ПЪЗЕЛЪТ НА ГЪРЦИЯ
(С части от Додеканезите)

Цветанка Еленкова

web

Най-сложното при пъзелите е напасването на частиците с небе. Защото липсват други очертания, освен самите им граници, които да те напътстват. Трябва да си много наблюдателен. Съществуват обаче и триизмерни пъзели - Айфелови кули, замъци „Шьон Брун“, кораби „Титаник“. При тях лесно се справяш, веднъж положил основата, тъй като вървенето във височина също разграничава. Но най-трудно е да редиш четириизмерен пъзел, особено ако си част от него. Тогава, както казват гърците, очите ти трябва да са на четиринайсет, или поне да гледаш с всичките сини прозорци на къщите от Халки, или с триизмерния кръст от местната църква с неговите пет лъча - традиционният, ориентиран по координатната ос, плюс още два за посоките, които липсват - компас¹.

Трудно ще е да наредиш безкрайното синьо, пронизано от слънчевите лъчи, докато проникват през гъстите корони на дървета или разлагат светлината си върху паяжини. Трудно ще е да предадеш скосяването на лъчите в ириса на морето. Пъзел, при който границите са не просто по хоризонтала (както при двуизмерните) или по вертикала (при триизмерните), но и в дълбочина, е единствено живият, подреденият от Бог. Загребваш с шепите си вода, бистра като чешмяната; сетне гледаш посиняването й векове наред в амфорите, наполовина счупени, да ги заливат вълни, полузаровени на някой бряг; после сядаш на брега - гърло на амфора (плажът на Халки), дъното й (лагуната в Линдос), и синьото вече е станало наситено; накрая го виждаш отгоре, през палубата на кораб, същинско мастило. Защото морето на Гърция наистина е Бяло - много пластове бистрота, и наистина е синьо - от дълбочината. Децата не се учудват на това, те винаги рисуват прозорците на къщите сини. Художниците знаят, че само бялото няма своето тъмно и светло, че тъмното на бялото е неговото синьо, а светлото - прозрачността.

Когато го видях и аз, този път от самолет, наподобяваше лист хартия с втъкани много власинки - хиляди малки вълнички (зайчета), и петна от мастило отгоре (острови), в негатив. Един от тях дори приличаше на фараон с конусовидна корона и устни, напукани от вятъра. Взех го за Крит, понеже от Изток дойде цивилизацията - Шумер, Мохенджо Даро, Египет, Минос.

И минават през главата ми десетки от всичките назовими и неназовими острови, които обитават тази бистрота, пъстърви. Те дори приличат отвисоко на тях - целите на точки (храстите върху голите им тела); на майчина длан, която те утешава (лабиринти от пътеки, вените й), на иконата на Богородица от църквата „Богородица Филеримос“ - едната ръка върху гърдите на Сина, другата под гърба, очите й вперени в очите Му. Любовта, която за гърците е само една, те нямат отделни думи за еротика и обич. Не могат и да гледат фрагментарно на нещата. По същия начин, по който Гърция започва от северните си граници в основата на дланта, и колкото и да се разлива земята й в острови-пръски, пак си остава Гърция. Подобно на капки живак се привлича тялото й в едно. И когато попитах Анатоли, „душата“ на Центъра на писателите и преводачите в Родос, както всички я знаят, и моя приятелка, какво предпочита - златото или среброто, никак не се изненадах на отговора й - платината. Тъй както името й (цялото и галеното) съдържаше двете противоположности на речта - изящното слово на изгрева² и простонародното Лица³, без да се отричат, така и тя говореше за златото и среброто като цяло (бялото злато), сглобявайки отново пъзела, който бяхме разглобили.

Пъзелът на Бог е, който виждаш навсякъде в Гърция. В платинените листа на маслините; в бръснача на морето, лъснат рано сутрин и окървавен вечер; в натежалите клепачи на западния бряг на Халки (отвесни скали и между тях синьото око на морето); в обърнатите овчи кожи върху оградите на къщи и същата форма на острова; в жената от корабчето, която пътува натам, ликът й, изсечен като скалите с бенки-храсти; във водораслите-броеници; в плитките, падащи тежко (архитектурни форми на Стария град в Родос); в големите острови-планети и по-малките - сателити. Една цяла Вселена.

Всичко в тази страна е изградено от онези малки частици пъзел, безкрайни, въпреки своите очертания, външни и вътрешни, и когато ги напаснеш, времето сякаш спира. Такова е безвремието на Линдос, на Халки, на Филеримос. Безвремието e застиналото нажежено пладне на лагуната в Линдос; безвремието e спрелият часовник и петлето, което не спира да се върти на кулата в Халки; безвремието e колонадата от кипариси, между които вървиш под песнопенията на щурците по пътя към кръста на Филеримос. Филеримос - живият храм на Бога. Безвремието е още и в камъните, подобни на корали, на Родоската крепост, надупчени не от времето, а от морето - това нестихващо сега. Всъщност и тези две категории при гърците са една, те измерват времето с ритъма на морето. Провлачен, плавен, смирен като вълни, които почват от дълбокото и към края се снишават. Мярата, хармонията, ритъмът на нещата в синхрон с космическия са най-важното. Една земя, пипната само наполовина от човешка длан, за да прозира пипнатото от Бога. Длан, подадена напред, която при пръстите си, в десния горен ъгъл, както при иконите, се докосва с Божията.

Наполовина отворена, наполовина затворена е Гърция. Лабиринт от успоредни и пречнати една на друга стени, зад които винаги има излаз. В правите линии и ъгли е синхронът й; в стените, които заобикаляш, ритъмът й. Ленив и виещ се, подобно на тесните каменни улички на Родос, които винаги завършват тупик, но вещаят изход. Така, зад всяка порта на Стария град, макар да се изправя стена, има пролука. Като обърнатия камък върху Божи гроб, като онези детски приказки, чиито герои и пейзажи са разположени пространствено един зад друг и можеш да ги местиш с ръце. Като химикалките с подвижни картинки-кораби, които обръщаш нагоре-надолу. Корабите на здрачаване, погледнати от горните редове на Родос⁴ напомнят японски театър на сенките.

И докато бялото в Гърция няма своето тъмно и светло, то прозрачното на деня го има - сред конците на мелници и яхти, опънати току под стъпките на Ариадна; сред проникващото слънце между разперените листа на пиниите; в музикалния диск на паячето от Долината на пеперудите, което се движи като грамофонна игличка. Светлини и сенки, отблясъци и мат, сякаш си в църква. И оттенъци в сепиа - едно снишаване, което може да означава едновременно и смърт, и безсмъртие.

Най-живи в Гърция са малките неща. Титаните отдавна стоят вързани. На пристанището в Камирос скалите са единствените мастодонти с набраздени кожи и напукани пети; в Долината на пеперудите, пеперудите са единствените тигри - шарките им досущ на бенгалски, а разтворят ли крилете си - василевси, крачещи в палата с червените си тоги. Единствените зверове в пукнатините на скалите са рачетата. Толкова страховити и все пак безпомощни. Единствените змии - корените на дърветата, изпълзели от дупките си в търсене на вода. Дори костенурките приличат на зверове в тази страна, където плодовете на „най-извисените“ дървета, кипарисите, наподобяват техните умалени черупки.

Пъзелът се завършва, но винаги в мащаб и с релеф (грапав от ръбовете при напасване на частиците). Такива са и всички онези камъчета, обърнати на чомп пред праговете на къщи, в канавките на улици, по подовете на църкви и в дворове. Естествени рогозки. Мисля си, дали ги редят така, защото имат камъни в изобилие (напречното редене винаги отнема повече материал), или защото и тук гонят онзи синхрон - не просто на успоредните линии на меандъра, но на одухотворяването на всичко, създадено от човека. Защо им са килими, когато имат камък, защо им са музикални дискове, когато имат паяжини и дзидзикас⁵, защо им са злато и сребро, когато имат маслини, изгреви и залези над острови. Те само боядисват къщите си в синьо заради морето, в жълто заради слънцето, в бяло заради небето и гребена на вълните (или пък на загребваната вода от витлата на корабите - влагата на морето от докосването с телата им), в охра заради червената пръст на Гърция и делвите й, и многото рисунки върху делвите й. За гърците боговете и хората винаги са били равни. Те сливат творческото начало на човека с Божието. Една люлка, в чиито краища сме седнали и поддържаме равновесието й с тежестта на телата си, пак тази мяра-теглилка.

И така, всяко последващо нещо в тази страна е свързано с предишното, можеш и на него да гледаш като на първо. Йерархията е изместена от естествеността на нещата - истинската Божия йерархия. Тъй както Иисус измива нозете на своите ученици. Тъй както не можеш да обясниш дали крепостта на Халки е изградена от същия камък, от който са скалите, или пък скалите са руини на крепост. И за двете обаче е видно, че изхождат едно от друго подобно на Къпещата се Афродита - косите й, гребена на вълните, тялото й, тяхната овалност. Едно взаимно раждане на противоположностите, едно напасване, както лудостта на лабиринта се смирява в разума на меандъра във вечната древна игра редене на домино, или пъзел. Винаги в белите точки, винаги в бялото на морето, в неговата прозрачност.

БЕЛЕЖКИ

1. Превръщането на кръста в своеобразен компас (за ориентиране на моряците, може би) е също израз на връзката между Бог и човек. [обратно]

2. Анатоли - от гр. изток, изгрев. [обратно]

3. Еквивалентът на името в нашия език - лице, също се свързва с изгрева, подобно на иконите, които гледат на изток. [обратно]

4. Всеки един от островите на Гърция е сам по себе си естествен амфитеатър. [обратно]

5. Щурците, чиято песен никога не секва и наподобява космически шум или онези „с“-та в края на думите, които ги доближават не до съскането на змията, както някои смятат, но до същия този първичен звук на Вселената, превръщайки езика отново от слово в звук. [обратно]

© Цветанка Еленкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Цветанка Еленкова. Времето и връзката. Девет есета за Балканите и др. София: Small Station Press, 2007.