|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИЗ "СЕДМИЯТ ЖЕСТ II"Цветанка Еленкова МЕАНДЪР В едно списание видях снимки на различни фигури от кибритени клечки. Като малки играехме често на клечки. Изсипваш ги и сетне трябва да ги събереш прецизно, без да нарушиш реда им. Елините сториха същото с християнството. Една по една разковаха летвите на кръста и ги наредиха в меандър. Дали оттам е произлязла играта домино с многото точки отгоре, не знам. Но знам, че при Разпятието, слънцето потънало и завесата в храма се раздрала - светкавица. Така се родила логиката.
КНИГА С ОТВОРЕН КРАЙ Може ли реката да се изтече? Може ли морето да се излее? Може ли вятърът да се извее? Може ли смъртта да умре? Може само ако ги оставиш зад себе си. Подобно на гледка през прозореца на влак, когато седиш с гръб по посоката на движението. Застигат се, напасват се пейзажите един в друг - островърхи шапки на феи, матрьошки. И виждаш единствено началата им. Епикур го е казал: "Ако аз не съществувам след смъртта си, то тя не ме интересува". Наслагване на цветове. Писането като неизписване.
ОНЕЗИ С ОЧИЛА ЗА НОЩНО ВИЖДАНЕ Няма нищо по-трудно от гладенето на ръбове. На мъжки панталон. И след смъртта даже, носът е, който остава да стърчи. Тези дупки, този рид, който най-много боли и откъдето излиза-влиза дъхът. Боксьорите от опит знаят. Това вдлъбване, това изпъкване, което свързва два свята подобно връзките на молекули в течно състояние на веществата. Няма нищо по-трудно от гладенето на ръбове, защото трябва да улучиш точно стария. Иначе гледката става размазана. Боксьорите от опит знаят. Или онези с очила за нощно виждане.
ПОЕТИТЕ С БРОЕНИЦИ Отмерваш бъдещето, сбъднато по боровете. Които изглеждат същите, макар да са наддали клонките им с по един сантиметър от миналата година. А ти на фона на боровете изглеждаш така различна. Макар да си наддавала с по един сантиметър само до 16. Тези борове, защо са вечно невръстни, а никога не спират да растат? Не престават да се движат, а всъщност не помръдват. Докато един ден излезе смола на кората им, от която правят рецина, смола кехлибарена с една мушичка за късмет. Поетите с броеници. Които умират вечно млади.
ПОНЯКОГА БОГ Е ТЪРПЕЛИВ Понякога Бог е търпелив, понякога не е. Виждам една черна птица, кацнала на дясното му рамо. Виждам огньове по земята и къщите на хората да стават пак землянки. Виждам ги легнали по корем и как ги притиска като сърдечна болка, като дробове, пълни с вода. Падат, както вървят хората. Друг път гледам как бере коприва с голи ръце и дълго я чисти в мивката под водата, оставя само връхчетата. Шумоли копривата коприна. На огъня къкри каша. И се чудя кога Бог е търпелив, кога не е.
ДОКАТО СМЪРТТА НИ РАЗДЕЛИ Както се пръсва термометър и живакът се пръсва - метални трошици, но се изпаряват; лъскави, но се губят; твърди на вид, но пръстът ти потъва; и се привличат, винаги кръгли остават. И те оглеждат. Попаднали в твоето тяло, така дружелюбни и жилави, те разболяват. Както се пръсва термометър и живакът се пръсва в пролуките на паркета. Разбягва се и се събира едновременно. Игрив, подкупен, кокетничи даже. Така ги носим в тялото си, без да знаем, в някой кът - твърди, течни, газообразни, от самото си раждане ние. До смъртта.
НЕЩАТА В НАС Лека-полека преставаш да искаш нещата, които тъй силно си искал. И не защото остаряваш, а защото нещата в теб остаряват. Подобно на дъжд, който с буря и порои дойде, а сега остана само ръмеж (не ръмжене). Подобно на слънце, което напича, но и залязва. Подобно на вятър, който кърши дървета, покриви отнася, но сетне утихва. И не че всяка буря е различна, и не че друго пладне чакаш, но лека-полека и ти като времето, свиваш се на едно място с броеница и не те засягат времената, нито континентите.
ТАКА СЕ ХАРЧИ ЖИВОТЪТ Така се харчи животът: задръстване на светофар, хора, които тичат по ескалатора, разговор по мобилния от колата, ресторантите за бързо хранене. Когато вървиш след другите, когато караш след другите, защото не знаеш пътя или те е страх. Не питаш никога, но гледаш само да се ориентираш. И накрая - когато излизаш с мокра глава, когато се червиш на някой ъгъл. Когато отмяташ задачите една по една - днешната работа не оставяй за утре. Така се харчи всичко - винаги между два съня.
ПРОСТРАНСТВА Като онези пчелни пити е пространството, в което пребиваваме, цялото надупчено, за всеки отделна килия. Разминаваме се, устремени към своята, към сладостта си. Да пускаме още отгоре. Тези осмоъгълници с нито едно прозорче, нито една врата, високо само се вижда (обикновено в синьо) таванът на кошера. И все направо и пак нагоре - същинското небе. Към цветята летим, към дърветата - те са нашият таван. И пак се връщаме, и пак отлитаме. Колко много цветове! Случва се да пренесат кошерите ни. Само тогава се събираме - рояк. Космосът е необятен.
НЕВЕЖИЯТ И ВЕЖЛИВИЯТ Единият намеква, другият говори меко. И двамата започват отдалеч, през много планини, имат остро зрение, безшумно стъпват, но се различават помежду си както дивата от домашната котка. И не че едната е вечно нахранена, а другата все си търси плячка, но разликата е в природата им - както едни никога не дават да ги погалиш, а други все около глезените ти се въртят, все в скута ти. Ще издерат мебелите, ръцете, очите ти първите. Ще разнесат боклук навсякъде. А другите - те най-много да оставят един плъх с изядена глава на прага ти.
ПАЗИ СИ РЪЦЕТЕ Машината гледам с много зъбци заблуда изкушение илюзия съблазън, с много зъбци валякът се задвижва змия и пръска съска смазка отрова, ръцете ни черни чак до лактите, казва, само с бензин се чисти, онзи, с който поливат и пламва, и не можеш го угаси, онзи, с който летят самолетите, колите, онзи, който пари струва и от дълбоко иде, от земята под моретата, едни големи машини, на шевни приличат, с клюнове като гарвани, кълват, кълват, не спират, най-големият задвижващият вал съблазънта, казва майка ми: "Пази си ръцете!".
СОЛ И ОЦЕТ Кой не е виждал солта по тялото, след като сме излезли от морето, кой не е виждал солта по бузите, след като сме плакали, кой не е виждал солта по улиците след тежка зима, и кой не е близвал от нея? Децата с палав език, бетонът, разяден по стръмното, целувката по изсъхнало тяло на плажа. Влюбените, децата и неживата природа познават солта. Влюбените, понеже и Бог е влюбен, децата, понеже Го гледат право в лицето, неживата природа - тя е друга приказка. Тази за стипчивостта, за оцета, който винаги идва след солта.
В РАЗНООБРАЗИЕТО Е СМИРЕНИЕТО Искаш да имаш всичко, но не можеш да имаш всичко, защото всичкото е пръснато в многото. И нищо друго не ти остава, освен от многото да избереш онова, което най-много искаш да имаш. Онова стъкълце от счупена бутилка, излъскано от морето, приличащо на камъче. Само едната страна на мида. Да ги събереш заедно и с другите, които всяка година отбираш от морския бряг, да ги поставиш в паничка до главата си на лавицата. Така да се научиш да мечтаеш - без морския звук на раковината, без дъгата на кристала.
ГАМАТА НА ЛИЛАВОТО С лилаво започва предвещанието за буря, всяко предвещание - натъртено място. Онова, което налага операция, което се налага след нея. Дървото в парка, на което земята бе огледало - сянката на всяко клонче, всяко от цветчетата му - стъпкани под него. Когато сянката съвпада с живота, със смъртта. Или морето тази сутрин, което смени цвета си от тюркоазено до мастилено през цялата гама на синьото. Гърбът на момичето на фона на кораба с две недоспали очи. С две синини - да отразяват небето.
ЖИВОТЪТ СПОРЕД ЕЛИТИС И МОЯТ СЪН Постоянно някакви неща минават през нас, порастват в нас и умират, оставайки завинаги. Подобно на микроорганизмите в морето, в пръстта, а те - тяхната банка. Постоянно минаваме, порастваме и умираме през някои неща, оставайки завинаги - тяхната памет. Просто се утаяват утаяваме. Както кафето в дъното на чаша, както кръвта, която се съсирва, както мляко от вчера в чинията на котка. Преливане е животът - капка по капка. Зелената кръв на растенията, зелената кръв от стихотворение на Елитис, от моя сън.
ЗАЩОТО НЕ СМЕ ДОСТАТЪЧНО ДОБРИ Тези, които плуват, си мислят, че са хванали водата. Тези, които летят, си мислят, че са хванали въздуха. Но не те са хванали водата и въздуха. А водата и въздухът са хванали тях. Защото те са във водата и въздуха, а не водата и въздухът - в тях. И ако не можем да плуваме добре, ако не можем да летим добре, то е защото водата и въздухът не ни държат здраво. Случва се понякога, дори да ни изпуснат - тогава стават корабокрушенията, самолетните катастрофи. Но защо ни изпускат водата и въздухът? Защо не ни държат здраво?
ВЯРА Световете на живота, на съня, на смъртта - те присъстват успоредно. Някои се научиха да преминават от единия в другия, както иглата с конеца отдолу-отгоре на плата (плътта). Вярата е възелът. Подобно на сърцето Му върху кръстачката, на сърцето Му върху кръста в средата. Елхата, която набиваме, за да се вдигне. Водата от раната, която се отпуши и Го повлече. Елхата не я мислим отрязана, а водата - тя просто напоява вадите ни напролет. И празнуваме Коледа, Великден много. Понеже повярвахме.
НАЙ-ВАЖЕН Е ДОЛНИЯТ КОНЕЦ Най-важен е долният конец, казваше старата везбарка. Долният и горният са свързани, и когато долният е хлабав, везмото се разбридва. Когато е стегнат, майсторска работа е, гладко и лъскаво стои. Важно е също да не личат възлите, две лица да има. Но това го постигат само най-умелите. И с тъканите е същото. Някои нарочно се правят хлабави. Тези, в които варим великденски яйца, или повиваме бебета. А други, макар и рехави на пръв поглед, са здрави. Името Му - раздиране на плат. Сито. Христос Христос Храс!
ЛОС "Страхът е като съединителя на кола - каза ѝ веднъж. - Когато е на баир и го натиснеш, тръгва назад, когато го отпуснеш, тръгва напред, но при всички случаи тръгва." "Страхът е - каза ѝ - като съединителя на кола. Не може да върви без него, но и с него спира." Амбриаж страхът, пращи и стърже подобно стара пушка, когато я пълниш, подобно кандило, преди да изгасне, и дим след това. Изгорели газове. "Но къде остана вярата?" - попита го. "Вярата - рече ѝ - е лостът. Лос-тът лос сол."
© Цветанка Еленкова Други публикации: |