Клуб "Щастие"

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Денко Неделчев

web | Клуб "Щастие"

Картина. В дясната част на сцената, фронтално гледано, стои под ъгъл дълго бюро. До него - канапе, масичка, фотьойли, огромно цвете, което се е разпиляло по пода. Зад бюрото стои изправен нисък, зализан тип, с къс мустак, с ниско чело, закрито от сплъстена коса и с начервени устни. Той си тананика тихичко романтична песничка, щрака на малка сметачна мшинка и изписва нещо в папката пред себе си. Зад гърба му са наредени на етажерка множество други папки. Зализаният тип от време на време издава доволни звуци, може би по повод на това, което смята, чете или пише, и едновременно с това прави особени движения, адекватни за мъжете с обратни полови ориентации. Час по час той наплюнчва показалеца си, за да може безпрепятствено да разлиства папката, но не забравя да приглади и зализаната си прическа.

Централно е закачена червена лента, на която пише с големи черни букви:

КЛУБ "ЩАСТИЕ"

ВАШЕТО ЩАСТИЕ Е В НАШИТЕ РЪЦЕ

Управител: Милодраг Тананинков

Както вече разбрахте, господинът, чието име е Тананинков, си тананика, защото явно в този ден и в този час е в добро настроение. В същото време, докато той е погълнат от работа, един висок, възрастен служител със стърчаща нагоре коса като на Айнщайн, може би даже повече стърчаща, присвит в кръста, с метла с дълга дръжка, обира паяжините по стените с бавни движения, все едно току-що е кацнал на луната, слязъл е от ракетата си и разглежда ландшафта... След като е обрал и последната паяжинка, служителят на име Комитски се спира, оглежда се за други нередности, забелязва, че масата пред канапето не си е на мястото и се запътва към нея. Движи се приведен, със "скоростта на светлината", като влачи краката си, диша на пресекулки като болен от задух и пристига при масата, чак когато шефът му Тананинков е изпял вече две романтични песничики с различно съдържание и е започнал трета... След като е свършил и тази "важна" работа, Комитски се спира в средата на сцената и гледа вцепенено, без да мисли, а може би и с дълбока мисъл, подпрян на метлата си с вид на човек, който току-що е спасил държавата от гибел и може най-после да си отдъхне спокойно... Представете си, че Комитски се е подпрял на метлата си и както може би се досещате - метлата не издържа тежестта на тялото, Комитски политва настрани, опитва се да се задържи, т.е. да запази равновесие, не успява, маха отчаяно с ръце във въздуха, и още по-лошо - дръжката на метлата, може би защото е дълга, се завира в тирантите на джентълмена и той пада на сцената, в кълбо с метлата си. Това продължава известно време. Комитски е запъхтян в борбата с метлата и не може да стане... Защо не може да стане ли? Защото се бори с метлата, в която се е оплел с широките си тиранти и пъшкайки, човекът мърмори нещо тихичко, гневно, което никой не чува... В същото време Тананинков продължава да си тананика и да пише нещо в папките, без да забелязва нищо друго - а именно - състоянието на Комитски. Той е толкова залисан в работата си, че не забелязва борбата на Комитски с метлата. Не искам да забравяте за тирантите на Комитски, защото те са много важен елемент. Той все пак се изправя на крака и тръгва ядосан в една посока, но не след дълго разбира, че е объркал посоката. И се връща. Озовава се пред шефа си, който продължава да си тананика, но изведнъж го съзира, поглежда го в недоумение, спира да пее. Комитски го гледа, изморен от борбата с метлата, отчаяно се клати, но не казва нищо, защото впрочем няма какво да каже или защото е тълкова възмутен от това как се отнася животът към него, че няма думи.

Тананинков (Клати глава галено като на бебе.): Какво, Комитски, какво миличък, изчисти ли? Обра ли паяжинките?

Комитски: Е, ми... готов съм, г-н Тананинков.

Тананинков (Със съответните движения.): Браво, миличък, браво, сладурче! (Посяга, вади портфейла си. Изважда банкнота и я подава на Комитски.) Ето ти гълъбче, 20 евро, иди си купи нещо сладичко за душата, иди миличък, защо ме гледаш така тъжно? (Припява): "Защо ме гледаш така, момче, защо ме гледаш така..."

Комитски вдига банкнотата високо над главата си, за да се увери, че е истинска, а не фалшива. Тананинков не се обижда от недоверието на служителя си, защото веднага след репликата и подаването на банкнотата той отново се потапя в работата си и продължава нежната песничка. Комитски тръгва към вратата, държейки банкнотата все още над главата си. Именно поради тази причина, а не поради друга, той не уцелва вратата, блъска се в рамката и полита назад. Имайте предвид, че Комитски е възрастен човек и не бива да му се смеем, въпреки стърчащата прическа тип "Айнщайн" и жълтите тиранти. Комитски все пак успява да уцели вратата и излиза, след което пак влиза. И пак излиза по безобиден начин, т.е. не пречи на никого. Комитски заразява с безсмислените си и хаотични движения. Виждали ли сте такъв човек? Когато той ви погледне шашнато, вцепенено, разсеяно, недоумяващо и неразбиращо, не ви ли заразява? Аз лично изпадам в някаква бездна и идвам на себе си, т.е. в реалния свят, едва когато "разговорът" с подобен човек е свършил. Подобна е ситуацията с Комитски. Той гледа, говори и се движи като призрак, същество от друг свят. Няма отношение към съвременната действителност, нито пък тя към него. Той може да влиза и да излиза на сцената с повод и без повод, причинно и безпричинно и това ще бъде естествено и нормално.

Тананинков (Спрял е да пее и си говори тихичко на глас.): Така... петдесет плюс двадесет и пет... и като сложим десет процента ДДС - добре, а я сега да сметна аз и данъчната ставка - добре... така... окей! Макар че... кой плаща данъци днеска, та точно аз ли? (Затваря папката, изтяга се и се прозява шумно, след което бавно излиза иззад бюрото и се подпира с двете си ръце на него - само че отпред.) Най-интересното е, че народът в последно време съвсем оглупя... Имам чувството, че и лайна да продавам, с извинение, и тях хората ще ги купуват. Защо ли? Защото ще им ги продавам аз - Милодраг Тананинков. Ама ще попитате коя е причината, как става така, че при мене има оборот, а отсреща - ей там в онова заведение - къорав човек не влиза. Хем сме на една улица... Ще ви кажа. Всичко зависи от едно - да ти имат доверие... А как се печели доверие ли? Хм! Елементарно и лесно - трябва да си вежлив, приветлив, т.е. да даваш вид, че искаш да помогнеш на хората. Ще кажете - това е лъжа! Не е лъжа, защото аз наистина искам да помагам на всички хора. И им помагам - само като кажа на някой нещастник, че желанието му ще бъде изпълнено, и той става щастлив тутакси. (Гледа гордо, разперил ръце, вдъхновен от речта си.)Моето щастие е щастието на хората. Няма друга награда за бедното ми сърце... Е, и стотинките, разбира се, но какво са парите пред влажния и чакащ поглед на някой клет човечец, който мечтае да срещне своята любима, или да не страда от нерви, или... (Прозява се.) А бе - няма що да говорим - пълно е с идиоти... Хайде да вървя, че пак окъснях, а работата край няма - и утре е ден. (Тръгва си. Пак се връща, сякаш е забравил да каже нещо на себе си или на публиката. Гледа замислено в една точка в пода.) Май трябва да ви кажа истината. Признат грях - не е грях. А и ще ми олекне на сърцето. Е , добре. (Високо и силно - на един дъх.) Да помагам на хората ли? На тия нещастници ли? Червеи мръсни! На мене помага ли ми някой? Кой? Питам аз - Милодраг Тананинков - ми помага на мене? Да помагам ли?! В земята ще ги натикам аз всички живи твари, ако мога... Подлеци! Идват тука - едно говорят, друго мислят, трето правят! Влечуги - чакат наготово - аз да им дам щастието, ама нà - щастие... (По-кротко.) Има и друго - аз, честно да си кажа, само заради това живея... Да прецакам днеска някой качествено, да му взема паричките, да оправя жена му и да му се изсмея накрая в лицето... чак тогава ми олеква на душата... Даже и парите не ми носят никакво удоволствие, ако не съм прецакал поне един човек на ден. В такъв момент не мога да спя - взимам лексотан - въртя се в леглото - място не си намирам. Друго си е, когато си докарал някого до просешка тояга и оня се гърчи като червей пред тебе, а ти като господ решаваш съдбата му - "Да бъде или да не бъде". И когато го смачкам напълно, тогава вече се чувствам човек... Пълнокръвен... Жизнен... Истински мъж, а не... поплювко... (Тананинков вече се е успокоил. Пооправя вратовръзката си, зализва с едно последно движение косата си и си тръгва.)

Притъмнява. Прожекторите са изключени.

Отново е ден. Светлината постепенно облива сцената. На преден план - Комитски, който почиства "офиса". Тананинков все още го няма. Звъни се. Комитски не обръща внимание, а продължава заниманието си с метлата. Причината за това е, че може би не е съвсем добре със слуха, а може би е друга. Отново се звъни, но вниманието на Комитски все още не е привлечено. Изведнъж вратата се отваря и нахълтва леля Берта. Влиза с една пазарска чанта, запъхтяна, и оглежда критично наоколо. Комитски продължава да чисти с гръб към нея, като все още не я е забелязал.

Леля Берта (Клати глава недоволно.): Хей, приятел, не чуваш ли, че се звъни? Два часа натискам звънеца, няма кой да ми отвори. Добре, че вратата не беше заключена... Ало! (Тропа с бастуна си по вратата. Пак никакво внимание.) Бре, тоя явно е по-зле и от мене. (Отива до Комитски, който все още е гърбом, и го тупва два пъти по рамато. Комитски се изправя леко и се почесва там, където го е докоснола леля Берта, мислейки, че просто го е засърбяло, след това пак продължава работата си с метлата. Леля Берта вече е ядосана. Минава пред него, взима му метлата, хвърля я на земята и се изправя срещу него.) Сега виждаш ли ме? Защото, ако и сега не ме виждаш, работата е сериозна. (Комитски стои срещу нея стреснат.)

Комитски: Моля?

Леля Берта: Ще ти дам аз едно "Моля". Шефът ти къде е?

Комитски (Говори бавно, провлечено.): Таксите, госпожо, са написани ей там - на таблото.

Леля Берта: Таксите аз добре ги знам... Ти кажи шефът ти къде е?

Комитски: За господин Тананинков ли питате?

Леля Берта: Не, за Дядо Мраз питам!

Комитски я гледа в недоумение. Леля Берта се приближава и вдига бастуна си. В отговор Комитски се опитва да се предпази с метлата. Започва своеобразен дуел под съпровода на подходяща музика. Накрая Комитски е победен и сломен промълвява: "Шефът идва обикновено в 9,30 часа и 25 секунди."

Леля Берта: Не ме баламосвай, младеж, сега е девет часа, тридесет минути и двадесет секунди.

Леля Берта вдига бастуна си към "младежа" и точно в този момент - а именно в девет часа, тридесет минути и двадесет и пет секунди на вратата се чува басовото изпълнение на весела песничка. Появява се Тананинков. Бастунът на леля Берта увисва във въздуха. Тя гледа шашнато към вратата, после и към часовника си. Комитски се изплъзва от нея и тръгва към вратата, за да посрещне шефа си. Успява да се придвижи до вратата. Поема палтото на шефа си и го носи на закачалката, която се намира близа до вратата. Закача палтото и след това започва да изтупва и избърсва с ръка костюма на Тананинков. После застава пред него с огледало, на което Тананинков, подсвирквайки си, приглажда зализаната си прическа.

Комитски: Шефе, има една клиентка. Влезе, без да почука... и аз...

Тананинков (Все още се приглажда пред огледалото.): Къде е?

Комитски: Ето я там.

Тананинков (Поглежда към нея.): А, това е госпожа Берта Пападополус. Здравейте, госпожо Пападополус! (Обръща се към Комитски.) Защо не си поканил госпожата да седне, Комитски, трябваше да й направиш и едно топло кафенце, сигурно се е изморила... (Отива при леля Берта и й целува ръка. Тя го гледа недоверчиво.) Как сте, скъпа госпожо, добре ли сте? Аз тъкмо мислех за Вас вчера и дори споменах на Комитски: "Как ли е нашата мила Берта?" Ох, много се радвам, че Ви виждам! (Леля Берта тропа с бастуна раздразнено, докато Тананинков с ръка на сърцето обяснява колко много я уважава и мисли за нея.)

Леля Берта (Директно с твърд глас и без заобиколки.): Господин Тананинков, искам си парите обратно!

Тананинков стои като гръмнат. Комитски е заел също интересна поза към леля Берта и е зяпнал с отворена уста и с увиснала долна челюст, сякаш леля Берта е съобщила току-що, че след двадесет минути ще настъпи потоп...

Тананинков: Как така - "обратно"?!

Леля Берта: Ами, хей така - от твоя джоб в моя джоб, по-точно в мойта чантичка, щото, както виждате, господин Тананинков, аз си нося чантичката.

Тананинков (Гледа уплашено чантата на леля Берта.): А, може ли, такова... да питам, уважаема госпожо, за причината, поради която Вие искате да Ви върна сумата.

Леля Берта (Остро.): Причината ли? Причината е, че ти си един долен, мръсен, подъл мошеник! И парите, които платих за... както и да е... отидоха нахалост, лъгал си ме, а и не само мене си лъгал... Обаче мен хич не ме интересува, че си лъгал другите... Сега ще ми върнеш моите пари!!!

Тананинков (Възмутено.): Как смеете да говорите такива неща?! Аз с толкова усилия и с такова желание помагам на хората... (Хваща се за главата. Закрива лицето си с ръка, гласът му се променя, става треперещ, развълнуван, дълбоко натъжен. Почти прихлипва. Сяда на един стол, покрусен.)С такова желание, с най-искрените си чувства Ви приех, а сега? Така ли се отнасяте към мене горкия, низвергнатия, нещастния български Прометей...

Леля Берта: На Мефистофел повече ми приличаш, ама хайде, няма да го уточняваме.

Тананинков (Разбрал, че няма да мине този номер, променя плана, а така също и тембъра на гласа си. Става от стола. Спира да хлипа и казва обидено, опечалено, с накърнена гордост, високо и твърдо): Добре, така да бъде - виждам, че няма благодарност на този свят за добрините, които един благороден човек върши! Няма! Ще Ви върна парите обратно... (Отива до бюрото. Отваря чекмеджето. Гледа вътре.) За лош късмет занесох всичките си пари вчера в банката и сега тук, в офиса, няма пукнат лев. Но това не е проблем. Ей сегичка ще отскоча до банката отсреща и веднага ще донеса парите. (Отива до закачалката с бързи стъпки, облича палтото си и се готви да излезне. Леля Берта обаче вече е застанала на вратата и не го пуска да мръдне.)

Леля Берта: Никъде няма да мърдаш! Аз съм сигурна, че ще намериш, колкото да върнеш моите пари!

Тананинков (Сериозно и отчаяно с дълбоко покъртителен тон.): Хубава работа! Къде остана доверието между нас? Вие не ми вярвате на мене - Милодраг Тананинков!? Стига, Берта, познаваме се, имайте ми доверие! Та Вие знаете, че доверието е моят живот, моето амплоа, моето верую, моята същност... (Мъчи се да излезне. Поглежда за помощ към Комитски, който в този момент веднага се обръща и започва да си търси работа с метлата в противоположната страна на сцената.)

Леля Берта (Сочи бастуна.): Ето го моето верую. Виждаш ли го добре?

Тананинков: Е, дотам ли я докарахме?

Леля Берта: И по-нататък ще стигнем... Връщай си ми парите или...

Тананинков: Седнете на канапето, госпожо Пападополус, аз ще прескоча до банката отсреща и веднага се връщам с парите.

Леля Берта (Гледа Тананинков с недоверие.): И веднага се връщаш с парите, нали така?

Тананинков: Ма, естествено, що за въпрос, може ли да Ви гледам в очите и да Ви измамя. Никога! Никога не бих направил подобно нещо. Никога, докато съм жив, не бих имал сили да причиня някому болка! Още повече на Вас - милата Берта...

Леля Берта: Хайде тогава! И скоро да се връщаш с парите!

Тананинков излиза. Леля Берта сяда на канапето и разлиства някакво списание. Минава известно време. В това време леля Берта разглежда списанието, а Комитски съзерцава тавана. Изведнъж телефонът иззвънява. И двамата се сепват - Комитски изтървава метлата си, а леля Берта извиква уплашено и измърморва нещо от рода: "Ох, много съм чувствителна към шумове..." или нещо подобно. Телефонът звъни втори път.

Леля Берта (Обръща се към Комитски.): Е, хайде, вдигни го де!

Комитски: Кое да вдигна, госпожо?

Леля Берта: Телефона, кое! Имах си хас да трябва да вдигаш друго нещо. (Тихо.) Все съм виждала кретен, ама такова чудо...

Комитки тръгва към телефона. Вероятно се досещате, че той не може да се движи бързо. Това изнервя леля Берта, която брои стъпките му. Комитски вдига най-накрая телефона.

Комитски: Ало, кой? А, шефе, здрасти! Да, още е тука. А, не мога да й кажа такова нещо. Не, не, не мога, шефе, тука съм сам с нея и... Ти я познаваш!!! Не, не, че ме е страх, шефе. Добре, добре... Ще се държа по-мъжки.

Затваря телефона. Леля Берта го гледа изпод вежди.

Леля Берта: Какво да ми кажеш?

Комитски: Ами, такова...

Леля Берта (Става и тръгва към Комитски.): Какво такова?

Комитски: Шефа каза, че... се наложило спешно да замине за... Варна, та ако можете - каза - да дойдете в понеделник.

Леля Берта (Диша тежко и гледа гневно към Комитски. Приближава се до него и го хваща за тирантите. Опъва ги силно поне на тридесет сантиметра от тялото му.): Понеделник, казваш... Избяга нещастникът, нали? Добре - сега ти ще платиш и за неговите хитрини.

Комитски (Гледа отчаяно опънатите си тиранти.): Защо аз?

Леля Берта: Защото някой трябва да плати...

Комитски: Аз...

Леля Берта: Какво ти?

Комитски: Имам само двайсет евро... Господин Тананинков ми ги даде вчера... Аз тях веднага ще Ви ги дам, госпожо Пападополус...

Леля Берта (Пуска тирантите на Комитски.): Добре, ще дойда в понеделник и ако пак ме разиграете, шефът ти ще стои зад бюрото да лъже хората без глава, а тебе ще обеся на собствените ти тиранти... (Тръгва си, а през това време Комитски в известна степен успокоен, си поправя тирантите.)

Комитски (Говорори бавно.): Винаги аз излизам виновен за всичко, което се случва. А, то - все лоши неща се случват. Чакам да се случи нещо добро - вече стана шестдесет и осем години чакам да се случи нещо добро... Не се случва. Шефът е добър - помага на хората, а те - хората - все недоволни... Аз много мисля по тия въпроси. (Пауза.) Мисля, мисля, мисля - защо се случват лоши неща, а не хубави и не мога да разбера защо. Обаче в последно време започна да ми се избистря отговорът и сега - комай, комай съм готов да отговоря. Е, не искам да прибързвам този път, защото преди двадесет години тъкмо бях открил истината за живота и като я съобщих на един приятел - тя стана една... (клати глава) стана една, каквато стана и аз пак излязох виновен само защото съм съобщил размишленията си. Той пък ги казал на друг, другият на съвсем друго място и... един ден ме прибраха от "Държавна сигурност". Дядо ми казавше: "Всяко зло - за добро". Така и се случи... Не се оплаквам - в затвора се запознах с господин Тананинков. Той, като ме видя така отчаян и самотен, ми каза: "Защо си се омърлушил, гълъбче?Ще дойде и нашият ден - само потърпи!!!" И аз добих кураж и търпях. Търпях, търпях, търпях, ама имаше за какво - като излязохме оттам, господин Титинков ме взе на работа, даде ми подслон и винаги се е държал добре с мене. Само веднъж беше се много ядосал и тогава извади пистолета, насочи го срещу мене, гръмна, но се оказа, че бил зареден с халосни патрони и ето пак сме заедно - в добро и в лошо. Не му се сърдя. (Пауза. Комитски е замислен.) Исках само да ви кажа какво мисля аз за лошите неща, дето се случват. Според мене има една сериозна причина, която ги предизвиква, и тя е климатът. Лош стана климатът, та от него се объркаха мозъците на хората. Ето нà - резки температурни промени - вчера беше топло - днеска студът ни е сковал... Синоптиците също взеха да се объркват и не дават точни прогнози... Сигурен съм, че климатът обърква всичко... Трябва да се работи върху климата... За мене някои хора си мислят, че съм малко прост. Нали се сещате?! Но аз ги разбирам нещата и ви казвам - от климата идва лошото. Няма го вече старото стабилно време, дето - ако е зима - зима е, ако е лято - топло е - истинско лято. Е, как - питам ви аз - при това време, при тоя климат хората няма да са нервни и лоши? Затова шефът - господин Тананинков - се опитва да сгрее душите на хората - от лошия климат ги предпазва той. И не среща отплата. Ден и нощ работи човекът, но никой не му съчувства на него... Миличкият! Къде ли е сега? (Взима метлата си и, вървейки към бюрото на шефа си, продължава да мърмори за климата.)

Влиза Тананинков на пръсти, тихо като крадец. Оглежда се. Говори тихо с ръка на устата към Комитски, който е с гръб, както обикновено.

Тананинков: Комитски, сам ли си?

Комитски (Обръща се.): Сам съм. Шефе, ти ли си?

Тананинков (Напрегнато.): Приготвяй всичко и да тръгваме!

Комитски: Ма, защо, господин Тананинков, тъкмо свикнахме в тая кантора, а и хората ни опознаха?

Тананинков: Е, да де, това е проблемът, че вече хората ни опознаха.

Комитски: Нали и аз това казвам - опознаха ни хората и всичко върви нормално.

Тананинков: Слушай, приятелю, ако не стегнеш багажа до един час и не изфирясаме, ще се върнем и двамата в оная "старата кантора", нали се сещаш? (Обръща се на всички страни, несигурно.)

Комитски: В коя стара кантора, шефе - в Пловдив ли? Или за Дупница говориш?

Тананинков (Натъртено и ядосано.): За затвора говоря, нещастнико!

Комитски: Защо в затвора, шефе, аз не съм извършил нищо лошо!?

Тананинков: Душичка! И двамата сме в кюпа, пиленце! Май си забравил колко евро ти давам всеки месец. А от време на време и "премиални". Откъде идат такива пари, мислиш?

Комитски: И къде ще отидем, шефе? В друг град ли пак?

Тананинков: Не става! В цяла източна България ни търсят вече. Трябва за известно време да се покрием. Аз заминавам за Швейцария за един-два месеца, а ти... ти...

Комитски: А аз какво, шефе?

Тананинков (Замислен за други неща.): Какво ли? Честно казано, не съм мислил по тоя въпрос. Хайде, оправяй багажа, че полицията може да довтаса всеки момент... Не ме гледай, отивай да донесеш куфарите по-живо!

Комитски тръгва за куфарите. Тананинков отива зад бюрото си и започва трескаво да рови в чекмеджето. Изкарва бързо папки, материали, пари, които натъпква в една торба, а парите в джобовете на сакото си. Точно в този момент на вратата се звъни. Тананинков се сепва и скача като хванат в капан. Гледа уплашено към вратата и търси после с очи Комитски. Комитски се задава с два големи куфара, които тътри по земята.

Тананинков (Тревожно и тихо.): Комитски, Комитски, ела тука! (Комитски оставя куфарите и се приближава. На вратата продължава да се звъни и то все по-напористо. Тананинков хваща за яката Комитски, който също е чул вече звъненето и се оглежда към вратата.)Отивай да отвориш!... Аз влизам в другата стая. Ако някой пита за мене, кажи, че ме няма - в провинцията съм и утре ще се върна. Нали чу? Утре да дойде, който и да е... (Държи Комитски за тирантите.)

Комитски: Разбрах, шефе, утре се връщаш от провинцията. Ама, пусни ми тирантите най-после, за да отворя вратата.

Тананинков (Озарен от внезапно избликнала идея.): Я да се бинтовам - все едно ме боли зъб и да изфирясвам, че няма време... Който и да влезе, кажи, че ме боли зъб... и съм много болен. Влизам в стаята, а ти после отвори. (Скрива се в стаята. Комитски се приближава и без желание отваря вратата. Влиза заместник-министърът Балабанов, бивш клиент на клуб "Щастие".)

Балабанов: Добър ден.

Комитски: Добър ден, ама шефът го боли зъб и...

Балабанов (Сваля шапката си.): А, така ли? Кой зъб?

Комитски: Кучешкият зъб го боли.

Излиза Тананинков с вой от стаята и с бинтована глава. Държи се за главата и надава вой. Движи се хаотично по сцената и клати напред-назад главата си, показвайки по този начин колко силна е болката. Спира се пред Балабанов, кима едва-едва, Балабанов му отвръща учудено, а Тананинков продължава да крачи и да вие от "болка".

Комитски: Много го боли - две нощи не е спал...

Балабанов: Разбирам, аз пък донесох едни пари, които му дължах, но явно не е сега моментът... Ще дойда друг път...

Комитски (Вече не е същият.): Защо да се разкарвате друг път? Изчакайте, моля Ви!... (Отива при Тананинков с походка, която не прилича на предишната. Шепне му нещо. Тананинков спира да вие, оглежда се, чеше се, мисли и накрая поглежда към Балабанов, сякаш за пръв път го вижда.)

Тананинков (Забравил е, че го боли зъб.): Моля Ви се, заповядайте господин заместник-министър, бива ли така, Вие сте мой гост и за мене е чест да Ви приема в скромния си клуб, та макар и той да се нарича "Щастие". (Отива при Балабанов, покланя му се и му подава ръка - посочва му след това канапето.) - Седнете, господин Балабанов, седнете и кажете какво Ви води насам?

Балабанов: Не, няма да ви безпокоя с глупости, виждам, че имате здравословни проблеми, ще намина утре. Идете на зъболекар по-скоро, за да мине болката.

Тананинков: Аааа, тя мина. Пулпид, нали знаете? (Смее се.) Ту заболи, ту мине... От топло и от студено... в миг човек забравя, че е имало нещо... Ето сега например напълно ми мина... (Сваля дългия бинт от главата си. Води министъра до канапето.) Моля, господин заместник-министър, седнете спокойно! Чувствайте се като у дома си...

Балабанов (Сяда. След него и Тананинков. Балабанов пак става.): Всъщност, по-добре е да си вървя, не е редно да Ви обременявам в такъв момент. (Понечва да тръгне, но Тананинков го хваща за ръката.)

Тананинков: Не, не може така - цял заместник-министър да дойде в кантората и аз да не му обърна внимание. Не, не мога да го допусна. Вие се грижите за щастието на цял един народ, а кой да се погрижи за вашето собствено? Кажете, господин Балабанов, какво Ви тормози и аз тутакси ще се заема. Само не мога да разбера - Вашето желание беше изпълнено навреме - вече заемате поста, който желаехте преди осем месеца...?

Балабанов: Така е... И съм много горд, доволен съм от работата си, чувствам се пълноценно, но...

Тананинков: Но?

Балабанов: Имам хубава кола, вила в подножието на Витоша и...

Тананинков: И?

Балабанов: И яхта си купих... Нямам финансови затруднения, нормално е всичко... Обаче...

Тананинков: Обаче?

Балабанов (Поглежда с нещастен поглед към Тананинков. Кратка пауза.): Обаче не ме обичат хората. Сутрин шофьорът ме взима, качвам се в колата, не говоря с никого, ако пък поздравя някого, той не ми отвръща... И защо? Какво съм им направил? Стремя се всячески да променям нещата към добро... Всеки божи ден работя до късно с единствената цел да бъда полезен на своя народ. Снощи например последният коктейл завърши в дванадесет и половина, но понеже с просветния министър имахме още работа - та до три часа обсъждахме въпросите в бар "Астория". Вече взех да забравям как изглежда жена ми, а така и не разбрах в кое училище учи малката ми дъщеря.

Тананинков: Разбирам, разбирам - тежка е участта на българските лидери! Но, какво можем да направим в тоя случай?

Балабанов: Няма ли начин да се променят нещата, не е човешко да живея така, когато съм постигнал благодарение на Вас всичко желано...

Тананинков (Замислен.): Искали са от мене любов от жена, от мъж, от семейство, от деца, от майки, от бащи, но любовта на цял един народ - това... това не! (Обръща се към министъра.) А сигурен ли сте, че Ви е необходимо, господин Балабанов? За какво Ви е притрябвала тая народна любов? Нито се яде, нито може да се возите с нея, нито се пие, нито може да я вложите в банка...

Балабанов (Мрачно и тъжно.): Животът ми е пуст... Сякаш се намирам в една пустиня от мрачни погледи...

Тананинков (Гледа го съчувствено.): Хм, и това Ви тормози?

Балабанов: Преди не ме тормозеше много-много, но в последно време не ми дава мира... По цели нощи се въртя в леглото и виждам, виждам...

Тананинков (Поривисто.): Какво виждате?

Балабанов: Враждебни погледи... Отчаяни лица... Нещастни хора... А аз искам да са засмени и... и... и... да ме обичат!

Тананинков (Гледа го насмешливо и клати глава.): Вие давате ли си сметка, господин Балабанов, какво искате от мене и колко ще Ви струва такова... такова... грандиозно желание?

Балабанов (Вече отърсил се от вцепенението си.): Много добре си давам сметка и ще Ви се отплатя - знаете, че имам сметки в швейцарски банки.

Тананинков (Скромно.): Не искам пари. Искам вилата Ви на панорамния път!

Балабанов (Скача като ужилен.): Как така вилата на панорамния път? За бога, тя ми е прекалено скъпа... Искайте пари - пари ще Ви дам, но вилата на панорамния път е моят живот, там е единственото местенце, където мога да дишам спокойно, където...

Тананинков (Довършва изречението на Балабанов.): Където водите любовницата си... Да, да, да! Затова искам най-скъпото на сърцето Ви, господин заместник-министър. Цената, която трябва да платите е равностойна и адекватна на Вашето желание. Това е - вилата на панорамния път!

Балабанов гледа отчаяно, а Тананинков си поглежда часовника нервно и трополи с пръсти по масичката.

Балабанов (След кратък, но тежък размисъл.): Добре, така да бъде - вилата на панорамния път. И ще имам всенародната любов, нали?

Тананинков (Отдъхва си.): Ще имате.

Балабанов: И хората ще ме поздравяват и ще ме приветстват щастливо, когато ме видят?

Тананинков: От поздрави до гуша ще Ви дойде, господин Балабнов. Ще Ви приветстват топло и сърдечно като стар приятел.

Балабанов (С широко отворени очи.): И, и....

Тананинков: Да, да, да...

Балабанов: Тогава?

Тананинков: Тогава - утре сутрин, ако е възможно по-раничко, трябва да дойдете при моя нотариус... И не се притеснявайте, г-н Балабанов, ще си построите друга вила на друг панорамен път... Идете сега пред огледалото и изречете желанието си, но не гласно... (Балабанов се приближава към огледалото, а през това време Тананинков трескаво се приготвя за тръгване. Отива при Комитски и му шепне на ухото.) Омотахме и последната рибка, а сега дано имаме и щастието да излезем по-скоро от тук невредими...

Точно в този момент на вратата се звъни. Тананинков и Комитски се оглеждат страхливо.

Комитски: Сега пак ли да кажа, че зъб ви боли, господин Тананинков?

Тананинков (Примирено.): Сега я втасахме. Отваряй, отваряй, то се е видяло... (Комитски отваря вратата.)

Влизат Изрядов и Винаров. Изрядов се оглежда наляво-надясно, проучва обстановката. Тръгва напред, но срещу него е застанал Комитски с метлата. Комитски отстъпва две крачки назад. После обаче добива смелост и тръгва напред към Изрядов, който на свой ред отстъпва пред войнствения поглед на Комитски. Това се повтаря няколко пъти в акомпанимент на... каквото се сетите. Акомпаниментът е един при настъпването на Комитски и друг при Изрядов.

Комитски (Към Изрядов и Винаров.): Какво желаете, господа?

Изрядов (Гледа иронично Комитски, после намига свойски на Винаров и се смее. На бюрото си седи мрачно и примирено Тананинков.): Какво желаем ли? Впрочем това е правилен въпрос, но аз ще мога да отговоря едва след като разбера какво предлагате!

Комитски се обръща и гледа безпомощно шефа си, после пак Изрядов, после пак шефа си.

Изрядов (Тръгва към бюрото на Тананинков.): Я да видим, я да видим какво имаме тук?! (Пристига при бюрото. Тананинков седи все още вцепенен и безмълвен - гледа в една точка на тавана, без да помръдва, като потропва с пръсти по бюрото и си тананика нещо. Изрядов отива при него и безцеремонно тропва с бастунчето си по бюрото. Тананинков се сепва изведнъж и скача.)

Изрядов (Проговорва на немски.): Hallo, mein lieber Herr! Wie geht es Ihnen heute?

Тананинков: Sehr gut, danke!

Изрядов: Хм... Така си и мислех... Виждал съм Ви някъде във Виена. Нямахте ли там адвокатска кантора, или... се бъркам?

Тананинков (Троснато.): Бъркате се, господине. Във Виена аз не съм ходил никога през живота си, а що се отнася до немския - посещавам курсове и..., както виждате, доста съм напреднал - веднага Ви разбрах. (Усмихва се раболепно.)

Изрядов: Да, да, да. И все пак сме се виждали някъде... И май е точно във Виена, където Вие здраво ме преметнахте с доста голяма сума.(Гледа замислено и съсредоточено към Тананинков.)

Винаров: Не държахте ли Вие във Варна кантора за недвижими имоти под името "Личинков - имоти"?

Тананикнов: Моите почитания, господа, но нито във Варна, нито във Виена съм държал кантори. А ако е за въпрос - във Варна не ми понася морският климат.

Изрядов: Е, това не е от голямо значение, разбира се.

Тананинков: Определено... Казвам се Тананинков. Милодраг Тананинков. Приятно ми е!

Изрядов (Подава ръка.): Изрядов. Удоволствието е изцяло мое!

В този момент Балабанов, който вече е бил при "огледалото", се връща към средата на сцената и застава при Тананинков и Изрядов.

Тананинков: А, запознайте се с господин Балабанов!

Изрядов: Я, каква изненада... Да се запозная лично със заместник-министър! И вие ли сте тук за някое желание, г-н Балабанов?

Балабанов (Леко объркан.): Не, всъщност... Аз...

Тананинков (в помощ на Балабанов): Господин Балабанов е спонсор на нашата многоуважаема фирма. И наш приятел.

Балабанов (Повтаря механично.): Спонсор. И приятел.

Изрядов (Кима с глава ехидно.) Разбирам. Чу ли, Винаров, какво значи приятелство? А не като твоето, което се гради на... виното и гроздовата ракия!

Винаров (Навежда се леко към публиката и говори тихо.): У, циция! Седнал да ми говори за приятелство. Ама веднъж аз да се хвана за нещо сериозно, веднъж и на мене да ми проработи късметът... Тогава ще видиш ти... приятелство... Мошеник с мошеник! Бил съм пиел много! Да - пия, пия и ще пия, докато се пръсна от пиене - стига да има... Ама няма винаги... Щото като пия забравям за всички долни свини като тебе, а и тия там зад гърба ми... Аз съм бил пиандрош, пропаднал... и какво ли не... А те какви са? Какви са - питам? По-добри ли са от мене? Лицемери! Гангстери! Лъжци! Мерзавци! (Въздъхва.)Ох, олекна ми малко сега, но щеше да ми олекне напълно, ако някой ме почерпи с малко "Сливенска отлежала". (Изправя се и отговаря високо.) Е, да, както винаги сте прав, господин Изрядов.

Звъни се. Всички поглеждат към вратата. Комитски отваря. Влизат леля Берта и съседката Мими.

Леля Берта (Към Мими.): Я кажи ми, душичке, дали не ми изневеряват очите - това не е ли заместник-министърът Балабанов?

Мими: Той е.

Леля Берта: Гледай ти, гледай ти... А това до него не е ли... братовчед ми Изрядов?!

Мими: Същият.

Леля Берта: И Тананинков е тука...

Мими: Тука е.

Леля Берта: Значи всички мошеници са се събрали днеска на съвещание... Само не ми е ясно какво прави братовчед ми тука, дето разправяше, че не стъпвал на такива места!!!

Мими: По-тихо - ще те чуят...

Изрядов: Това се казва парти - ето я и Берта. (Силно.) Добре дошла, скъпа братовчедке! Минаваше ми през ума, че може да довтасаш в любимия си клуб, но не бях съвсем сигурен.

Леля Берта: А, братовчеде, съвсем случайно минавам. Бяхме тръгнали към пазара - за моркови и чушки с Мимето и тя рече: "Така и така ни е на път - що не влезем?"

Мими: Не съм рекла аз, а ти рече: "Така и така ни е на път - що не влезем?"

Леля Берта: Ееее, и ти си една... Много важно - кой какво е рекъл. Той и г-н Балабанов каже едно, пък направи друго, та ще седнем да издребняваме за нас си...

Балабанов (Обиден.): Как така? Какво искате да кажете, госпожо?

Мими (Спасява положението.): Тя - Берта - сега пие едни нови, силни френски лекарства за кръвно налягане, господин Балабанов, та от време на време я прихващат едни... - казвам - да не се обиждате, господин Балабанов... (Хили се угоднически.)

Леля Берта: Искаш да ми намекнеш, че от лекарствата изфирясвам, така ли?

Мими: Не казвам това, а че ти влияят и... не винаги...

Леля Берта: И не винаги съм в ред, така ли???

Мими: Ти го казваш Берта.

Леля Берта: Слушай ме внимателно ти, а и всички, дето сте тука! Аз знам много добре, че съм грозна, дебела, нахална и чалната, ама да не съм чула друг да ми го каже, ако ще и да е заместник-министър, ясно ли е?!

Всички (в хор): Ясно!

Леля Берта: Така! Сега вече може да говорим нормално. Къде е оня червей Тананинков? (Отива при Тананинков. Бута го с показалеца си.) Къде са ми парите?

Тананинков: Искате ли да обсъдим въпроса спокойно, госпожо Пападополус, в други условия и...

Леля Берта: Парите, хей сега, веднага, тук при мен да дойдат!

Тананинков: Да отскоча освен до банката, а?!

Леля Берта: Няма да отскачаш никъде.

Балабанов: Хубава работа... Той сигурно и мен е излъгал!

Винаров: А защо не? Нас да лъже, а Вас не? Вие да не се ползвате с министерски имунитет срещу лъжата, господин Балабанов?

Балабанов (Хваща Тананинков за реверите и го блъска напред.): Значи, ти, изчадие проклето, си се подигравал с мен... и... аз ти вярвах... и пари ти плащах... и...

Тананинков: Хайде да не издребняваме, господин Балабанов. Щото не е мястото и времето да казвам как точно станахте заместник-министър и кой точно плати за изборната Ви кампания... (Поглежда към Изрядов.) и как Вие, господин Балабанов, после му помогнахте да купи оня завод, дето...

Изрядов (Приближава се до Тананинков и му запушва устата.): Млък, че...

Тананинков: Какво - че?! Ще кажа, където трябва и за отровата, дето тая вещица Берта подготви за чичо си заедно с Мими, за да получиш ти наследството, и затова, че сега винаги, когато тя ти поиска, й даваш заеми, които не връща, и че...

Всички заобикалят Тананинков. Той се е свил като лист пред тях. При последните думи гласът му вече трепери.

Тананинков: Всъщност, може би се лъжа и не е точно така... Вие всички сте много добри хора, които аз уважавам... и...

Леля Берта: Братовчеде, дай си джобното ножче!

Изрядов (Изважда малко джобно ножче и услужливо го подава на братовчедка си.): С удоволствие.

Леля Берта (Насочва ножчето към панталона на Тананинков.): Ти се подигра с честта ми, разруши живота ми, смачка достойнството ми и сега... (бърше си очите) дойде твоят край.

Тананинков (Пада на колене.): Ма, какво мислите да правите с този нож, госпожо Пападополус?

Леля Берта (Рязко.): Мисля да ти отрежа оная работа... И да я изям за вечеря!

Тананинков (Гледа отчаяно на всички страни.): Моля Ви се! Няма ли кой да ме спаси? Господин Балабанов, няма ли кой да ги спре?! Поне Вие сте... нормален, интелигентен човек! А те - целият им род са откачени, побъркани, човекоядци! Божичко - тая жена ще ми отреже оная работа и... и... ще я изяде за... вечеря...

Балабанов: Аз смятам да донеса токайско вино за такова хубаво мезе...

Винаров: Тогава режи по-бързо, та да започваме. Излишно се разтакаваме...

Тананинков: Ох, божичко, не може ли да ми отрежете пръста, вместо...

Леля Берта: А, не, не може! Повече като трофей ще ми отива под часовника от Дрезден - оная ти работа. Аз отдавна го замислям. За вечерята те излъгах.

Винаров: Язък за токайското вино.

Тананинков (Примирено. Трепери целият. Говори умолително и почти приплаква.): А може ли поне едно последно желание?

Леля Берта (Остро.): Последно желание ли?

Балабанов: Редно е. И на най-големия мерзавец се дава право на последно желание.

Леля Берта: От мен да мине! Казвай какво искаш, че ръката вече ме сърби!

Тананинков: Искам..., искам... (бърше очите си), искам да изтанцувам един последен блус... и си мисля... дали... не може с Вас, госпожо Пападополус?

Леля Берта: С мен ли? (Сумти.) Подиграваш ли се, нещастнико, ей сега ще ти отрежа оная работа. (Спират я.)

Комитски: Нека шефът изтанцува един блус с Вас, госпожо Пападополус, докато е още с оная си работа. Това му беше единственото удоволствие през последните години и когато нямаше музика - сам си тананинкаше и все казваше, че мислено танцува с Вас, моля Ви!

Всички гледат умолително леля Берта.

Леля Берта: Е, добре де, от един танц няма да ми стане по-зле!

Комитски раздава музикални инструменти набързо. На Балабанов - цигулка, на Винаров саксофон, на Мими дайре, а Изрядов сяда на пианото. Самият Комитски изпълнява ролята на диригент с метлата. Следва музика... и танцът на леля Берта с Тананинков.

Танцът свършва. Всички са мълчаливи. В един миг леля Берта се опомня за мисията си и взема ножчето. Тананинков отново е на колене, а ножчето е насочено срещу него. Ръката на леля Берта започва да трепери.

Леля Берта (Изпуска ножчето. Държи се за сърцето и диша тежко.): Не мога! Не мога да го направя. Разчувствах се. Ох, божичко, спомних си младостта и... сега не мога. Нека някой друг го направи. Господин Балабанов, моля ви!

Балабанов: А, не! И дума да не става! Никога не бих направил подобно нещо!

Леля Берта поглежда Изрядов. Той се усмихва.

Изрядов: Братовчедке, господинът не е излъгал мене, а вас. Нямам отношение по въпроса.

Тръгва към Винаров.

Винаров: Не мога да режа нищо, без да съм пил.

Изрядов: В шкафа сигурно има поне мастика.

Винаров: Докато ме хване, ще минат поне два часа. Ако ви се чака, дайте мастиката.

Леля Берта (Примирено. Тихо.): Тогава... Нека живее! Така му било писано. Пък и той може и да не е лош човек, я... Не се знае - кой е крив и кой прав! И къде е истината... В крайна сметка - я какъв е левент и хубавец Тананинков! (Силно.) Давайте мастиката и да празнуваме!!!

Започва веселба. Всички са примирени и доволни.

© Денко Неделчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2005
Денко Неделчев. Клуб "Щастие". Живият град (комедии). Варна: LiterNet, 2005