ДИМИТЪР АТАНАСОВ: БЯХМЕ В МОРЕ ОТ КНИГИ, ЗАОБИКОЛЕНИ ОТ ПИСАТЕЛИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ
Германците ценят не само своите, а и чуждите творци

Димил Стоилов

web

Ако се каже за Димитър Атанасов, че е повече белетрист и по-малко драматург, ще е вярно толкова, колкото и обратното. Освен това той не пропуска да изненадва читателя - я с някой пътепис, я с някоя радиопиеса, я с поезия или литературна критика. За такива като него, които се изявяват в различни жанрове, големият поет Николай Кънчев приятелски се шегуваше: „Сигурно баба му е била четириглава ламя!” Не познавам баба му, но за Атанасов гарантирам, че кипи от творческа енергия. И не случайно е носител на национални отличия за литература и драматургия. Но той най-много се гордее с една специална награда - тази на Литературна лига „Стига”, присъдена му за пътеписната повест „Полъх на ветрило”, спомогнала „за укрепването на вечната и нерушима българо-китайска дружба”. Усилен интерес към неговите творби отскоро проявяват и немски издателства. Миналата година в Германия той имаше няколко премиери на романа „Непоносима свобода”, а тази пролет участва в Международния панаир на книгата в Лайпциг. И се завърна от Немско с нов договор, този път за романа „Сметище за надежди”, който трябва да излезе през 2012 г. в издателство „Дитрих”.

Димитър Атанасов със сръбския писател Сретен Угричич и Владислав Тодоров

- Г-н Атанасов, ако разговорът ни тръгне с усмивка, трябва да признаете, че напоследък съществува съвсем „топла връзка” с Германия. Предишното Ви пътуване бе хубаво събитие за българската литература - започна нова поредица на немско издателство и представиха книги на български автори, преведени на немски език. Какъв беше сегашният повод на гостуването?

- От края на миналата година берлинските издателства „Дитрих” и „Културкон медиен” издават съвместна поредица „Балкани”, която включва съвременни романи на балкански писатели. Идеята е да предложат на немско говорящите читатели една по-пълна картина за днешната литература на балканските народи. Автори на проекта са живеещите в Берлин литературни агенти Нели и Манфред Еверт. Пет български романа вече са на пазара - „Аутопсия” на Виктор Пасков, „Скука” на Мария Станкова, „Кръстопът без пътища” на Божана Апостолова, „Дзифт” на Владислав Тодоров и моят „Непоносима свобода”. До края на тази година ще бъдат отпечатани още четири - на Христо Карастоянов, Палми Ранчев, Йордан Иванчев и Бойка Асийова. Излезлите вече бяха представени в Берлин, Лайпциг и Франкфурт. Тази пролет стартира и сръбската поредица с книгите на Владислав Баяц, Сретен Угричич и Владимир Пищало. Скоро ще започне и румънската. Виждате, че това е много повече от „топла връзка”. Аз бих нарекъл събитието един от новите мостове на духа между Германия и Източна Европа. Досега не е имало такъв мощен проект, с такъв обхват и дълбочина, който да представя не отделен автор или книга, а да гради представа за най-новите постижения на няколко национални литератури. Чест прави на немците, че първи от Европа проявяват такъв интерес към нас. Колкото до сегашното ми пътуване, то беше по лична покана на фондация „Традуки” за участие в панаира на книгата в Лайпциг и на издателите за представяне на книгата в книжарница „Цауберберг” в Берлин.

- Панаирът е накрая на града, преди се е провеждал в самия град, но сега е разположен на ново място в северна посока извън Лайпциг. Построени са пет огромни палата (халета). Отпред, откъм официалния вход, има голямо изкуствено езеро, друго по-малко има вътре, между палатите. Всички палати са свързани с топла връзка на две нива, с висящи закрити мостове. Наред с изложбените щандове на издателствата са отредени места за кафе и закуски, има множество заведения, така че да можеш да пиеш нещо освежително, да похапнеш, да отпочинеш и пак да продължиш да разглеждаш. Някои посетители си носеха храна като за пикник - сядат навън по затревените шкарпове, по брега на езерото или вътре в палатите направо на пода и си правят импровизирани трапези, без да пречат на потока посетители. Сред публиката преобладават младите хора. Прииждат на групи, на тълпи, цели класове, може би училища... Като мравуняк, страшно много хора, щъкат насам-натам, не можеш да се разминеш. По-големите и очевидно по-богати издателства имат големи щандове, дори със сцени и с по 50-60 места за публика, специално озвучаване и други екстри. Текат непрестанно срещи с писатели, представят се книги, няма предварително организирана публика, хората просто минават и спират, сядат, стават, на тяхно място идват други. Много от тях са правостоящи, някъде се събират по 120-150 човека публика. Всяко издателство е подготвило някакви рекламни материали, флаери, програми, каталози и др., раздават се безплатно. Не зная какъв е Франкфуртския панаир, но това, което отличава Лайпцигския от нашия в София, е празнично карнавалната атмосфера. Не само в панаира, а из целия град се разхождат маскирани в костюми на герои от книги. Ще срещнеш я Хари Потър, я Питър Пан, я червената шапчица или вълка, я някой вълшебник или магьосник от книгите на Толкин, Карл Велики, кайзер Вилхелм, Фауст или Мефистофел, Братя Грим или Ханс Кристиан Андерсен, крал Артур, граф Дракула, рицари, демони, популярни герои от комикси и кого ли не... Трамваите и автобусите в Лайпциг също рекламират книги, но рекламите са дискретни и ненатрапчиви, а не като у нас - похотливата усмивка на Азис, Тодор Колев като зидар, някоя кичозно разголена силиконова чалга певица в едър план или в цял ръст. По време на панаира в града текат паралелни литературни четения - в книжарници, клубове, заведения и къде ли не. Това, което всъщност видях, е един наистина голям международен празник на книгата, към който е съпричастен целият град, или поне с такова впечатление останах. Тази година участваха 2100 издателства от 39 страни. Българско присъствие, за съжаление, почти липсваше. Докато раздавах автографи, дойде млада българка, родом от Стара Загора, завършила наскоро германистика в Дрезден, заедно с приятеля си, италианец от Тоскана, преподавател по физика в тамошния университет. И се оплака, че търсила щанда на България, но не го намерила. След като похабила маса време, на информацията й казали, че книги от български автори предлагат само на щанда на немското издателство „Дитрих”. Да, щанд на България нямаше. Имаше на Сърбия (разбираемо, тя беше страна на фокус на панаира), на Румъния, на всички бивши юго републики и на всички страни от Източна Европа, само на България - не! Признавам, почувствах се унизително и неловко, не знаех какво да кажа. На другия ден имах среща с д-р Дитмар Ендлер, известен немски българист, от него научих повече за същия проблем, който очевидно не е от днес. Преди няколко години, когато България била „страна на фокус” на панаира, направили необходимата организация, Министерството на културата помогнало, нещата се получили, той помислил, че вече ще е различно, че България ще участва редовно на панаира, ала на следващата година отново липсвал наш щанд. И малкото направено било пропиляно. Същото безхаберие продължава до днес...

- Никога нямаше да си представя нещо подобно, ако не го бях преживял. Немските издатели се бяха погрижили за своите автори. През петте дни имаше график на писателите от поредица „Балкани” за автографи. Моето „дежурство” беше два дни. Другите три бяха за Владислав Тодоров и сръбските писатели Владислав Баяц, Сретен Угричич и Владимир Пищало. Имах осигурен преводач, гостоприемство и внимание, неограничено количество кафе и чаша вино в края на деня. Специално посещение на щанда на издателството направи зам.-министърът на Федералното канцлерство на Германия и комисар по въпросите на културата и медиите Бернд Нойманд. Придружаваше го сръбският посланик в Германия, може би затова вниманието към сръбските автори и книги бе по-специално. Лошо няма, не е задължително държавата да се интересува от творците, които градят нейния имидж навън, така или иначе те го правят... За два дни дадох десетки автографи. Изнанедаха ме журналисти от „Дойче веле”, „Ди Велт”, „Зюддойче цайтунг”, „Мителдойче цайтунг”, „Нойес дойчланд”, списание „Дер Шпигел” и др., които си купуваха книги и едва след като дежурните редактори от издателството ги насочваха, че еди-кой си автор е тук и могат да получат автограф, идваха и разговаряха с мене. Ала най-важното е директният контакт с читателите. Мисля, а и се надявам, че тези срещи ще имат ефекта на аритметичната прогресия (за геометрична не отварям дума) - този, който се е запознал с автора, ако му хареса книгата, ще каже на други трима, те от своя страна на други трима... Шегувам се, разбира се, това не е пирамида... Бях още по-приятно изненадан, когато научих, че книгата се разпространява чрез най-голямата онлайн книжарска верига http://amazon.de и има продажби не само в Германия, а и в Австрия и Швейцария.

- Беше в края на октомври миналата година - една чудесна премиера в светая светих на немската литература, както казват на Литерарише колоквиум, международния писателски център на брега на езерото Ванзее, основан в края на 50-те години в Западен Берлин. Този път бях поканен от издателите и собствениците на известната в литературните среди книжарница „Зауберберг”. В нея са представяли новите си книги Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Ханс Вернер Рихтер, Волфганг Хилдесмайер и други западноевропейски писатели, чиито афиш портрети още висят по стените на книжарницата. Този път имаше около 50-60 зрители, може би половината от тях българи. Представи ме Манфред (Румен) Еверт - талантлив писател и много добър преводач, роден в Германия, живял и работил двайсетина години в Лондон, седем години в Пловдив, обиколил Тибет, Непал, Индия, Сирия, Египет, Турция, Кипър, Гърция, бил още къде ли не по света, без да броим Европа, приел източноправославната вяра и влюбен в българската литература и изкуство...

- Те остават за цял живот... В Лайпциг срещнах скулптора Трифон Неделчев, живее там от 20 години, преподава изобразително изкуство. Трогна ме, дойде на представянето на книгата в панаира със съпругата си, немкиня. Д-р Дитмар Ендлер е другият човек, за когото съм съхранил най-топли чувства. Изключителен българист, преводач от висока класа, автор на много ценни издания немско-български и българо-немски речници. Посвети ми половин ден да ми покаже града. Пихме кафе в митичното „Кофе Баум”. Колкото и странно да звучи, в Лайпциг се запознах с Владислав Тодоров, авторa на романа „Дзифт”. Събра ни поредица „Балкани” и издателство „Дитрих”. И си допаднахме. Той живее от 1991 г. в САЩ, преподава философия в Пенсилванския университет. Имахме незабравими вечери в най-хубавата немска кръчма в Лайпциг - „Auerbachs Keller” (Ауербаховата изба, според Гьоте точно там Фауст среща Мефистофел), и в „...ab nach Hause” (...Към къщи), където пихме португалско вино с Антоанета от Дрезден и нейния приятел от Тоскана. Вече познавам няколко сръбски писатели и мисля, че познанството ни надхвърля обичайното взаимно любопитство. Романистите Владислав Баяц и Сретен Угричич, носители на най-престижни литературни награди в Сърбия, майсторът на късия разказ Михайло Пантич са писатели с международна известност. Трябваше Германия да ни срещне, за да се поинтересуваме за какво пишат съседите, как пишат. А в Берлин наистина се видях с нашите общи познати, писателите Златко Енев и Борис Минков, които дойдоха на представянето ми в книжарницата. Запознах се с една невероятна дама - галеристката Лидия Цанкова, има много колоритна биография - живяла е в Пловдив, емигрира в Европа, живее в Лодз, а от 6-7 години е в Берлин. Талантлива художничка и голяма българка, знае повече народни песни от мене и на тема „България и българско” става луда, когато си поиска. Преди 22-23 години си дошла за пръв път в родината и се надпявала с един милиционер на летището... Представиха ми художничката Снежана Русева-Хойер, авторка на монетите от 1 и 2 евро. Родом от Великотърновско, забавна и освободена, с вродена интелигентност и чувство за хумор, разказа как в училище питали детето й какво работят родителите му и то казало, че правят пари. Естествено, полицията ги навестила... Бяхме заедно в кръчмата на Костас „Терцо мондо” (Третият свят), но това е друга история... Още една болярка дойде на представянето в книжарницата - Валерия, съдържателката на култовото заведение „Дебелата кръчмарка” на „Савине плац” с атмосфера от 60-те години на миналия век. Напук на името на кръчмата - хубава, черноока и чернокоса българка, възпитава децата си в български дух и се гордее с произхода си. На другия ден ни почерпи с лешникова ракия и бадемов ликьор, специалитети на заведението. А художничката Весела Познер дойде и ме попита дали познавам проф. Христина Станева. Да, тя ми преподаваше синтаксис в университета, казвам. Аз съм нейна дъщеря, представи се тя и ме помоли за автограф за нея и за майка й. После, в края на вечерта, показа снимка на своя картина, наскоро я продала на собственика на известна берлинска бирария за 1000 бири. Можеше да пие бира колкото си иска и да черпи когото си иска. Покани всички, беше изпила 628 и имаше още депозит от 372 бири... Особено приятно кулинарно преживяване беше гостуването в дома на семейство Еверт, литературните агенти, автори на идеята за поредица „Балкани”. Гощаваха ме с печено пиле по берлински, вкусна свиленградска баница и берлински кекс с извара (ще премълча рецептата, обещах на Нели...).

- Искрен съм и признавам, този въпрос ме затруднява. Ние с Владислав бяхме в море от книги, заобиколени от писатели от цял свят, само двама самотни българи... Не смятам, че сме се удавили. Не смятам също, че сме впечатлили Европа. Но това е пътят. Има интерес към нас, има любопитство. Не знам дали нашата литература е екзотична, но знам, че можем да влеем свежа струя в европейската литература. Имаме талантливи и самобитни писатели, трябва само да им се даде шанс. И не да се спасяват поединично, това би трябвало да е държавна политика. Другите, за разлика от нас, не само че го знаят, но и го правят...

© Димил Стоилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2011, № 4 (137)