Живият град

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Денко Неделчев

web | Живият град

Първа сцена

Картина. Къщата на Александър. Вратата се отваря и групата влиза в голяма стая с висок таван, обляна от светлината на много прозорци. Пред новодошлите се явява следното: дим от цигари, през който те се взират, за да видят нещо; музика, тъпани, гайди около ковчега, намиращ се в средата на стаята. Огромно буйно хоро се вие около ковчега, което се води от булката на Александър, която размахва с все сила бяла кърпа. Текстът на песента, под чийто съпровод се люшка хорото, звучи така:

Няма вече данъци -
Сашето умря.
Няма вече работа -
Сашето умря.

Няма веч началници -
Сашето умря.
Няма веч мизерия -
Сашето умря.

Припев:

Да живей, живей смъртта,
добре си ни дошла!

Стрина Кокошева: Ха така, ха така, ех, да бях по-млада, па тогаз да ти рипна аз на едно таквоз хорце, че да разбереш от погребение.

Сашовица в своя захлас чак сега забелязва новодошлите гости. Спира се и идва при тях. Покланя се.

Сашовица: Добре сте ми дошли, скъпи гости, добре дошла, стрино!

Стрина Кокошева: Добре заварила, бульо, ха да ти е честито!

Сашовица: Мерси, да ти се връща, стрино, все добро да те чака, тебе и цялото ти семейство. Няма ли да се хванеш на хорото, стрино, аз..., ще ме извинявате, малко съм се поизмачкала (оправя си дрехата) ама то... от вълненеие, стрино, от радостта...

Стрина Кокошева: Еее, бульо, то... на такъв ден и да се поизмачкаш малко, не е беля. Хайде хаирлия да е. Както е тръгнало, тъй да върви - все на хубаво. Па и нас - комшиите - белким ни закачи... (Смигва свойски на Кирил.)

Сашовица: Благодаря за добрите думи, стрино. Ха сега хапнете, пийнете от джанковицата. Сашо я вари миналата година и свари повече, сякаш е знаел, че ще дойде скоро такъв ден и в нашата къща. Пийнете, стрино, хубава е ракията. Аз пък ще ида до мазата да налея още, че е жаден народът, видиш ли?

Сашовица отива към "мазата". Хорото е вече спряло. Страстите за миг са успокоени. Попът става от мястото си, залитва да падне от изпитата ракия, сяда на мястото си и пак става.

Акордеонистът (Говори с фъфлене, защото е грък, но и заеква от изпитата ракия.): А шега, отцето А...а...атанасий сте про...про...произнесе рец за благоденствието на у...умрелите и за търпението на нас зивите... Заповядай, отце!

Стрина Кокошева (Към Кирил.): Кирчо, тоз да не е грък, че тъй говори, кът смахнат? Те гърците говорят тъй изкривено и смахнато, а?

Кирил: Грък е, стрино, но е много добър музикант. Щом Сашовица го е поканила, значи е имала бая пари. Казват, че взимал скъпо, гдето и да отиде да свири.

Стрина Кокошева: Сигур ше е тъй, щом я чака и застраховката... Аз да бях - не грък, ами симфоничния оркестър от София щях да доведа, ама де това щастие...

Попът (Успява да се задържи на крака. Кръсти се.): На такъв ден... (Пауза. Клати се.) като днешшшния (Пауза.) ...всичччки ннние сме мммного, ама ммного шшшщастливи, че нашшшия Сашко... паррррдон... (Уригва се.) Исках... да кажа - Александър... се пресели в... на... (Озърта се сякаш търси помощ.) на... по-хубаво място. Амин.

Всички: "Амин!"

След заключителните думи попът се сгромолясва в ръцете на околните, които го полагат на стола му. Акордеонистът започва да свири с нова сила и още по-протяжно от преди. Хорото отново започва още по-гръмко и весело.

Боби: Като гледам ковчега и туй хубаво хоро и на мен ми се доигра.

Попът, забравил, че е произнесъл речта си и след като се е събудил след кратка дрямка, се изправя.

Попът (Обръща се към Кирил.): А бе, момче, аз ччччетох ли заупокойна молитва или още не съм?

Кирил (Вече също е доста сръбнал.): Да ти кажа честно, дядо попе, не съм чул да си говорил, та ако искаш... както си му е редът...

Два-три гласа (отвред): Чете, чете, дядо попе, сядай си на мястото. Друг ще говори сега - погребалният агент откога чака.

Всички вкупом: Да живей погребалният агент, да живей погребалният агент!!!

Това трае поне минута.

Погребалният агент (Вдига чашата си високо.): Благодаря на семейство Тошеви, че избраха на такъв велик за тях ден да ги обслужи погребална агенция "Семейно щастие". (Обръща се към ковчега.) Скъпи мъртвецо, за мен е чест, че агенция "Семейно щастие", която е дъщерна фирма на консорциума "Семейно планиране", е Ваш клиент. (Покланя се пред ковчега.) Искам да пожелая на живите същото щастие, което посети дома на това красиво, сплотено семейство. (Обръща се към Сашовица.) Аз - Лъчезар Гробаров пожелавам на булката - Тинка Тошева съвсем скоро да поеме пътя на съпруга си Александър Тошев, за да бъдат отново сплотени в отвъдното и да намерят там всички свои мечти, които приживе нашият недостоен живот не е изпълнил. Ще бъда щастлив, агенция "Семейно щастие" да продължи своята традиция и да бъде така също и Ваш клиент!

Сашовица: Благодаря за доброто обслужване, господин Гробаров, и за добрите думи. Аз пък искам да Ви пожелая да дойде и за Вас по-скоро дългоочакваният ден, защото човек се измаря непрестанно да се грижи за хорското щастие и така забравя своето собствено. Не искам да забравяме и доктор Халипиев, защото той е в основата на всичко добро, което се е случило в нашето семейство, в нашия град, а и в цялата околност. Наздраве!

Всички (Отговарят високо.): Наздраве!

Доктор Халипиев (Скромно.): Ех, Тинке, не е кой знае какво, правя каквото мога, но все пак благодаря на всички. (Вдига чашата си.)

Боби (Към Кирил.): Какъв благороден човек е тоя погребален агент, а? Халал да му са парите, дето ги взима - колко хора прави щастливи, няма умора тоя човек - кога спи, кога яде, а че на жена си кога ли обръща внимание?

Кирил: Тя се помина миналата година. Разправят, че Гробаров бил личен приятел с доктора, а нали знаеш - там дето пипне докторът - жив човек не остава.

Боби: Знам, знам, но до нас все не стига доброто, друг се облажва...

Кирил: То, доброто, Бориславе, всеки сам си го докарва, това е стара приказка. И ти имаше възможност още преди пет години да отпътуваш за "Небесландия", ама си проигра шанса. Сега ще чакаш.

Боби: Не че ме е яд, ама с какво Сашето е заслужил повече от мене, дето се вика, това щастие? Не ме разбирай криво. Сашето ми е приятел и аз винаги на всичките си приятели съм пожелавал доброто. Питам само каква е разликата между мене и него, Кириле?

Кирил: Знам ли, чух нещо, че Сашовица била платила пари на Халипиев, та той поръчал специални, скъпи лекарства от чужбина, още неизпробвани, които веднага дали резултат при Сашето.

Боби: Усетих аз тая работа, че тука пари са играли. Е, добре де, а отде у Сашето толкова пари, туй ми кажи... То ясна е работата, че оттам тръгват нещата. Кажи ми откъде са дошли парите - Сашето не беше комарджия, не беше мошеник, ни крадец, ни големец, а и не помня да е взимал подкупи, че и за какво да ги взима?!

Кирил: Спестил си ги е човекът, делил е цял живот от залъка си, какво има за чудене.

Боби: Разправяй ги ти на шапката ми... Че ти нали пестиш от десет години бе, Кириле, нали щеше апартамент да си купуваш, къде ти е апартаментът, а?

Кирил (Почесва се по главата.): Е, нали си купих пералня и микровълнова. А новата макара заедно с пръчката? Още не съм ходил за риба да я сефтосам, виждал ли си ги?

Боби: Къде ти е апартаментът, питам?

Кирил: Къде ти е, та къде ти е... (Ядосано.) Защо ми е апартамент, знаеш ли ти колко добре си живея аз при жената. Маса пари трябваше да дам за тоя апартамент, а и дали щях да живея в него, то друга работа...

Боби: А как си с тъщата? (Ехидно.) Скоро май не те е била, време е вече.

Кирил: Какво искаш да кажеш бе, мунчо, че ме е била ли, а?

Боби: А, не, само се сетих, дето пролетта ходеше един месец с тъмни очила.

Кирил: Естествено, зачервяват ми се очите от слънцето. Докторите са ми казали да нося слънчеви очила. Сега ясно ли ти е?

Боби: Това ми е ясно. Питам, защото ти ги носи тия очила в най-дъждовния период, затова ми стана интересно, та питам, но ти не се обиждай, носи си ги, щом ти помагат.(Едва сдържа смеха си.) Слушай, Кириле, не че ме е яд, ама, питам аз - с какво Сашето е повече от нас, та сега той лежи в ковчега, а не ти или аз например.

Кирил: Слушай сега, диване с диване, да ти кажа нещо. Питаш ме защо не съм спестил за апартамент. Не съм, защото не съм кадърен и си го признавам. Всеки не може да печели пари. Мошеник, казваш... Знаеш ли ти колко време кандидатствах аз в оная фирма с наркотиците. Години наред гледах да се вредя, но все ме отпращаха. Компютър искат, два западни езика, технически умения и какво ли не още. Шефът им, като ме видеше последните пъти, смееше се и ми казваше: "Само за полицай ставаш, моето момче, нищо друго не става от тебе." Затуй съм и полицай, защото нищо друго не мога - не ставам за мошеник, не мога да пласирам дрога - нямал съм нюх за тая работа, не мога да крада коли, к`во ме гледаш, и там се пробвах. Затова, глупчо, съм полицай, а пък и ти има да въртиш волана до второто пришествие и да гледаш чуждите ковчези и чуждите погребения. Защото и ти си същият като мене - за нищо друго не ставаш.

Боби: Добре де, ама аз затова питам. Не че ме е яд... щото Сашето... нали и той беше като нас. Или... (Кирил го поглежда многозначително.) Искаш да кажеш, че Сашето, кажи го де - е тръгнал в правия път?

Кирил (Тихо.): Щом искаш да знаеш, хубаво. Сашето още преди една година си опече работата. Задавал ли си си въпроса защо Сашето ходи всеки месец два пъти до София, а? Да си обърнал внимание, че Сашето не ходеше от дълго време вече със старите парцаливи дънки, ами се спретваше в нови костюми, а? Видял ли си какви обици носи Сашовица, я погледни й гривната - чисто злато - двадесет и четири карата тежи сигурно, колкото точилката на баба ти. Трябва ли ти още - мунчо с мунчо?!! (Боби гледа като шашнат с отворена уста.) Сега ясно ли ти е - Сашето не е като нас. Беше като нас, ама сега не е. Халал да му е! Щом ние сме некадърните, а той успя, няма какво да му завиждаме. Аз ще кибича в управлението, ти ще въртиш геврека и толкоз.

Боби (След минута съзерцание и мълчание.): Чакай малко, мислиш, че завиждам ли?

Кирил: Завиждаш и още как, то ти личи по очите, нещастник такъв.

Боби: Мислиш, че аз една кола не мога да открадна, така ли? Или че не мога да ида до магистралата, да се маскирам и да причакам някой тир, тъй ли, или че не мога да продавам дрога, а?

Кирил: Ти ли ще откраднеш кола бе, муньо, ами че то в нашия град няма коли за крадене, аз вече отдавна съм ги прегледал. Има два Москвича, един Трабант и Волгата на дядо Продан. Опела до двайсети блок отдавна се е разпаднал. (Обръща се с цялото си тяло към Боби.) И как смяташ да откраднеш кола, като й баеш ли? Ти мислиш, че така лесно се краде кола ли? Той и Гошо, даскала, се опита и оттогава преподава аритметика не в училището, а в Централния софийски затвор.

Боби: Пак е решение.

Кирил: Прав си - пак е решение. Е, не е погребение, ама пак е нещо - безплатна храна, отопление зимата, че и компания няма да ти липсва - що лекари, адвокати и умни хора се приютиха там. Не е като едно време - само за простолюдието. И занаят ще изучиш, и то - не един. Каквото пожелаеш - безплатно.

Боби: Това най ми харесва, че е безплатно - хууубаво ми звучи.

Попът (Изправя се и се оглежда учудено след като до този момент е дрямал на стола. Явно не знае къде се намира.): А, товвва къшшшщата на Сашето ли е?

Иван: Да, отче, къщата на Сашето е. Пак ли се отнесе?

Попът: Амммче защо съм тука... да не е умрял някой???

Иван (Гледа критично към попа.): Умря, отче, умря, Сашето умря... Забрави ли вече?

Попът: Тогава... таквоз... редно е... таквоз... да прочета ... таквоз... зауууупокойна молитва.

Иван: Чете вече пет заупокойни молитви, сядай си на стола.

Попът: Обббижжжждате ме. Иссскате да кажжжете, че съм излишшшен ли, а??? Тогава си тръгггвам.(Попът се опитва да тръгне, но вместо това пада в ръцете на околните и те отново го поставят на стола.)

В този момент отнякъде се появява бай Нецо, който още преди идването се е отделил от групата незабелязано.

Стрина Кокошева: Ти къде се дяна, гавазин такъв, погребението вече ша свърши, теб те няма, а?

Бай Нецо: Нидей са гневи, ма Любке. Рекох да свърша и аз една полезна работа.

Стрина Кокошева: Каква полезна работа, бе пезевенк. Ти през целия си живот не си свършил ни една полезна работа (освен дето се ожени за мене), та сега ли???

Бай Нецо: Ша ви кажа. Като идвахме насам, си помислих, че ако аз взема да се гътна, да речем - довечера или утре - ей тъй случайно, казвам, ако, дай боже, и на мене се случи... Ами, момчета - аз нямам снимка. Представяте ли си - некролог без снимка.

Боби и Кирил (В един глас.): Ужас!

Боби: То, най-хубавото на некролога е снимката. Няма ли снимка - майната му на некролога. То е все едно - пържола без гарнитура. Или пък - ракия без мезе.

Кирил: Все едно - къща без жена...

Боби: Искаше да каже - къща без тъща. Наш Кирчо тъй си е свикнал с тъщата, че вече не може без нея. Жена му хич и да я няма - важното е тъщата да е вкъщи.

Кирил: Ти си гледай твойта къща и твойта тъща!

Бай Нецо: Момчета, не се дърляйте за нищо. Погребение е днеска, не си разваляйте кефа... Та, нека да ви доразкажа. Значи - отивам аз да си направя снимка при Кольо Фотото и му викам: "Направи ми една снимка за погребение". Той - като ме зяпна едно такова. "За чие погребение?" - пита. "За мойто - викам - собствено погребение". Че като млъкна оня ми ти завистлив старец, направи ми снимката, дума не обелва, поглежда ме едно такова злобно, сякаш че съм му изпил ракията и съм оправил жена му, докато той прави снимки. Както и да е - направи ми снимката той и рече: "Струва десет лева". Сащисах се. За една нищо и никаква снимка - десет лева. "Ама, бай Кольо - викам - не може за една обикновена снимка да ми взимаш десет лева. Че да не е с позлатена хартия тая снимка?" "За погребение снимката струва десет лева - казва, - води се лукс категория, тъй че плащай сега." "Бай Кольо - моля се аз - все още не съм умрял, идвам жив при тебе да искам снимка, а ти ми я таксуваш като на умрял." "Ами да си умрял - кае, - щом я искаш за погребение, и то за твойто погребение, таксата е десет лева. За к`во идваш сега? Като фърлиш топа, тогава ела." "Ама, бай Кольо - казвам - аз съм си жив, само дето ти казах, че снимката е за погребение. Можеше и да не ти кажа и да ми вземеш, колкото струва нормална снимка." "Можеше, можеше, ама ми каза - отговаря Фотото, - сам се издаде. Ами ако си умрял, пък ме лъжеш, че не си... Ааа, знам ги аз тия номера. Отде да знам, че не си умрял. Може да си умрял, пък да се правиш на жив, за да ти взема по-евтино. Затова - регламентът е ясен - ей там на дъската го пише. Всеки, който иска нормална снимка, трябва да докаже чрез документ, че е жив. Отиваш на лекар да удостовери, че си жив, след това в общината - за печат и тогава при мене - проблемът е решен. Толкоз мошеници се навъдиха, че трябва да се взимат мерки." Сега се чудя к`во да правя. Взе си ми десетта лева Фотото и туй то.

Кирил: Няма какво да се чудиш. Взел ти ги е вече. Ще отида и аз да се снимам за некролог, но няма да казвам за какво е снимката.

Бай Нецо: И да казваш, и да не казваш, той Кольо Фотото знае вече. Всичко живо некролози поръчва, не мож го излъга. Веднага ще те прати за документ. Отидеш ли за документ, докторът пак ще ти ги вземе същите десет лева само за да ти напише, че си жив. Ако не му платиш, може и да те изкара умрял. Тогава става двойно - демек двадесет лева. Виж - в общината не знам дали се плаща. А бе, най-добре отиваш при Фотото и казваш, че снимката ти трябва за некролог и да няма мотаници.

Стрина Кокошева се затътря към ковчега. Докато оставя цветето, се сепва изненадано. Съзира току-що появилия се отнякъде доктор Халипиев. Доктор Халипиев държи отворена бутилка уиски, отпива весело от шишето и дирижира с другата ръка хорото, като приглася фалшиво на песента.

Стрина Кокошева: Докторе, и ти ли си тука? Хей, че се радвам д`та видя! Хам, че ти отде познаваш Сашето? (Стрина Кокошева зяпва доктора с отворена уста.)

Доктор Халипиев: Ааа, стрино, аз съм му личният доктор на Александър. И това щастие в този дом... (докторът се поизкашлюва важно, като се оглежда на всички страни), така да се каже, е мое лично дело... (Отпива от бутилката и гледа победоносно наоколо си. Стрина Кокошева е като гръмната. Дълго време тя гледа доктора бездиханно.)

Стрина Кокошева: Тъй ли? То и аз тъй си помислих. Тъкмо казвах на бай ти Нецо, че такваз хубава работа докторът ше да я е свършил - тъй му рекох аз на стареца, ама той, нали си е кьорчо и глухчо, пък и простичък е моят мъж, докторе, ша извиняваш, та - дали ме е разбрал к`во му рекох, един господ знай. (Променя си изражението.) Докторе, ша извиняваш за безпокойствието, ама на... аз таквоз... ща питам нещо. Нали може, а докторе?

Доктор Халипиев (Спира да тактува с ръка и се обръща към нея.): Стрино, как да не може. Няма тук сред присъстващите човек, когото да обичам и уважавам повече от тебе. (Обръща се и я целува. След това от миризмата на бузата й прави гримаса и си избърсва устата. Започва пак да си тактува с ръка.)

Стрина Кокошева: Докторе, аз знам, знам, че много ма обичаш... (Тихо.)Особено кът ти плащам... (Силно бързо - на един дъх.) Ама, докторе, таквоз, то... за Сашето хубаво, ама таквоз, сега не беше ли мой ред да... нали ма разбираш - да гушна букетчето?

Доктор Халипиев (Обръща се намръщено към стрина Кокошева.): Стрино, и таз хубава, ти да не ми се сърдиш, а?

Стрина Кокошева: Ааа, не, имах си хас. Как можа да помислиш, докторе, че ти са сърдя, няма таквоз нещо. (Примлясва разтревожено и видимо сърдито.) Аз рекох, щото ти ми обеща, а пък сега тоз гавазин, извинете, Сашето... гушна букетчето, пък аз пак ша продължавам да са занимавам с тоз простак, извинете, забърках са - моя съпруг Нецо.

В този момент хорото спира, акордеонистът откача акордеона от рамото си за почивка, докторът спира да тактува и се обръща към стрина Кокошева.

Доктор Халипиев (Гневно.): Ти, стрино, май ме обвиняваш!!! Ти знаеш ли колко хора чакат за твоето букетче, а? Да не мислиш, че ти си единствената? Две папки, пълни с хора, чакат реда си, а аз имам само една глава и тези ръце. Никой мене не ме жали. Как да успея с всички едновременно, можеш ли да ми кажеш??? Стрино, много съм ти обиден. Мислех, че си разбрала, че аз работя успоредно с всички хора и помагам на всеки, който има нужда. Никого не съм оставил в беда.

Стрина Кокошева се почесва недоволно по главата, но не смее да възрази веднага.

Стрина Кокошева: Е, хубаво, щом е тъй... А на мене, таквоз... кога ше помогнеш, горе-долу тъй... ако може да кажеш, докторе, ден, година, час, щот не издържам и аз, ша извиняваш и аз имам право на таквоз... ред ми е... щото... таквоз... аз отдавна чакам и...

Доктор Халипиев: Ще дойде и твоят ред, стрино, много хора чакат, ще дойде и твоят ред.

Стрина Кокошева: Ама кога, докторе???

Доктор Халипиев (Сърдито и много високо.): Когато му дойде времето!!!

Стрина Кокошева не отговаря, а се затътря отчаяно при бай Нецо.

Бай Нецо: Любке, туй доктор Халипиев ли е, дет толкоз дълго разговаряхте?

Стрина Кокошева (Троснато.): Той е.

Бай Нецо: И к`во толкоз говорихте, ма Любке?

Стрина Кокошева (Без настроение.): Говорихме си ний, к`вот сме си говорили...

Бай Нецо: И к`во си говорихте?

Стрина Кокошева: К`вот си говорихме...

Бай Нецо: Е, да де, ма к`во си говорихте???

Стрина Кокошева: Питах го, кога ша доди и нашият ред.

Бай Нецо: И той, к`во ти каза, ма Любке?

Стрина Кокошева (Ядосано - на един дъх.): К`во ми каза, к`во ми каза... Туй ми каза: "Когато му дойде времето", туй каза.

Бай Нецо: Че... то - нашто време отдавна е дошло, ма Любке.

Стрина Кокошева: И аз туй му рекох, че отдавна трябваше да е нашият ред, ама ...

Бай Нецо: Ама к`во?

Стрина Кокошева: Ама к`во, ама к`во? Иди го питай, кът си толкоз ербап!!!

Бай Нецо (Инстинктивно се свива и се дърпа назад.): Ааа, не ща, лани кът го питах за едно лекарство, да не го е сбъркал, той така се ядоса, че ми набута едно друго - половин година се в тоалетната клечах. Питай си го ти, Любке, вий пò са имате.

Стрина Кокошева гледа съпруга си критично.

Стаята отново се оживява от хорски гласове. Докторът се приближава до стрина Кокшева, която помага на Сашовица да подрежда около ковчега.

Стрина Кокошева: Ей, че реклама си направи тоз човек - погребалният агент. Неговата агенция била най-хубавата.

Сашовица: Вярно е, стрино, много съм доволна, всичко организираха хората. От пиенето и яденето, до музиката. За нищо не съм се притеснявала.

Стрина Кокошева: Ха, и таз добра, че ракията, дето я вари Александър миналата година, да не би те да са ти я дали. А другото даром ли го получи, ма булка? Що си толкоз хамава?! Всеки гледа да те обръсне, както си знай. Можеше и без тях да минеш, ама хайде... рекла си - сторила си го. То е за доброто на умрелия. Виж - друго нещо са агенция "Радост", нали, докторе? Тез, дето правят ковчезите с дървени орнаменти, дето мязат на... срам ме е да го кажа... кажи го бе, докторе, че забравих думата.

Доктор Халипиев: Фалос, стрино.

Стрина Кокошева: А, тъй де - "фолос", и аз тъй си го мислех, ама не ми идваше на езика. Ний си го знаем по нашему...

Доктор Халипиев: Остави, стрино, как е по нашему - това сега няма значение. (Опитва се да отклони разговора. Сашовица се е изчервила и гледа надолу.)

Стрина Кокошева: Еее, какво пък толкоз, да не би Тинчето да не е виждала фолоса на Александър, я? И каква музика, казваш, докторе, свирили от таз агенция, я кажи?!

Доктор Халипиев: "Секс в отвъдното".

Стрина Кокошева: Аха, хубаво са го кръстили. Тъкмо щях да те питам, докторе, к`во ше рече "Секс в отвъдното". Как ли ше го праят умрелите, а? (Гледа доктора със зяпнала уста.)

Доктор Халипиев: Не знам, стрино, не съм правил още секс в отвъдното.

Стрина Кокошева: Ми, а де, к`во чакаш? Ти си цар на тия работи, пък не си се уредил - още висиш при нас кат... накиснат фолос... да не казвам друго, че не е учтиво пред хората. Заминавай, момче, хич не се мотай, всяка секунда тука на таз прокълната земя е пропиляна. Пък там на рахат ще си бъдеш, а и работа няма да имаш - всички хора там ше са излекувани, нали, докторе?

Доктор Халипиев: Затова не бързам, стрино, винаги мога да отида, когато и да си пожелая. Това е все едно - да хванеш някоя риба и да не бързаш да я вадиш от водата, а да си играеш с нея. Разбираш ли, стрино?

Стрина Кокошева: Ааа, хитрец си ти, докторе, хитрец си... Всичко си предвидил, всичко ти е ясно на тебе, знам аз. На мен пък все ми се върти в главата туй "Секс в отвъдното". Сигур ше е голяма работа - аз тъй си го представям.

Доктор Халипиев: Какво имаш предвид с това "Голяма работа", стрино? (Усмихва се под мустак.)

Стрина Кокошева: Ами таквоз - голям мъж, с големи бакембарди, с големи мустаци, с ръце и крака кат на Крали Марко и с един голям таквоз... докторе, кажи го, де, да не го казвам по нашенски...

Доктор Халипиев: Фалос, стрино. (Смее се.)

Боби подслушва отблизо разговора.

Боби: То, докторе, там сигурно и ракията я сипват в големи чаши, а?

Стрина Кокошева: Ти пък к`во подслушваш кат селска клюкарка? Кой ше ти пий в отвъдното таквоз просто нещо като ракия, бе момче. Там сигурно приготвят небесни питиета, дето ни си виждал, ни си ги чувал.(Боби се облизва лакомо.)

Боби (Усмихва се ехидно): А кой ти гарантира, стрино, че там - в отвъдното, правят секс, щом казваш, че ракията е просто нещо, какво да говориме тогава за секса?

Стрина Кокошева: Нямаш ли срам от бога, бре серсем, че такива приказки хортуваш?!

Доктор Халипиев: Предполагам, че няма ни секс, ни ракия, но няма и данъци, па няма да сбъркаш, ако кажеш, че няма и работа - хората по цял ден си лежат или се разхождат и разглеждат небесните чудотии.

Стрина Кокошева: Бе, то за данъците хубаво, ама може ли хич без секс, бе докторе?

Боби: Бре, че и ракия да няма - хубава работа - оплескахме го...

Доктор Халипиев: Може и да има, но всичко е в други измерения и други представи, които нашият разум не може да разбере тука, на земята.

Стрина Кокошева: Докторе, я повтори, че нещо не те разбрах, не знаех, че говориш и французки.

Боби: Иска да каже, стрино, че там има по-хубави работи от ракията и секса, тъй че секс и ракия няма да ни трябват. Тъй ли е, докторе?

Доктор Халипиев: Нещо такова.

Стрина Кокошева: Знаех си, знаех си аз, че няма управия ни на тоз, ни на оня свят. Човек не знай тука ли да стои, или нататък да върви... Ама се ше е по-добре там - к`вот и да ми разпрая докторът.

Внезапно отнякъде в стаята влиза проститутката Мими с един чужденец под ръка. И двамата са сръбнали добавъчно.Чужденецът, як тираджия с огромни мустаци и брада, гледа в недоумение погребението, без да разбира какво става.

Чужденецът (Държи бутилка алкохол в ръката си и гледа към ковчега. Уригва се.): Булгаррейшън погребейшън, а?!... Ай лав диз гейм, о, ай лав диз гейм... Обиттшам булгарррско погррребенииие и обитшшам булгарррска жжжена. (Всички му ръкопляскат... Отпива от бутилката.)

Мими (Кикоти се и го дърпа напред към ковчега. Пуска го и се приближава до ковчега, олюлявайки се.): Сашенце, миличък... (Кикоти се.) Май си поумрял малко, а? (Клати се и от изпития алкохол полита. Пада в ковчега и скръства ръце около врата на умрелия. Кикоти се.) Сашенце, колко си сладък, миличък, искаш ли един секс за последно, а? Кой ще ми плати, като си умрял, а? Жена ти ли? Аааа, не може, гратис на умрели не пускам... (Става от ковчега. Клати се. Срещу нея е застанала Сашовица.)

Сашовица: Какво говориш, пачавро, че Сашо е спал с тебе, така ли? Излагаш мъжа ми, така ли? Че той не спи с евтини проститутки.

Мими: Не спи, защото вече е умрял, пък и аз не съм евтина, ако искаш да знаеш, селяндурко смотана. Елитна съм и мъжа ти го знаеше. Знаеш ли къде са последните ви спестявания, а??? (Сочи долу между краката си) Тук са, селяндурко, тук!!!

Сашовица: Я ми кажи ти откъде си, величайша гражданко?

Мими: Ако искаш да знаеш, имам къща в Пескара.

Сашовица: Сега ще ти дам аз на тебе Пескара... (Дърпа Мими за косите, започва да я скубе, Мими крещи, Сашовица крещи, музикантите започват отново да свирят, настава хаос. Накрая ги успокояват.)

Чужденецът: Обитшшшам мннного булгарейшън погребейшън. (Клати глава доволно и отпива от бутилката.)

Попът (Събужда се отново и се изправя с мъка.): Госссподи помилуй, госссподи помилуй... Пада и отново заспива дълбок сън, като вече даже и хърка.

Влиза Кирил.

Кирил: Хора, слушайте ме - имам да ви съобщя нещо важно!

Всички млъкват. Въдворява се временен ред и тишина.

Кирил: Не можем да погребем Сашето!

Боби: Че защо да не можем?

Кирил: Сега идвам от гробището - от днес вече не дават да се погребва никой там.

Иван: Как така, къде ще погребваме хората, на луната ли?

Кирил: И аз това питах - застанали са там четирима бабаити, от ония - мутрите, и не дават никой да припари. Местото било купено от софийска фирма и щели да правят бензиностанция там. Питам ги - какво да правим с умрелия сега, а те отговарят: "Нас какво ни засяга, кой го е карал да умира? Питал ли е някого, взел ли е разрешение?"

Боби: Че от кого да взима разрешение?

Кирил: И аз туй питах: "От кого да взима разрешение?", а оня знаете ли какво ми отговаря?

Всички (вкупом): Какво?

Кирил: От боса - казва - от боса ще взимате вече разрешение кой каквото ще прави. Ако иска някой да кихне - ще пита боса.

Бай Нецо: Ами сега например като ми се е припърдяло (с извинение) боса ли да питам. Че аз ще се насера бе, хора, докато намеря боса.

Кирил: Ако щеш се насирай, ако щеш недей, сега обаче въпросът, който не търпи отлагане, е - къде ще погребем Сашето...

Сашовица: Божичко, какво ще правим сега?

Боби: Сетих се - ще си направим ново гробище на Черешовия егрек.

Кирил: Не става - вече проверих. Там на Черешовия егрек друга софийска фирма е купила мястото и ще прави ферма за щрауси.

Боби: Освен да го закарам с таксито до Искъра... пък...

Сашовица: Не може, не давам. В Искъра Сашето няма да го хвърляме. Ти ако искаш тръгвай за Искъра...

Боби: Ами то - как иначе...

Кирил: Я ми дайте сатъра - ей сегичка ще го накълцам на ситно, на ситно и ще го сложим във фризера на Боби.

Боби (Сепва се.): Защо в моя фризер?

Кирил: Защото е най-голям и замразява най-добре.

Боби: Че той и на Иван фризера замразява добре, защо да не е в неговия???

Иван: Фризерът ми е на ремонт, имаше нагорял кабел. Вчера техникът разглоби цялата инсталация, за да я свърже наново.

Боби: Лъжеш!

Иван: Не лъжа!

Боби: Лъжеш!

Иван: Може и да лъжа, обаче точно в твоя фризер ще набутаме Сашето...

Боби: И защо точно в моя? (Набляга на думата "точно".)

Иван: Защото ти и Кирил се биехте по гърдите, че сте най-добри приятели на Сашето - помниш ли, и понеже Кирил няма фризер, оставаш ти.

Боби започва леко да се измъква към вратата.

Иван: Дръжте тоя подлец!

Всички се втурват и хващат Боби на тясно. Той стои в ръцете им и очите му мигат като на хваната в капан мишка...

Кирил: Без Сашето няма да мърдаш!

Боби: Моля ви се, хора, оставате ме!

Иван: А, не, вие бяхте такива приятели със Сашето, а както знаеш, българската поговорка гласи: "Приятел в нужда се познава", нали, Боби?

Боби: Той е умрял и поговорката не е в сила...

Иван (Приближава се до Боби и се надвесва над него.): Някъде да си чул: "Жив приятел в нужда се познава"? Не, нали? "Приятел в нужда се познава - жив или мъртъв, така разбирам аз старата народна мъдрост и като патриот държа на нея. И по-спокойно - няма да режем теб, а Сашето.

Кирил: Давайте сатъра!

Боби: Ама чакайте, бе хора!

Превръща се в нещо като мелодия.

Кирил: Давайте сатъра!

Всички в хор: Сатъра, сатъра.

Сашовица: Божичко, сатъра.

Кирил: Ще го нарежа аз на ситно.

Всички (в хор): На ситно, на ситно.

Сашовица: Божичко, на ситно...

Кирил: Сашето във фризера...

Всички в хор: Във фризера, във фризера.

Сашовица: Божичко, във фризера..

Текстът се повтаря два-три пъти.

Чужденецът: О, ай лав диз гейм. (Вдига бутилката за наздравица.) Обитшшам булгарейшън погребейшън...

Попът (Събужда се отново.): Госссподи помилуй, госссподи, помилуй... (Рухва отново на стола си. Пада от стола на земята. Вдигат го и го полагат на стола. Той веднага заспива и започва да хърка.)

Става тъмно и после сцената се осветява постепенно.

Стаята отново е пълна. Всички са налице макар и вече поизтрезнели. Попът хърка дълбок сън, а погребалният агент флиртува със Сашовица.

Изведнъж мъртвецът се раздвижва в ковчега. Всички се обръщат към него стреснати. Чуват се викове на уплаха, женски писъци... Попът внезапно се е събудил и шепне: "Алилуя, алилуя!", без да разбира какво става... Александър се изправя до половината и оглежда опулено всички в стаята. Очите му изразяват безкрайно учудване.

Александър: Тинче, какво става тука бе, че аз не бях ли умрял? Така ме преряза, като изпих оная бира, че... Кой ден сме днеска, ма Тинче? А, това не е ли стрина Кокошева? И доктор Халипиев... И...

Александър започва все повече да се учудва, идвайки на себе си...

Сашовица: Леле, Саше, какво стана, миличък? (Държи се с една кърпа за устата.) Нали беше умрял? Какво направи, сега? Леле, горката аз, как ще живея отсега нататък? (Припада.)

Стрина Кокошева: Скоро донесете вода, че на момичето му прималя от такваз гледка. Докторе, иди при Сашо! Не ме гледай и не стой кат истукан, че спукана ти е работата!

Доктор Халипиев (Отива при Александър, проверява му пулса и го преслушва със слушалки.): Ммм, да - така си и помислих - клинична смърт. Човекът си е жив и здрав. Грешката е наша. Заблудили сме се още от самото начало. Жалко за всичко! И за средствата, и за тържеството - напусто са били. (Оглежда се наоколо.)

Стрина Кокошева внезапно изхлипва и започва дълга оплаквателна песен:

Ох, чедо, ох, Сашенце.
Защо, миличко...
Защо оживя, бре чеденце...
Как ще си плащаш сега данъците?
Как ще си гледаш сега децата...?
Как ще погледнеш сега булката си...?

За момент притихва. После отново започва:

Как ще си платиш погребението, бре, чеденце...?
Ох, че нещастие се случи в тоз дом, ох, че нещастие.
Коя ли орисница ти завидя?
Какви грехове имаш, бре чедо, та господ така те наказа?
Не ги ли изплати тез грехове, бре, чедо? Сашко... дете мое...

Стрина Кокошева продължава да приплаква, а Сашовица, която се е свестила, й приглася.

В една от паузите, оставени от стрина Кокошева, Кирил се приближава до Александър.

Кирил: Слушай, братле, по-добре се скрий някъде, че голяма мъка докара на цялото семейство, на жена си, на децата си, че и нас, приятелите, позориш. Скрий се някъде, па като поотмине мъката, то всичко ще се забрави...

Александър: Какво съм аз виновен, бре хора? Белким искам да съм жив. Не искам, обаче ето нà - случило се... Мислех, като ме преряза от бирата и изгубих съзнание, всичко е тип-топ - умрял съм вече. Тинке, не плачи, миличко, всичко ще се оправи. (Опитва се да погали жена си и да я успокои. Сашовица се дръпва неистово.)

Сашовица: Остави ме, ти не си ми вече мъж. Нищо не можеш да свършиш, както трябва... Сега поне мислех, че си умрял - едно добро дело за мене и за децата, а то - край. Свърши се вече нашето. Няма място за нас, божкееее, ни на този, ни на онзи свят - господ не ни ще никъде, никъдееее. (Реве отчаяно.)

Стрина Кокошева (Идва при Сашовица. Опитва се да я успокои.): Спокойно, булка, спокойно, то не е свършило. Може пък докторът и тоз пък да не е уцелил диагнозата, следващия път всичко ще е наред. Хайде, рожбо, успокой се - ше му дойде редът и на твоя Александър.

Сашовица: Да не е уцелил диагнозата докторът, казваш. (Вдига главата си рязко и търси доктора с поглед.) Сега ще му кажа аз на доктора... (Взима точилката и тръгва към доктора. Той тръгва да бяга, но не може да свари и се препъва. Пак става и побягва.)

Чуват се викове от всички страни: Дръжте доктора, дръжте тоз поганец! Затворете вратата, ще избяга. Дръж го - тук е под масата, не, тук е...

Настава врява - всички герои са на сцената и всички гонят доктора. Стрина Кокошева продължава да припява, а музикантите започват отново да свирят с пълна сила...

Изведнъж всичко замира - героите се спират изморени, дишат тежко, пушилки се вдигат. Докторът се оказва застанал прав върху ковчега, а множество ръце се протягат към него.

Стрина Кокошева: Мисля си аз, то, лошото - лошо, не мож го поправи - пък сега да му ударим едно хубаво хорце, а за умиране - има време - кът му дойде времето...

Започва буйно хоро, на което са се хванали всички герои без изключение. Стрина Кокошева води хорото, а Александър го завършва. Сега всички изглеждат весели и щастливи.

© Денко Неделчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2005
Денко Неделчев. Клуб "Щастие". Живият град (комедии). Варна: LiterNet, 2005