ИЗ "СЕДМИЯТ ЖЕСТ"

Цветанка Еленкова

web

ПАСПОРТНИ СНИМКИ

Онези отсечени глави на снимките не са така страшни, както във филмите. Макар да са на най-близките ни, да ги носим в чантата си, да заспиваме с тях на нощното шкафче, да им говорим. И в сумрака на черквата пак не са страшни, където, казват, свято място било, далеч от всяко насилие. Сигурно защото липсва кръвта, освен в миналото и в бъдещето. Само една с венеца от тръни и затворено-отворените очи ме уплаши. Дето те гледа от всеки ъгъл. Само жената, загинала при автомобилна катастрофа, в чиято чанта намерили снимка на Богородица.

НА ТЪМНО СЕ ПОЛАГАТ ЦВЕТОВЕТЕ

В началото на всеки филм, както и в края, има няколко кадъра черни. Това са тези захванати за касетата и за ролката на апарата, за да може да се пренавие, да не се освети. Докато е в касетата, филмът целият е черен, ако е тръгнал и го отвориш на светло, също почернява. Толкова чувствителен по пътя за Дамаск или за някой друг град. На тъмно само се полагат цветовете, с премерена светлина. Колкото пропуска една сламена шапка. Или едни очила със защитен филтър UV. Светкавица. А когато се прояви, гледаме снимки.

ЕДНАКВОСТИТЕ СЕ ПРИВЛИЧАТ

Гребенът се назъби от много решене. Оредяха бодлите му. Защото косата бе гъста и трудно се решеше с гребен. Косата се назъби от много решене. Оредяха космите й. Защото косата бе гъста и трудно се решеше с гребен. Първо гребенът, сетне косата оредяха. На снимката така си приличат. Костен гребенът. Кестенява косата. В края заострени, а по средата разстояние, което ги дели на две равни части. С два кичура встрани - по-дебели, побелели от времето. Гъста или рядка косата. Наелектризирана. Като гребена.

ОСЕЛ И ГЪЛЪБ СЛОВОТО

Любовта ти е вътрешността на книга. Как пърха само и колко е смирена. Страници, които падат леко. Толкова прелиствани, че корицата навън огъната. Досущ седлото на осле. Почерняло, протъркано вече. Стоя на най-високото място, соча с показалеца (на книгата, разбира се) там, където се съшиват, съешават колите. Колите. И гледам пътищата - разстояния между редове, къщите - негативи на букви, винаги плоски отгоре. Същински лабиринт, влезеш ли. Пускаме гълъб напред да ни води.

КЛАПАНИ ЗА ИЗПУСКАНЕ

Когато гледам как въздухът непосредствено над свещта се втечнява, как въздухът над асфалта напечен също се втечнява, как морето на слънце напомня нагорещен асфалт (някои казват, че било мираж), разбирам, че тези сълзи в мен долу, в ниското, като обелена кора на дърво, във високото като зарязана лоза, са всъщност огън, който, съединен с въздуха, прави вода. Само най-горе, във върхарите на короните, където повеят никога не престава, само там се срещат облаци, бели или сиви слоести, или накуп от вече съединени огън и вода.

МУЗИКАТА НА ПЛЪТТА

Плътта на някои е звънлива, на други ехти. Потупайте малко дете по дупето, а сетне стегнатия мускул на спортист. Плътта на други шумоли - хартия. Когато погалих ръката на баба. И е прозрачна като хартия - оризова. Оризова вода пия при болки в стомаха. Оризови маски полагам на тялото си. Но ефектът е временен. Не става кожата ми прозрачна, само дето вените изпъкват. Разширените вени, наследство от баба. Реки, опасали тялото ми, гърдите на кърмачка. Мътни реки. И не се чува ехо.

СТАРЦИ

Онези, ембрионите от час по биология, от долните етажи на родилното, във формалин, с очи на риби и тела без кости и без зъби, още без коси, но вкаменелости. Онези, зад прозорците подгизнали, на цвят червено-кафеникави, в поза на прохождащи, вечно любопитните, застанали на своя рафт, не можещи да се качат по стълбите (или да слязат), кожата им само да я пипнеш и се лющи, затова им са специални кремове PENATEN, онези, дето им обуват памперси, даже и да не личи, с връвта им да виси до пода, викаме им старци.

ЕЛЕКТРОКАРДИОГРАМА

Нощем, когато пишеш и не виждаш буквите така разкривени, но ръката ти се движи равномерно нагоре-надолу. Когато пишеш, свил дланта си и из нея стърчи писалка, пускаща мастило. Здраво стискаш (казват, че юмрукът на всеки бил колкото сърцето му) и се молиш да не оцапа листа, ръцете ти, оцапани до лакти чак. И трепери ръката ти от умора, от думи, писани на едно и също място, мокри думи, които правят вакуум. Докато не се отлепи някоя, докато не се изхлузи из листа, заспал. Право в земята.

МЪДРОСТТА - ПРЕЧИСТЕНА СЪВЕСТ

Независимо че някои си лягат и веднага заспиват, дори не сънуват, нито кошмари; независимо че се будят късно по обед, когато птиците са спрели да пеят и въздухът е станал спарен като в непроветрявана стая; онова междучасие от лягането до ставането, от съвестта до мъдростта, когато кожата се изглажда, опъва, навътре се прибира тялото, както морето, и на другата сутрин е изхвърлило всичко на брега - викаме му Чистилище. На сутринта пускаме децата си във водата. Голи съвсем. А ние - отстрани.

ВЪЗЛИТЕ НА ВЕТРОВЕТЕ

Има едни неща като долния конец на риза – разнищен, понеже дълго сме я носили, и други като горния – не се късат от тялото ни, но отвънка се протриват. Или когато ги перем необърнати. Носим ги - торба с подаръци или пък кръст на рамо. Едни след други Коледа, Великден много. Когато ги развързваме, всъщност ни завързват, когато ги разпиляваме, всъщност ни събират и обратно, сякаш са скачени саксия за кофа с вода, докато ни няма, за поливане. Или възлите на ветровете, дето се събират само върху палубите.

СЛАДОСТТА Е В СЛЪНЦЕТО

Сладостта е в слънцето, горчивото в пръстта. Подобно на краставици, които близо до корена до късна есен не стават за ядене. Освен да ги консервираш. Подобно на кайсии, праскови, череши – онези, черните, не ти трябва карамелен бонбон. Вкусът на тялото загоряло, преди да си се потопил в морето, преди да си се изпотил на път за плажа, сутрин рано или на здрачаване, когато притваряш очи, осмукваш ме, разцепваш ме с ноктите на пръстите си, за да извадиш костилката - това слънце наполовина зад хълмовете.

КЛАНЕ

Пещери сме, затова течем отвътре. Независимо дали вали отвън, дали е суша. Винаги течем отвътре. И още по-силно, когато дойдат порои. Подземните реки много са, не мога да ги преброя всичките. До една солени. Вижда се по сталактитите и сталагмитите. Още, по побелелите скали. Скали ли казах, дето се точат, козунаци. Напластявани. Най-много в ъглите течем, където се съединяват челюстите ключиците. И тази миризма на влага, и това черно - при отвора само се разрежда. Четина, която я почистваш с ножа.

САМОЖЕРТВА

Отвътре мириша на вкуса на пръст. От онази, която детето, паднало по очи, налапва. От онази, с която на Изток ръсеха главите си при нещастие. От онази, която сама се набива в устата, останала от зимата, от прашното лято през първите пролетни дни. Не ми се иска да я преглътна. Страхувам се даже. Дълго плюя по улицата - пушач, плюя, макар да не е прието. Плакна устата си. Но пак на пръст мириша, частичка храна, заклещена отдавна между двата ми зъба. Дълго я чопля с клечка, докато не потече кръв.

СВОБОДАТА Е БЛИЗОСТ

Онези метри от плувния басейн, които изминаваш нагоре-надолу. Басейнът, разделен на коридори. Онези метри от брега, които изминаваш нагоре-надолу. Брегът, разделен на заливи. Онези метри от града, които изминаваш нагоре-надолу. Градът, разделен на улици. И расте, и се издува. Особено нощем, когато прибира глава под крилото си. Но никога не литва, макар и да може. А ти, направил пътечка там, където не расне трева. Като под орехова сянка. Е свободата. Не да ти я дават, не да си я взимаш.

© Цветанка Еленкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2010, № 2 (123)

Други публикации:
Цветанка Еленкова. Седмият жест. София, 2005.