ПОЕМА ЗА НЕЗАВЪРШЕНИЯ ПОКОЙ

web

Приеми.
Настъпва безразличието към плътта,
което като ручейче
минава покрай корените на брезата,
без да ги докосне
по слепия си път
към нищото.
Било е всичко.
Нищото сега е твое.
Как ще ти олекне,
когато видиш неговото всичко.
Едно листо на прага
на пожълтяващата вечер.
Смълчано куче,
вторачено в гласа ти.
Куп сухи съчки
под падащия сняг.
Ухаещ хляб,
за който не е нужно масло.
Рус кичур върху черните зеници
и рошав кок,
настръхнал като бойно знаме.
Сън бебешки
или като на коте,
предало се в властта ти.
Със сладкото усещане,
че нямаш власт.
И не изпитваш жажда.
Не искаш да владееш,
нито пък да обладаваш.
Като вълна без пяна
се галиш в бреговете
на настоящето,
останало без минало.
И с равнодушно бъдеще.
Останал си без време.
Целите мълчат.
Амбициите дремят.
Спокойна е вселената.
Звездите мрат без звук.
Такава тишина
не е мечтал дори и Моцарт -
най-тихият от всичките поети.
Единствено небето те смущава,
миришейки ти на море.
Но облаците са безлюдни острови.
Без глъч и без заплаха.
Покой е името на твоето прозрение.
Прозрението е покой.
Донесено от всичко онова,
което е било,
и бавно се превръща в нищо.
Там има синева.
Там изгревът дори е син.
Спи.
Тъй както ходиш, спи.
Тъй както дишаш, спи.
Тъй както любиш, спи.
Сънят е твоят свят.

* * *

Приеми.
Вече си отвъд реката,
водеща към Рим.
Преминал си я,
без да забележиш.
И без да го завземеш.
Може би не си го искал.
Не ти е трябвал.
Разбираш го сега,
когато виждаш,
че най-добрата плячка ти си.
На себе си
Спечелил си се сам.
И няма нужда нито да си Цезар,
нито да си роб.
Названията са без смисъл,
понятията - кухи.
Покоя ти изпълват сенки,
които не тревожат.
Лъжи и истини,
ножове и заклятия,
целувки с лиги
и сълзи без сол,
любовен алкохол
и още там...
Падина е всеки връх
и всяка падина е гроб.
Минавал си като сапьор,
обучен на късмет,
през минното поле
на нечий чужд живот.
Каква ти слава!
Късметът е достойнство,
което не всеки получава.
Мостове назад няма.
И пепелища няма.
Красива мараня.

* * *

Приеми.
Отмират думите.
Черупките без охлюви
кънтят и се търкалят,
надбягвайки се по инерция прастара
и никой нито чува,
нито вижда
кухината.
Дошъл е мирът на словесата.
Само голи същности стърчат.
Смърдят,
бодат очите
и се опитват да крещят.
Обвити във воала
на непоклатимото спокойствие.
Истерията е отминала.
Без болка са местоименията,
глаголите са кротки,
послушни са определенията.
Като Едем е всяко изречение.
Най-сетне ти си бог.
Владееш смисъла.
Прозрачен е светът,
безплътни - хората.
Намеренията на Всевишния
са видими.
Страсти и пристрастия,
безсилие и жлъч,
увереност и отчаяние,
помахват с опашчици
в аквариума.
Пулят се с червените си лещи.
Хилят се беззъбо.
И се правят,
че не са били.
Да.
Ти си бил.
Преминал си през тях
като под душ.
Дъжд от думи.
Порой от мисли.
Вихрушка от подтекстове
и скрити смисли.
Лавина от надежди
за разбиране.
Стоиш гол.
И сух.
Кипи каналът.
Пяната е бяла.
Пяната искри.
Щастлив си ти -
не всекиму се пада
такава чистота.
Сега се успокой.
Сред свещи и кордели
изпей на всички думи упокой.
После ги вдъхни.
Като хашиш.
Дълбоко.
По-дълбоко.
Думите си ти.
И ти си само думи.
Дим.

* * *

Приеми.
Все по-усърдно ще се трудиш в съня си,
отколкото наяве.
Изграждаш непрестанно
нещо там.
Започваш,
продължаваш в следващия сън.
Доволен си.
Събуждането е като ракия
след труда.
Беритба.
Не си рушил
Градил си..
Нима не се наизгради?
Когато правеше това наистина,
в съня ти имаше разруха.
Нощта ти беше битка.
Сънуваше баща си гол.
Приятелите бяха с гнусни маски.
И всеки отмъщаваше на всеки.
Днес ги няма -
баща ти,
нито пък приятелите.
Изграждането е приключило.
Минават дни като шишета -
празни и еднакви.
Паяците не ловят мухи.
Сами се омотават
и размотават,
за да им мине времето.
Без мисли са емоциите
и без емоции е мисълта.
В съня ти зацари примирие.
Хармонията ли се възцари?
Смиряването между сън и яве
не е ли крайна цел на битието?

* * *

Приеми.
Пикасо е мъртъв.
Салвадор Дали е ням.
Най-страшното за тях.
Светът е мъртъв.
И онемял.
(Но според тях.)
Не се ли изтощи
да рухва този свят?
Божества и червеи
се надпреварват
в смяната на роли.
Но пак и пак...
Пълзи с криле!
Лети с хриле!
Дишай емфиземно!
Мърдай пипалца!
И пак, и пак.
Иконостасът е поставка
за икони.
Свещта е восък.
Камбаните подпяват песни,
галещи ухото.
Бог мълчи.
Кумири няма.
От пръст е Пикасо.
И Салвадор е пръст.
Покой лежи над тях.
(Душите им беснеят.)
А ти се взри в дъгата.
Разбра ли чудото й?
Опитай се да проумееш,
без да се провираш.
Не искай да си всичко
и навсякъде.
Пожелай си Нищо.
После го вкуси,
за да усетиш на Нещото вкуса.
В мравките се взри
и потърси в мравуняка подслон.
Проучи алхимията
на меда.
На мишката сипи трошици
и виж й розовите лапки.
Зарадвай се на жабите
на сватбения танц.
Очаквай на гъсеницата полета.
Пей с щъркела
без глас.
И се заслушай в говора
на рибите.
Стига крясък.

* * *

Приеми.
Пред теб,
край теб,
навсякъде
е сцена.
И мъничкият свят,
и всеобхватният.
Вселената е сцена.
Блажен е,
който е във ролята на зрител.
Дали си в ложата,
на партера
или в балкона,
е все едно.
Дистанцията е спасение.
Бог нямаше да сътвори света,
ако не спазваше дистаниця.
Това сега -
пред теб,
край теб,
навсякъде -
е гледка за божествени.
У всеки дреме божеството.
Не ти си авторът,
но колко сладост
в съзерцанието!
И колко творчество
в мълчанието!
Не говори.
Не нарушавай покоя
на глъчката и суетнята.
Не им променяй ролите,
не режисирай.
На режисура има право
само Авторът.
Нека се разнищва действието
без логика
и видим смисъл.
Нека доброто
да е бременно
със зло,
а злото да е изход.
Нелепото да е красиво
и красотата - пошлост.
Баналното да бъде откровение,
а изповед, изригнала със кръв,
да дрънка като празна тенекия.
Без плач да бъдат истинските сълзи.
Смехът да е през зъби.
На старостта да се присмиват.
Да вярват в лудия.
От пияния да не се боят.
И на младостта да слагат крак.
Да няма сиво,
нито цвят.
Да бъде черно всяко благородство
и черна всяка завист.
Героите да са палячовци.
Плешива да е Магдалена.
От Неговата кръв да се плодят търгаши
и с фарисеи да е пълен храмът.
В молитвите да има злъч и злоба,
не упование.
С ненавист да е пълна обичта,
Обсебване да бъдат ласките.
Това е сцена.
Над всичко постави съмнението
и отговора не търси.
Ще се докоснеш може би
до същността:
че същност няма.

....................................

Не е твой вече твоят дом
и навиците имат давност,
един от милиардите си само,
а влакът е еднопосочен..

© Боян Обретенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2008, № 11 (108)