ПОЕМА ЗА КУЧЕ. ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ

web

Тя не помни
вчера,
не разбира
утре,
знае само
днес.
Тя е Сара.
Куче.
Една памет,
един нюх
и една кръв
достигат,
за да бъдеш куче.
Колко трябват,
за да си човек?

*

Татко!
Върху ледена планина
ли се родих,
та беше всичко
така бяло,
пусто
и свирепо?
Бяха блеснали житата,
но нямаше
и капка топъл дъжд.
Свят без светлини,
светци
и светила.
Безлюдие.
Със себе си
трябваше
да го заселя.
До себе си да стигна,
започнах
от връвта -
от първата…
На тази връв
дължи се всичко:
ума
и паметта,
нрава,
наклонностите
и таланта
(доколкото го има всеки).
В тази връв
са майка ми,
баща ми,
баба ми Стефанка
и баба ми Невянка,
достопочтеният Григор Попов,
чест имал да ми бъде дядо
(по неговите думи).
И още няколко десетки,
завързани за нея.
От тази връв
не ще се отърва.
Спасително въже ли е
или е клуп?

*

"Нек се ража,
нек се ража..." -
пееха навремето
по Коледа
във Банско.
Що се роди?
Унищожението е
повече от рождествата.
За рождението трябва време,
унищожаването трае миг.
В Александрия книгите горят
като в кюмбе съчки.
На Брунелески куполът
е без подпори -
куха е цяла Флоренция.
Под "Тайната вечеря"
на да Винчи
са връзвани
на Наполеон конете.
Тази страст е сладка.
Унищожаването е хашиш.
"Светлина,
повече светлина" -
изрекъл бил Гьоте
в предсмъртния си час.
Това ли е казал?
Това ли е мислил?
Или било му е тъмно?
Искал
още една свещ?
А може би
е било студено?
Топлина,
повече топлина.

*

Повтарям безумно,
повтарям нелепо,
безкрай,
своето име
и своята фамилия.
Докато загубят
смисъл.
Вглеждам се
в огледалото
втренчено,
упорито,
два часа
и половина.
Докато загубя
образ.
Кой съм?
На себе си човек се научава
най-бавно и най-трудно.
На себе си човек се наслаждава
най-евтино и лесно.
От себе си се опиянява,
без да се познава.
И сам се разминава.
Догонва се
или се изпреварва.
Прашасва на тавана,
гние в мазето,
пъчи се
пред парадния вход,
позира
под портрета си,
гърчи се
в кръчмата,
крещи
от трибуната,
играе
на сцената
на любовта,
омразата
или равнодушието.
Но къде е,
къде е,
къде е наистина?

*

Кучето слуша,
Кучето изпълнява.
И разбира.
Може би го иска.
Защото го може
или защото няма избор?
Избор е,
когато можеш.
Моженето -
уви -
не дава избор.
Окова е моженето.
Тежък камък
като на онзи,
дето го търкалял
нагоре
надолу
и пак обратно.
Търкалял,
защото го е можел.
В състояние е бил
да го понесе.
Защо не накараха
примерно
Хефест
да се занимава
с този камък?
Обречена е Сара.
Обречена да слуша,
обречена да изпълнява.
Да разбира.
И да й бъде добре.
Подмина ме,
ти, Боже,
в своите назначения!
Не ми даде
да ми бъде
добре
от всичко това.
Дори и камъка Сизифов
не ми даде,
да не говорим
за наковалнята
на Хефест.
Само можене:
без послушание,
без вслушване,
без изпълнение,
без изпълнителност.
Без никакво разбиране.

*

Бог искам,
Бог.

*

Омесиха се,
вчера
днес
със утре.
И като куче
сега клеча
пред портите
на Невидимия,
Незнайния,
Непостижимия.
"Твой ли съм?"
Или само
на баба си Стефанка,
Невянка
и т.н.
Искам да зная
онези искри,
онези огньове
и пожари
и сегашното блато
кому ги дължа.
Искам да съм наясно,
тъй както е Сара.
(Впрочем прибрана, приютена и осиновена от кофата при пицария "Дон Вито",
поради което й става още по-ясно цялото положение -
нейно, наше, на съществованието и на света въобще).
Но ти си ням.
Ще бъда ням и аз -
тъй както оглушах.

© Боян Обретенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.12.2009, № 12 (121)