ПЪТ С ЖЪЛТИ ПАВЕТА

Александър Шпатов

web

- А тук е застрелян слон - посочва гидът някъде пред Университета, после обръща ръка към градинката с паметника и заразказва на групата как там била Зоологическата, как софийските копелета от 69-а успели да влязат вътре и да пуснат животните от клетките, как полицаите толкова се изплашили от слоницата и от слуховете около Пражката пролет, че веднага почнали да стрелят, въпреки че пазачите вече били дошли, как отново по повод на чехите никой не обелил и думичка по вестниците и как накрая всички копелета ги тръшнали в ловешкия Слънчев бряг, който бил точно обратното на несебърския, а животните набутали на друго, далеч от центъра място, в подобаващи за целта бетонни клетки, които най-добре да отговарят на времето.

Не си струваше да преразказва Уикипедия, а и едва ли някой от групата щеше да запомни през коя година е построен парламентът, кой е бил архитектът и че всъщност се казва Народно събрание, а не парламент. Именно затова всеки път добавя по нещо от себе си, а когато е на кеф и има готина група като днешната - вкарва направо цели истории и съвсем нови забележителности, за които никой тук не е и подозирал.

Ето, сега са пред Александър Невски и гидът се сеща как, когато решили да позлатяват кубетата, се оказало, че злато няма, все пак страната се готвела за Балканските войни и всички средства отивали за това. Но софиянци се организирали, трима зъболекари се наредили на стълбите пред недовършения храм и само за четири недели извадили с клещи и тамян над десет хиляди златни зъба от устите на иначе стиснатите миряни, някои от които идвали специално чак от Русе и Търново, толкова много искали църквата да стане. 

Но бомбардировките няма как да си ги измисля, само сочи англичаните и американците в групата за назидание, а за успокоение на малкото момиченце с жълтото яке, което веднага се разсърдва на майка си, сякаш тя лично е виновна, разказва и за чудото, което спасило Света София, след като една бомба паднала през покрива, ударила се в древните мозайки, но само отскочила, изтъркаляла се до олтара и така и не се взривила. После обяснява на всички, че именно заради базиликата градът ни се нарича както се нарича, че това е Божията премъдост, София значи мъдрост, оттам идвало и философия, ако не знаят и че именно заради Светата Божия Премъдрост по-точно е градът да се казва Света София както Сан Франциско, Сао Пауло или Санкт Петербург, например.

После тръгват към Военния клуб и докато вървят покрай старите турски казарми, им разказва как въстаниците подпалили целия град, за да отмъстят за Левски, и как именно заради Априлското въстание няма нито една стара къща в центъра, а когато стигат до жълтите павета, събира всички, сочи една вдлъбнатина в пътя и обяснява, че именно тук гръмнали мерцедеса на един от най-големите и подмолни бизнесмени на Прехода, защото колкото и джипове да го пазели, задръстването си е задръстване и няма как да избягаш, да го имат предвид, ако някой от тях е от мафията или има брониран мерцедес. Шегата е задължителна и сигурно може да продължи и още, ако не е онова момиченце с жълтото яке, което отново дърпа майка си и също сочи към жълтите павета. 

- What is it, sweety? - гидът прекъсва поредната си история, но момиченцето си е срамежливо и вместо на него отговаря на майка си.

- Mummy, the Yellow Brick Road!

- Разбира се, че е път с жълти павета, миличка, какво да е друго? - отговоря сухо майка й и леко притеснено изглежда внезапно въодушевилия се гид, който на секундата скача и казва на момиченцето, че ще й покаже нещо наистина специално, другите ако искат да идват.

Пътят с жълтите павета, как не се беше сетил по-рано! Пътят от Вълшебника от Оз, древният via Diagonalis от Рим до Константинопол, по който Дороти вървеше, за да стигне в Изумрудения град. Каква история само!

Почти тичайки, гидът ги повежда напред и въобще не обръща внимание на Руската църква, въпреки че групата е готова да изснима отпред поне гигабайт и половина. Само минават покрай мястото на мавзолея с мумията, така и неуспяла да изгори, когато искали да я кремират, покрай двореца, в чиято градина са двете древни могили на Сердика, покрай банката, чийто трезор изкопали точно върху подземна река и затова златото едва ли не плувало вътре, и след минута вече са в подлеза при президентството, където гидът хваща ръката на момиченцето и го завежда до самия край на жълтия път.

Естествено, от портата са останали само основите и излъсканите от хиляди крака и времена плочи, но въображението вече чертае всичко останало. Гигантските порти със златни пирони и халки в зъбите на лъвски глави, знамената, веещи се от върховете на петоъгълните кули, строгата стража зад назъбената стена и, разбира се, чудният Изумруден град, в който Дороти ще влезе, за да намери Вълшебника от Оз, който единствен ще й помогне да прелети обратно до Канзас. Значи е било истина, мамо, подскача момиченцето с жълтото яке и сочи руините, най-после се връщаме вкъщи, нали така? Майката не знае какво да отговори, а и май е позабравила какво точно се случва с Вълшебника от Оз, но както всички други от групата не вярва ни думичка на гида, съвсем ясно е, че през цялото време си измисля, то какво друго му остава в такъв скучен град. Няма как трима зъболекари да извадят толкова зъби сами, а и от взривове остават много по-сериозни следи. За тая история да не говорим, чуди се само дали всеки път пуска номера с жълтите павета, за да претупа обиколката, или му връзва само когато в групата има деца.

След още малко цялата група почва да недоволства, че толкова се бавят пред тия камъни, гидът най-после се откъсва от портата и ги повежда по стълбите нагоре. Излизат от подлеза точно когато слънцето залязва по булеварда пред тях и именно в този момент някъде откъм Люлин се завихря торнадо, което се спуска право върху им със зелената вълна на булеварда и само след минута вихрушката вече ще ги е вдигнала във въздуха, за да ги понесе из небетата на света и да върне всеки един от тях там, откъдето е дошъл.

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2015, № 5 (186)

Други публикации:
Александър Шпатов. #НаЖивоОтСофия. София, 2014.