Клуб "Щастие"

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Денко Неделчев

web | Клуб "Щастие"

Картина. Салон с богата наредба от стар софийски стил. Цялата мебелировка включва канапе, два фотьойла, масичка и секция в бароков стил, малко захабена, но от масивно дърво - класика. Над канапето виси картина, на която е нарисуван гол мъж с огромно листо между краката.

Завесата се вдига. Тъмнина. Чува се хъркане, свистене и свирене от ноздрите на човек, който спи дълбоко. Постепенно светлината залива салона. На канапето спи, простряна леля Берта и от време на време потръпва и се разтърсва в съня си. Влиза домашната прислужница. Поглежда към лелята и клати глава критично.

Тинка (Тихо.): Госпожо, събудете се, госпожо...

Леля Берта се размърдва, изсумтява и пак заспива.

Тинка: Госпожо, единадесет часа е вече. Време е за обяд...

Леля Берта (Събужда се. Изсумтява още веднъж и поглежда в недоумение прислужницата.): Какво си се развикала! Не виждаш ли, че е нощ още?!

Тинка: Сега ще дръпна пердетата, за да видите, че е ден. Отдавна съмна, госпожо.

Тинка отива до прозорците и дръпва завесите.

Леля Берта (Слага си ръката на очите, за да се предпази от светлината.): Аууу, скоро дръпни пердетата, че тая светлина ще ми изгори очите. Не знаеш ли какво ми каза докторът? Да не се излагам на слънчева светлина.

Тинка: Ми, вие не се излагате. По цял ден седите вкъщи или сте на гости, или в оня клуб... как се казваше там?

Леля Берта: А, излагам се, излагам се. Ти ще ми кажеш на мене дали се излагам, или не. И не ми обяснявай къде ходя и какво правя, а ми донеси закуската! (Прислужницата излиза.) Тя ще ми каже на мене дали се излагам и къде съм била ходила. Хм...!!! (Върти ядосано глава.) Това момиче взе да става нахално вече. Вчера ми каза, че не съм се измила, че съм миришела на пот и разни други. (Леля Берта става, тръгва към стената и си взима бастуна. После се спира и се обръща към публиката.) Значи тая малка пикла ще ми казва на мене кога да ставам, дали съм се измила и дали се излагам, или не се излагам... (Пауза.) на слънце. Аз - Берта Пападополус - дето съм живяла в Бранденбург. Дето съм се разхождала по "Унтер ден линден", дето се надпреварваха кой с коя кола да ме вземе, за да ме закара на опера в Потсдам. Знае ли тя, къде е паркът "Сан Суси", а? (Вдига бастуна и сочи напред.) Там се разхождах всеки ден, ей така... на... като в моя си двор. Мен ли ще учи това недоносче на обноски и култура? Мене - леля й Берта?! Хм... (Клати глава недоволно.)

Стенният часовник издрънква на дванадесет часа. Леля Берта подскача, стряскайки се от внезапния звън.

Леля Берта: Ох, божичко, дано опустее тоя часовник. Пак ме изплаши. Още не мога да свикна. Е, то постепенно ще му свикна аз и... няма да му се стряскам, ама... Пък в края на краищата има-няма тридесет и пет години, откакто го купих в Дрезден. (Гледа замечтано към тавана.)... Един слънчев юнски ден, както си вървях по... "Хайнрихщрасе", по едно време, моля ти се, спирам се аз пред един кауфхауз... как беше на български... а, да - магазин. Гледам на витрината на кауфхауза прекрасен стенен часовник... (Разперва ръце.) И... веднага се влюбих в него... от пръв поглед... Още като го погледнах - знаех, че ще бъде мой. Сякаш беше вчера. Толкова пресен е споменът. (Въздиша.)

Влиза домашната прислужница.

Тинка: Съседката Мими ви търси, госпожо... Да я пусна ли да влезе?

Леля Берта: Ти вече си я пуснала, щом е на вратата и знае, че съм тука... Не ме гледай като Далай Лама, ами я пусни наистина да влезе, защото иначе после на целия квартал ще разкаже колко съм "лоша, стисната, негостоприемна" и... какво ли не още там... а ти знаеш много добре, че не е така...

Тинка излиза, без да отговори.

Леля Берта: Аман от навляци! Божичко, сега като влезе съседката Мими и като почне да приплаква: "Ооо, Берта, скъпа, откога не съм те виждала, добре ли си? Тревожех се за тебе, миличка..." Не, и днеска няма да имам спокойствие. Сигурно пак е дошла тая мръсница да изкопчи нещо от мене - я пари, я... друго...(Клати глава заканително.) Стотинка няма да й дам тоя път... (Почесва се замислено по брадата.) Хм, да не вземе пък да ми изяде сладкото от малини, дето я черпих оня ден? Ауу, то е на масата, прислужницата не го е прибрала, главата ще й скъсам... Сега Мими като го види, право на него ще налети... А, не, това няма да стане! (Става и отива бързо до масата. Взима буркана със сладкото и се чуди къде да го скрие.) Няма да успея да отида до кухнята...(Оглежда се. Скрива буркана зад канапето. Още не е успяла да вдигне глава и влиза съседката Мими.)

Съседката Мими: Ооо, Берта, скъпа, откога не съм те виждала, добре ли си? Тревожех се за тебе, миличка... (Леля Берта гледа съседката си гневно, без да отговаря.)

Мими: Защо, скъпа, стоиш до канапето? Добре ли си?

Леля Берта (Троснато): Добре съм!

Мими: Нещо бледа ми изглеждаш... Да не си хванала пневмония?

Леля Берта: Уф! (Кръсти се.) Пепел ти на езика...

Мими: Ами, ако ти преча... на някое занимание, то аз ще дойда друг път и...

Леля Берта (През зъби.): Не ми пречиш.

Мими (Успокоена. Тонът й е вече по-силен и уверен.): Тогава да седна...

Леля Берта: Ама, моля ти се, разбира се, седни, щом си дошла, няма да стоиш права, я.

Мими (Тръгва към леля Берта, която все още стои права при канапето и внезапно съзира буркана със сладкото. Сочи с пръст.): Скъпа, какво е това зад тебе?

Леля Берта: Какво зад мене, няма нищо зад мене... (Държи с ръце Мими на разстояние.)

Мими (Клати глава недоверчиво): Не, не, виждам нещо...

Леля Берта: Виждаш, я - цялото канапе е зад мене, как няма да го виждаш.

Мими: Не ти говоря за канапето, Берта, а там долу зад канапето.

Леля Берта: Какво ти влиза в работа има ли нещо зад моето собствено канапе, или не?!

Мими: Май е буркан... По миризмата усещам, че... Я! Това е буркан със сладко от... малини.

Леля Берта (Изсумтява. Изважда буркана и го тропва на масата. Изговаря през зъби.): Заповядай! Да ти е сладко!

Мими (припва радостно към масата): Благодаря, много си любезна! Тъкмо не съм закусвала. Ама няма лъжичка и... чинийка.

Леля Берта (Високо, за да я чуе Тинка.): Тинке, донеси лъжичка на леля си Мими. (Тихо.) То се е видяло.

Мими (Поглежда остро към леля Берта.): Какво се е видяло, Берта?

Леля Берта: А, нищо, за времето говоря...

Мими (Поглежда към прозореца, а после към леля Берта недоверчиво.): Ти никога не се интересуваш от времето, Берта.

Леля Берта: Е, да, ама днеска живо се интересувам.

Мими (Подскача радостно.): Защо, мила, да не би пак да ходиш в клуб "Щастие"?

Леля Берта (Сепва се и от вълнение се изкашля.): В кой клуб?

Мими (Яде от сладкото настървено и говори едновременно.): Е, хайде сега, мила, и двете знаем, че редовно ходиш там.

Леля Берта: Е, чак пък редовно! Минавала съм един-два пъти ей така от любопитство преди години...

Мими (Мляска с отворена уста и гледа леля Берта.): Защото собственикът на клуба каза, че вчера си ходила... и пак си питала за твойта бивша изгора - Драганов.

Леля Берта: Въобще не съм ходила, така му се е сторило. Припознал се е.

Мими: И аз така си мислех, но той твърди, че си ходила и си питала за Драганов. Обаче е премълчал и не ти е казал нищо за него.

Леля Берта: Въобще не ме интересува. (Обръща се поривисто към Мими.) Какво да ми каже за Драганов???

Мими (Похапва от сладкото и гледа подозрително леля Берта.): Е, щом не те интересува, защо да си губим времето в празни приказки?!

Леля Берта (Става, отива до Мими и отмества буркана със сладко настрани от нея.): Какво за Драганов?

Мими: А, нищо, само дето... Какво ти става, бе човек, защо ми взе сладкото?!

Леля Берта (Гневно.): Какво за Драганов?

Мими: Какво, какво... Заминал човекът...

Леля Берта: Как така заминал, къде е заминал?

Мими: В чужбина, мила...

Леля Берта (Гледа недоверчиво Мими.): Ти май ме лъжеш...

Мими: Обиждаш ме, мила, аз да те излъжа тебе - най-вярната, на-добрата ми приятелка!

Леля Берта: Сега ще видиш ти откъде изгрява луната и може ли да лъжеш безнаказано Берта Пападополус... (Извиква силно.) Тинке, ела тука бързо, вземи точилката и стой на вратата... (Прислужницата идва начаса и застава на вратата. Леля Берта пристъпва заплашително към Мими с вдигнат бастун.)

Мими (Става права и е видимо уплашена.): Лелеее, Берта, какво си решила? Може ли такива работи - плашиш ме. Аз вече няма да идвам у вас. (Гледа към вратата и после пак към леля Берта.)

Леля Берта: Че не съм те и канила, лицемерко такава... Само че ти сега няма да излезеш от тука жива, ако не кажеш каква е истината за Драганов.

Мими (Окуражена от нова мисъл.): Нали не те интересуваше?

Леля Берта (Размахва бастуна.): Скоро да казваш, че...

Мими (Злобно през зъби.): Да ти кажа ли? Оженил се в чужбина Драганов и май трябва да го забравиш!

Леля Берта (Стои като втрещена.): Значи, затова не ми се е обаждал - стана три месеца. (Мими гледа победоносно с ръце на кръста.)

Леля Берта (Хваща се за челото, изпуска бастуна, прилошава й и политва назад към канапето. Тинка и Мими притичват и я прихващат. Слагат я да седне на канапето.)

Леля Берта: Ох, не ми е добре. Тинке, донеси ми бързо лекарствата за сърце. (Тинка изтичва за лекарствата и ги донася.)

Леля Берта: Бързо, бързо, че умирам. Не за стомах ти казвам, другите - дето ги пиех в девет часа, бързо! Не - и тия не са - тия са за дванайсет часа, за сърце ми дай бързо, атенолола ми дай. Ох, умирам! (Изпива хапчетата и се успокоява. Гледа в една точка на тавана и диша тежко.)

Леля Берта (От едната й страна държи ръката й Тинка, от другата Мими. Леля Берта клати глава бавно, отчаяно.): Ах, колко измамна е любовта на един мъж!

Тинка и Мими (в един тон): Ах, колко измамна е...

Леля Берта: Защо, мили мой, се отнесе така с мен?

Тинка и Мими (в тон): Защо???

Леля Берта става изведнъж, осенена от нова мисъл.

Леля Берта: Значи така, подиграха се с най-светлите ми чувства... с личността ми... (Вдига бастуна и го клати заканително.) С гордостта ми... Аз - Берта Пападополус - повече никога няма да стъпя в оня омразен клуб, където ме запознаха с оня мерзавец! Не искам да казвам името му. Пфу - дано потъне вдън земя!

Чува се звънецът.

Мими (Трепва и се изправя поривисто.): Ох, да тръгвам аз, че сигурно ти идват гости. (Оглежда се гузно и тръгва към вратата. Леля Берта не реагира. Седи замислена и отнесена, загледана с дълбоко и тъжно изражение към прозореца.)

Тинка се връща, а зад гърба й напират новите гости. Тя едвам успява да изрече: "Изрядов и Винаров, нямаше как, госпожо!" Гостите са вече нахлули и се разполагат, кой както свари. Леля Берта все още гледа вцепенено, без да забелязва новите гости.)

Изрядов (Облечен в безупречен, чист, светъл, изгладен костюм. Все още не забелязва домакинята. Явно не се и интересува от присъствието й.): Ах, колко е задушно тука! Няма ли кой да отвори прозореца?!

Винаров (Разрошен и с изпити от недоспиване очи. Развлечен, приличащ на клошар.): Ееее, на тебе все ти е задушно. Или ако не ти е задушно, ти е студено. Или пък ако не ти е студено - свят ти се вие... Абе, тука няма ли нищо за пиене??? А, къде е Берта? (Тинка сочи господарката си.) Бре, както е застанала така неподвижна, помислих, че е част от мебелировката.

Леля Берта (Извърта главата си най-после към Винаров, гледа го, после става и отива към него. Държи двете си ръце, подпрени на хълбоците, заела е почти бойна стойка, но все още с относително спокойно изражение.) И как Ви се виждам сега, господин Винаров, като част от мебелировката ли?

Винаров: Боя се, че... такова... сега аз... въобще не виждам мебелировката...

Леля Берта: Вие май всички сте се наговорили да ме тормозите днеска, а? (Обръща се и поглежда към Изрядов, който в този момент почиства външната част на десния ръкав на костюма си грижливо със снежно-бяла кърпичка.)

Изрядов: Как е възможно? И кой смее да Ви тормози, скъпа братовчедке? (Продължава да си почиства ръкава, без да влага особена мисъл в разговора.)

Леля Берта: Такива като тоя пиандрош, дето си ми го довел, и други разни... като тебе, например!

Изрядов (Спира изведнъж с почистването и поглежда Берта.): Хубава работа, винаги досега ти е било приятно - и с тоя пиандрош, и с мене, а и в компанията на какви ли не индивиди... Но сега изведнъж... Хм, тука има нещо... (Гледа съсредоточено братовчедка си.)

Леля Берта (Сяда на канапето и клати единия си крак нервно.): Няма нищо!

Изрядов: Има, има нещо. Аз забелязвам всичко, братовчедке, и знам (Клати показалеца на ръката си, насочен към Берта.), че тук има нещо - да, да, да...

Леля Берта (Става отново поривисто от канапето и се изправя срещу братовчед си.): Казах, няма нищо!!!

Изрядов (На свой ред сяда, притиснат на фотьойла, предпазил се от предстоящ сблъсък с братовчедка си. Изговаря на един дъх, внезапно усетил причината за лошото настроение на Берта.): Ооо, любовни мъки! Разбирам, това обяснява всичко... И може би... (Кикоти се. Става изведнъж.) Всичко е заради оня глупак... (Започва да танцува и да пее подигравателно.) "По-ня-ко-га ще ид-вам в съ-ня ти ка-то не-ис-кан и не-ча-кан гостенин..."(Не успява да довърши, защото леля Берта е вече отишла до масата и е взела каквото й е попаднало в ръцете, а в случая това е сладкото от малини. Тя се приближава към Изрядов, чийто ентусиазъм видимо изстива за секунда, при мисълта, че този буркан може да се излее върху новия му чистичък костюм.)

Леля Берта (Пристъпва победоносно, усетила промяната в силите и "бойната обстановка"): Смешно ли ти е, братовчеде?

Изрядов (Гледа съсредоточено към буркана. Ръцете му са заели отчаяна, умоляваща и отбранителна поза.): Въобще не ми е смешно. Какво мислиш да направиш сега, братовчедке? Защо ти е този буркан?

Леля Берта (Чак сега поглежда към ръцете си.): Я виж, взела съм буркана със сладко от малини... Ти не обичаш малини, братовчеде, знам. Но ако ги пробваш, ако само веднъж ги пробваш, след това цял живот няма да можеш да живееш без сладко от малини. Повярвай ми! (Приближава се към Изрядов. Той отстъпва, знайки, че е обречен. Клати глава и гледа умолително Берта.) Каква марка каза, че ти е костюмът? Нов ли е, господин Изрядов?

Изрядов (Със съвсем друг - умоляващ тон, който е сменил подигравателния.): Бива ли сега така - зрели хора сме, да правим глупости, братовчедке? Аз само се пошегувах? Знаеш колко те обичам и уважавам! (Изрядов е разперил ръце, за да докаже, жестикулирайки, колко обича и уважава братовчедка си.) Нали помниш как си играехме като деца? Помниш ли люлката, която връзвахме в двора на старата къща, и аз те люлеех, люлеех... После тичахме и беряхме цветя горе на хълма, помниш ли, братовчедке? (Берта видимо се е впечатлила от спомените и ръката с буркана е увиснала. Тя е на път да се разплаче. Сложила е ръка на устата си и вече подсмърча, а Изрядов, облекчен от обрата, даже успява да поправи вратовръзката си и да избърше потта от лицето си със снежнобялата кърпичка. Но всичко това трае само миг-два, защото леля Берта се опомня, изблъсква ръката на братовчед си, който се е приближил и се опитва да я погали и да вземе буркана.)

Леля Берта: Помня, помня, ама помня и когато ме замерваше с джанки... от прозореца и после се криехте със съседа и се смеехте пак с тоя подигравателен смях, както одеве и затова аз сега смятам да... (Двамата я гледат питащо.) Смятам... (Леля Берта не довършва, а избухва в ридания и отново сяда, като все още държи буркана. Изрядов си отдъхва, но се приближава лекичко, за да отнеме тази страшна вещ, която може да погуби костюма му, сякаш леля Берта държи пистолет, с който току-що е извършила убийство.)

Изрядов: Миличката изстрадала душичка... Чувствам се виновен...(Посяга към буркана.)

Леля Берта (Вдига глава поривисто, а също и буркана. Изрядов, който е приклекнал до нея, се дръпва уплашено.): Виновен си!!! (Отново клюмва и избухва в ридания.)

Изрядов: Разбира се, че съм виновен! Дай, миличка, буркана, дай го, котенце, ах колко съм виновен пред тебе... ах, ах, ах... (Взима леко буркана от ръката й, докато тя продължава да ридае, и скача настрани. Клати глава заканително, подавайки буркана на Винаров.) - Махни това - да не го виждам!

Винаров: Къде да го махна?

Изрядов (С друг тон.): Където искаш, там го махни! Само да не е пред очите ми, на тази маса и в тази стая, докато съм тука, защото тая смотла... пардон - братовчедка ми - окончателно се е чалнала и не е изключено пак да посегне към него. И ако успее да ме залее със сладко от... от...

Леля Берта (Изговаря бързо в промеждутъка между риданията.): От малини...

Изрядов (Продължава изречението си.): ...от малини, тогава ще ми станете и двамата само на малини... (След последните му думи леля Берта прихлипва и приревава с нова сила.)

Винаров (Взима буркана и мърмори, докато го изнася.): Ей, че си станал нервен! И за всичко някой му е виновен... Все с големи претенции... Когато бяхме студенти в университета, все мен питаше за щяло и за нещяло: "Винаров, кажи отговора на тоя въпрос, Винаров, разучи дали тая си има приятел, Винаров, "ти се имаш" с декана - подшушни му нещо, моля ти се, че съм пред изхвърляне..." - Завърши благодарение на мене. Аз съм му подсказвал на изпити, аз съм го спасявал от изгонване, аз съм му намирал приятелки... (Високо и гневно.) Писна ми вече!!! Писна ми да съм слуга на едно парвеню, дето се мисли за нещо голямо само защото е наследил богатството на чичо си!!! (Изрядов, който до този момент чисти с парцал дясната част на лявата си обувка, се сепва изведнъж, хвърля парцала и се приближава към Винаров.)

Изрядов: Казах да изнесеш буркана! (Гледа заканително към приятеля си.) Защото, ако пак започнеш да ми се лигавиш като миналия път, може и да се отдалечиш от френския ми коняк на цели епохи разстояние.

Винаров (Кръсти се.): Пази боже!!! (Излиза с буркана.)

Изрядов (Слага ръце на кръста си и поглежда критично братовчедка си.): Берта, Берта, Берта, не е хубаво отношението на околните към мен. Особено имайки предвид, че аз съм благороден човек и се стремя да помагам на всеки... Я кажи, скъпа братовчедке, ти върна ли ми последния заем, който ти дадох преди месец... Колко пари бяха, че нещо паметта ми изневерява?

Леля Берта (Сухо кратко и отчаяно.): Ще ти го върна с лихвите...

Изрядов: С лихвите, казваш... А, би ли ми разказала, скъпа, за оня прочут клуб, дето се навъртате всички смотаняци там, за да си харчите парите, а в твоя случай и моите?

Леля Берта: Няма нищо за разказване.

Изрядов (Високо.): Тогава се постарай да ми върнеш всички заеми, и то в срок от двадесет и четири часа... Имам право да знам къде отиват поне спестяванията ми!

Леля Берта: Хм... спестявания... Всичко получи наготово от чичо си.

Изрядов (Отново е извадил снежно-бялата кърпичка и оглежда костюма си за неизправности.): Ти кажи за клуба! Остави чичо ми! (С мек тон.) Вярно ли е, че се казва "Щастие"?

Леля Берта: Вярно е.

Изрядов (Спира да оглежда костюма си и се приближава до леля Берта. Винаров, който се е върнал, слуша разговора.): А вярно ли е, че каквото си пожелае човек там (разтваря ръце), каквото и да е, ще го получи?

Леля Берта: Вярно е - само че срещу определена такса.

Винаров (Поривисто.): И ще го получава след това цял живот, така ли?

Леля Берта (Поглежда ги и двамата критично и пак се обръща обидено към стената.): Така.

Изрядов (Замислен.): Според таксата, казваш - всичко, а... всичко... Звучи доста примамливо... и мистериозно! И невероятно... (Гледа подозрително братовчедка си.)

Леля Берта: Не си задължен да вярваш...

Изрядов: И ти какво си поръча, Берта?

Леля Берта: Не съм си поръчвала. Това не е кръчма. Погледнах огледалото и си пожелах... любов...

Винаров (Прави жест, който ясно показва, че не одобрява избора на Берта, като жестът е последван и от подобавъчно възклицание.): Намерила какво да си пожелава!!! (Изрядов го поглежда, но не му обръща особено внимание.)

Изрядов: Огледало ли? Какво огледало?

Леля Берта (Тайнствено, загадъчно и замечтано.): Огледало, в което трябва да се огледаш, докато изричаш желанията и мечтите си...

Изрядов е като вкаменен. Гледа съчувствено, съжалително и критично братовчедка си, като преценява вероятността, последното да е истина...

Изрядов (Смее се на висок глас.): Явно собственикът на клуба е намерил доста изветрели хора като тебе... (Смее се.) Значи - всичко, казваш, а?! Всичко... Бре, да му се не види... колко лесно ставали нещата при Берта и нейните приятелки... Та какво за огледалото??? Огледалото... (Залива се от смях.) Пожелаваш си. (Пляска си коленете, толкова му е смешно.) И... всичко е твое а, Берта?

Леля Берта става и изстласква и двамата към вратата.

Леля Берта: Вън, гамени такива. (Към Изрядов.) Хващай си алкохолика под ръка и да ви няма и двамата! Вън, идиоти, мръсници, негодяи, търтеи мръсни... (Тинка също е влязла и помага на господарката си.)

Леля Берта (Диша тежко. Поглежда Тинка и изрича на пресекулки.): Никого повече няма да пускаш! Никого не искам да виждам, разбра ли? Никого! (Строполява се на фотьойла.) Мръсници - ще се гаврят те с най-светлите ми чувства... Ама не трябваше да се връщам аз в тая скапана, нещастна, селска държава... Трябваше да си остана в Бранденбург... (Поглежда отново замечтано и успокоено към тавана.) Там е моето място...

© Денко Неделчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2005
Денко Неделчев. Клуб "Щастие". Живият град (комедии). Варна: LiterNet, 2005