БОЕВЕТЕ ЗА КРЪСТОПЪТИЩА, КРЪСТОПЪТИЩАТА НА БОЕВЕТЕ

(„Боеве” на Йордан Вълчев)

Илиана Павлова

web

„Боеве” на Йордан Вълчев е книга за кръстопътищата, за превзетите кръстопътища.

С това изречение може да започне този текст, защото така започва и първият разказ от самата книга - „боевете се водеха не за коти, а за кръстопътища” („Оз е сейп, оз е сейп”).

Кръстопътищата издават само начала, те сплитат пътищата към местата, но сами не са място с установен режим на обитаване. Кръстопътят е неспокойно място, място на избора и преминаването - не на оставането. Затова и боевете за кръстопътища са боеве за световете на пътищата. Превземането на кръстопът е превземане на регулаторни принципи, сдобиване с властови потенциал - да диктуваш пропускливостта на пътищата означава да преподреждаш световете, към които отвеждат те. Сам да създаваш светове, да разчертаваш карти, посочваш отношения, задаваш ценностни ориентири. Превзетият кръстопът е мяра за овладяност на света.

В „Боеве” на Йордан Вълчев има много кръстопътища. Едни от тях са с конкретни географски имена - Сапорца, Дравасаболч, Дравачехи, Сардахел, Сент Льоринц, Кемиш, Харкан, Печ... Точно към тези обозначени на карта „кръстовки” насочва показалец екзалтираният командир, за тях той издава заповедта за атака. „Пукотевицата на кръстовката” е планиран, предвиден ангажимент пред лицето на войната. Всяка точка на картата е цел с кръстопътно значение.

Картата „оплоскостява” наблюденията. Тя казва „там е...”. Затова е и необходима в режима на военните дела, задължителна е за тактическата планировка на действията. Сюжетът на един от разказите - „Духове”, е разработен именно около издирването на картите - „четири: две грапави на пипане и две от гладка жилава хартия” - останали в чантата на убития командир.

Картата е тази, която ориентира погледа и организира движенията (завиваш надясно, вървиш направо...), удостоверява присъствията и онагледява маршрутите. Погледът към картата е винаги въпросителен - „Разгледах картата. За ориентация сме били спрели между два кръстопътя... тогава къде съм аз?” („Десета артилерия”).

Да „се разбере къде сме точно върху картата” обаче, означава да се разбере и „какво има в тъмното пред нас” („Пешо”). Картата успокоява и утешава, тя прави предсказуеми появите в мрака на пътя. Затова освен със символичен, тя е и с антропологичен характер. Има чисто личностни измерения: на картата се изписват страховете, съмненията, страданията, отчаянията, но и радостите, възторзите, победите. Картата представя света на човека, тя е поглед в човека. Същевременно обаче е и платно, върху което сам човекът подрежда света, „разпределя” го според известни морално-етични и естетични принципи: „Е, да, войната не е хубаво нещо. Но това се знае - обобщава героят на Йордан Вълчев от разказа „Месо” и продължава, - Човекът така е направен, че неговата история минава само през битки”. И войната е една от тях - най-трудната битка - защото е кръстопътна и защото за нея няма предварително изработена карта.

Така започва и самата книга „Боеве” - с подмяна на картите. Героят на Йордан Вълчев застава на кръстовището на войната, въоръжен с пътеводните знаци на книгите - „Виждам по очилата, че книжки четеш и стихчета” отбелязва фелдфебелът. Книгите са надежден указател за света на мира, но не ориентират из кръстопътищата на войната. Войната е пробив в антропологичната карта, нейният свят е с други регулаторни принципи - извънмерни и извънредни. И именно за тяхното усвояване ще говори книгата на Йордан Вълчев. Изправен на кръстопътя на войната героят му ще трябва да доразчита и „доразбира” книгите - „Не си доразбрал книгите - от мене да знаеш това...”.

В „Боеве” боевете за кръстопътища са най-вече личностни боеве. Боеве за „доразбирането” - „Фелтфебеле мой... Пагоните не ми бяха даром - доразбрах книгите чрез твоята философия „няма „не мога”. Завинаги ще ти бъда благодарен” („Посвещение”).

„Няма „не мога” е призивът на всяко оттласкване от себе си и на всяко влизане в неограничеността на възможностите. Всяко разчертаване на личностна карта на войната започва с „няма „не мога”: „Влизаш в боевете с устрем - това е в началото, докато моралната подготовка на началниците е още прясна в главата ти. После иде стряскането, колебанието. Питаш се: „Защо”, и отговор не намираш. Вече си видял първата кръв, първите раздробени черепи. Оставил си наши земи, вървиш из чужди земи. И отказваш да атакуваш. Взводни и ротни командири също отказват, отговарят на щаба дръзко и не се страхуват от заканите за разстрел.

След като мине и това, иде трето състояние: апатия, безразличие, тъпо животинско примирение.¹ Тогава си казваш - да става каквото ще, от нас - да мрем, други ще ни берат греха. Ама казали ти наляво - добре, наляво; надясно - дадено, надясно; атака на нож - е, голяма работа, и атака може” („Тормач ерде - Кръглата гора”).

На картата на войната животинските знаци бързо сменят човешките - човекът е „остриган като овчица” („Посвещение”), души като животно („Месо”), спокойната човешка реч е отстъпила на ревове, крясъци, ръмжене, боботене. Войникът е „дресиран Шаро”: „Току те докарат с камиона, изсипят те пред селце, пред горичка или хоп в мочурището и хайде напред. Шаро дръж!” („Духове”).

Войната е суматоха, подготвяна на тъмно. („А как се прави суматоха на светло”, пита героят от разказа „Тъмно и светло”.) Затова и на светло върху картата на боевете ще се отбелязват най-тъмните, „животински” места от човека.

Служейки си отново с цитат - „Хм... Войната е психология, опит.” („Камбаните на Сремска Митровица”). Опит да се удържи човешкото. Опит да се спаси Човека.

Много от разказите поставят въпросите „Кой ни избива нас, хората...?!” („Пешо”), „Кой победи сега?” („Духове”). „Светът на къде отива...? Докога светът ще се бие за голи победи?” - разказът „Разгневеният” дава добър отговор.

Противници, само допреди миг насочвали смъртоносен огън един срещу друг, стават съюзници в спасяването на един човешки живот, този на малкия Лоци, детенцето на Жужика. „Не трябва ли да вървим към по-трайни, по-смислени съюзи? Години наред ровя земята със снаряди, виждам я как се размеква под нозете ми, затъва, пропада...”, казва генерал Цимерман. На утихналото бойно поле ясно звучат тези думи на съгласието - превземането на кръстопътищата със странните имена на географската карта е „гола победа”. Истинската победа е не в изгубването, а в запазването на живота. Победата е в думите: „Жужи, ето Лоци, виж го!”.

Поручик Кокаланов превзема най-важния кръстопът - този, който върху картата на войната стои с името на конкретното добро. Спасявайки малкия Лоци, „разгневеният” поручик спасява себе си, пред него се отварят „новите светове” на претворението - „Той бе избистрил душата си, беше се претворил. Беше могъщ и способен. И не отиваше към смъртта. Отиваше към нови светове. Светове без голи победи”. Завръщането на Лоци е пробив в регламентите на боевете, това е завръщане на човешкото, едно особено, изстрадано прибиране на човека в доброто.

„Жужи, ето Лоци, виж го!” са думи на призив, те показват, че всяка колективна победа минава през личния ангажимент. Врагът не е враг, а брат по съдба, с който може да се говори на езика на съгласието.

В книгата „Боеве” всяко участие в „пукотевицата на кръстовката” на света е кръстопътно, травматично място в света на човека. Така, при замлъкналия говор на оръжията, на картата на войната дори отмъщението е безсмислен ангажимент - „Нищо не съм отмъстил аз... Нищо! Не е тоя. Тоя не е убил Стояна - като го сграбчих, хърка, скимучи. И него у дома му го очакват жена и деца! Мислех, че съм проумял, па то все човеци сме били.” - открива „бъбрещият със света и Бога” Пешо (разказът „Пешо”).

Срещата със смъртта преобразява, защото показва на човека колко грешно крои своя свят, колко лъжливи са кръстопътищата, към които се е устремил, колко безсмислени са боевете, които води. „Смъртта винаги ще ни задължава да бъдем по-добри”, отбелязва Йордан Вълчев на финала на разказа „Ковчег”. За Иван и Стоян, герои от разказа, една целувка върху капака на незатворения ковчег с тялото на убития войник е пропускът за най-истинското сражение - това за доброто („Бяха се преобразили. Бяха станали по-добри”).

Не е случайно, че в „Боеве” и гробовете са на „кръстовки” (разказът „Боеве”). Втората част на книгата също е с показателно заглавие - „Отвъд гробовете”. Гробът е място на почит към живота, но той е и своеобразен прочит на смъртта, надникване „отвъд” - „Абе, няма то смърт!” („На една страна захвърлил пушка”). Кръстопътят на смъртта е изтрит от небесната карта. На земната има само „мигове на опиянение, на екзалтация - не от победния устрем, не от възторг пред идеали. От смъртта, от самата смърт! Просто я дириш, чакаш я и я желаеш - като избавление, като успокоение” („Тормач ерде - Кръглата гора”).

„Смъртта? Най-лесната работа” („Духове”).

Гробът е „кръстовка” за живите - място, където се срещаш със смъртта, за да откриеш живота и познаеш истината: „Разказът свърши - там бяхме, това видяхме. Нататък, българи, продължете с истината: идете на кръстовката на Дравачехи и вижте гробчето с бяло-зелено-червени тарабки и посадения от бащата и от селяните орех.

И говорете...” („Боеве”)...

...Че „няма то смърт!” - свидетелства го и разказът, който споява името с делата на човека и осигурява новия му живот („И говорете...”), и халката - пръстенът на ръката на убития войник: „пиринчен, пиринчен, ама си тегне” - „Растат му децата!” („На една страна захвърлил пушка”). По парадоксален начин дори и в зловещата заповед, с която се изпращат в смъртта войниците, се съдържа идеята, че „няма то смърт!”: „Знай, че младите офицери хвърлят напред ергените, понеже са по-пламенни. Ти обаче ще хвърлиш женените - имат си поколение и могат да отминат. От ергените разрешавам и дори заповядвам да умреш само ти - няма как, предвидено е, това е!” („Разрешавам и дори заповядвам”).

„Отминаването” бележи една от „кръстовките” на картата на войната - най-страшната, защото дебне и изненадва човека, срещата с нея е винаги възможна. Но е и предвидена - няма как, това е! - в смъртта се отива със заповед.

Изречената на кръстопът заповед има организираща роля, тя лишава човека от свободната му воля и го настанява в принудата. Заповедта е глас на властта, самата власт се поддържа със заповед. Нейната регулираща и овладяваща мощ личи обаче дори и в смъртта. Следвайки Йордан-Йовковите внушения, Й. Вълчев открива величие и красота в геройството да се изпълнява заповедта, стриктно да се следват дадените указания: „Ето например тая купчина от хора пред мен. Били са цяло пехотно отделение. Вървели са по указанията. Хоп - пада снаряд; можеш ли да го предвидиш! И снарядът направил купчина - половин метър нагоре, три метра по земята. Е, да - но в израза на мъртвешките лица не се ли долавя героизъм! Какво спокойствие и каква коравина - един простичък, стихиен героизъм - без поза, без параден жест. Те са истинска скулптура” („Месо”).

Да бъдеш участник в „пукотевицата на кръстовката” означава да следваш принудата, но и сам да си принуда. Всеки изстрел срещу живота започва с усещането, че „сам аз бях ЗАПОВЕД”, и завършва с увереността - „няма „не мога”. На кръстовката се срещат позволеното и непозволеното, човешкото и свръхмерното. Човекът придобива способността да сътворява света, да представя закона, сам става фигура на закона. Само така с думите „няма „не мога” може да бъде спасен един човешки живот... - като бъде отнет! Тази обратна перспектива представя разказът „Месо”. Изправен на кръстопътя на изстрела - „единственият мой изстрел в тая война”, героят на Йордан Вълчев дарява на ранения войник смъртта-спасение: „Ще го оставя човек докрай, ще го спася от страшното гъргорене и бълбукане. Станах, извадих пистолета и стрелях нанякъде със затворени очи.” Оттук нататък следва колебанието, съмнението - „А си мисля за мойте деца. Какво ще им разправя, какво ще им кажа. Че войната е страшно нещо - това се знае, това никак не е чак толкова страшно...

А какво точно трябва да им кажа...” („Месо”).

Подобни тревоги изглеждат безсмислени, защото героят трябва не да каже, а да покаже. Завръщащият се от фронта носи интересна карта - на нея имената на населените места вече не са обикновени географски ориентири, които обозначават тактическите разположения и победните сражения, а имена, зад които се крият лицата на конкретното добро: „Ищван бачи от Бачка паланка, който ме спаси от пневмония, Жужика от Дравапалконя, която предостави на цялата ми рота домашните си консерви, д-р Лизи Щайн от Печ, училищният инспектор Карл Щрампф от Лайбниц и колко, колко още...” („Камбаните на Сремска Митровица”). Тази именно карта трябва да бъде показана.

„Боеве” на Йордан Вълчев е книга, която издирва доброто, за да го разположи върху картата на абсолютното зло. Не случайно думите на Валерия Циц, героиня от „Камбаните на Сремска Митровица”, стоят на финала на разказа - те утвърждават, че войната е най-трудният и най-изстрадан опит в доброто - „това, което искаме от другите, да започнем сами”.

Във винаги кръстопътния свят на човека доброто трябва да бъде непрекъснато подновявано. Усилието да бъде направено трябва да предхожда желанието да бъде получено, утвърждава Йордан Вълчев. Затова и „Боеве” е книга за кръстопътищата на света и човека, но най-вече за кръстопътищата на боевете в света на човека.

Кръстопътна в живота на Йордан Вълчев - преработвана, дописвана, пренареждана от автора си, хвалена и недооценявана от критиката - самата книга също носи участта на „кръстовката”: изминава пътя от първото издание от 1946 г. до това от 1981 г., като от сборник с 14 разкази в началото, към края в желанието на автора вече е „роман за войната”.

Една книга, карта на живота - написана за живота.

БЕЛЕЖКИ

1. Навсякъде в цитатите отбелязването с italic е мое - Ил. П. [обратно]

© Илиана Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2005, № 9 (70)