопатар”, чиито списвачи имаха „остро езиче” и често в деня на излизането на новия брой се покриваха за няколко дни, за да не им бъде изтръгнато то от някой недоволен читател, когото бяха осмели с епиграмите си. Училището също не се отличаваше с провнициална летаргия, тъй като новият директор, човек с широк размах и възрожденски плам, бе издал строги заповеди за наказания на учениците, изловени да пушат цигари, да посещават вечерните театрални представления, а тези, които имаха наглостта да твърдят колко велики са сърбите и сръбската история в сравнение с българите, рискуваха да бъдат порицани на всеослушание. В началото на учебната година липсваше един ученик, за да се попълни класа, и директорът с възмущение бе открил, че синът на свещеника се бе записал в училището в Берковица и го скастри за това със следното писмо: „Дядо попе, че изпратиш детето да се запише при нас, за да си открием тука трети клас, или иначе да не се вестяваш вече в Цариброд. С наша сметка не желаем да се гордее Берковица!” Директорът бе назначил за учител по живописване един младеж, който поради безпаричие бе напуснал академията в Санкт Петербург след едногодишно обучение там и след като бе печатал в софийските вестници карикатури против княз Фердинанд, на крилете на непредсказуемата фортуна се бе озовал в Цариброд, за да скита в свободното си време с триножник под мишница из околностите и да рисува акварели. Йордана, като френска възпитаничка, бе привлечена от тези пейзажи, в които личеше самородно дарование и тънък усет към баграта. Акварелите бяха изложени за продан в книжарницата на собственика на печатницата, където Йордана си купуваше книги и вестници за баща си. Художникът се осмели да й се представи, зърна я на една от вечеринките в читалището и на неделната литургия в черквата и се влюби в дъщерята на търговеца безпаметно. Любовта му се изля в нестройни, искрени стихове, които бяха публикувани в местния вестник. Хубавото на тази трубадурска изповед бе, че авторът бе предпочел да запази в тайна името на своята муза, а себе си бе подписал като Нико Бисеров. Иначе мъжете от родата й щяха лесно да охладят огненото му вдъхновение. Йордана така и не разбра за трепетите на младия учител по рисуване, защото министърът на просвещението, който на път за Ниш се бе отбил в царибродското училище и бе видял портрета на Светите братя Кирил и Методий, нарисуван от художника, така се възхити, че го покани да участва в изложба в София, където пък го представи на френския консул и така младежът се озова в Париж и повече не се завърна в градчето.

10

Имаше в Цариброд една стрина, която бе известна сватовница из цялата околия. Тя слагаше някоя и друга пара в кесията си благодарение на усилията си да събере под венчило момите и ергените и особено тези, които се харесваха, но пък родителите им не даваха благословията си. Митничарят си беше изгубил ума по щерката на хаджи Михаил, онази напетата горделивка, дето като върви и царската кочия се отбива встрани, за да й стори път. Ако станеше работата, леле, леле, каква тежка сватба щеше да се вдигне! И стрината си представи пендарата, с която щяха да я възнаградят за сторената добрина и как играе ръченица пред музиката, закичила мушкато на ухото си. Любица слушаше хвалбите на сватовницата за митничаря, какво скромно и трудолюбиво момче бил, какви златни ръце имал, и кротък, кротък като гергьовско агне! Любица, която бе родена в богат род в Копривщица, си мислеше: „Какво време дойде, мен ме искаха все търговци, кой от кой по-имотни, как да си дам щерката на митничаря, дето къщата му е на края на града, нищо, че е варосана и с медни улуци, ама сигурно добри хора са, щом щъркелите са свили гнездо на комина им...”

- Е, Любице, ти какво ще кажеш... - най-сетне рече в упор стрината.

- Йордана сама ще си избере мъж и сама се реши за кого и кога ще се ожени - отвърна Любица и сама се изненада от отговора си.

Сватовницата зяпна от смайване, такова нещо досега не бе чула - мома да не преклонява глава пред волята на родителите си! Любица долови смущението и смайването на стрината и изпита задоволство от себе си, че с такава лекота за пръв път в живота си бе скъсала една от патриархалните вериги.

11

Бе нощ и дъждът трополеше по керемидите сякаш обсипваше къщата с орехи. Йордана бе отворила прозореца на стаята си и вдишваше прохладния свеж мирис на мокра зеленина. Лежеше и си мислеше, че не изпитва нищо, че не може по никакъв начин да си представи бъдещето. С нетърпение бе очаквала да завърши колежа, за да се освободи от хилядите ограничения, с които трябваше да се съобразява там: да не носи украшения, да се облича само в униформените дрехи, да приглажда къдриците край ушите си, да става сутрин в шест и да си ляга вечер в девет в общото помещение, където монахинята гасеше светлината и забраняваше разговорите, и мракът се изпълваше с шепот, с бълнуване, със сподавени сълзи под завивките, с въздишки и мирис на изпрани с домашен сапун чаршафи, изсъхнали на слънце. Увлечението по Евгени, което й помагаше да преодолее самотата и еднообразието на живота в колежа, невъзможните мечти, обагряни от прочетеното в романите, смътният копнеж по нещо необяснимо, но силно, сладостно и тревожно, я потапяха в унес, когато оставаше над книгите в библитеката с пламтящи от залеза прозорци. Йордана виждаше летежа на пуха от тополите навън и й се приискваше да се рее като тях, като облаците и птиците, но трябваше да се примирява със златната клетка, в която минаваха годините на най-крехката й младост. Тогава си мислеше, че чувствата й към Евгени ще траят до края на живота й. Сега, когато лежеше на одъра сред бродираните от Любица възглавници, се ужасяваше, че образът му в съзнанието й е все по-неясен, че изживяното вълнение от мимолетните им срещи, когато и двамата бяха като изпънати струни да не би възпитателките или ученичките да уловят влюбените им погледи или да ги видят заедно насаме, беше изчезнало безследно от душата й. Наистина ли бе обичала Евгени, наистина ли можеше изобщо да обича някого или беше от онези хора, които съществуват в живота само за да държат здраво кормилото му в ръцете си, вторачени само в себе си, в собствените си желания и цели, без да се задълбочават в ближните си, както вървим и не забелязваме дивите цветя край пътя...

Йордана бе чула разговора между Любица и сватовницата. Спомни си, че когато слизаше от влака на Царибродската гара, един снажен мъж в тъмносиня униформа и фуражка, се затича, пое пътническата й чанта на стълбите и й подаде ръка, за да й помогне да слезе, когато тя внимателно пристъпваше от стъпало на стъпало, повдигнала леко дългите поли на роклята си. Спомни си гладко избръснатото му лице и мириса му на мъжки одеколон, и потръпна.

12

Нишката, която свързваше душата на хаджи Михаил с тялото му, бе изтъняла до скъсване, когато мъжете го носеха полека към къщи след падането му от коня. В първия миг търговецът усети остра болка в гърдите и изведнъж тя отшумя и той изпита неизказано блаженство. Видя се като дете в шарена люлка, вързана за клоните на един столетен дъб. Сипеха се златни жълъди и детето се смееше. Един подир друг дойдоха починалите му близки: баща му - с ален пояс, от който се подаваше седефената дръжка на арнаутски нож, братята му, покосени от чумата, чичовците и лелите му, облечени като за сватба във вълнени бели дрехи. Една мома се приближи до люлката и я залюля, и детето видя бледото й лице на постница и песъчинките от пустинята, които блещукаха в косите й и в гънките на одеждата й. Момата му говореше нещо, но той не чуваше гласа й и се опитваше да разбере думите й по устните й, и като не можеше, го обзе отчаяние, и заплака.

Когато се съвзе, беше вкъщи, положен на одъра, и Любица се бе надвесила над него и горещите й сълзи капеха по лицето му. Михаиле, Михаиле, шепнеше името му тя и той изпита огромна нежност към тая крехка, дребна жена с нажалени очи и понечи да я погали, но непоносимата болка се завърна и заби жилото си в него, и той изохка. Взорът му се замъгли, и пред него жена му, лекарят, Йордана се движеха като сенки.

Трябваше да лежи така, витаещ между този и отвъдния свят, месеци наред. Постепенно се възстановяваше и разбираше, че е жив, по осезанието на миризмите и шумовете на къщата. Йордана, която от малко момиче ухаеше на розово масло, Любица, чиято коса винаги бе напоена с дим от огнището, а подмишницата й имаше мириса на сено, ръцете на лекаря, измити с лавандулов сапун и спирт, лятото, което облъхваше градчето с омаята на цъфналите липи... Хаджи Михаил се вслушваше в гукането на гълъбите, които се събираха на двора, за да кълват трохите, изтръсквани от Любица от месалите, в ударите на стенния часовник и мъркането на котката, която лягаше до него, сякаш за да поеме болката му в мекото си топло телце... Животът продължаваше, Света Петка бдеше невидимо над хаджи Михаил и той не се боеше нито от страданието, нито от смъртта, измъчваше се само, че тежи на близките си и изпитваше безсилен гняв и срам от това.

13

Любица бе измила тялото на мъжа си, бе го преоблякла в чисти дрехи, и седнала на трикракото столче до одъра, го хранеше с пилешка каша като дете. „Скоро ще можеш да ядеш сам” - каза ободрително тя на мъжа си, защото знаеше, че той се чувства унизен от състоянието си и грижите й за него. Една дълбока бръчка се вряза между веждите на хаджи Михаил и Любица замълча. Поседя до него с пръстената паница в скута и загледана в отворения прозорец, докато мъжът й преглъщаше последната лъжица. Даде му вода и когато той най-сетне извърна очи към нея, му рече: „Митничарят иска Йордана за жена”. Любица въздъхна и хаджи Михаил разбра, че тя отдавна е събирала смелост да му каже това. По устните му се изписа горчива усмивка. Дали хаджи Михаил изревнува Йордана като баща, мъчно ли му стана, че е болен и не може сватбари да посреща и гощава, зле ли го изненада Любица, божичко, само да не му прилошее... Жена му сведе виновно глава пред познатия властен поглед на хаджи Михаил, който изведнъж потъмня. „Остави ме, сега” - отвърна съпругът й и Любица слезе долу с бързи тихи стъпки.

14

Храстът с пълзящи жълти рози край стълбите, бе единственото богатство в дома на митничаря. Той вечеряше сам в стаята си с железен войнишки креват, закачалка, на която висеше униформата и фуражката му, и гола маса с дървен стол. Едно щурче бе влязло там и се обаждаше едносрично на другите, които го търсеха из градината. Вечерята бе скромна: пресен лук, хляб, сирене, варени яйца и чаша пелин. Навън бе топло, щъркелите, които се бяха завърнали от Йерусалим, тракаха с клюновете си, обменяйки си целувки, светулките се носеха из въздуха като мимолетни искри. Митничарят излезе на двора и върху плочите легна сянката му на широкоплещест висок мъж, който навлизаше в двайсет и седмата си година и кръвта му кипеше като младо вино. Цяла вечер след работа бе сякъл дърва и искаше да изпуши една цигара, преди да си легне. Вдъхна дима, който затопли гърдите му, и го издуха, дръпна пак жадно от цигарата, но тютюнът не го успокои. Въпреки тежкия труд и покоя на лятната привечер, се чувстваше напрегнат и в сърцето му се бе загнездила тъга. Тровеше се от мисълта, че може би чувствата му към дъщерята на търговеца са несподелени и това още повече ожесточаваше страстта му към нея.

Митничарят си легна и си представи, че държи в обятията си Йордана, че дъхът му пари ухото й и голото й тяло под тънката кенарена риза прозира като бяла мряна риба. Младият мъж се извърна в постелята като трескав и захапа възглавницата, после отиде до кладенеца, изля върху си ведро със студена вода и скита по тъмните улички като разбойник, докато пълната месечина вървеше по небето със сребърното си вретено в ръка.

15

Бе неделя и митничарят чакаше реда си в бръснарницата. Вътре на стената имаше карта на царство България, календар с църковните празници, голямо огледало, на което бе закачена снимка на звезда на нямото кино, и масичка с вестници и списания. Митничарят видя през витрината Йордана. Тя бе сама и сърцето му заби учестено сякаш трябваше да се хвърли от някакъв мост в дълбока река. Понеже не искаше останалите мъже да забележат вълнението му, митничарят изчака Йордана да се отдалечи, каза на бръснаря, че ще се поразтъпче малко и после ще се върне, и излезе с изражението на рис, който напуска леговището си, за да ловува в гъстака. Митничарят не изпускаше Йордана от очи, вървейки на двайсетина крачки от нея, защото знаеше, че и други очи, скрити зад дантелените пердета, я следят, и виждаше как бабите, насядали на пейките пред къщите, гледат след нея и я одумват, че ходела из града без никой от домашните й да я придружава, ама нали е мома от сой, щерка на хаджи Михаил и учена госпожица..., кой знае на кого чергата ще изгори! Йордана, вдигнала високо глава, с кок като златна ябълка на тила и тъмнозелена рокля, поръбена с катеричи кожи, чиито поли шумяха като поток, се изкачваше по калдъръмената тясна уличка между дуварите, над които прелитаха шумни врабчета. Йордана стигна до пазара, където селянките от селата идваха в ранни зори и продаваха яйца, сквасено мляко, сирене, нанизи червени чушки, семена и изсушени билки, а също и кокошки, затворени в кошове, които кудкудякаха тревожно и безспир. Митничарят ускори крачка и се смеси с тълпата, без да губи от поглед Йордана. Тя се спираше да огледа стоката и разговаряше с жените. Най-сетне Йордана го съзря през люлеещите се ракитови кошници, изплетени от циганките, питите слънчоглед и тиквите, през цялото изобилие от плодове и мед, които бяха помежду им. Настойчивият поглед на младия мъж я смути и руменината, която я заля до корените на косите й, бе наградата за честолюбивото му и обсебено от нея сърце.

16

Любица поливаше цветята в градината и гълъбите пърхаха около нея. Тя слушаше гукането им и се умиляваше като гледаше хубавите им главици и звездообразните им червени крачета, и си спомни думите на една турска песен: „Ще се превърна на гълъб, при тебе ще литна и на коляното ти ще кацна, злато мое...”

Йордана, изтегнала се на софата, четеше в стаята си. Котката задраска с лапички по вратата и замяука настойчиво. Йордана й отвори, взе я на ръце, за да я успокои и й се порадва, но животинчето скочи поривисто от прегръдките й и побягна към стаята на хаджи Михаил. Йордана я последва и застина на прага: баща й лежеше бездиханен и едната му ръка висеше отстрани на одъра. Йордана се прекръсти и слезе на двора. Капчици вода блестяха по лилавите и розовите кълба на хортензиите, а гълъбите кръжаха около Любица и един от тях сви криле на рамото й. Птиците се стреснаха от появата на Йордана и хвръкнаха на стряхата. Любица избърса мокрите си ръце в престилката. Йордана се приближи до нея, очите й бяха насълзени, а устните й трепереха. „Мамо!” - промълви тя и се разрида. „Какво има, чедо?!” - изплаши се Любица и изведнъж разбра, всичко разбра и й притъмня сякаш някой я покри с креп от главата до петите.

17

Йордана свали черната кърпа от огледалото на четирийстия ден след смъртта на хаджи Михаил. Дотогава в стаята му винаги светеше газената лампа и пред фотографията му в позлатена рамка гореше кандило. Любица бе отслабнала, нямаше желание за нищо, седеше на трикракото столче пред огнището, прегърбена, с похабени от домашния сапун ръце, отпуснати на скута, и все мълчеше. Понякога прехвърляше зърната на кехлибарената броеница, която бе останала за спомен от хаджи Михаил.

Само Любица и Йордана отидоха на гроба заедно със свещеника, за да прочете заупокойна молитва. Раздадоха жито, смесено със стафиди и мед на бабите, които в съботния ден ходеха на гробището, за да оплачат напевно мъртвите си роднини, и се прибраха вкъщи.

Беше тежък летен ден, небето бе подобно стъклено турскосиньо око против уроки, жените варяха сладко от сливи в дълбоки тави по дворовете си. Любица бе ожадняла по пътя, извади вода от кладенеца и сама не се позна в отражението си във ведрото. Лицето й, забрадено с вдовишки шал, бе посърнало и занесено, устните й - изтънели и сухи. Тя потърка с върха на пръстите си страните си, за да възвърне розовината им и после извади със стрък трева една калинка, попаднала във ведрото.

18

Любица изваждаше дрехите на хаджи Михаил, които искаше да раздаде на бедните. Намери ризата му с червена бродерия на жених и макар да бе стояла толкова години необличана, Любица я помириса, за да си спомни уханието на мъжа си. Спомни си деня на тяхната венчавка в Копривщица, когато сватбарите търсеха невестата из къщата и даваха на дружките й монети, за да им отворят вратата на стаята й, а Любица бе в градината, в сватбената си премяна, с три наниза златни пендари на шията и алено було. Хаджи Михаил я откри там, под цъфналите черешови дръвчета. Планинският ветрец подухна и посипа Любица с цъфтец. Младоженецът повдигна булото й, видя уплашеното й нежно лице на малка мома и се разсмя, улови овлажнената й ръка и я заведе при сватбарите, а гайдите писнаха още по-силно.

Любица си спомни как хаджи Михаил влезе при нея, когато беше лехуса и току-що бе накърмила рожбата си. Той се наведе над жена си, целуна я по затворените очи и погали челцето на детето. Спомни си и как след години се беше върнал от пазара в Солун и конят играеше под него, а Любица се беше показала на прозореца. Тогава хаджи Михаил сложи на възглавницата й на одъра в стаята им малка кесия и когато жена му я отвори, намери вътре седефени пафти.

Йордана чу майка си да плаче с глас и я завари захлупила глава върху една риза. Понечи да прегърне Любица, тя се сепна, млъкна, изтри сълзите си и без да погледне дъщеря си, продължи да подрежда скрина.

19

Йордана говореше на майка си, че прекомерната скръб по починалите прогневява Бога, защото означава неверие във възкресението и че сълзите на близките тревожат духа на мъртвите. Трябваше да продължат да живеят с надежда и сила, както преди. Беше решила да преподава френски в училището от есента, което я въодушевяваше, защото я караше да се чувства полезна и независима, освен това щеше да печели собствени пари и да подпомага домакинството. Любица се съгласи, предстоеше една дълга зима, а златото от търговските сделки на хаджи Михаил бързо се стопяваше. Тя знаеше, че учителстването на Йордана ще трае, докато тя се омъжи и, че по сватбата й ще има още разходи. Любица, която винаги бе живяла в охолство и никога нищо не й бе липсвало, полагаше усилия, за да се ограничава в харчовете, без да притеснява дъщеря си с това. Тъй като влагаше страст във всичко, което вършеше, спестяването обсеби Любица. Сутрин слагаше захар само в кафето на Йордана, а своето пиеше горчиво. Увиваше около фитила на свещите остатъците от конците, за да горят по- дълго. Ходеше със старите си дрехи, които освежаваше с дантелени яка и маншети или им пришиваше кадифени ленти, за да изглежда спретнато...

Йордана бе взискателна учителка, бе безкрайно търпелива и не щадеше усилията си в тази работа, като че ли животът й зависеше от това, шепата царибродски хлапета да говорят френски като принцове от Версай. Едни от учениците й, които имаха дарба за език и бяха старателни и напредваха, я боготворяха, но имаше и други като „едно зрънце” с лукаво личице, галено мамино синче - веднъж тя го смъмри, че разсейва другарчетата си и то каза на висок глас: „Много сте лоша, мадмоазел Йордана, защото нямате деца!” Тия дръзки думи пронизаха Йордана, както карфицата приковава пеперудата в хербарий. За нея те бяха толкова неочаквани, че не успя да отвърне нищо. Йордана разказа за случката на майка си, а тя поклати глава: „Хората първо ще те разпънат на кръст, че не се жениш, а после ще те дебнат кога ще заченеш, и устата им все няма мира!”

Йордана знаеше, че ще не ще, женитбата бе нещо неизбежно, дори да беше продължила образованието си в някой европейски университет, времето повеляваше жената да се осъществява в семейството, да ражда синове (за войници на Отечеството) и дъщери (за добродетелни съпруги и майки). Момичетата на нейната възраст отдавна бяха задомени и вече имаха по няколко деца и някои в градчето, които не можеха да й простят красотата, ума и богатството, искаха да я уязвят с приказки, че ще остане стара мома. Когато най-много се злословеше, че кукувици ще вият гнездата си по къщата на хаджи Михаил и таласъми ще броят жълтиците му, се разчу, че митничарят поискал ръката на Йордана от майка й и тя благословила младите.

20

В нощта преди сватбата Йордана не можа да заспи. Омъжваше се за човек, когото почти не познаваше и с когото повече беше мълчала в кратките му посещения в присъствието на Любица. „Не е имотен, но поне е напет момък и не е вятърничав” - казваше майка й за бъдещия си зет. Йордана се чувстваше привлечена от снажността му и силата, която митничарят излъчваше, но мисълта, че трябва да прекара целия си живот с този чужд човек и неизбежната близост с него, я плашеше. Ласкаеше се, че той бе влюбен в нея, че страстта му обезоръжаваше първичната му мъжка властност и го правеше смирен. Неизвестността на онези часове, когато младоженците остават насаме в стаята си, докато сватбарите играят около огньовете на двора и варят блага ракия, с която се черпеха в дома на невестата след изстрела, който оповестяваше края на непорочността й, не й даваше покой.

Любица също не спеше. Тя се тревожеше дали сладките ще стигнат за гостите, които щяха да дойдат сутринта да вземат булката от дома й, дали роднините й от Копривщица ще пристигнат навреме и дали ще успее да смае жените от двата рода с прикята: черги, китеници, бродирани ризи и кърпи, чаршафи и покривки, поръбени с дантела... Мислеше и за самотата, която я очакваше след като дъщеря й напуснеше къщата и за това, как времето минава и от човека не остава следа, а дори и да остане, ничие сърце не би трепнало за него, освен може би на ангела му пазител...

21

Неомъжените девойки от съседските къщи бяха свили сватбения венец на Йордана от чимшир, здравец и рози, прикрепени с червен вълнен конец за лозови пръчки. На следната година трябваше да свалят венеца от портата, да го хвърлят в реката и да излеят в нея бъклица с вино. Сватбарите дойдоха с развяното знаме на младоженеца. Изкъпана, цялата в бисер, с тюлен воал, прикрепен за косите й с фиби от чисто злато, Йордана се появи пред свитата на жениха и сродниците си като бяла пауница. Тя мина по платното, посипано с цветя и ритна менчето с вода, в което имаше бял и червен трендафил. Първи падна белият трендафил - това означаваше, че първото й дете ще бъде момиче. После младоженците се качиха във файтона, украсен с копринени ленти, и сватбеното шествие се отправи към храма за венчавката. Любица, с пламнало от вълнение лице, затвори тежките порти на дома си и превъртя три пъти големия железен ключ.

БЕЛЕЖКИ

1. Алафранга - означава “по френски” и представлява ниша със завеси, която напомня прозорец с изрисувани цветя, птици или изгледи. Този декоративен елемент е характеренен за вътрешната уредба на богатите къщи през българското Възраждане. [обратно]

2. Малаков (румън.) - кринолин, тънък обръч, който придава обем на дамската пола според модата в Европа през ХІХ век. [обратно]

3. В бълг. превод - heureux comme un oiseau - щастлив като птица, la mère du maire tomba dans lа mer - майката на кмета потъна в морето - (фр. игра на думи и често използван пример за омонимия), j’aime la Patrie - обичам Отечеството. [обратно]

4. Повестта “Пол и Виргиния” на Бернарден дьо Сент Пиер е имала огромен читателски успех през ХІХ век в България. [обратно]

5. Сантим - френска парична единица за дребна монета. [обратно]

6. Кенета - дантели с различни мотиви, плетени на кука, които жените във възрожденска Копривщица са превърнали в истинско изкуство. [обратно]

© Ивона Тачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2007, № 8 (93)