Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

["БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА" ОТ А. ТЕОДОРОВ]

Димитър Т. Страшимиров

web | Историография и критика

Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Написано от А. Теодоров. 1896, Пловдив, стр. 251.

Още с време г. А. Теодоров1 беше издал особен книгопис на българската книжнина, а сега ни дава доказателство за по-нататъшните си трудове по нея. Като се е заловил да пише ръководство, съставителят ще е разбирал, че се нагърбва с нова, по-многосложна работа. Наистина, книгописът е научен труд, цената на който се определя от знанието на предмета, а едно ръководство изисква освен знание, още и метод. Често даже най-важно е методът, тъй като един учебник не се назначава да донесе нови факти, но да помогне на учащия да усвои готовите вече на ръка.

Книгописът е послужил на г. А. Теодоров и за скелет на ръководството му; критиката е длъжна да се произнесе и за едното, и за другото, за да е пълна. Като ръководство, книгата на г. А. Теодоров е лишена от потребните качества.

Ако книгописният материал беше едничката задача, що се гони, той трябваше да бъде най-добре пунктиран и старателно класифициран, каквото да може ученикът лесно да отбележи по-главните и по-второстепенни факти, за да ги запомни според тяхната важност. Но във вид на “Българска литература”, материалите трябваше да бъдат още и литературно третирани. Отделните произведения подлежаха на критическа оценка; класификацията им искаше да се изведе из самите тях; биографиите на отделни списатели трябваше да се турят в свръзка с идеите им и пр. Книгата на г. А. Теодоров бърка по всички направления.

Нашата книжнина притежава твърде малко видни писатели. Не само числото е малко, но и характерът на писателите е неопределен. При все това съчиненията, що са ни те оставили, отразяват и идеите, и творческите им приеми. Г. А. Теодоров не е ценил достатъчно ни едното, ни другото; на места е означавал само идеите, а на места - и най-обикновено - е изпущал и идеи, и приеми. Насочени са напр. основните мисли в съчиненията на Каравелов: Лоша отхрана е причина на домашни злочестини (“Слава”), причина на безсъвестна подигравка с любовта (“Стана”) и на нравствено падане (“Маминото детенце”) и пр.”. Но за художествените приеми на автора е казано само, че с повестите си той донася в литературата “по-голяма обработка” (стр. 220). В що състои последната - не е разяснено. Оценката е дадена веднага, след като са названи Друмев и Блъсков като начинатели на повестта; самите произведения на последните не са разгледани, макар и да са названи, не е определено ни съдържанието, ни художествената им цена. Така е постъпено спрямо най-многото автори: Найден Геров, “Стоян и Рада” (176), Неофит Бозвели, “Мати Болгария” (168, 186), Раковски (182, 189, 193), Войников (226) и пр. Цената на всяка литература лежи в двояката й полза: тя донася нови идеи и развива творчески сили; всякой нов прием в съчиненията е пак нова идея. Тия нови идеи за творчество са може би най-главната храна, що представя една истинска история на литературата. И в училище предаването на литературата гони двояка цел: да запознае учениците с добри мисли у писателите, от една страна, а от друга, да ги запознае също и с художествените идеи, които ръководят литературата. Добрите мисли ще им служат за в живота, художествените идеи - за самоусъвършенствуване, ако би имали дарба. Тия обяснения са досущ елементарни, та няма нужда и да ги разпростираме; обаче г. А. Теодоров не е трябвало да ги изпуща из вид. Без тях неговата литература е изгубила своята възпитателна цена и има само книгописно значение.

В ръководството на г. А. Теодоров често се правят и тълкувания върху съдържанието на отделни съчинения, без предварително ученикът да е подготвен да ги разбере; подготвянето ще станеше, разбира се, като се излага цялото съдържание по известен ред, или като се означат подробно мотивите на самото тълкувание. За “Златоструй” е казано напр., че се отдавал на самия цар Симеон; приведен е и кратък и неясен извод из предговора, и към всичко туй непосредствено е приписана забележката: “Критичното тълкувание на тоя предговор отказва, че сбирката е преведена от Симеон” (95). В що състои “критичното тълкувание” - не се знае; ако отказът се заключаваше в предговора, трябваше просто да се приведе или да се означи. За богомилството е казано: “От догмите на богомилството се види, че то се посрещало с важни точки от езическата вяра на нашите предци” (106). С кои “важни точки” - не се знае от никъде. Само на стр. 14 е казано, и то: “Старата наша митология не е успяла да създаде свои пълни представления за богове и богини”. Между двете места лежат близо сто страници и, във всякой случай, ясно е и на г. А. Теодоров, че въпросът не е до толкова разтълкуван. Па даже и ако предметните “точки” бяха къде да било другаде в учебника достатъчно изложени, все пак трябваше отново да се извадят налице и да се пунктират: само така можеха да бъдат съпоставяни със съответствени “точки” у богомилството. Инак, както е недоизказано това сравнение, няма смисъл за учебник. Подобни тълкувания, без предварително подготвяне, г. А. Теодоров прави над цял ред съчинения на Войников, Раковски и др. Ако бихме желали да си служим с думите на самия г. А. Теодоров, щяхме да кажем, че “собствените разсъждения на автора надвиват фактовете” - думи, с които г. А. Теодоров осъждаше Маринов и Москов, негови предшественици по учебник за литература. Г. А. Теодоров въобще никъде не излага съдържанието на съчиненията, както е прието да се прави това във всякой учебник; никъде не показва, че умее да прави подобно изложение, нито, че има понятие по каква система трябва да се прави то.

Ние би казали на г. А. Теодоров, че не само собствените разсъждения на автора не трябва да надвиват фактовете, но и наопаки, фактовете в една литература не трябва въобще да надвиват разсъжденията. Не трябва напр. биографиите да бъдат сбор от факти, без в тях да личи ръководеща идея; а това се прави обикновено в ръководството на г. А. Теодоров. Така, биографията на Славейков г. А. Теодоров захваща с натрупани данни, без идея: “Славейков е роден в Трявна и се казвал до 1842 г. Медникаров и Казанджийски, според занаята на баща си, а до 1849 - Рачов и пр.” - не личи ни домашният живот, ни първоначалното възпитание на поета, а тая бе тъкмо целта, която трябваше да се гони; дадените дати и други подробности нямат значение. В цялата биография се редят все така - факт до факт, само сухи данни, без оживителна идея. На места се вмъкват, наистина, някои тълкувания, но те или не са по предмета, или пък са тъй случайни, щото не образуват живителна нишка, която да свързва фактите в едно органическо цяло. “Славейков извадил на двама гръцки владици в Търново песен по народен ритъм и зарад нея го затварят у владиката. Един слуга българин му донася от състрадание ястие и на тръгване изрича поговорката: “да би мирно седяло, не би чудо видяло”. Тия думи, изпълнени с мъдрост и така стройно наредени, възбуждат у Славейков твърд помисъл, да събира и записва повече народни пословици и “притчи”; и след 15 години той разполага вече с богат материал и пр.” (177). Навярно в начинанието на Славейков да състави сборник на пословици, се е криела и някоя родолюбива или друга идея, освен случайно възбудено любопитство, по която щяхме да съдим веднага и за скритите му душевни помисли; г. А. Теодоров се ограничава само с външния мотив, който се заключава в случката с владишкия слуга. “В село Пиперково, продължава г. А. Теодоров, кръчмарят разказва на Славейков как погубили гърците българската книга; това и други вести из нашето духовно робуване налягали в душата му да бъдат веднъж изнесени пред съда на целия свят, и той решил да се упражнява в такава роля и да стане български писател”. Обяснението е във всякой случай безвредно, защото не съдържа решителна мисъл, но е и излишно, защото ние знаем вече от по-преди, как Славейков е писал песни на гръцки владици. “Когато учителувал в Плевен, тамошният родолюбив гражданин Маринчо Петров му внушил да преведе на български Езоповите басни. Тая книга Славейков издаде в 1852 г. в Букурещ и се яви на книжовното поле; след нея бърже идат “Смесна китка” (Букурещ, 1852), “Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки за увеселение на младите” (Букурещ, 1852), “Веселушка”, “Буквар” и пр., и все дати и имена на градове: всичко туй, и отделни съчинения, и цялата деятелност на поета не се турят в свръзка с условията на живота и с душевните му качества; редят се факти и книжни данни и с туй се свършва биографията. По същия начин са съставени биографиите на всички други писатели, до които се е досягал г. А. Теодоров. Като се е задоволявал и в тоя случай само с книгописно изложение, г. А. Теодоров е лишил своя учебник още от един важен възпитателен елемент. Добре съставени биографии превръщат една история на литературата в богата галерия от личности и характери. Към ликовете на писателите се присъединяват при разумен разбор и видните герои из съчиненията им, и всички наедно дават на ученика възможност да прави най-разнообразни познанства и най-ползовити съпоставяния. В характера на писателя и в образите на героите му бликват налице неговите идеи и творческите му сили; сборът на идеите и на творческите сили определя и количеството, и цената на възпитателните материали, що може да ни представи една литература. За да стане това, трябва данните във всяка биография да се концентрират, да се турят под нужния ред, щото техният ensemble да даде душевен образ. По злощастие г. А. Теодоров е гонил в своето ръководство съвсем друга цел.

В една критическа статия, която малко по-преди ние вече досегнахме, г. А. Теодоров сетува на Москов, че той “ревностно чертал само биографиите на отделните писатели, а не се погрижил да разложи пред нас цялата система фактове, в чието значение да видим ролята на всекиго от дейците” (“Бълг. преглед”, г. III, 1, стр. 180). Мисълта би се още по-добре разяснила с друго едно място из същата статия; там г. А. Теодоров сетува пак на своите предшественици, че в техните ръководства не сме гледали “пред себе историческо движение на българската книжовна дейност в нейните представители” (180). С други думи, личността на писателя няма важност, а и биографията му, пълна или не - тоже няма важност; онова, що е нужно, са книжовните факти, а между тях се реди и ролята на писателя. Навярно в свръзка с това биографията напр. на Раковски е поместена от г. А. Теодоров вътре в рубриката “Периодичен печат” (121), наред с други книжовни факти пак като факт. Така, изброяват се преди всичко списания и лица, що “първи се отличиха със защита на становището за целокупност на българите, и се назовава Бурмов с “Български книжици”, а до него се споменува “Дунавски Лебед”. Тука веднага за редактора на тоя вестник, Раковски, се правят животописни кратки бележки и изложението след туй продължава, както е почнато: “Дунавски Лебед” с недоволство посрещна осемте точки за спогодба с патриарха. “Турция” на Генович (род. 1835 в Свищов!) съветваше доверие в правителството; сатирическата “Гайда” (1863, Цариград) на Славейков солено подиграваше” и пр. - следват “Съветник”, “Македония”, “Народност”, “Право”, “Отечество”, “Независимост”, споменуват се Михайловски, Ваклидов, Богоров, Найденов, Кисимов и пр., като се означава на всекиго местото и рождението! - кратко: представя се “историческо движение на българската книжовна дейност в нейните представители”; пред нас се разлага “цялата система фактове, в чието значение да видим ролята на всекиго от дейците”! Биографията на Раковски се вмества в нишката на цял ред книжовни факти, за да захванат своето място всички вестници, които е редактирал тоя писател. Следствието от това е, че биографията на Раковски е досущ бегла и библиографична. Пак в свръзка със същото ще бъде вероятно и това обстоятелство, гдето някои биографии и не са пълни с данните си; в биографията напр. на Славейков не личи кога е бил той роден. Също не личи и кога е умрял, но това ще бъде, гдето учебникът - според една особена бележка датува от 1893.

Дали г. А. Теодоров е имал право да остави на заден план личния душевен образ на писателите, ние не считаме за нужно да спорим; също няма да спорим и за наведените ония предложения, които определят неговото становище по въпроса, и които, тъй да се каже, са виновници на злото. Наистина, ние се считаме в право да оказваме само недостатъците на учебника; но че някои от тия недостатъци не били случайно опущение, а почивали върху своеобразните възгледи на съставителя - толкова по-зле за тоя: ние не сме длъжни да го разубеждаваме.

Според нас, най-странните възгледи, които е можел да изкаже г. А. Теодоров като историк на литература се заключават в “Увода” към ръководството му; цялата книга е само потвърждение на тия възгледи. Той се старае да определи задачите на литературната история, и казва: “Всички произведения на духа съставят така наречената култура на човека, и всяка наука, що се занимава с тях, е наука културна. Какви произведения заключава словесността или литературата на един народ, какви културни потреби се е стремил той да задоволи с тях (- със словесните произведения) и до какво развитие е успял така да достигне (народът) - това разглежда и обяснява историята на словесността или историята на литературата”. С други думи, историята на г. А. Теодоров ще разглежда и обяснява 1. Какви произведения заключава словесността на българския народ. (“Словесност или литература се казва сборът на всички душевни произведения, що е създал и притежава един народ било в жива, или в писана реч”). И тъй: г. А. Теодоров ще търси и определява всички душевни (?) произведения, що е създал българинът било в жива или в писана реч; 2. ще разглежда културните потреби, що се е стремил да задоволи народът с всичките си словесни произведения и 3. до какво развитие е успял така да достигне. Трите точки можем да съкратим в две и тогава ще имаме 1. пълен опис на българската словесност и 2. културата, що тая словесност обема. А всичко наедно прави: Културата на българския народ, обяснена по всички словесни паметници. Кратко казано, книгата на г. А. Теодоров е културна история въз основа на литературни паметници.

Прочее, че ние я разглеждахме като история на литературата, виновен бе сам г. А. Теодоров, които е назвал своето ръководство “Българска литература”. Че и в предметния “Увод” г. А. Теодоров все продължава да говори за литературна история, макар да определя друго, това доказва, че той не разбира предмета. Литературата е литература, а културата е пак култура: едното може да влиза в другото, напр. литературата може да е вид култура, както несъмнено мисли и сам г. А. Теодоров, но все пак едното е едно, другото е друго. Че всякой българин напр. е човек, не ще рече, че всякой човек е българин.

Така щото злото всъщност не е, че г. А. Теодоров прави криво определение - литературата е и култура - но в туй, че самият предмет остава неопределен, макар г. А. Теодоров и да мисли, как го е определил достатъчно. А това е още по-голямо зло, тъй като обикновено всички, що нищо не знаят, мислят, че много знаят. Справедливо бе казал един голям писател, че по никой клон на знанието не се правят толкова филистрозни тълкувания, колкото в литературата. Не казваме това с цел да обидим г. А. Теодоров: длъжност ни беше да му забележим, че е трябвало да бъде предпазлив. Не се пише учебник по литературата пръв път на български, та предметът да е труден и неизвестен; достатъчно е било г. А. Теодоров да се обърне към някой по-добър образец, за да се отърве от всякакви справедливи пререкания. Иностранните ръководства са твърде кратки и ясни: за пример “Литературната история, гласи в осмото издание на едно разпространено в Германия ръководство от Egelhaaf, ни въвежда 1) в произхождението, формите, съдържанието и влиянието на съчиненията, и 2) в живота и личните обстоятелства на писателите. От друго също известно ръководство на Verner Haan четем в единадесетото издание: “Литературната история е изложение на умственото развитие, както се е отразило то в устните и писмени произведения”. Много по-определено и точно казва всеизвестният критик Брандес: “Литературата на един народ, ако тая литература е съвършено пълна (т.е. непрекъсвана), ни представлява цялата история на въззренията и чувствата на народа” (Hauptstromungen, І, 2). Всичко туй е ясно и кратко и захваща едвам 2-3 печатни реда; речените ръководства се задоволили с това и веднага преминали към материала, но г. А. Теодоров е изпълнил цели две страници на ситно и без да е разяснял нещо. Последното негово предложение от тия две страници гласи: “Ядката на българския народ образува днес Княжеството България и литературата на тая ядка е представител на културната деятелност на българския дух” - мъгла очевидна. Злощастието обаче е в туй, че тая мъгла се простира над целия учебник.

Разбира се, всякой е свободен да носи каквото си ще убеждение, но само в себе си; като допущаше мъглата и в своя учебник, г. А. Теодоров трябваше да премисли, че назначава тоя учебник за младежта. Последната и тъй е вече бляскала у нас с мъгляви мисли и с рядка неподготвеност по литература. У нашата младеж нищо не е по-обикновено, отколкото общи и мъгляви положения за висш морал, цивилизация, солидарност, култура, прогрес и пр. Г. А. Теодоров само ще подлива масло на огъня. Между това нищо по-целебно не би имало против фарфаронството на тая младеж, отколкото един разумен учебник по литература. Младежката душа е твърде отзивчива към образователни познания и ученическите години са възраст, в която душата най-много жаднее за идеали; но тъй като програмата по гимназиите обременява ученика със сухи данни - и по злощастие, твърде непосилни, - то още от ученическия чин ние гледаме как младежта пред наши очи хваща да посяга за посторонни източници, които можеха божем да му бъдат полезни, но само когато тая младеж стъпеше на жизненото поприще. Предвид на това, училището самò би трябвало да се грижи да представя на младите души и идеална храна, а едничкият предмет за това е литературата. При поменатата злина се прибавят за младежта още цял ред трънливи обстоятелства, от които на пръв план можехме да споменем това, че нашата младеж не се е радвала, не е могла да се радва на домашно възпитание, че и изобщо се лишаваме от развита литература, която, както е известно, е най-великият лост на народното образование, и че най-после и самата програма за литература по нашите гимназии - благодарение на филистерството на многоучени наши съставители - е крайно ослепена; - всичко туй не трябваше да послужи на г. А. Теодоров за друго, освен да бъде най-внимателен към назначението на ръководството си и да го не лишава от най-образователните елементи. А че той е хванал съвършено противни пътища, - ние можем само да го осъждаме. Той не е оценил разбора на съчиненията, изпуснал е все що е възпитателно в биографиите и за венец на всичко базирал е целия си учебник на досущ мъгляви основи.

По характера на своите въззрения г. А. Теодоров е посветил всички своя усилия да обхване абсолютно цялото количество на излезли в печат книги. Само по себе, това е било един похвален труд, защото само като е имал отпреде си предмета на своите изследвания изцяло, съставителят е могъл свободно да разполага с него и да го класифицира по своя воля, без страх, че изпуща нещо важно. Обаче фаталната задача се е състояла именно какво употребление ще направи съставителят из всичкото събрано и дали непременно ще трябва всичко да употреби. Най-грозната грешка на г. А. Теодоров състои в туй, гдето той мисли, че една история на литературата трябва да обнема редом всички книжовни данни, с които разполага. И той е мислил, както вече видяхме, че е длъжен като историк само да посочи мястото и ролята на отделните данни, и затова, като е охарактеризирал мимоходом духа и съдържанието им, споменувал ги е подред, без да се грижи напр. че един паметник е имал повече или по-малко литературни достойнства, а друг - никак. По такъв начин целият му учебник се е напълнил от край до край само с имена, и думи, и дати, които не само ученик, но кой и да е не може да надвие. Ние казваме тук нашето мнение, а любопитни сме да чуем откровено да се изкажат по тоя пункт всички преподаватели, които са дали учебника на г. А. Т. в ръцете на своите ученици. Ние сме уверени, че всякой преподавател с ужас съзнава, че сам не може да надвие ръководството, а колкото за учениците, ние сме убедени, че книгата на г. А. Теодоров освен гдето съдържа непростителни страни откъм чисто литературната обработка, но е положително невъзможна въобще за учебник. Така че ако даже просто имената и датите, въобще ако само библиографията беше единственият предмет на ръководството, то, както данните са нанизани без система, книгата би била пак досущ негодна за учащи.

Г. А. Теодоров нямало е защо да бъде толкова съвестлив и да споменува непременно всички книги, и вестници, и списания; това не е било необходимо, и всеизвестният литературен историк и образцов мислител Хетнер справедливо е казал в предисловието на едно от съчиненията си, че литературната история не е история на книги, но на идеи, и че няма защо да се грижи за библиографическа пълнота. И действително, не е имало до сега пример, освен може би тоя на г. А. Теодоров, щото един учебник по литература да се стреми да обема и пълна библиография.

Като иска непременно да разполага с всичко писано, г. А. Теодоров има да се бори с най-разнороден материал и е принуден да минава от едно на друго, без да може да се съсредоточи, където трябва, и да оцени всичката важност на ония паметници, които преди всичко са очаквали сериозен критически разбор, за да намерят достойно място в историята. Заставен да минава от име на име, от факт на факт, той се старае да събере поне колкото е възможно на отделни групи разните видове и образува множество графи от най-противоположен характер като: учители и учебници (166), Поезия (174), Черковен въпрос (186), История (201), Пак поезия (202), Издания за образование и възпитание (195), Периодични печат (191), Животинска (!) поема (220), Епос, драма и пр. и така изпълня цялата книга, като й дава вид на дреха с безбройни кърпели. Помежду се вмъкват и отделни исторически хроники, с големи подробности като монографии, за възраждането, екзархийския въпрос, революционните идеи и пр. Всичко туй поотделно може да има цена, но наедно земено не е история и никак не е история на литературата. Г. А. Теодоров гонил много, а достигнал малко, трябвало да гони малко, за да достигне много. Историята на литературата наистина обхваща в обширна смисъл всички видове словесни произведения, които притежава един народ, но всъщност се занимава главно с история на поезията, тъй като само в нея се отразяват душата на народа и идеалите му, а към всички други специални видове словесни произведения (fachlitteratur) се хвърля тук и там поглед, и то за да се отбележат по-характерните явления. И само така, не ще съмнение, историята на литературата би могла да бъде история и да излага в органическа свръзка развитието на литературните идеи като едно, а инак ще бъде, както у г. А. Теодоров, един зигзаг от прехвърляния из една група в друга без идея, без вътрешна смисъл.

Обаче има и доказателства, че г. А. Теодоров се старае да тури идея в сухия ред на книгите и да обясни развитието на български дух, а това е в пълно съгласие и с определението му, че литературата е култура на народа. Но тъй като А. Теодоров все пак има за главна задача пълната библиография, то и естествено мисли, че културата или български дух лежи непременно във всички книги, а никак не само в едни или даже съвършено вън от всички, което може да се случи, когато една литература като нашата например, е твърде неразвита още, за да отрази в себе си народната душа. Прочее, четем у г. А. Теодоров: “Българските вестници през това време (възраждането) и периодичните списания до тях, изобразяват истинската работилня на български дух” (185). Г. А. Теодоров ще трябваше да каже, навярно, че умственият багаж на черковниците и революционните борци се изливал във вестници и журнални статии; а като кажеше така, можехме вече да прибавим пък ние, че по онова време от истинска литература сме имали само смътни начала, че колкото се отнася до самия дух на българския народ, той е продължавал своя широк полет в устната поезия, и че най-после тъкмо тогава с хайдутството народната поезия е преживявала една епоха на блестящо развитие. Тия и подобни огледи са съвършено избягвали от взора на г. А. Теодоров, а той е могъл да има в това отношение добър подтик, макар и не твърде определен, от своя предшественик г. М. Москов.

Г. А. Теодоров не преминал все пак народната поезия без внимание; даже, както можехме и да очакваме, е направил повече отколкото трябва: той й посветил цели 70 страници! Но може ли да повярва един читател, който не е видял самата книга, че в тия 70 страници не е означена ни една песен като образец за разбор - ни една! Греховете на г. А. Теодоров в цялата книга са много, както видяхме, но в тоя случай можехме да ги съберем всички в два: той бе длъжен да научи ученика да познава произведенията, като ги дадеше в нужно количество на ръката му, и сетне бе длъжен да го научи и да ги цени: не е направил ни това, ни онова. А задоволил се и в многото тия страници да укаже кое в народните песни, приказки и пр. би напомвало стари вярвания, исторически данни и нови източници - с една дума култура! Г. А. Теодоров се старал тоже да отбележи и някои мотиви, които са могли да минат от чужди народи в нашата народна поезия и с това платил нужната дан на влечението за фолклорни изследвания, което е обладало напоследък известен кръг от нашите писатели. Тия изследвания може да съдържат в себе си много неща полезни, но ние не бихме разбрали никога на какво ще могат да научат те един ученик, който захваща елементарни уроци по история на литературата, ако не на разхвърлени фолклорни данни, които не му са за никъде, или най-после на фанфаронско заучване чужди мнения, както вече имахме и добър пример напоследък. Фолклористът И. Д. Ш. като споменува в “Бълг. Пр.” зрелостната работа на един гимназист върху “обща характеристика на народната поезия”, възхвалява го “особено”, защото бил знаел възгледите на Миклошич и Халански; освен тия двама, младият писател бил споменал още имената на Соренсен, Безсонов, Пипин, Гримовци, Бенфай, Андрю Ланг и др., което било също така похвално; бил хвърлил светлина върху “историзацията” и “поетизацията” и върху разните теории: митологическа, миграционна и антропологическа и пр. Г. А. Теодоров се въздържал по щастие от всичката тая фанфаронада, но все споменал за мнението на Безсонов, като че ли ученикът е трябвало да знае поне за него. В замяна на всички 70 страници, посветени на фолклора, поместил едвам в последната страница и обща литературна оценка на песните; там личи между друго, че обстановката в песните е бедна и образите са прости, че чувството бива и нежно, и дълбоко, но изказът му не добива сила, и че народните умотворения “сякаш не увличат душата да излее своята страст” и че най-после “на формата народът не посветил току-речи (?) никаква грижа” и пр. - всичко туй е така нанизано едно на друго и тъй общо, щото интересно е да се знае кое би пунктирал и запомнил ученикът и кое не и какво би разбрал. Но най-интересното е, че всичко е отрицателно: и чувство, и образи, и форми. Може да е истина, но въпросът е: въз основа на кои образци или с кои образци на ръка ученикът ще мисли, че това заключение е доказано? И кой и какъв е разборът, който ще трябва да лежи в основата на тия съждения, къде е той поместен, на коя страница? Ученикът няма да научи ни една хубава песен - от толкова неоценими! - наизуст; няма да знае някое главно чувство, което възпява народът, обични образи, с които си служи, обични форми, които употребява - няма да се запознае с душата на своя народ! Поврага мнението на чужди. - В епоса всичко се свеждало към “грубата юнашка сила”! Лесно е да се каже. А страхът на Крали Марка за семейната му чест? Сълзите за нея, явния риск с живота, за да я запази? А уважението на юнаците към брака; неприкосновеността на една невеста пред чужди мъж? Широката безпечност на героите, която е тъй великолепно типизирана, и която отличава славянските герои въобще?2 - Нашите хайдути “се бореха за своя народ против турското господство”; делата им са изобщо “бой за отмъщение на кърваво обидената народна чест” (стр. 55). Интересно би било да се види в кои хайдушки (народни) песни се говори за “свой народ”, “турско господство” и “народна чест”. Хайдутите са имали ясно определен народен характер, а на простия народ са липсвали тенденциите за народно и чуждо господство и народна чест, които са били знаме в ръцете на по-сетнешните политически хайдути3. И друго. Като ще научим ученика на толкова отрицателни неща в народната поезия, как ще разбере той сетне неопровержимия факт, че първите наши поети Славейков и Ботев са именно за това поети, защото възпроизвеждат в творенията си народната реч, и че най-хубавите от тия заемат и форма, и образи от народната песен, а нейде даже и идеи? Как ще определи ученикът формата на стиха в хубавите елегии “Не пей ми се” или “Майци си?” Трябваше да го упъти, естествено, учебникът.

На песните на Славейков, повече от любовен характер, г. А. Теодоров посвещава забележката, че били извършили “и една национална работа” като заменили напълно гръцките песни, с които се веселяло българското общество “в дружните си събрания”. Всяка литература заключава в себе си без друго “и една национална работа”, защото освобождава народа от подражание на чужди и дава мощ на собствените му чувства; но това го достига въз основа на особени идеи и отлични творчески сили. Славейков ще да ги е имал в себе си тоже, песните му ще са били израз на душевни полети на поет, на пожелания на българин, но за това не ни говори г. А. Теодоров. А тука е лежало и значението на Славейков, че той в жива народна реч облякъл искрени чувства на българин. Кои са тия чувства - не знаем; дали са напълно искрени или са заети отчасти отвън - тоже не знаем. А не знаем, защото липсва в учебника разумен разбор на съчиненията на тоя автор и разумна биография и характеристика, както липсва това за всички списатели и съчинения.

Въобще г. А. Теодоров е ценил, че литературният разбор е много нужен за книгата му и даже се е старал да го не прескача, защото е имал вече поука от своите предшественици, които осъжда, като казва, че “в многото речи и на двамата се заключавало твърде малко съществена характеристика, било на една епоха в историята на книжнината, на една школа или кръг писатели, или пък на една писателска дарба и достойнство на прозаични и поетични произведения”. Но както виждаме, и както указахме още изначало, г. А. Теодоров не само не избягва грешките, осъдени от самия него, и преминава съчиненията без разбор, но и където се решава да го прави, е тъй вън от предмета, щото все едно никак да не прави разбор. Най-интересното обаче е, че сам не може да избегне “многото речи без съществена характеристика”, което е могъл да направи лесно като мълчи; и пуща се в безброй мъгляви речи, които не съдържат нищо и не са никаква характеристика. Може да се каже, че в това отношение г. А. Теодоров се е надпреварвал с първите наши “учени” списания и вещи критици засега, които говорят много: и за “най-хубава страна” на писателя, и за “истински поети”, и за всичко, а всъщност малко казват или пък никак нищо. Ако бихме захванали да цитираме, не бихме дошли до край, но все пак ще укажем някои съждения на г. А. Теодоров, които са твърде характеристични; те съдържат много думи, съдържат понякога и мисли, и всичко, каквото искате, но само не и наука, само не и “съществена характеристика”. Напр. “Поезията добива досущ неограничено отношение на личния възглед към поетическия материал” (241). “Предметът на впечатлението, който е произвел песента, произвел е така също и другите поетически видове на народната словесност.” (57). “Същинският, поетически живец на Славейков е еротичната песен, в която чувството на поета не познава друго, освен да изтрае до край в своето чутовно влечение” (179). “Поезията блазни млади мечтатели, които отчаяно се борят с едно стихийно неумение да се облажат от нея поне с усмивка, и едвам към края сполучват някои избраници да добият вход в нейните тремове!” (197). “Стихотворенията на Каравелов почват твърде несръчно в мекушави разсъждения и повече в дълги редици; повечето са сатири, в които палаво шатри едно перо на памфлетист (211). В Ботева бляска устремна фантазия и из пламъка на страстта се лее ухватно настроение (212). Хвалят се от към слог “Писма от Рим” на К. Величков (249) - от кого се хвалят, не се знае, и дали и ученикът е длъжен да ги хвали - не знаем, и пр.

По-добре е било г. А. Теодоров да цитира места от “чизмата”, и не само да ги захвали и той, но и да им подражава, защото и езикът, и слогът на книгата му не са никак за пример: “щом застана българската култура пред вратата на Византия и бълг. писменост пред византийския извор, първата не можеше да не изпита покрай приетото православно християнство и нещо от еретическите учения, които умееха по-приятно и убедително да преобразуват коренното наше езичество, а втората не можеше да не се запои и с апокрифна струя, която бе за нея жива медовина спрямо бигорливата вода на званични чучур” (104) - къде са стройните и ясни периоди на писмата? А тоя език у г. А. Теодоров! Каравелов вади от частния живот на познати лица “вещи користи за чутивната маса!” (209). “Бедното живоренье на народния дух едвам избъдва изпод насилието на гръцкия натурник”! (80). Оригинални текстове са кът (?) и от XII в. (81). На богомилите не се позволява да забъшват истината (107). Животна страст, народни представи (120). Придворна нехривост (139). Строитва, връчва, дейност, слишил (против научна метода! 157), затичания (обществени и книжовни! 182), гълчави (партизански, 236) и пр.

Г-н А. Теодоров не е пощадил своята книга и от чисто вестникарски присъди над писателите. За Каравелов се казва, че той е развалил “безвъзвратно българското общество за задачите на бъдещето, което се очаквало веднага след нашето измъкване из турския хомот” (209). Известно, че и един партизански писател бе го нарекъл родоначалник на сегашните сопаджии. Ботев се нарича злодеец, комунар, разсеян своеглавец и пр., бляска с “комунарски, юнашки и ергенски хубости”! Г. А. Теодоров ще се съгласи, вярваме, с нас, че всичко туй (без да се гледа, че по щастие е крайно неоснователно) е израз на лична тенденция иди на особено настроение на самия г. А. Теодоров, но никак не е определение на същинския характер на деянията и мислите на Каравелов и Ботев - а тенденциите и впечатленията, тъй непристойно и дръзко нахвърлени, имат своето място само в политически памфлети. Поне тоя упрек да бе избегнал г. А. Теодоров в своя учебник!

И тъй: в ръководството на г. А. Теодоров липсва достатъчен и нужен разбор на отделни произведения, отсъствуват подходящи биографии на писателите, няма критически добри определения, липсва добра система, слог, език - въобще всичко, що трябва. Г. А. Теодоров не можал да създаде ръководство за ученици, но на учители е дал прекрасен образец, за да се пазят от всички възможни грехове по история на литературата.

Д-р Д. Т. Страшимиров

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В първото издание на статията името на А. Теодоров е предавано само с инициали - А. Т. За удобство при четенето в настоящото издание с инициал се предава само първото име, докато фамилното е изписано напълно (бел. ред., А. В.). [обратно]

2. В. “Песните на братя Миладинови”, “Мисъл”, г. ІV. [обратно]

3. В. пак там. [обратно]

 

 

© Д. Т. Страшимиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.11.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Български преглед, г. ІІІ (1896), кн. V, с. 496-508.