Живият град

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Денко Неделчев

web | Живият град

Първа сцена

Завесите са спуснати.

Пред завесите излиза доктор Халипиев заедно с попа, който е пиян и едва се крепи на краката си.

Доктор Халипиев (Обръща се към публиката.): Нека ви се представя - аз съм доктор Халипиев. Живея и работя в нашето малко градче Т. Добре съм. Не се оплаквам. Къща имам на два ката, вила също, колата ми е кола, жената - жена, и професията ми е хубава, но... как да ви кажа... тормозят ме едно-две неща - не е да кажеш кой-знае какво... а бе, всички ме гледат едно такова ехидно, злобно, завистливо, сякаш искат да ми кажат: - "Ти ни свърши работата, пък после върви по дяволите..." Усещам го аз по погледите им, по жестовете им - по всичко. Ха, не че ми пука - нали ми плащат, това е важното, хич пет пари не давам. Нека оставим това настрана. Друго ми тежи на мене, друго - че не ме избраха за депутат - ето кое ме яде ден и нощ. Най-много се ядосвам, че избраха онова говедо - Прашинков. Аз, разбирате ли, не съм бил достатъчно активен. Не съм омаскарил добре опонента си. (Високо и гневно.) Не съм ли??? Не съм значи... Е добре, нека ви кажа.(На един дъх. Силно.) Отрових кучето му, спах с жена му, всяка вечер плашех кокошките му, да крякат, за да не може да спи. Да продължавам ли? Унищожих посевите му, изтипосах го в два местни вестника, изкарах го вампир, обратен и какво ли не още... Какво ли не направих, бе хора... (Разперва ръце отчаяно. В този момент попът политва да падне и докторът го хваща за яката на расото.) Тая шамандура пак се е напила. А още няма обед. Както и да е... Та - докъде бях стигнал? А, да... нямам късмет и това си е. Какви са резултатите от моите действия ли, питате? Е, добре. Кокошките на Прашинков започнаха да снасят повече от стреса, жена му беше още по-доволна и скандалите у тях спряха, даже съседите гласуваха за него, защото кучето му вече не ги хапеше. А с тия скапани вестници му направих такава реклама, че всички гласуваха после за него. И друго има - разбра се, че отровил тъщата си. Демек - ербап - мъж - силният депутат, нали разбирате? Е, добре - отровил я е, халал да му е. А знаете ли, че той три пъти я трови с червени мухоморки и тя не само че не умря, ами даже напълня и беше в цветущо здраве - апетитът й се отвори и любовник си хвана... Знаете ли, а? А знаете ли, че това мръсно животно Прашинков после дойде при мене за съвет и аз му казах да й даде цианкалия, а? И това не знаете. По-интелигентен ли е Прашинков, по-красив ли е, или е по-образован от мене? (Бавно, отчетливо и на срички.) С как-во Пра-шин-ков е по-ве-че от ме-не, за бога, кажете ми, бе хора!!! (Гневно, съска през зъби.) Бил отровил тъщата си. А колко хора вкарах аз в гроба... пардон... излекувах... Не са един или двама - маса народ. И ето резултатът - тоя пигмей, това жалко подобие на човек, това нищожество, тоя червей - Прашинков (отваря си шепата и с палеца на другата ръка мачка в средата, все едно мачка чарвей) - стана депутат, а аз продължавам да тичам и да се занимавам с тая сган... (Сочи с разперени ръце около себе си. Попът пак политва и докторът го хваща за яката, за да не падне.)

Попът: Д...д...д...кок...торе...

Доктор Халипиев: Млъквай, бе шамандуро, че и без това съм ядосан...

Попът: Н...нека...да кажа и аз кой съм, докторе...

Доктор Халипиев: Хайде казвай!

Попът: Аз съм... аз съм... аз съм... Забравих кой съм, ша прощавате. Докторе, помогни ми, кажжжжи кой съм...

Доктор Халипиев: Това е нашият поп. (Попът кима утвърдително в знак на съгласие.) Иначе не е лош човек, само дето слабостта му е гроздовата ракия, сами виждате, и често бърка имената на умрелите и опява живите, което всъщност не е кой знае какъв проблем, защото според мен няма съществена разлика между умрелите и живите, въпреки че нашият поп забравя и своето собствено име. Това не му пречи, разбира се, да си върши перфектно работата. (Пауза. Докторът е замислен. Изведнъж се сепва. Сочи с пръст, за да привлече вниманието върху нещо важно, за което се е сетил впоследствиe.) Всъщност - не съм прав - има една съществена разлика между умрелите и живите и знаете ли коя е тя? Не? Ще ви кажа... (Тихо.) Умрелите не плащат... Затова моят стремеж е да ги задържа максимално дълго време живи и чак когато свършат паричките, доктор Халипиев спуска завесите, метафорично казано. От друга страна - ако някой е прекалено жив, започва да надига глава и ми пречи на работата. Затова аз ги държа - хората от моя град, де - полуживи-полуумрели. Така е по-добре и за тях, и за мене. Виждате колко поезия има в моята професия. (Усмихва се.) Между другото навремето кандидатствах ВИТИЗ. Приеха ме - не го завърших, заради една софийска парантия, но това е друга история. По-важното в случая е, че моят артистичен талант помага много в сегашната ми професия. Пак ви казвам - ако не беше Прашинков да ме ядосва с присъствието си, животът тук за мен щеше да бъде истински рай.

Чува се погребален камбанен звън в далечината. Докторът и попът се ослушват.

Попът (Кръсти се.): Госссподи помилуй, госссподи помулуй...

Доктор Халипиев: Ето, чувате ли погребалния звън - един от моите пациенти се е поминал. Иди кажи после, че не си върша добре работата. (Поглежда си часовника.) Ммммда, закъсняваме, отче, а не е учтиво, хайде да тръгваме. (Докторът тръгва, но внезапно се сеща за нещо, спира се и се обръща отново към публиката.) А що се отнася до моя късмет (клати глава заканително), ще дойде и моят девети септември... пардон, извинете - десети ноември (Тръгва си.).

Попът: Госсссподи помилуй, госссподи помилуй...

Тръгва след доктора, клатейки се.

Втора сцена

Завесите се вдигат.

Картина. Централна улица в среден по големина провинциален град от селски тип. Сергия за вестници, зад която се вижда надписът на малко кокетно кафене. Лятно време.

Чува се свирене от спирачки на автомобил. Отваряне и затваряне на врата. На преден план се появява, задъхан, Боби, който току-що е слязъл от собствения си автомобил - такси. Изтичва запъхтян към Иван, който подрежда вестниците на сергията си.

Боби: Човече, знаеш ли какво се случи?

Иван (Поглежда иронично към приятеля си.): Сигурно си возил папата с таксито?! (Почесва се небрежно по врата.)

Боби: Не се шегувай, Иване, Сашето умря.

Иван: Пак ли? То не му е за сефте. (Смее се.) И сега от какво умря? Да не е катастрофирал с "Боинг"?

Боби: Хей, момче, Сашето е мъртъв, та мъртъв, повече не може да бъде. Идвам от неговата махала, музиките гърмят даже повече, отколкото когато беше абитуриент.

Иван (Гледа мрачно.): Искаш да кажеш, че Сашето е умрял наистина този път, така ли?

Боби: Точно така, сега жена му черпи цялата махала с ракията, дето Сашето я свари миналата година от джанките, нали се сещаш?

Иван: Сещам се. (Гледа замислено, замечтано.) Брее, бре, бре, бре... Късметлия е Сашето. Късметлиия... (Клати глава.) И баш сега го направи, преди да си плати борчовете за къщата. А бе, дай боже всекиму!(Подрежда вестниците.) Да му се ненадява човек...

Приближава се погребалният агент, купува си вестник от сергията на Иван и сяда на един стол пред кафето отсреща. Поръчва си кафе, разгръща вестника и го разглежда важно и бавно.

Иван бърше сергията с един парцал и поглежда крадешком към погребалния агент.

Иван (Тихо.): Знаеш ли го онзи пущинак отсреща?

Боби (Обръща се и той.): Че кой не познава погребалния агент?

Иван: Мръсен търтей - живее само от погребенията.

Боби: Мдааа, а те в нашия град не са малко. Виж му врата, откакто дойде в града, заприлича на врачански бик.

Почти цялата горна част от тялото на погребалния агент не се вижда от вестника. Иван и Боби проявяват явно любопитство, защото дълго време погребалният агент не помръдва, а държи вестника си все на една и съща страница.

Иван (Надига се на пръсти, за да види лицето му.): Тоя човек заспа ли, що ли? Не помръдва.

Боби: Прилича направо на умрял.

Двамата се приближават леко на пръсти към погребалния агент и се опитват да надникнат отстрани и отгоре към лицето му. Изведнъж погребалният агент рязко сваля вестника. И двамата се сепват от уплаха и дори извикват леко. Погребалният агент ги гледа втренчено, без да мърда.

Иван: Ние рекохме... щото така... неподвижен сте... рекохме... да не Ви е прилошало нещо, господин Гробаров?

Погребалният агент вдига вестника отново, този път бавно, без да отговори.

Боби: Ако имате нужда от нещо, господин Гробаров, ние сме отсреща, хей там, до сергията, нали, Иване?

Иван (С треперещ глас.): Да, да, до сергията сме, господин Гробаров... и ако нещо Ви потрябва, господин... Г-Гробаров...

Погребалният агент (Рязко става от стола и извиква с все сила.):Чух вече къде сте! И не ме наричайте Гробаров, мразя фамилията си!

Двамата отново подскачат уплашени.

Иван (След кратка пауза. Тихичко.): Ами как да Ви наричаме, господин...?

Погребалният агент прави крачка напред заплашително...

Иван: А...ха... гос-по-дин... ние... само да Ви кажем, че... сме... там, до сергията.

Боби: Да, до сергията, господин... ох, простете...

И двамата се дръпват полека и уплашено до сергията за вестници. Погребалният агент стои прав и ги гледа, без да мърда. Иван бърше сергията с парцала без нужда и крадешком и изплашено поглежда към погребалния агент.

Погребалният агент (Рязко и високо.): Сметката, моля.

От рязкостта на тона му двамата отново се изплашват и подскачат отново. Идва едно момиче и той му подава банкнота.

Погребалният агент: Задръжте рестото.

Момичето: Ми, то няма ресто...

Момичето го поглежда питащо и се скрива ядосано.

Погребалният агент я гледа известно време страшно и отминава.

Иван: Бре, че потаен човек. Дошъл е за погребението на Сашето, ама нà - дума не обелва.

От отсрещната страна на улицата идва Кирил, облечен в полицейската си униформа.

Кирил: Хей, момче, дай един вестник! Давай, давай, Иване, че бързам.

Иван: Не ти трябва вестник, бирата те чака. (Поглежда загадъчно.)

Кирил: Бира ли? Малко е рано за бира. Давай вестника, човече, че закъснявам, ти казвам!

Иван: Кириле, Сашко почина, бе, празник е днеска, вземай си отпуск и да тръгваме нататък...

Кирил: Ама, как така...? (Гледа с неразбиращ поглед.) Нали, вчера... такова... заедно...

Иван: Вчера - заедно, днеска поотделно - така е - опече си работата човека. Не ме гледай. Нали бяхте приятели?

Кирил (Усмихва се пресилено.): Ама аз, защото така изведнъж... Не съм очаквал. E, радвам се, разбира се, ашколсун, такива неща да се случват. А не като комшията - родило му се бебе, разбираш ли, помръкнал е, от два дни не говори с никого.

Боби: Бре, не думай! И кога е станало това?

Кирил: В петък.

Иван (Клати глава тревожно.): Е, това вече не е добре. Но какво да се прави, не е виновен човекът, никой не е застрахован, на всеки може да се случи... Само... не ми казвай, че е...

Кирил: Да, момче е. Това е лошото. Ако беше момиче... по-лесно. Да го изгледаш, да го омъжиш за заможен човек, а то... (И тримата го гледат стреснати.)

Иван: Е, хайде сега, може пък да му се случи нещо и да не оживее, то не е казано, че ще се роди живо и здраво и на... само ще иска да яде, я. Може да се роди с диабет или с някаква... там, кажи го, де - хронична непоносимост към разни храни, да опустеят, те докторите го знаят по-добре.

Кирил: А бе, той и комшията на това се надяваше, ама на - живо и здраво е и още с раждането взело да суче като ненормално. Питали докторите, но и те казали, че е късно - детето е здраво и нищо не може да се направи вече.

Боби: Брее, дотам са я докарали значи.

Кирил: И това не е всичко - проблемите на комшията са много. Голямата му щерка я приели медицина в София... (И тримата гледат като сащисани.) Ревяла ден и нощ, иска за София да тръгва. Ако ли не - щяла да запише право в Благоевград.

Иван: От трън, та на глог. То - по-добре медицина в София, таман ще има при кого да си лекувам хемороидите. Па може и язвата, а ако разрешат евтаназията, то...

Кирил: Каква ти евтаназия бе, Дивчо, за хемороиди евтаназия няма, даже и да я разрешат. Също и за язва не съм чул някой да се е ощастливил така лесно. Ако е за въпрос, аз ще ида да се хвърля в Искъра и без да чакам някой да ми разреши официално, ама не става.

Иван (Гледа към Кирил.): Че защо да не става, какво пречи? Аз например ще те закарам до реката, ако трябва... Само искам, преди това да те помоля да ми харижеш часовника. (Кирил го гледа злобно.) Е, не е задължително. Може и да не ми го даваш.

Кирил: Аз и жената, и децата ще ти харижа, и ипотеката барабар, но жената каза - не. Ако някой щял да прави тая работа, тя щяла да е първа - така й се падало...

Иван: Че защо? Да не й е наследство? Откъде накъде тя ще казва - кой да е първи и кой втори. Може ей-сегичка да мине някой самосвал и да те сгромоляса, нà, ей тъй, както си говорим.

Боби: То, ако е за въпрос, самосвалът може и тримата да ни помете. Каквито са големи, а и шофьорите карат в последно време я сънени, я пияни, я след скандал с жената или с любовницата... (И тримата се оглеждат инстинктивно дали нейде не се е задал самосвал.)

На сцената се появява попът с клатушкане. Спира се, гледа назад, а после отново напред, опитва се да се ориентира за посоката, но все още не може. Приближава се до сергията.

Попът: Д...д...добър в...вечер, мммомчета...

Всички се смеят.

Иван: Добър, отче, ама не е вечер, а добро утро... Погледни нагоре слънцето.(Тихо.) Пак се е натряскал, горкият...

Кирил: На кой ли му пука, а пък най-малко на умрелия.

Попът (Гледа надясно и наляво, сякаш търси някого.): А, такова...а...понеже с доктора... тръгнахме, а пък сега... такова... докторът... изчезна, да сте вижжждали доктора, момчета, зззащото и той... е поканен на погребението... Как се казваше? На... на... на ...

Всички кимат с глава при всяко повторение и на края Кирил отсича:

Кирил: На Сашето, отче.

Попът: А, и аз туй казвах - на Сашето. Аз, такова... тръгвам нататък... и ако видите такова... доктора, такова... кажете му, ччче съм вече отишъл...

Иван: Ще му кажем, отче, бъди рахат, ще му кажем. (Попът си отива с клатушкане.)

На сцената изскача, задъхан, доктор Халипиев.

Доктор Халипиев: Някой да е виждал попа? Накъде, за бога, си завлече калимявката тая шамандура? Вече два часа всички го чакат да прочете заупокойната молитва, а него го няма.

Кирил: Натам, докторе, и той тебе търсеше, хей натам по горната улица, за към погребението тръгна.

Доктор Халипиев: Че как натам, като аз точно от тази улица идвам. (Поглежда строго към тримата.) Вие, господа, подигравате ли ми се?

Иван: Докторе, моля ти се, не се подиграваме. Само ти казваме накъде тръгна отчето.

Доктор Халипиев: Само ми казвате, значи... Хм... (Тръгва си. Клати глава заканително. Говори тихо на себе си.) А бе, ще дойде и моят девети септември, пардон... десети ноември някой ден, ама де да видим... Тогава ще ви кажа аз на вас кой е жив и кой умрял... (Тръгва си.)

Боби: Хич не е лесен докторът.

Иван: Остави друго, ами ако му се опънеш или кажеш нещо, дето не му е угодно - спукана ти е работата... ще ти пробута някое лекарство, после цяла година като сомнамбул ще обикаляш улиците и никой няма да ти помогне...

Боби: Вярно, Иване, по-добре да ти няма зъб докторът... И аз съм го изпитал на собствен гръб два пъти вече. Затова си и мълча, като го срещна. Нищо не казвам... Щото не знам кое му е угодно и кое не. Ако взема да сбъркам... То ако знам какво да говоря - лесно... като грамофон ще си го повтарям...

От отсрещната страна на улицата пристъпва на тънки и високи токчета проститутката Мими. Спира за момент и с едно огледалце съзерцава лицето си. Оправя си грима.

Иван: Ето го Мимето. Каква е кра-са-ви-ца Мимето, а? (Поглежда свойски приятелите си.) Откакто се върна от Италия, сякаш не е същата. Говори някак си иностранически. Повдигна тонуса на целия град.

Кирил: Вярно - и продължава да го повдига. Целия град промени това момиче. Друго си е - порасна ни авторитетът, че и продължава да расте. Винаги съм мислил, че не сме никакъв град, но откакто дойде Мимето, и моето самочувствие се вдигна - сякаш съм в Европа... (Гледа замечтано към небето.)

Боби: И моята тарифа се вдигна, откакто дойде Мими. Като кача клиент в таксито и той ме попита - има ли във вашия град леки момичета или няма - аз не се червя вече като преди.

Мими е на път да отмине сергията, без да забележи тримата, макар че те са я зяпнали блажено.

Иван (Угоднически. Сияещ.): Миме, как си, моето момиче, днес? Добре ли спа?

Мимето (Сепва се и спира. Квадратната й чантичка се люлее във въздуха.): Ох, простете, не ви видях - днес имам едно такова главоболие, че... (Приплаква.) Иване, миличък, да имаш един аналгин.

При това тя извърта главата си към Иван и огромните обици издрънкват. Всички се бъркат за аналгин, но никой не намира.

Иван (Вдига рамене.): Нямам, Миме.

Мими: А вие? (Обръща се към другите двама.)

Кирил: Нямаме.

Мими (Приплаква с тънко и нежно гласче.): Оооуууу, ще ми се пръсне главата.

Иван (Загрижено.): Миличката главичка.

Мими: Ама може ли такова нещо, къде е аптеката?

Иван: Хей там на ъгъла.

Мими: Ох, добре, отивам до аптеката да си купя аналгин.

Иван: Миме, Миме, чакай, моето момиче, няма да можеш да си купиш аналгин, защото Гиньо аптекарят умря преди седмица, миличко.

Мимето: Ох, ама може ли такива работи - що за отвратителен град е това?! Всички ли са измрели? Една аптека да няма, аналгин човек да не може да си купи?

Иван (Плахо.): Ами той е и твоят роден град, Миме, забрави ли?

Мимето (Въздъхва.): Да, вярно... за нещастие... Божичко, защо не си останах в Пескара... Там поне аналгин може да намери човек. Я да изпия едно кафе отсреща. Дано не са измрели и там. (Бърка в чантичката си за пари.) Гледай, май съм си забравила парите вкъщи - бях така сънена сутринта, че...

Всички скачат да се бъркат за пари.

Кирил (Хваща я под ръка и я води към кафето.): Моля, госпожице, заповядайте, за мен ще бъде чест да Ви почерпя едно кафенце в нашия малък град на туй затънтено местенце...

Мими (Усмихва се успокоена и доволна.): О, вие сте поет. Благодаря, такъв сте джентълмен. (Изкикотва се.)

Кирил се връща при сергията изпъчен, видимо доволен от факта, че е имал възможността да почерпи Мими.

От отсрещната страна на тротоара се приближава с потропване на бастунчето си стрина Кокошева. Спира се пред сергията на Иван.

Стрина Кокошева: Иванеее, ти ли си, бре, че не те виждам добре, сигур ше е от времето - едно е притъмняло, май ше вали, а?

Иван (Тихо.): Няма ли си работа тая дърта вещица?!

Стрина Кокошева: И аз това рекох, притъмняло е - ше вали, ше вали. А може и градушка да удари, ама то - божа работа. Как е Иванчо? (Потропва с бастуна по сергията, удря, без да иска вестниците.) Как е, върви ли алъш-веришът - има ли парса днеска, а? (Зяпва любопитно към Иван с отворена уста.)

Иван: Леко с бастуна, стрино Кокошева, ще ми събориш вестниците!

Стрина Кокошева: На мене ли говориш?

Иван: На тебе, я! (Тихо.) Не виждам друг кукумицин тука наблизо.

Стрина Кокошева: Ама туй ти викам, притъмнило се е едно таквоз, ше вали. (Удря сергията на Иван странично. Иван се сепва.)

Иван (Държи се за главата.): Кой вятър я довея тая дъртофелница тука. Ни вижда, ни чува.

Боби: Да, ама разправят, че още я бивало... И май ти е хвърлила око, Иване, внимавай, опичай си акъла. (Всички се засмиват. Стрина Кокошева се е отдалечила от сергията и гледа в небето да предугади времето. Връща се обратно и пак зяпва Иван.)

Иван: Дано живееш още осемдесет години, малко са ти тия осемдесет, проклетнице!

Стрина Кокошева: Ааа, Иванчо, моето момче, чух кво ми приказваш, ама ха. Още осемдесет години, каеш, да живея, а? Още осемдесет години, чух, чух аз, ама... нà! (Вдига ръката с бастуна високо и слага другата напреки. Иван се сепва уплашен. Другите се стресват също от резкия жест на стрина Кокошева.)Душички! Сега ще ви кажа аз на вас: "Още осемдесет години" - ето ми диагнозата. (Стрина Кокошева изважда един смачкан лист и чете.) "GASTRODUODENITIS".(Гледа победоносно около себе си.) Сега има ли някой да ми казва нещо, а - още осемдесет години, а? Вас ви чакат по осемдесет години, жълтурчета такива, ама не и стрина ви Кокошева. Докторът ми дава още два месеца, два месеца и половина и ша са гътна - тъй ми каза.

Иван поглежда диагнозата. Смее се. Идват Кирил и Боби и също поглеждат в листа.

Иван: Ще ти се, стрино! Баба ми с такава диагноза изкара до деветдесет и осем години и половина. И още щеше да живее, ако не беше глътнала отровата за мишки. Къде си тръгнала с тая диагноза, стрино Кокошевице? Скоро с нея хаир няма да видиш...

Стрина Кокошева: Че к`во й е на диагнозата бе, серсем?! (Гледа уплашено и разтревожено.) Ти ли си по-голям доктор от доктор Халипиев, а? Ти знаеш ли кой е доктор Халипиев? Знаеш ли какви важни хора ходят при него? Да ти изреждам ли? Министърът Гошев при него се е лекувал, преди да пукне. Туй - кметът на Бахчево, оня артистът, как беше, а... Стоян Георгиев, познаваш ли го? И той при него ходеше, да ти ги изреждам ли още, а? Един жив няма от тях - всички се оправиха. (Натъртва последните думи.)

Боби: А бе, за министър Гошев може, щото е платил, ама нас и след двайсет години няма да ни огрее.

Стрина Кокошева: Докторът ми е близък и ми даде сигурна диагноза, а пък и знайш к`во каза подире?

Боби: К`во?

Стрина Кокошева: Каза, че сърцето ми е толкоз здраво, щото все на открито живея, натурална храна ям, демек - чиста, по нашему - селска и затуй - каза - имаш сърце като на бик, ама ний, каза, ша управим таз работа.

Иван (Мъчи го любопитство.): И как ще стане това?

Стрина Кокошева: Как ше стане, а? Искаш да ти кажа, нали? Толкоз лесно ли щи кажа, а? Хубаво, от мен да мине, тя и без това диагнозата си е моя и за мен си важи. Слушайте сега, докторът каза отсега нататък да пуша по две кутии цигари на ден, а ако може и три. Ама не какви да е, специални, вносни - "Данхил". (Тримата я слушат внимателно.) И по една две мазнички пържолки, каза, обилно посолени и с повечко лютеница.

Кирил (Усмихва се иронично.): "Дънхил", стрино, знам ги аз, но отде ще намериш пари за три кутии "Дънхил" на ден, след като едвам свързваш двата края, това ми е интересно?

Иван: А не може ли, такова... "Арда", например.

Стрина Кокошева: И аз туй го питах, не можело, по-качествена трябвало да е отровата. То ако беше до "Арда", ти да си хвърлил топа още преди двайсет години. Откак те помня - е, от таквоз... се "Арда" пушиш.

Боби: То и аз пуша вносни, стрино Кокошевице, македонски, със зелен етикет...

Стрина Кокошева (Прекъсва го.): "Данхил" каза докторът и туй то, други не може, ви казвам. (Изважда от джоба на жилетката си кутия "Дънхил" и поглежда в нея.) Ето на - петнаесе цигари съм изпафкала от сутринта. Я, дай едно огънче, че си забравих запалката вкъщи, докторът ми я подари, и тя е вносна.

Боби: И как се чувстваш сега, стрино?

Стрина Кокошева: Това е проблемът, бре момчета - вместо да се "оправям", по-добре се чувствам. След сяка цигара се чувствам едно такова хууубаво. Става ми леко на душата, се едно вече съм се пренесла в отвъдното. (Стрина Кокошева гледа замечтано в небето и изпуска дим от цигарата си. Изведнъж се сепва и идва на себе си.) Тя, файдата, момчета, щяла да дойде изведнъж - лягам си вечерта, след като съм изпушила две кутии "Данхил"...

Кирил: "Дънхил", стрино, не "Данхил".

Стрина Кокошева: Хубаво, де, не ме прекъсвай. И аз тъй рекох - "Данхил". Та, като си легна спокойно след две кутийки "Данхил", и като съм цапардосала една мазничка пържола, някоя сутрин, каза докторът, хич няма и да се събудя.

Иван: Стрино Кокошевице, ще дойдеш ли с нас на погребението?

Стрина Кокошевица: На к`во?

Иван: На погребението, рекох.

Стрина Кокшевица (Сериозно.): На твоето погребение ли?

Иван: Де да беше на мойто?! (Тихо.) Ако бях умрял, щях ли да разговарям сега с такъв тюфлек като тебе?!

Стрина Кокошева: Че като не е на твойто, тогаз на кого ше е? (Извърта се настрана и се взира в Боби. Побутва го с бастуна в ребрата. Боби изохква ядосано.) Ка, че не и тоз. Жив ми изглежда. То на днешно време не мож разбра кой е жив и кой не е. Гледаш го - мърда, движи се, танцува, пийва си биричка - а пък накрая разбираш, че е умрял. А пък друг, дето съвсем на мъртъв прилича, гледаш го утре министър станал, държава управлява. Ами тъй де, тоз министърът на таквозта, кажи го де - икономиката - гледам го завчера по телевизията как един час говори, без да си мърда устата. Взех да си мисля, че е умрял, пък друг са пуснали да говори, вместо него. А, бе, я ми кажете - да не е комшията Митко, дето коли крадеше? Тоз пезевенк се е уредил?

Иван: Сашето се помина, стрино, тоя път негов късмет беше.

Стрина Кокошевица: Александър ли пак е умрял, за него ли хортуваш?

Иван: Как "пак" ма, стрино, човек веднъж умира, не сто пъти.

Стрина Кокошевица: Веднъж, веднъж, а защо тогаз Александър, само аз го помня да е умирал досега поне 5-6 пъти, без да броя, когато щеше да умира от рак, а се оказа стомашно разстройство.

Иван: Да, обаче сега е истина. Прилошало му нещо, рекъл да изпие една студена бира, да се ободри, и още след първата глътка нещо го срязало и тупнал на земята.

Стрина Кокошева (Гледа вторачено.): К`ва бира?

Иван: Нашенска си - българска бира, стрино, от най-евтините.

Стрина Кокошева: То и аз се нашенска бира си пиех досега, ама докторът каза отсега нататък, ако пия бира, да е само "Хайнункен".

Кирил: Не "Хайнункен", а "Хайнекен", стрино, като ще пиеш такава квалитетна бира, научи й хубаво името. Щото ако идеш при Пешо - кръчмаря, и му кажеш: "Дай ми "Хайнункен" - за друго човекът ще си помисли.

Стрина Кокошева: Той Пешо квот и да му говоря, за друго си мисли, ама дип, че остарях, не съм вече първа младост. Остави го ти Пешо. Значи, Александърчо се отърва, а? И к`во сега - няма да плаща данъци, няма да пазарува за вкъщи, няма да изплаща къщата, а бе халал да му е - който имал късмет, имал.

Иван: Че и застраховка имаше Сашето, сега жена му е на седмото небе.

Стрина Кокошева: Имал, я. Хак ви е на вас дет` не си правите застраховки живот. Само за вас си мислите - как да гушнете първи букетчето, пък нас, живите, огън да ни гори.

Боби: Ще взема да застраховам и мене, и жената - как не се сетих до сега.

Стрина Кокошева: Застраховай я, бе момче, па я пусни на море - що спин има сега, с лопата да го ринеш, а може и някой лев между другото да припечели.

Боби: Тя, моята е скромна, стрино, няма келепир в тая работа.

Стрина Кокошева: Скромна, скромна, знам ги аз скромните. К`во ме гледаш, найш к`ва скромна бях, като бях по-млада - скромност да търсиш и да искаш. Затуй съм сега на тоя хал. Баща ми искаше певица да ме праща в Италия, ама нà - скромна. Да бях си попяла в чужбина, да бях попечелила - па гледай си кефа на старини. Ти пита ли бе, серсем, преди да се ожениш, каква е тая жена - от сой ли е, демек от търговски род - пари да носи, или е калпава, демек - скромна - пфу! (Извърта се настрана и се изплюва фамилиарно.) Толкоз си питал, толкоз си гледал! Сега ще сърбаш попарата, дето си я дробил.

Боби: Че как да не съм питал. Беше известна в цялата околия. Който да питаш, ще ти отговори: "А, Живка ясновидката ли, знам я, знам я. И ти ли идваш да ти гледа на боб... Познава много - мене лани ми позна ново приключение с жена и се случи - мене вярвай."

Отдалече се задава бай Нецо. Потропва с тояжката си и се спира неориентирано. После пак тръгва към групата.

Стрина Кокошева: А, ей го на, моя красавец, пак се е изтипосал със скъсаните дрехи и тая селска торба. Дъртак - смотан и грозен. Как се омъжих за него, не знам кой дявол ме излъга. А какви мъже са ме искали, ехеее. Богати, смели, с ей-таквиз бакенбарди и мустаци...

Боби: Еее, стрино, той не е бил все така, все пò е имал фасон като е бил млад. А и ти сега не си... чак, да речем, от най-красивите.

Стрина Кокошева: Ти не ми ги разправяй, да не ти стоваря бастуна по гърбината. К`во искаш да каеш сега, че съм грозна, тъй ли, а? (Стрина Кокошева вдига бастуна си заканително.)

Боби (Предпазва се от евентуалния удар.): Не казвам нищо подобно, стрино, рекох само, че...

Стрина Кокошева (Прекъсва го): К`во рече бе, жълтурчо, знаеш ли ти коя е стрина ти Кокошева, а? Пяла съм в Странджанския хор през 36-та година. Какъв глас имах само, какво лице! Колко обожатели съм имала, що цветя са ми носили на мене, на ръце са ме носили ергените, ей, нищо не знаете вие...

Бай Нецо продължава да се върти като пиле в кълчища и стои на отсрещната страна на улицата, като се опитва да фокусира групата до сергията. Стрина Кокошевица най-после се сеща за него.

Стрина Кокошева: Пиленце, тука съм, при Иванчо. Ела насам да си побъбрим, гълъбче. (Тихо.) У, дъртак грозен!

Бай Нецо: Любке, тука ли си, мари, кръстосах цялата махала да те търся. (Бай Нецо пристига при групата.)

Стрина Кокошева (Променя си изражението и застава заплашително срещу съпруга си.): Защо си взел пак тая селска торба, сега ми кажи? Да ме излагаш пред хората ли искаш? Колко пъти съм ти казвала да не влачиш таз раздърпана торба, кога си с мене.

Бай Нецо: Че аз като излязох, без тебе излязох, сам излязох, Любке, нидей са гневи...

Стрина Кокошевица: И за к`во ти й таз торба, ми кажи ти на мене сега?

Бай Нецо: Хам че... може да купя нещо, де ше го туря?

Стрина Кокошева: Де ше го туриш ли? Сега раздават найлонови торбички, кьорчо, стига да имаш с к`во да го купиш. Отде имаш ти пари, че си тръгнал на пазар, я кажи ми, а?

Бай Нецо: Нямам, Любке, нидей са гневи!

Стрина Кокошева: Нямаш, а, нямаш! Сега ша видим ний тъз работа! Кьорчо с кьорчо! Как не се разведох с тебе още преди двайсе години, когато ме харесваше генералът. На всичко беше готов човекът зарад мене, ама на!

Бай Нецо: Любке, нидей тъй, ма, искаш се да са развеждаме ли? (Гледа уплашено към жена си.)

Стрина Кокошева: Знаиш как ще те разведа аз тебе. Като зема една бухалка - из цялата махала ща развеждам да ревеш като лани, кога счупи прозореца на кухнята, помниш ли?

Бай Нецо: Помня, помня, Любке, ама тогава си бях виновен, пък сега що ше ма развеждаш?

Стрина Кокошева (Сепва се и поглежда съпруга си съсредоточено.): Ааа, не е до пари работата, надушил си нещо и ти, стара хиено, затуй си взел торбата.

Бай Нецо: Не съм, Любке, недей са гневи, само чух, че у Сашето... таквоз... нещо... веселба имало, та рекох да те потърся... всички натам отиват, та рекох и ний двамата... таквоз...

Иван: Стрино, успокой се, всички отиваме у Сашето, нека дойде и бай Нецо - има право човекът, като баща му беше, колко го е съветвал за това, за онова. Хайде да вървим към Сашето, момчета. Виното там се лее, закъсняваме... (Чуват се весели възгласи и всички тръгват към дома на Александър.)

© Денко Неделчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2005
Денко Неделчев. Клуб "Щастие". Живият град (комедии). Варна: LiterNet, 2005