ИЗ "НЕВИННИ ЖЕНИ В БРЮКСЕЛ"

Димил Стоилов

web

...Беше дошъл тук най-вече защото Тити беше го пожелала, а тя правеше делнични вълшебства, които не само го побъркваха, но и го смаляваха до недорасъл пигмей в обичта към човечеството. Не бе абстрактна или помпозна обич. Дори и обич може да не беше точната дума. Заменя ли се с принадлежност, съпричастност или просто съчовечност? Уместно ли е да припомня една роза на малка планета, изрисувана от френски летец, който продължава да лети към сърцата на хората...

Често го гнетеше чувството, че представлява тъжна фигура, нарисувана от Салвадор Дали, с тяло, накичено от множество полуразтворени чекмеджета на собствени безпокойства и терзания. Усещаше се, поне това успяваше все още да направи, че безплодните му асоциации хукват по безнадеждната извитост на лабиринта. Повтаряше си го: не е юнакът Тезей, а Пасифея не му е много симпатична, защото си бе избрала за прегрешение бял бик. Трябваше ли да бъде тук, на тази маса, с тези усмихнати и весели хора? Нали и тук е Вавилон, а блудницата Европа е измамно щедра, за да спечели снизхождение за разюзданата си сексуалност. Митовете и легендите си бяха едни и същи, само имената бяха сменени за разнообразие. Къде ли е лабиринтът, или от него въобще не е излизано, тъй като се е превърнал в начин на живот? Трябваше ли и Дим да се присъедини съпричастно и съчовешки към общата веселост, след като синът му се пръска по шевовете от житейски проблеми, а не му е по силите да помогне по никакъв смислен начин. Поне да бъде до него? Повтарянето, че не може да помогне - помощ ли е? Вярно е, че съществуваше семейство. Отделно младо семейство. Те, от семейството, му бяха поръчали "да разпуска" и изпълняваше като примерна ученичка. Разпускаше ли? След третата чаша омайващо вино от Бордо затвори няколко от препълнени с тревоги чекмеджета на Дали и се огледа наоколо, за да общува. Това го умееше. По това и си приличаше с Тити и я обичаше.

Жените около него бяха толкова интересни със съдбите си, че той дори на следващия ден, когато Слънчевата запетайка бе разтворила ръце за следобеден сън, се опита да запише част от чутото. Знае ли човек зад кой храст, какъв герой за книга може да изскочи? Каквото и ще да твърди съпругата му за безплодните (понякога) занимания...

Амели

Не беше Амели Нотомб и нямаше нищо общо нито с хигиената на убиеца, нито с козметиката на врага. Седеше вдясно от него и раменете й бяха загърнати с копринен шал с едри цветя. Държеше се някак си аристократично, все едно че е трета братовчедка на белгийския крал Алберт Втори. Откриваше го и при боравенето с приборите, и при отпиването на глътка вино от чашата, и от грациозното извиване на шията към човека, с когото контактува хем с уважение, хем дискретно, все едно че споделя току-що научена държавна тайна. Нямаше как да отгатне, че е само на осемдесет и шест години. Ченето му падна, когато узна, че всеки четвъртък, без да пропуска, прилежно ходи на ориенталски танци, за да не загуби форма. Баща й, след като се завърнал от Конго, започнал да търгува с каквото му попадне и от каквото може да се изкарат пари - въглища, картофи, земеделска техника... Така правят богаташите.

По едно време наел едно италианче да му прехвърля въглищата и картофите. След войната изгладнели жабари идвали на рояци, за да търсят прехрана, та момчето му хванало окото. Спяло в избата на триетажната им къща и му вършело добра работа. Било мургаво и дребно, но същевременно жилаво и мускулесто. На всичко отгоре пеело толкова възторжено и сладостно, сякаш непринудено се стремяло да засвидетелства националната си принадлежност. Веднъж Амели се спуснала по витата стълба в избата, за да чуе песента по-отблизо, и така се отнесла, че когато тръгнала обратно нагоре, роклята й била съвсем почернена от въглищата, а душата й светела от нежност към целия италиански народ. Бащата имал по-различно мнение за хората от Ботуша и не само че заплашил дъщеря си, че ще я лиши от наследство, но и превантивно веднага напъдил мургавелкото.

Певецът се появил победоносно след три седмици пред триетажния дом с късичък костюм, взет назаем от приятел, китара и скромно букетче. Истината била, че действително пеел хубаво и цялата улица била възхитена. Не и бащата, разбира се. Той клекнал под женския напор, но продължил да гледа смръщено и под вежди италианските навлеци. След години се оказал прав, но това ни най-малко не му донесло радост. Певецът започнал да радва и други домове по улицата, та когато Амели най-накрая прогледнала, се наложило да го прогони със сълзи, защото запазила светли чувства.

Следващият бил унгарец. Художник. Куц. Ухапан от руски танк. Така се шегувал, но не на шега едвам успял да се спаси от железните буболечки, за да мрази почти всичко руско. Почти - освен Кандински и неговата теория за цветовете. Като него им приписвал смислови асоциации и ги подреждал в противоположни двойки. Докато за Унгария определял черния цвят, наситен от тъмнина и безнадеждност, като естествено следствие на руското нашествие, то Белгия оцветявал в бяло като символ на светлина и възможност. Сам си приписвал жълтия цвят, защото носи топлина, агресивност и ексцентричност, а на Амели щедро отпускал противопоставянето на синьото, защото в него може да се открие и студ, и небе, и метафизичност, и безкрайност, а дори и спокойствие. Пояснявал й още, че хоризонталата е носеща основа и тиха, докато вертикалата е активна и топла, но в тези линии върху белия лист на техните взаимоотношения тя лесно откривала откровен сексуален подтекст. Открила го в кръчмето на сюрреалистите. Черната му гарванова коса падала в очите и той я прибирал с ръка назад, за да падне отново. Драскал нещо на масата, а когато вдигнал поглед и я видял наблизо, веднага я попитал дали ще му разреши да я рисува. Дълго време я рисувал, защото животът им бил една огромна рисунка. Нарисувал й една дъщеричка съвсем реалистично, колкото и нежно да го наричала моя "унгарски Кандински". И раздялата била реалистична. Хукнал, куцукайки, подир някакво младо пуделче. Амели била само седем години по-голяма от него.

При италианчето разликата била само четири години не в нейна полза, но резултатът бил все същия. Не си взела и прашинка поука нито от първия, нито от втория. Напук на житейския си опит фиксирала следващата разлика на цели четиринадесет години. Мъжът пак бил черноок и чернокос, а и дори нещо слабоват на пръв поглед. Сходствата били съмнително подозрителни. И този бил южняк с гореща кръв. И той напуснал родината, защото концертът от свистящи куршуми и гърмящи снаряди не бил за здравословно слушане. Бил сърбин, но можел да се окаже хърватин или босненец. Запознали се в златарски магазин, когато избирала накит за официалната си рокля, с която щяла да ощастливи новата изложба на бившия си любим. Младият мъж се опитал да й дава мъдри съвети за покупката на някакъв смешен френски език. Не били чак толкова мъдри съветите, но я ласкаели. Не било важно златото в колието или диамантите в брошката. Най-същественото било златото и диамантите, които притежава самата жена в себе си. Ето мадам, при вас от пръв поглед си личи, че притежавате повече от 24 карата, та каквото и украшение да изберете, все ще бледнее, все ще бъде оскъдно допълнение на вашата същност. Сърбинът се изкъртил от евтини баналности, които накрая хванали дикиш, тъй като Амели лекомислено дала съгласие да пийнат по бира в изискано заведение на авеню "Луиз". Тя платила бирите, но изглежда, това било най-дребната сметка.

Явно балканецът разбирал от женски карати и тутакси оценил какво съкровище е откопал, за да го стисне с питбулска захапка. Оказало се, че пребивава нелегално в Белгия, та се наложило бързешката да се сключи брак, за да не бъде екстрадиран. Амели за трети път е върху розовите облаци на любовта и по навик е гушнала като вярно приятелче собственото си безразсъдство. Финансира сърбина да си закупи собствено златарско ателие. За нейно огромно учудване вместо да носи приходи, то започнало да инкасира само загуби. Наложило се да продаде една къща от наследството, после да заложи за заем втора. Огромното й наследство, оставено от бащата, започнало да се топи като захарче във водната чаша на сръбските прищявки. Оказало се, че вместо да залага на златарството, новият мъж залагал на все по-губещи хазартни игри. После се появила и официалната любовница. По това време Амели изпотрошила всичко и й се наложило да живее вече на общинско жилище. Разводът се оказал неизбежен и закономерен изход. Учудващо бе, че се бе случил след цели четиринадесет години. Наскоро сърбинът бил натирен от любовницата, та посетил бившата си жена с кутия бонбони и шампанско. Издебнал момент да се приближи до нея, както е седнала на масата, навел са над нея и я целунал нежно по шията, както го правил преди, и я сграбчил за гърдите. Праснала го през ръцете и му изкрещяла да си върви веднага. Знаела, че ако се размекне и пожелае да остане, той ще е пак до нея. Не го искам вече.

Така си повтаряла тя, а и имало защо. Преди няколко дни ходила при нейната гледачка, много познавала тази жена, та тя й казала, че скоро ще срещне пак чужденец и пак ще й се случат хубави неща. Когато говореше за близката си съдба, тя беше приковала черните си присмехулни очи в Дим и сякаш го сочеше с пръст - ти си следващият! "Не, не съм" - отвърна си мълчешката той, но поощри дамата - няма как да не й се случи нещо хубаво, щом гледачката, която познава, го е пророкувала. После някак си бързешката и гузно я загърби и се посвети на следващата дама, която седеше отляво до него.

Кадър ХХV

Някои неща в живота ни променят толкова радикално, че остават в нас завинаги. Прочел го бе някъде и го забърса, защото освен чужди истории, крадеше и мисли, които му харесваха. Кое го бе променило разтърсващо, че да е останала завинаги кървяща рана? Изневерите, споделената нежност, доброто или лошото, с което се бе сблъсквал? Смееше ли да твърди, че е закопано в прочетените книги. По-правдив ли би бил отговорът, че могло да се открие в книгите, които пише. Заслужава ли си търсенето на едното или другото място, след като всичко изгаряше при 451 градуса по Фаренхайт. Дали промяната и белезите от нея са най-същественото, когато остане пепел между пръстите? Грубо е... Предпочиташе Виктор Франкъл - това, от което човек наистина се нуждае, не е безметежно състояние, а стремеж и борба за смислена цел, за свободно избрана задача. На човек, който е бил и е оцелял в Аушвиц, би могло да се вярва. Нямаше да намесва парадоксалната интенция. Знаеше ли? Понякога едната мисъл, макар и чужда, теглеше след себе си друга, и друга, и друга... Като изначалната собственост се разтапяше вместо захарче в чаша чай, за да смекчи горчивината от неувереното търсене.

Дали нещо бе променило жената, която седеше вляво от него. Беше някъде над петдесетте. Очите й бяха сини, сакото й беше синьо, ситните цветенца, разпиляни по роклята й, бяха сини, а синьо бе и фишу шалчето около елегантната й шия. Някак си естествено си въобрази, че и аурата около главата й е бледосиня, а според енциклопедията на окултните науки това трябва да внушава признак за дълбоко религиозно убеждение и единство с Бога.

Беатрис

Онова за "убеждението" и "единството" го усети и осмисли по-късно. Сега се радваше на жената, която подвикваше много изразително "на-здррраве" с разсичане на първата сричка и удължаване на "р"-то, като отпиваше на малки глътки от хубавото червено вино. Чукна чаша в нейната и при игривия звън двамата се засмяха.

- Знаете българска дума - констатира мъдро Дим, а жената усмихнато отвърна:

- Аз знае много български - и почна да изброява на пръстите на едната си ръка. - Знае "целувка", знае "любов", знае Копривщица - последната дума я поизмъчи особено вкрая с "щ"-то и "ц"-то. - Знае "пектопат"...

- А-а-а, много знаете. Особено за любовта, но "пектопатът" пък аз не го знам. Какво е това?

- Не знае какво е това? Как е възможно. Навсякъде го пише в България. Там, дето ядат хора. Пек-то-пат!

Трябваше му време в съзнанието си да изпише "ресторант" и да го прочете на латински.

- Голям съм тъпак. Как не можах да се сетя. Наистина си е съвсем пектопат. Страхотно. Кога сте били в България?

Много пъти. Не може да ги преброи. И на Рилския манастир ходила, и на Витоша, и на Златните пясъци... Обича Черното море и не само... С групи посещавала родината, но й харесвало и сама да обикаля. Една вечер окъсняла сама на Златните пясъци. Била в един малък пектопат край брега и тръгнала към хотела, но не можела да го открие. Най-накрая се изтъпанчила пред двама полицаи и с усилия за правилно произношение ги попитала:

- Бялацица - и направила кръгово движение с лявата ръка.

Мъжагите едвам се сдържали да не припаднат, но все пак по-едрият от тях насъбрал смелост да продума:

- Моля - и да повдигне ръце и рамене, за да изрази недвусмислено учудване.

- Бялацица - повторила бодро Беатрис и ги дарила с очарователна усмивка.

Тук и вторият полицай не се сдържал и казал с повишена интонация, за да подчертае питането:

- Моля?

- Бялацица - все със същия ентусиазъм потретила и като съжалила озадачените физиономии насреща, решила, да ги улесни. - Хотел Белацица, хотел Беилацица...

- Няма такъв - размахал пръст в отрицание по-едрият. - Няма Белацица...

- Белацица - пак настояла жената и сключила длани и ги допряла до лицето си, за да им покаже, че иска да отиде там, за да спи.

Едва сега по-дребният побутнал леко полицейската си шапка и продумал боязливо:

- Да не е Белащица?

- Да, да - Белацица - подскочила от радост Беатрис.

Тежка въздишка се откъртила от мъжките гърди, след което и двамата полицаи се залели от смях. След минути дамата седнала в колата със синя лампа и не след дълго тя била вече пред рецепцията.

В следващия български епизод пак имало кола, но историята не била нито толкова весела, нито толкова безобидна. Пак скитосвала встрани от групата, както си била свикнала. Този път нещо се замотала в стария Несебър и накрая влязла в един пектопат до пристанището. Хем да си почине, хем да пийне бира с картофки, тъй като в Белгия въобще хабер си нямат какво е това бирата. Предполага се, че е било "Каменица", макар и да е било преди мъжете да знаят защо. Просто тогава изборът е бил между пет-шест вида, а не между 400, както в нейната страна. Из магазините накупила някакви сувенири и в себе си вече нямала от ценната българска валута, та попитала дали не може да плати с долари. Докато сервитьорът дигал колебливо рамене, двама усмихнати мъже от съседна маса се притекли на помощ. Можели да й обменят, колкото поиска. Само да каже - десет, двадесет, сто... За автобуса за Слънчев бряг няма да се притеснява, току-що е минал последният, следващият кой знай кога ще дойде, но ако иска, те ще я откарат с колата до хотела. Сега името му било "Нептун" и нямало как да се сбърка с нещо по-друго. Съгласила се. И двамата мъже усмихнати, вежливи, лицата им сериозно почернели от слънцето, английският им оскъден, но разбрала, че работят като шофьори в международния транспорт - сериозни хора в нейната представа. E, били малко грубички и непохватни, но това го усетила по-късно, в колата - Ауди 80 В1, когато й придърпали чантата от любопитство колко долари още съхранява. Подминали Слънчев бряг и хванали някакво тясно пътче между дюните към брега. Нямало смисъл да се обажда, че са сбъркали посоката. Вече било ясно какво предстои да се случи. Вежливите мъже още броели парите, когато тя използвала един завой, за да отвори вратата и да се хвърли в пясъка. Как е тичала, как се е крила в дюните и шубраците, как е престояла близо час под една обърната лодка на брега, а отдолу леко подплисквали вълните - сама си знае. Разправиите, че няма никакъв документ за самоличност, се оказали най-малката грижа.

Най-странното е, че когато човек е тръгнал напук на съдбата, няма отърваване. То си е направо като болест без лекарство. Тресе те треска и хем ти е страшно, хем ти е хубаво. "Жив мазохизъм" - си мислеше Дим. Трябвало й да прескочи само година и наново да тръгне за България. Любов, ама любов към тази пуста страна. Не можеше да си го обясни. Вярно, че Белгия и България започват с една и съща буква, вярно, че сме им взели конституцията, за да се учим на демокрация, вярно, че техният крал и нашият цар са братовчеди и от едно и също котило, но какво от това?

И дошло чудото. Белгийската група се била скупчила пред входа на хотела. Този път носил името "Добротица" и се намирал в Албена. Благо се разнесъл пушека от току-що спрелия автобус. Вратата без липса на ентусиазъм с жаловит писък се отворила и по двете стъпала с пружинираща от жизненост походка се спуснал българският Ламбер Уилсън. Новият екскурзовод и отговорник на групата. Нямало смисъл да говори за пронизващи мълнии или онова, което се случва от първия поглед. През нощта, преди да се покаже от автобуса, го сънувала. Сбъдване на сън - и това се случва. На Дим Ламбер нищо не му говореше, та трябваше да получи разяснение, че е френски актьор, изучавал театър в Лондон, играл в "Матрицата", "Ел Дорадо" и още не знам колко си филма, а и пеел на всичко отгоре. Нашият Ламбер не пеел, но владеел перфектен френски, усмихвал се чаровно и се шегувал забавно. Бил машинен инженер, а през лятото си докарвал по нещо допълнително от чуждестранните туристи. Не можеше да прецени доколко екскурзоводът е приличал на френския артист, но по-късно зърна снимки на Беатрис и се убеди, че по онова време е била направо двойничка на Катрин Деньов. Нищо чудно, че двамата се харесали, а на всичко отгоре българинът бил зодия Везни, както и нейният брат, който се ползвал с абсолютната обич на семейството. Братът бил умникът, отличният ученик и студент, преподавател в университет и гордост на фамилията. Беатрис била издънката. Оженила се на осемнадесет години, прекъснала учението и скандализирала семейството, а две години по-късно се развела, като останала сама със сина си. Близо десетина години била зачеркнала мъжката половина на човечеството и едва сега виждала човека на живота си. Направо плаче за латино сериал. Дори майката одобрява новия избраник, нали е от зодията на добрия й син.

Следващата година Беатрис идва отново в България, но не да се радва единствено на българските курорти, а за да се омъжи. Сватбата минава набързо и с усложнения, тъй като все още желязната завеса не се е вдигнала и такива смесени бракове не са радостно събитие за комунистическата ни страна. Още по-нерадостно е, че десетте дни се изнизват без младите да са си поели дъх, и булката трябва да замине обратно за Белгия. Почват като пощенски гълъби да прехвърчат дълги писма от едното Б към другото Б и обратно. Още няма скайп и имейли, а телефонните връзки са несигурни, скъпи, а и подслушвани. Най-накрая Беатрис набира ярост и се тръсва пред външния министър на Белгия с всичките писма и брачното свидетелство. Той пък, завалията, съвсем случайно по онова време да се окаже социалист. Не съдбата размахала магическа пръчка, а очевидно социнтернационалът е протегнал дълга дружеска ръка. Били нужни само два месеца българският Ламбер да пристане на булката си.

Какво прави той до двойницата на Катрин Деньов, си е друга история и съвсем не весела при това. Повечето от нещата научи от Тити.

Кадър ХХVІ

Получи се нещо изумително. Въобще не му се ходеше на този рожден ден и се прежали само за да угоди на Тити. Нямаше как да подозира, че точно от него ще плъпнат странни нишки към хора и събития. В съзнанието му забръмча онази изчанчена дума "евдемония", която уж означавала щастие, но не съвсем. Разликата идва, защото се измерва не със субективни усещания, а с обективни факти. Същевременно досадните теории за позитивното мислене убеждават, че навсякъде трябва да се вижда хубавото. След като "хубавото" се вижда, би могло да се приеме, че то е обективен факт, което си означава завръщане към споменатата евдемония. Преди съвсем да се завърне към нея, мисълта му приплъзва към притчата за онези хора в пещерата, които, като виждали само сенките на другите отвън, си въобразявали, че животът е игра на сенки. Какво от това, че притчата принадлежаха на някакъв си Платон? Кого го бе еня от това?

Хората, които бяха затворени в ресторант "Ла Котлет", вместо в пещера, действително ли си въобразяваха, че животът е игра на сенки, или той им приписваше неподозирани за самите тях мисли. Там имаше професор от музикалната академия, български евреин, който държеше приборите в ръцете си така нежно и внимателно, сякаш държи цигулката, на която свири. Имаше висок рус и мълчалив белгиец с очила, който се оказа, че бил голямо доброутро в Комисията. Излъчваше не надменност, а по-скоро предпазливост и ненатрапливост във видимото усилие да бъде съвсем незабележим. Имаше българка от Италия, бивша преподавателка от университета в Благоевград, която напуснала академичната кариера, за да отиде при голямата си любов в Америка. Подмамени от промените, заедно се завръщат в родината, но скоро ги застигат разочарования и немотия, та се наложило пак да тръгне по чуждите краища. В съседство й бе друга жена - весела и усмихната, без да знае, че и с нея ще се вижда отново, както и с белгиеца, и...

Не се опитваше да мисли като философ. И да се опитваше, нямаше да успее. Само пред жена си се перчеше по-скоро на майтап - "Виждаш ли какъв мъдрец съм?", но тя му отвръщаше откровено: "Не ме занимавай с глупости." Какви ти глупости, превръщаше диалога вече в монолог. Нима не са важни жизнените намерения, нима не са важни аналогията и алегорията, нали истината се разкрива чрез задаване на въпроси? Нали не е нужно да откриваш отново топлата вода, а да я използваш? Имаше илюзията, че ако вплете съдбите на присъстващите в ресторанта в общ сюжет, ще се получи любопитна история. Без това литературният топос "кръчма" си е значим символ в балканската литература, както твърдят познавачите. Не беше работата нито в топоса, нито в познавачите. Познаваше, поне до известна степен, себе си. Беше тревожен. Притесняваше го временната работа на сина му, тъй като се прибираше все по-изнервен и раздразнителен вкъщи. Усещаше, че витае и напрежение между младите. Това като утайка от кафе се полепваше по душата му. И нямаше как да го изчегърта. Не бе в състояние да промени нито едното, нито другото. Затова си се занимаваше с готовите сюжети, които му поднасяха на тепсия, като крееше надеждата, че все някога ще се натрупа критична маса за нещо си.

Да, жената до него, Беатрис, беше променена. Някои неща в живота ни променят толкова радикално, че остават в нас завинаги - нали се беше "закачил" за тази мисъл, за да прави тромавите си разсъждения. Онова за синьото в очите, роклята, сакото, фишуто, аурата бе предусещане за религиозна принадлежност - всеядността му в четенето го бе отвела за справки до енциклопедията на окултните науки и май беше налучкал нещо. Щастието, а не евдемонията, се бе приземило като опитомено извънземно в дома на Беатрис. Почти се стопила надеждата да се съберат, когато пристигнал неочаквано щедър подарък от министъра социалист и социнтерна. Любимият да е до нея - чудо! Първите дни били като сън, но не в лятна нощ. Отначало започнали грижите по уреждане на домакинството. Чинии, покривки, блюда, режим на хранене и спане. Синът й от първия брак не понесъл чуруликащите им радости и се завтекъл при баба си. Чашата на младежкото търпение преляла, щом Беатрис започнала да носи дори закуската в леглото на човека от България. След като останали сами, ежедневният ритъм улегнал по-бързо. Тя записала скъпия гост - все още не можела да повярва, че има нов съпруг - на курсове, които да легализират дипломата му и да започне някаква работа. Учил сериозно. Виждала как трупа книги и как ситният му почерк изпълва белите листове. Понякога закъснявал и казвал, че с колегите са пили по чаша, което било съвсем нормално. Ненормалното направо я втрещило. Един ден се почувствала недобре по време на работа и шефът й наредил да се прибере, за да се лекува. Пъхнала ключа в пътната врата и усетила, че е отключено. Сигурно днес нямат занятие, помислила си тя, и по-добре. Таман ще ми направи топъл ухаещ чай с билки от България и ще ме стопли, защото хич ме няма. Смъкнала шлифера. Отворила вратата на спалнята и на леглото чернеели две мъжки глави. "Вън!" - успяла само да изкрещи тя и припаднала. Като се свестила, видяла наведен над себе си левентът от България. Наново му посочила вратата и на следващия ден действително се изнесъл.

Това научи от Тити и Беатрис при следващите им срещи. Дим съзнаваше, че е простак, когато не се въздържа и я попита:

- Добре де, извинявай, все пак ти си била женена. Как не си могла да го усетиш по-рано.

В България бил заобиколен само от мъже и си мислила, че ето, това е сериозен човек, само за делови неща си говори. Значи, може да се разчита на него. Усетила и незададения въпрос, тя продължи. В леглото бил някак си вял. Сякаш тя го подтиквала и съблазнявала, за да направи нещо. Сутрин я целувал по бузите, все едно че няма никой.

- Дай си ръката - каза Беатрис и Дим я погледа учуден. - Дай, дай да се здрависаме.

Подаде ръката си и Беатрис се усмихна.

- Това е друго!

- Кое е друго?

- Твоята ръка.

Той подавал само част от дланта си, сякаш се страхувал от съприкосновението. Ръката му при здрависването и странното седене сутрин на закуска - това били различните неща при него.

- Сега много внимавам, когато се здрависвам - опита се да го изкара пак на шега Беатрис.

Останалото узна не от нея, а от Тити. Изпаднала в депресия. На всичко отгоре синът й станал наркоман, а тя живеела непрекъснато с чувството за вина. Продала апартамента си, за да го лекува и отърве от наркотиците. Ходил в комуни в Испания и пак подхващал същото. И в санаториуми ходил, и се връщал. Правил и опити за самоубийство, което съвсем я довело до ръба на отчаянието. Минали доста години, докато се загърбят неприятностите, но синът й вече я отписал от общуване. Имал свой си живот и не я допускал по никакъв начин да наднича. От време на време само можела се радва на дъщеря му и това й е единствената утеха. Не единствената. Убедена била, че Бог е спасил момчето й, макар то да не иска да общува с нея. Така било писано. Да общува по-често с Бог...

© Димил Стоилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.03.2015, № 3 (184)