БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК - СЪВРЕМЕННИЯТ ЕЗИК НА ПОТОМЦИТЕ НА АСПАРУХОВИТЕ БЪЛГАРИ

Елена Русева-Стойкова

web

Какъв е нашият език? В учебниците по история пише, че българите са славяни и спадат към южните славяни, а българският език се причислява към славянските езици. Защо тогава ние наричаме себе си “българи”, а езика си - “български”?

България е първата европейска държава от съвременните държави на Европа и е призната официално в 681 г. България е първата държава в Европа, която създава на свой писмен език и със свои книжовници писменост и културни ценности, свързани с новата християнска култура, а Х-^ти век е наречен Златен век на българската писменост и култура - векът на цар Симеон Велики. България е страната, която подарява азбука и писменост на славянските народи (старобългарската писменост), които дотогава не са имали дори и културни традиции, както отбелязва професорът по славистика Петър Динеков. А в статията си Защита на старобългарския език (1990 г.)проф. д-р Ото Кронщайнер от Австрия пише: “Старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Той е първият държавен литературен език в Средновековна Европа дълго преди възникването на европейските литературни езици - немски, френски, италиански, английски, руски”. Дори нашите съседи, румънците, възприемат не само кирилската ни азбука, но и нашия старобългарски език и си служат с него като с книжовен език за дипломатически и църковни нужди повече от 80 години - до средата на ХІХ век, когато приемат латиницата. Ето защо има толкова много български думи в румънския език.

Латинската азбука приемат по-късно западните и южни славяни, макар в нея да липсват букви за специфичните славянски звукове. Само руснаците продължават да си служат с българските кирилски букви без специфичните български букви: без старата буква “” равна по произношение на “ъ”- “ер голям”, защото нямат такъв звук, и без “” - е-двойно, равно на произношение на “е” и “я”. Тези две най-характерни за езика ни букви социалистическото правителство изхвърля от българската азбука през 1945 г., както и употребата на “ъ” и “ь” (“ер” голям и “ер” малък) в края на съществителните имена.

Според славянската теория, която твърди, че българите са славяни и българският език е славянски, Аспаруховите българи са дали само името си на нашата държава и са изчезнали, претопени между славяните, а в съвременния български език са останали незначителен брой техни думи.

Случайно ли е тогава, че още преди повече от 100 години чужденците - учени слависти, са забелязали по-особените и неразбираеми от славянска гледна точка елементи на българския език? Те обяснявали възникването на тези странности с това, че езикът твърде силно се е отклонил от своята първоначална славянска основа, че с течение на времето силно се е променил и дори “развалил” (!). През 1867 г., когато България е още под турско робство, сръбският славист Новакович пише: “Българският език се говори в България и Македония, но той е най-много развален, поради това че е единственият език сред славянските, който е изгубил падежните си окончания и е приел задпоставен член...”.

Интересно е обаче, че тази еволюционна теория, която подчертава характерните аналитични особености на българския език още преди повече от 100 г. и го представя като някакъв осакатен, развален по еволюционен път славянски език, е валидна и до днес и, както казва проф. Петър Добрев, в българските учебници се твърди и днес все още, че българският език е бил някога напълно еднакъв по своя строеж с останалите славянски езици, но постепенно е еволюирал и се е “развалил”.

* * *

А сега да видим как се е “развалил” нашият език като го сравним с другите славянски езици и установим всички особености, които го отличават от тях. Ние сега пишем с 30 букви - без старата буква , равна по произношение на “ъ” и без “е-двойно” - , равно по произношение на “я” и “е”; дж, дз - 2 букви - един звук; нашата буква “щ” ние изговаряме с двата звука “ш” и “т”- “поща”, но същата буква в руския език се произнася като “ш” и “ч” = шч.

Първа особеност

“Ъ” - “ер голям” - това е буквата, с която се изписва най-характерният звук за българския език в сегашния правопис.

1. В една дума може да има от един до четири пъти “ер голям”: път, ъгъл, гълъбът, пътпъдъкът. В комбинация с всички наши съгласни (само “н” прави изключение) по азбучен ред има безброй думи с “ер голям”: бъдеще, вървя, гърмя, дъб, жълт, зъб, къща, лъжа, мъж, път, ръб, съд, тъп, фъстък, хълм, цъфти, чъргубоил, шъпа (и “шепа”), щъркел, ъгъл. Думите с “ер голям” наистина като че ли нямат край.

2. Има правоговорни правила, които повеляват да се пише “а”, “я”, но да се произнася “ъ” и “йъ”. Например личните окончания на глаголите за 1 л., ед.ч. и 3 л., мн.ч., сег.вр. Пише се: “Аз кова.”, “Те коват.” (І спр.); “Аз вървя” “Те вървят” (ІІ спр.). Изговаря се : “Аз ковЪ”,”Те ковЪт”, както и: “Аз вървЙЪ”, “Те вървЙЪт”.

3. Кратката членна форма за м.р., ед.ч. под ударение също се пише с “а”, но се произнася “ъ”. Пише се: “Отивам със сина си в града”, а се изговаря: “Отивам със синЪ си в градаЪ.”

4. Пише се: “Идваш ли? - Аха!”, а се изговаря “ЪхЪ!”.

Такъв звук “Ъ” НЯМА в нито един славянски език.

Втора особеност

Инфинитив - неопределена глаголна форма със специално инфинитивно окончание в българския език НЯМА, а в славянските езици ИМА.

Не искам да вярвам. Verovati necu! - хърватски.

Искам да отида. Я хочу идти. - руски.

В българския език инфинитивната форма на глаголите се изразява с “да” + 1 л., ед.ч., сег.вр. (“да вярвам”= “verovati”).

Основната глаголна форма в бълг.език е 1 л., ед.ч., сег.вр., а в славянските езици тя е инфинитивната форма, различна от всички спрегнати глаголни форми.

Трета особеност

Падежни окончания - в българския език НЯМА, а в славянските езици ИМА.

Българският език е БЕЗПАДЕЖЕН (аналитичен). Славянските езици са с падежни окончания (синтетични езици).

Четвърта особеност

Членна форма

Българският език има членувани форми - пълен и непълен член, а славянските езици нямат членна форма.

Пета особеност

Звателни форми в българския език ИМА, а в славянските езици НЯМА.

Човек (+ “е”) - човече;

Мама (+ “о”) - мамо;

Учител (+ “ю”) - учителю;

Господ (+ “и”) - господи.

Шеста особеност

Роднински думи - с особено значение и образувани по особен начин в българския език.

В българския език ИМА.

В славянските езици такива роднински думи НЯМА.

• по-голяма сестра = кака, дода, дотка;

• по-голям брат = бате, бачо, батко, бат;

• по-възрастен човек = бай;

• брат на майката = вуйчо;

• брат на бащата = чичо;

• съпругата на вуйчо = вуйна;

• съпругата на чичо = стринка, чинка;

• сестрата на майката и бащата = леля;

• мъж на лелята = свако и мн.др.

Еволюционната теория не може да обясни появата на тези думи.

Те не са могли да се зародят по еволюционен път, защото в най-старата славянска книжнина, създадена в България, липсват всякакви изходни форми, свързани с тях, което показва, че става въпрос за думи от прабългарски произход.

Е, какъв е нашият език? Може ли да се нарече славянски или поне “развален” славянски език след като това, което е характерно за славянските езици, липсва в българския език, а това, което е характерно за българския език, липсва в славянските езици?

Още много неща могат да се кажат за особеностите и спецификата на българския език, но и от казаното дотук - а това са само очевидни и неоспорими факти - става достатъчно ясно, че съвременият български език не е славянски, защото коренно се различава от славянските езици.

Науката дълго време не е разполагала с никаква езикова информация, за да определи мястото и вида на езика на Аспаруховите българи, но през 1944 г. е намерен т.нар. “Преславски надпис”, а след това през 1950 г., 1955 г. и особено през 1974 г. в Северна Добруджа - в Мурфатлар са открити близо 30 броя надписи от Аспаруховите българи, надхвърлящи броя на надписите (с гръцки букви) на древните траки. Въз основа на тези открития е съставено за първи път едно цялостно описание на прабългарския език. Според дългогодишния изследовател д-р П. Добрев древните летописи единодушно твърдят, че родината на прабългарите още в дълбока древност е била в полите на Памиро-Хиндукушкия дял на Северозападните Хималаи в Средна Азия. Българите винаги са се наричали “българи” и са били неразделна част от голямата памирска общност, заемала земите между планината Памир и Каспийско море. Затова и езикът им, към който принадлежи и този на Аспаруховите българи, се оказва от памирски тип.

Може ли да се докаже това с конкретни факти? Според проф. Добрев в съвременния български език има стотици думи от памирски тип. И обратно - той твърди, че в настоящия момент в Памир звучат много съвременни български думи, а те не могат да бъдат друго, освен жив остатък от езика на древните българи - достатъчно доказателство, че Аспаруховите и Куберови българи са изиграли голяма роля при образуването на днешния български език. Ообено много думи има в памирските езици с характерното наше и непроизносимо за славяните “Ъ”.

Най-съществените особености на древнобългарската граматика, които фигурират и в нашия съвременен български език, са следните:

1. Задпоставен член на съществителите имена.

2. Липса на падежни окончания.

3. Особеното спрежение на споматагелния глагол “съм”:

“е” - 3 л., ед.ч., сег.вр.;

“бе” - 3 л., ед.ч., мин.вр.

4. Думи от м.р., окончаващи на “а” и в съвременния български език: “войвода”, “баща”, “комита”, “владика” и др.

5. Думи със суфикс “-чии”: зарзаватчии, гурбетчии и др., означаващи хора, които упражняват една и съща професия.

6. Думи с умалителни суфикси “-чо”, “ -че”, “-ца”: ИванЧО, врабЧО, врабЧЕ, кашиЦА, гориЦА, водиЦА и др.

7. Специфичните роднински думи, за които споменах по-горе и които липсват в славянските езици, се срещат и в Памир:

майка, баща, майко, татко, бати, кака, чичо, чина, стрина, булка и др.

8. В Кавказ и до днес има народи, които приспиват децата си с “нани-на” - от “нанкам” = спя; които казват на пойните птички “чучулиги” и др.

9. Еднакво звучащи думи в нашия език и в памирските езици също има безброй:

   - къща, кът, къс (кратък), хъш, кърпа, тънък, тръс (конска езда), бъз (вид игра), мъска (катър) = ”мъск” в памирскте езици и др.;

   - междуметия, с които стопаните се обръщат към някои животни и у нас, и в Памир: “пъци-пъци”,”къци-къци”, “къш!” .

10. На 80 страници от буква “а” до буква “я” на нашата азбука д-р Добрев е съставил речник на оцелелите в съвременния български език думи с древнобългарски корени.

Следователно почти всичко специфично българско, с което нашият народ и нашият език се различават от славянските и другите народи и езици, е донесено от изток чрез древните българи.

Кои са историческите факти, които опровергават твърдението на славянската теория,че славяните са дошли на Балканския полуостров преди древните българи, че са били повече от тях и затова българите са се славянизирали като се претопили сред славяните?

Напротив! Станало е точно обратното. Според новооткрити исторически данни прабългарите се появяват на Балканския полуостров 200 години преди Аспарух и 100 години преди идването на първите славяни. За това се твърди в: 1. Манасиевата хроника; 2. Византийски исторически хроники; 3. Ватикански архиви; 4. Унгарски архиви и др.

А причината за ранните прабългарски преселения на Балканския полуостров е непрекъснатото нахлуване от изток на дивите скитнически племена - номадите, в старите български земи, където животът станал непоносим. Затова в един период от 80 години - от 480 г. до 559 г. прабългарите извършили много самостоятелни походи към балканските земи и се сдобили със значителни постоянни територии - най-напред в западните краища - днешна източна Сърбия и Македония с център Охрид, тъй като са нападали най-напред откъм Видин. Между 504 и 511 г. те се настанили трайно и в Тракия и достигнали до самия Константинопол. Застрашен от техните нападения, византийският император Анастасий издигнал в 512 г. около Константинопол т.нар. “анастасиева стена”.

След 559 г. прабългарите отвъд р. Дунав влизат във военен съюз с аварите и част от идващите славяни и продължават нападенията на Балканския полуостров с нарастваща сила - в 584 г., 597 г., 609 г., 620 г., 626 г., 630 г. Всички тези нападения са завършвали със заселване на прабългарите и съюзените с тях славяни на Балканите в отстъпени от Византия и извоювани от българите територии. По-късно тези именно славяни са влезли в състава на българската нация и затова се наричат “български славяни”. Българите обаче винаги са имали водеща роля, защото са дошли на балканските земи един век по-рано от славяните, били са много повече, имали са хилядолетна история, много древна и висока култура, държавна организация, военна мощ, писменост със свои писмени знаци, изграждали са крепости и градове с развита търговия, занаяти, стопанство и икономика, секли са свои монети още в Памир, познавали са добре астрономията, което доказва календарът им - по-древен от китайския, и т.н. (според изследванията на П. Добрев).

Аварите през VІ в. са образували своя държава в завладените земи между р. Днепър, р. Тиса, р. Дунав, но в 803 г. франките им нанасят голямо поражение, а след две години - в 805 г. нашият кан Крум слага край на аварската държава. Аварите изчезнали като народ, претопени в Източна и Средна Европа.

Но българите останали “българи”. И, когато двеста години след първите нападения на българите на полуострова в 480 г. и първите заселвания на прабългари по тези места, Аспарух се насочва към Балканите, той вероятно не прави това случайно, защото в това време (ок. 679 г.) по тези места е имало много повече българи, отколкото славяни. Така че, според П. Добрев е далеч по-уместно и трябва да се говори за българизация на славяните, а не за славянизация на българите. Това се доказва и от сведения за физическия образ на българите - високи, стройни (а не ниски и кривокраки от непрекъснато яздене като номадските племена), с черни коси и тъмни очи, леко мургави, мъжете - най-често с гъста брада и мустаци (а не “кьосета” като тюрките). Пушкин в едно свое стихотворение за бесарабския българин Кирджали споменава за “достолепни българи с мустаци”.

А що се отнася до българския език и неговите корени, книгата на Георги Кръстев - “Символи от боговете”, на която ще се позова, дава още светлина на този етап от развитието на науката. В нея са отпечатани една до друга трите български азбуки: прабългарската - най-старата; глаголицата на Кирил и Методий, просъществувала кратко време, и кирилицата - втората славянска азбука, с която си служим и днес и която се смята, че е създадена от Климент Охридски.

Като се сравнят трите азбуки, става ясно, че 8 букви от глаголицата на Кирил са абсолютно еднакви с прабългарските букви: А, Г, Ъ, Ь, О, Ш, Щ, Е. А като се сравни кирилицата с прабългарската азбука става ясно, че 16 от буквите, с които пишем сега (в това число “ь” и “”) са абсолютно еднакви с прабългарските букви: Б, Г, Ж, З, С, Ъ, Ь, Е, О, Х, У, Ф, Ш, Щ, Ь, . Явно е, че са взети от прабългарската азбука, защото тя е най-стара и на нея в Аспарухова България са писали колобрите - религиозните водачи на прабългарите.

От всичко казано дотук става ясно, че древнобългарският език не е изчезнал през далечните ІХ и Х векове, когато княз Борис І приема учениците на Кирил и Методий и черковно-славянският език става официален книжовен език на България. На базата на този език се създава старобългарската писменост.

Но доминиращото положение на Аспаруховите българи и българите, заселени 200 години преди тях на Балканите, е довело дотам, че в целия обширен район на Балканите, а и отвъд Дунава постепенно се е утвърдил характерният за българите аналитичен, безпадежен език. Силата на изградените от тях езикови традиции се е оказала толкова голяма, че дори и въздигането на падежния славянски език в ранг на официален църковен и книжовен език през ІХ и Х в. не е довело до замяна на българския аналитичен език със славянската падежна реч, което доказва нашият съвременен български безпадежен език. Затова и днес при богослужението в църквите, където се служи на черковно-славянски език ние трябва да си превеждаме много неща, за да разберем какво се казва.

Преди доста време в медиите се постави на дневен ред пред обществото въпросът за превеждане на черковно-славянската литургия на съвременен български език, за да я разбират всички. Макар че някои свещеници частично приеха идеята, повечето не са съгласни с това и наричат черковно-славянския език “сакрален” за източноправославната църква, както е латинският език за католическото богослужение.

Изводът е очевиден: ние сме българи и нашият език не е “развален славянски език”, а принадлежи към памирската група на индоевропейските езици, откъдето са дошли нашите предци.

В историческия си път българите са имали най-малко четири държави: Първата - известна край Памир и Хиндукуш; Втората - “Стара велика България” - както я наричат византийците - с последен владетел Кубрат; Третата - България на Котраг, втория син на Кубрат, - между реките Волга и Кама, просъществувала до ХІV век, когато е била завладяна от руския цар Иван Грозни (след безкрайни борби от страна на русите) и с помощта на татарите (при идването им в Русия) и присъединена към Русия; Четвъртата - нашата България на Аспарух. Но има и още факти: Синът на Кубрат - Кубер - след …. Панония отива със своите българи в Македония, откъдето искал да се обедини с Аспаруховите българи, но Византия го убива с подлост и лъжи и осуетява намерението на двамата братя; Последният от братята - Алцек (не е съвсем сигурно дали е наистина техен брат или друг родственик) отива със своите българи в земите на франките, където се заселва с тях. Оттогава в днешна Италия са останали български имена на реки, села, градове, местности, дори собствени имена с корен “булгар” - например съвременното име “булгарини” (по сведение на Бианка Габра, българка, омъжена в Италия).

Що се отнася до славяните, живели заедно с българите в Аспарухова България, тяхното значение нито трябва да се надценява, нито да се подценява. Естествено, че присъствието им в състава на българската нация има своето голямо значение и за българския език, и за българите. Освен че е донесло сините очи и русите коси на много от тях, то е допринесло и за навлизането на много славянски думи в нашия език, които обаче не са изместили българските, но са обогатили извънредно много българските синоними. В нашия език се срещат безкрайно много двойни форми за едно и също понятие - славянски и български: дом - къща, хляб - пита, пес - куче, здрав - читав, дребен - ситен, красив - хубав, любов - обич, старо - харо, скача - рипа, търчи - бяга, тупа - лупа, левент - юнак, гърми - тътне, крещи - вика, шарена (гайда) - писана... и безброй още думи и изрази.

Интересното е, че чисто научните данни за българските славяни показват, че още от най-ранни времена те са били една относително хомогенна етническа общност, различна от другите славяни и вътрешно споена помежду си. Последното им качество също ги отличава от другите славяни. Затова и езикът им още от най-ранни времена е показвал силно изразено единство на славянските говори в България. Те са говорели на един особен вид славянски език, сходен по редица свои фонетични и лексикални особености най-много със старополския език и различен от другите славянски групи - сърби, чехи, руси. На този именно специфичен славянски език, който е бил роден език и на Кирил и Методий, са написани първите славянски книги и са били обособени първите религиозни понятия - например “купел” - съд за кръщаване, “олтар” - в църквите. Днес и двете думи са с почти еднакво звучене на български и полски. (Да припомним и еднаквото звучене на един българския и един полски град - Сопот.) Това доказва, че българските славяни с помощта на българската държава са дали на целия славянски свят неговия първи писмен християнски език и неговата най-ранна писмена култура - това, което акад. Лихачов нарича “българската държава на духа”.

Отдавна обаче има вече не само “славистика” - наука за славянските езици, но и “българистика”. Осъзната е вече ролята на България за славянството.

Дошло е време и у нас новите сведения за произхода, езика, културата, историята, и всичко, свързано с живота на древните българи, да намери достойно място в учебниците по история. За съжаление това още не е станало. Не трябва ли вече сериозно да си зададем въпроса: Докога българската история ще бъде “разпъвана на кръст” и най-важното - в името на какво?

© Елена Русева-Стойкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2005, № 8 (69)

Текстът е четен на международна научна конференция "България в световната история и цивилизация - дух и култура", Варна, 20.11.1999 г.