Александър Шпатов

web

Архетипният конфликт между доброто и злото е водещ мотив, както в постройката на сюжетните елементи, така и в цялостния авторов дискурс.¹

Нямаше начин да се измъкнеш от него - Суперконтрольорът глобяваше наред. Силата на игуаната го правеше незабележим. Качваше се в превозното средство и мигновено се сливаше със средата. Веднъж в безупречен адвокатски костюм, друг път с кошничка с две малки котенца, трети път изпращащ леля си до гарата, неговото присъствие по знайните и незнайни транспортни линии не будеше съмнение и у най-наблюдателните пътници. И когато всички вече са си отдъхнали и смятат, че опасността от проверка и този път им се е разминала, Суперконтрольорът изневиделица измъква картата си и се заема с късането на билетчета от треперещите ръце на сгащените пътници.

Помагаше му и силата на хлебарката. Тя му даваше способността да щъка из цялата мрежа на градския транспорт, да стига до възможно най-затънтените спирки и да се появява след минути на Плиска или Попа. Още повече, Суперконтрольорът можеше да се промъква даже и в най-претъпканите сутрешни рейсове, използвайки всеки свободен милиметър, за да се провре. Силата на хлебарката също така му даваше невиждана издръжливост. Не можеха да го притеснят нито пустинният задух лете, нито арктическият студ зиме, да не говорим, че всеки ден той тръгваше да изпълнява задълженията си още с първите трамваи в 5:15 сутринта и изобщо не се изморяваше дори и когато вечер, някъде към 23:55, приключваше с проверките нейде до депата на "Красна поляна" или "Искър".

Без силата на лъва обаче суперконтрольорът в никакъв случай не би успял да се справи толкова категорично с мисията си. Неоспоримият авторитет - ето в какво всъщност се състоеше тайната му. Когато хванеше някой нередовен пътник, той нямаше нужда да го заплашва с полиция или пък да го раздрусва за яката. Платете си глобата, ако обичате, и всичко ще бъде наред, казваше именно това и хората наистина обичаха и си плащаха. Без увъртания, без извинения, без спорове, дори и молбите на уж невинните осмокласнички не помагаха. В началото някои се опитваха да го карат постарому и да минат тънко с едно-две левчета направо в противоположния джоб. Суперконтрольорът само това и чакаше. Двайсет (20!) присъди за склоняване към подкуп само за първата седмица от работата му веднага прекратиха и тази недостойна практика.

Въобще по всичко изглеждаше, че екосистемата на обществения транспорт навлизаше в нов етап от своето еволюционно развитие. Етап на пълно изличаване на породата на нередовните от лицето на София.

Или поне така изглеждаше.

В условията на стремглаво променящата се среда на гратисчиите им трябваше доста време, за да се приспособят. Бе минала повече от година, откакто Суперконтрольорът бе наложил справедливия си ред в градския транспорт, когато в един прекрасен момент, точно готвейки се да отчете поредната партида таксувани билетчета, Суперконтрольорът мярна върху едно от тях някакво надписче. Издърпа хартийката и прочете съвсем дребничкия почерк:

Здравейте, г-н Суперконтрольор,

Моля приемете искреното ми възхищение и надменност.

Подпис: Супернередовният Супергратисчия.

Суперченето му потрепери само при мисълта, че е възможно някой нередовен пътник да е останал неовъзмезден. Таксува две лелки за обемист багаж, но параноята му, че някой постоянно му се изплъзва от проверките, вече нямаше как да го напусне. Реши да удари веднъж, но безпощадно. Именно затова си взе един ден почивка - хем да си събере мислите, хем да приспи бдителността на противника. Колкото до самият удар - със сигурност можем да кажем, че такива страховити проверки пътниците не бяха виждали никога. Програмата включваше: пълен тараш на всяко транспортно средство, заклещено в задръстванията, дори и на марширутките; blitz krieg по светофарите, на който дори и Третият райх би завидял; причакване на току-що слезлите пътници, за да се види дали случайно не са предали билетчето си на някого; двойни и тройни претърсвания за нередовности на един и същи тролей в рамките само на няколко спирки; дори и внезапни засади из мотрисите на метрото.

И всичко това - напълно, ама наистина напълно напразно.

На следващата сутрин проверките продължиха и в този дух се проточиха още няколко седмици. Със същата безпощадна решителност, но и със същата безрезултатна равносметка. Обикновените гратисчии отдавна вече бяха наплашени и всички до един вече си бяха купили целогодишни карти, но от Супергратисчията - ни следа. Точно както едно време пътуващите се притесняваха, че всеки момент отнякъде ще изникне картата на проверяващия, така сега и Суперконтрольорът изпитваше усещането, че врагът му най-вероятно е някъде наблизо, пътува си съвсем спокойно и нередовно, а той за пореден път изобщо няма да успее да го сгащи.

В крайна сметка обаче, именно суперпараноята му го изведе на правилната пътечка. Просто нямаше начин да не му направи впечатление, че в различните части на града притесненията му съществено се отличаваха по своето въздействие и настойчивост. Суперакълът му не след дълго успя да навърже нещата и в един щастлив момент излязоха наяве първите приблизителни предположения за местата, по които супергратисчията най-вероятно се придвижва. Малко по-нататък те бяха сведени до девет линии (плюс метрото), в които суперпараноята му бе най-осезаема. После всичко се сведе само до четири (вече без метрото). Накрая остана само автобус 76, а в един прекрасен ден суперакълът на суперконтрольора най-после успя по безспорен начин да установи, че обикновено супергратисчията се качва на втората спирка в Младост IV към 8:15 и стига чак до НДК взависимост от задръстванията някъде между 9:00 и 9:15. Нашият герой, съвсем сигурен в метода на суперпараноята, вече доволно потриваше ръце. Щеше да се качи съвсем накрая, най-вероятно на Графа и веднъж завинаги щеше да го разбие и да го глоби (за всички пъти, които дотук му се е изплъзвал).

И ето го вече на следващия ден точно в 9:00 в пълния си блясък и под прикритието на намачкан вчерашен вестник - стои на спирката на Графа и дебне плячката си. Суперпараноята му се засилва с всяка изминала секунда, а когато въпросният 76 се мярва в далечния край на задръстването суперакълът му направо избухва. Няма място за съмнения - този път Супергратисчията вече наистина му беше паднал в ръчичките. След няколко провлачени смени на светлините на светофара автобусът най-после отваря врати на спирката. Суперконтрольорът сгъва вестника и тръгва да се качва от първата врата.

- Ето ви билетче, ако искате - подава му спасителната хартийка един от слизащите и за по-окуражаващо добавя - много гадове се навъдиха да проверяват.

- Така ли? - искрено успява да се учучи. - Аз съм с карта, няма проблем.

Качва се, казва на шофьора да не отваря вратите, докато той не му каже, вади суперконтрольорската си карта и облича с магически жест супермърляволилавото, суперпротрито и суперизпонамачкано суперелече.

- Запазете спокойствие - казва на пътниците, докато вътре в него суперпараноята му вече просто не му дава мира. - Това е само рутинна проверка по нередовността.

И ги почва само както той си знае - лелка по лелка, студент по студент, пенсионер по пенсионер, билетче по билетче и карта по карта. Пробивайки си бавно път измежду напълно изрядните пътници обаче, изведнъж осъзнава, че е стигнал до последната врата и че му остава да провери едва още трима. Сгащва ги в ъгъла и им заявява, че сега е последният момент да си признаят и нямало да стане толкова страшно. Онези не само, че не си признават, но още повече - вадят си най-спокойно билетчетата и един след друг му ги подават с досада. Суперпараноята му обаче все още е налице, въпреки че Суперконтрольорът много добре знае, че просто няма начин някой да му се е изплъзнал. Проверява целият автобус отново, този път от задната до предната врата, но с все същия резултат - всички бяха напълно редовни... Положението с нивото на суперпараноята му, онзи абсолютно сигурен критерий, че някой в рейса е без билетче или карта, по никакъв начин не ставаше по-леко. Напротив, застанал до кабината на шофьора, чувството, че Супергратисчията е някъде наблизо, бе по-силно от всякога. Огледа се и го видя - единственият човек в рейса, който бе останал непроверен...

- Какви ги вършиш? - крещи след два часа извън себе си шефът му. - Какви ги вършиш? Едно момче от първата седалка е заснело простотиите ти, качило ги е в ютюб и ги е разпратило до всички телевизии...

- Ама аз...

- Никакво ама аз. Да искаш да глобяваш шофьора, че бил нередовен? Шофьора!?

- Но той наистина се возеше без билетче...

- Ще ти дам аз едно билетче на тебе! Какво да им кажа сега на журналистите? Тъкмо и компютърна игра мислихме да правим, БНТ сериал искаше да снима, "Карти и билети" щеше да се казва, елечета за сувенири тъкмо поръчах да направят да ги продаваме на туристите, а сега с твоите простотии - всичко отиде...

- Но Супергратисчията... - за последно се опитва да се защити контрольора.

Супергратисчията също никога повече не се качи.

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2016, № 6 (199)