Дял II. Писана словесност

Б. Нова литература
2. ВРЕМЕ НА НАЦИОНАЛНИ БОРБИ

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 54. Чувството за народност, което само святкаше изпод огнивото на българското обучение, вън от училището имаше причини да се разгаря в силен пламък. Стремежът към просвета, върху която българите възлагаха всичките си надежди, се срещаше в първите си стъпки с една коварна пречка. Понеже народното образование в турската държава е предмет вероизповеден, то е оставено на грижите на духовното началство на всяко изповедание. Гръцката патриаршия в Цариград, която по султанова воля се броеше глава и на българските християни, беше длъжна да се грижи и за образованието на българите; в силата на тая длъжност тя усърдно прибираше от тях училищен данък, обаче умееше да го употребя тъй, че за сметка на българското население растеше и тържествуваше само враждебният нему елинизъм. Владиците гърци, които патриаршията пращаше по българските епархии, оправдаваха своето назначение толкова по-бляскаво, колкото повече успяваха да подържат гръцкото образование и да унищожават всякои опити да се замени то с българско. Поради това беше естествено, че българите с омраза гледаха на патриаршите пратеници между себе, с негодуване им плащаха безчетните данъци и с жал си мислеха как нямат свое "народно" духовенство на своите някога владишки тронове. С такива чувства те изстъпиха против гръцкото духовенство, чиито представители даваха доста поводи за оплакване. Единичните и местни случаи на тая борба намираха законна опора в политическите обрати, които изпитваше турската държава; постепенно те се обърнаха в широко национално движение, наречено български черковен въпрос. Но чувствата за успешна просвета при свое духовно началство не можаха да не събуждат в същото време и тъга, че тая просвета не ще бъде никога пълна и народът никога не ще бъде честит да се радва заслужено на плодовете й, ако неотменно владее над него турският фанатизъм и произвол. Тъгата за свое държавно началство винаги стигаше душата на българина, колчем той видеше, как живеят и напредват свободните народи около него и сравнеше с тях своето положение. Недостатъкът от заведения за по-високо образование у дома извождаше от 1840 г. насам все повече български ученици по чужбина: от там те донасяха познания и впечатления из политическия живот на народите, из борбите на обществото с абсолютната власт и ги правеха на свои пламенни желания, когато си завзимаха местата в редовете на народа. У нашите родолюбци зрееше мисълта за освобождение от турците, с което изведнъж се туряше край на пречките за уредба на живота ни според исканията на равенството и свободата. Докад се водеше вътре в държавата систематична борба за черковна свобода, български синове извън държавата залягаха да изкарват постъпки и за политическа свобода, която можеше да зависи от някоя дипломатическа заплетня. Различните изкушения, които Турция допусна да се упражнят върху вътрешните българи, само за да се отклоняват от избрания път и да се протака до неизвестност разрешението на черковния въпрос, отхраниха у вънкашните българи окончателно убеждение, че ако иска българският народ да живее човешки, той трябва с оръжие да свали от шията си позорното турско иго. Така редом с борбата за национално духовенство се роди у нас борба за национално правителство.

В служба на тия национални борби тръгна и българската книжнина. Малкият брой лица, подготвени за полезна дейност, като се вдаде в борбите, посвети своите способности главно на произведения, които подържаха тия борби и доказваха тяхната правота и необходимост. Просвещението вървеше по дадената нему изначало посока и си набавяше потребните книги, повечето от други езици. От време на време се вестяваха издания за педагогична поука, за практична потреба и за поетична забава; научната работа нямаше привлекателност и поклонници. Всички видове книжнина заместваха за обществото вестниците, които обсъждаха политическите събития, донасяха местни и домашни съобщения, особено нагодени да дразнят самолюбието, поместваха всякакви статии, дето и се упражняваха млади автори и печатаха бедни оригинални стихове и преводи. Българските вестници през това време и периодичните списания до тях изобразяват истинската работилня на българския дух; те бяха явните водачи в националните борби, които се оглеждат в съдържанието им с всичките си перипетии. Извън Турция вестниците, списанията и други национално-политически издания развиваха мисли и кроежи за премахване на робството, а вътре в Турция те против съвестта си ласкаеха отеческата мъдрост на султана, за да могат да се отърват от гърците. Първите бяха забранени в Турция, и твърде късно и с голям риск се прокарваха някога тайно, за да пораздвижат малко инак душата на читателя роб; а вторите бяха вардени от такава цензура, че за великата истина, която им тежеше на сърцето, трябваше да избират хиляди заобикалки, за да избягват от туня пропаст. Това имаше за българите много лоши сетници, защото дейците от вътре и от вън не можаха да се разбират направо и често си подмятаха ненужни подозрения, от което чувствително страдаше общото дело.

§ 55. Черковният въпрос имаше свои предвестници вече след Одринския мир (1829), когато султан Махмуд ІІ готвеше някоп подобрения за положението на християнската "рая"; но като формално искане на българите той се захвана тепърва въз основа на прогласения в 1839 г. на Гюлхане в Цариград хат-и-шериф от султан Абдул Меджид. В тоя държавен акт се предвиждаха много реформи, които мереха да оздравят на населението обществена безопасност и да изравнят политически християните с турците; за вероизповедни дела той обещаваше на всички народности еднаква свобода да ги уреждат и упражняват по своя съвест, и закони. Родолюбиви българи от Букурещ веднага наредиха да се издаде "Превод на царскiат хатiшериф" (Букурещ, 1839) и да се пръсне даром между техните съотечественици; още едип превод се обнародва в 1841 г. (Букурещ) под редакцията на Неофит Рилски, който от възхищение бе написал и ода на султана реформатор (вж. стр. 175)¹. Народният дух се ободри повсъде и наскоро се зачуха накипели народни желания. Отколешните проповеди на Неофит Бозвели да залегнем от все сърце да се отърсим от душевната слепота, в която безбожно са ни тикнали гърци и гъркомани, се възви сега рязко против гръцките владици в България. Тоя опитен учител и смел агитатор познаваше като архимандрит изтънко грабежите, злоупотребленията, козните и безчестието, които срамно и богохулно кичиха негодниците, подържани от цариградския патриарх за елинизъм в българските епархии; той ги е изобразил с неизмерни бои и сенки в диалозите на своята "Мати Болгария"; по негов съвет българите взеха да подават право на султана жалби против ония владици, които не бяха вече за търпене. Търновци поискаха да се махне техният Неофит, когото е подигравал в памфлети Славейков, и да се замести с Неофит Бозвели. Обаче Високата Порта не беше прогласила хатишерифа за да бъде принудена да го изпълнява, а "великата христова черква" в Цариград не си правеше угризения на съвестта, ако наклевети християнското стадо в грозни замисли против държавата. Действията на Неофит Бозвели, който бе си избрал за център турската столица, заплашваха патриаршията, и тя извади от правителството заповед да го затворят. От заточение в Хилендарския манастир Неофит писа в 1842 г. до свои приятели да се застъпят за него, който се е трудил едничко за доброто на народа. През 1845 г. той се върна освободен пак в Цариград, и тук намери още един самоотвержен другар в лицето на Иларион Стоянов Михайловски (* 1810 в Елена, † 1875), монах Хилендарски, който е следвал в Атинския университет и в богословското училище на Куру-чешме в Цариград. Българите от столицата, заселени там като търговци или събрани като занаятчии от всички краища на своето отечество, с правата си на различни еснафи дадоха на Неофит и Иларион пълномощия да се представят от тяхно име пред везира и патриарха по религиозни дела.

Двамата "народни представители" Неофит и Иларион поднесоха същата 1845 г. обширна и подкрепена с доводи просба да се признаят на българите необходими правдини в черковната управа: понеже патриаршията не скланя да се определи на владиците плата, но настоява да се събира произволната владичнина, защото имало да се изплаща един "народен" или "придворен" дълг от 7.000.000 гроша, употребени за училища, болници и др., тогава нека обясни подробно, отде е произлязъл тоя дълг и за коя именно епархия колко е похарчено, та ако излезе всичко вярно, всяка от епархиите да си плати своето и да няма вече право никой да прави дългове на тяхна сметка; според апостолските наредби народът да си избира сам архиереите, които да познават езика му, и да им плаща определени срочни и требни възнаграждения; в патриаршия синод да заседават троица духовни членове българи, а за посредници между народа и правителството по народно-изповедни дела да се намират в Цариград четворица светски представители. Освен това Иларион изложи пред везира значението на българските искания за вътрешния мир на държавата, като заключаваше, че трябва да се позволи на българите да имат своя черква в Цариград, свой вестник и да се образоват в домашни училища, а не в странство. По патриарше настояване Портата отговори със заточение на "българските представители": във влажна тъмница на Атон се помина Неофит в 1848 г., а Иларион биде освободен в 1849 г. поради огромното недоволство на българите и ходатайствата на високи лица. Тогава се разреши да се основе в Цариград българска черква: съветникът на Османската империя, Самоски княз Стефан Богориди (* 1770 в Котел, † 1859 в Цариград), внук на Софроний Врачански, подари своя собствен дом, който се освети за параклис в името на св. Стефан; Созагатополският владика извърши архиерейската служба на славянски език, а Неофит Рилски от богословското училище на Халки каза слово. На патриаршията се заповяда да свика събор, за да изработи нов устав за черковна управа. Докад хитруваше тя с комисии, доклади и окръжни послания без край, българското население по провинциите следеше с напрежение дейността на еснафите си в столицата и се повдигаше буйно да ги подкрепя. В Пловдив, дето гърците се смятаха най-обезпечени, чорбаджи Стоян Чалъков и синовете му основаха в 1850 г. българска семинария за учители и свещеници. По гръцките вестници гърмяха статии, че българският език не е достоен да бъде орган за наука, а българското учение е чисто политическа пропаганда. Учителят на семинарията Геров посрещна тия хули с достоен отговор "Няколко мысли за блъгарскый язык и за образованiе-то у блъгарыты" в "Цариградски вестник" и отделно, 1852; за вразумяване на гърците архимандрит Натанаил (= Н. Богдан) написа " Прiятелское писмо от блъгарина к грьку", Прага, 1852. При такъв разгар на свадите ни застигна обявението на Кримската война в 1853 г. Понеже нейният повод беше да се извоюват в областите на Турция за източните християни равни права, с каквито се ползуваха западните, още преди да се сключи тя с Парижкия трактат в 1856 г. султанът подписа нов държавен акт, хат-и-хумаюн, в който още веднъж уверяваше да изпълни обещанията на хатишерифа. Българите добиха нова опора за просби; различните градове почнаха да упълномощават свои съотечественици в Цариград да действуват в тяхно име по черковните им работи; Пловдив, Търново, Силистра, София, Скопие, Одрин изгониха патриаршите владици; правителството предписа на патриарха в 1857 г. да свика по дадена инструкция нов смесен събор от столични и епархиални представители, та да се изработи исканият и по-преди черковен устав. Течението на работите налягаше силно да се образува в Цариград един български духовен център: тамошните първенци съставиха в 1857 г. "Община на българската книжнина"; тя основа свой орган "Блъгарски книжници" (вж. стр. 182)², които се почнаха в 1858 г. под редакцията на Димитър Мутев, доктор на философията и магистър на свободните изкуства от Берлинския университет (* ок. 1812 в Калофер, † 1864 в Болград, погребан в черквата "Св. Митрофан"). С подкрепата на Стефан Богориди се издействува в 1858 да се ръкоположи Иларион, който от 1849 г. се намираше в Цариград като епитроп на светогорския български манастир, в архиерейски чин със званието Макариополски, за да бъде управител на българската черква, и се доби ферман за съграждане голям храм вместо незавидния параклис. Обаче инструкцията на правителството за събора, отворен в 1858 г., и държането на гръцкото болшинство в тоя подирния подбиваха съвсем българските искания. Среди крайно раздражение една част от българите прегърна през 1859 г. вабливата идея за уния с римската черква, защото под главенството на папата нам се обещаваха всички правдини, които упорито отказваха гърците, а свръх това и политическо покровителство на мощния тогава Наполеон IIІ; водач на папищашите се обяви Драган Цанков (* 1828 в Свищов), който е бивал в едно киевско духовно училище; с помощта на лазаристите, които възпитаваха и българчета в католишкото си училище на Бебек, той майсторски редактираше униатския орган, вестник "Българiя". По неговите проповеди на 12 юли 1859 г. българите от Кукуш първи заявиха, че признават Пий IX за наместник христов и свои духовен отец, и поискаха от него народен епископ. Между кукушани действуваше вече от 1858 г. за народен език в училището и славянско богослужение в черквата Димитър Миладинов (* 1810 в Охрид), един от събирачите на известната сбирка песни (вж. стр. 9)³, който от гръцка напаст, а казват и отрова, загина в тъмница в Цариград на 1862 г.; сега целият Кукуш не приемаше за свой Полянински епископ грък, а патриаршията не му даваше българин. Известието за кукушката уния произведе смущение както между българите, така и между гърците. Патриархът натовари Иларион Макариополски да отвърне кукушани от опасната им постъпка и посвети за Полянински епископ искания от тях Партений Зографски, възпитаник на Московската духовна академия. Зарад славянско богослужение и български владици станаха вълнения и боеве, в Пловдив, Охрид, Самоков и Шумен. Напокон в началото на 1860 г. сключи своите заседания и съборът, из който тримата български представители излязоха с протести. При сключването гръцкият мирски представител д-р Каратеодори каза реч, че преданията на черквата не признават "българско" духовенство и българският език не е в състояние да даде на човека образование; на тая пръсната печатно реч отвърна с "Отговор" (Цариград, 1860) от името на търновския представител Н. Минчоолу юристът от Парижкия факултет Гаврил Кръстьович (* 1820 в Котел), чиновник по правосъдието в Цариград, през 1859 г. редактор на "Български книжици"; а по повод на решенията на събора излязоха други две брошури: "Българите и високото гръцко духовенство" от Цариградските българи и "Бьлгарскы за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна в Цариград черква" от Г. Раковски. Досега усилията на българите бяха да се постигне справедлив мир с гърците под една черковна управа; но след всичко станало те съзряха, че въпросът ще се свърши само ако се отделят съвсем от Цариградската патриаршия. На великден, 3 април 1860 г., Иларион Макариополски биде принуден от събраните черковници да завърши службата в българската черква по формите на независим архиерей и с това тържествено се прогласи раздялата на българските православни християни от гръцките.

Великденската постъпка на българите освети положението ни като отделна народност в държавата. Патриарх Кирил си даде оставката. Изпърво и правителството, и патриархът искаха да тълкуват извършеното като лично вдигане глава на един подчинен епископ, но истината не закъсня да им се представи като движение народно. Над Иларион и над бившия Велешки Авксенти († 1867), който се придружи към него в Цариград, бе произнесена от патриарха осъда и лишение от право да свещенствуват. Общата бъркотия насърчи десетина съмишленици на Цанков да преминат в униатско изповедание; актът за това се подписа пред папския викар Брунони на 18 декември 1860 г. и се поднесе на Портата, а през април на 1861 г. папата ръкоположи игумена на Соколския манастир при Габрово Йосиф за "архиепископ и апостолски наместник на "съединените" българи". Привържениците на народната черква се обърнаха за съдействие към "евангелския съюз", чиято задача е да защищава свободата на съвестта. Новият патриарх Йоаким покани българите да му формулуват писмено своите искания: те ги предложиха в седем точки, а той им даде "петнайсет обещания", двама владици българи в Шумен и в Пловдив и заповед да се заточат надалеч Иларион и Авксенти, подир които отиде и гъркът Паисий Пловдивски, понеже бе взел българска страна. В Търново и в Габрово изрекоха при черковна служба анатема над патриарха. Правителството даваше да се разбере, че предпочита свободна българска черква униатска, или всякаква друга, само не православна. Цариградските българи решиха да свикат от всички български окръзи представители, за да се съгласят за по-нататъшни действия. В това време, на 6 юни 1861, Петко Славейков уговори Йосиф Соколски да избяга в Русия; повечето униати, - между тях и йеродякон Йосиф, сир. Тодор Икономов в (* ок. 1835 в Жеравна, † 1892 в Шумен), - се върнаха пак в православието. На 16 юли представителите подадоха на везира проект от осем точки, дето не се споменува "независима българска йерархия"; но се обезпечава такава. Над тия осем точки, за които българите настояваха или да се приемат, или да се установи вече българска независима черква, безуспешно се изхаби изкуството още на 4 комисии, 3 събора, 6 проекта и 2 патриарха. Размирицата, що владееше от това в държавата, задаваше на Турция страхове, особено пред вид на облаците, що се завиваха отвън. На 28 февруари вечерта в 1870 г. великият везир Али паша събра при себе гръцките и българските представители и прочете султански ферман от 11 точки, с който създава отделна българска област под име български екзархат без всяка посредствена или непосредствена намеса на патриарха: по 10 точка в екзархата влизат всички епархии, населени с българи, па могат да се присъединяват и ония, на които поне две трети от населението пожелае това. До избора на български екзарх се минаха още две години, станаха много гръцки протести и падна един патриарх. Портата бе заличила от списъка на кандидатите за екзарх Иларион Макариополски, който бе освободен от заточение в 1864 г.; на 16 февруари 1872 г. биде избран Антим Видински, възпитаник на богословските заведения в Халки и в Москва (1816 в Лозенград, † 1889 във Видин). "Великият местен събор" в Цариград на 16 септември 1872 г. осъди българското дело като филетизъм и ни прогласи схизматици, за което после безвъзвратно се каеше.

§ 56. Периодичният печат, който ръководеше националните борби и доставяше на обществото главното четиво, наброи през времето от 1858 до 1877 г. под особени имена 70 издания; от тях са 43 само политически и сатирически, а 37 духовни, педагогически, стопански и книжовно-научни. От изданията, що участвуваха пряко в борбите, 20 излизаха вътре в Турция, току-речи без изятие в Цариград, и 23 вън от Турция, в Белград, Букурещ, Браила, Гюргево и Болград. По борбата за черковни правдини първи се отличиха със защита на становището за целокупност на българите в православната вяра "Български книжици"; техният редактор през 1860 и 1861 г. Тодор С. Бурмов (* 1834 в Габровско), магистър от Киевската духовна академия, се бореше против униатските походи на "България"; против същите воюваше от Белград "Дунавски лебед" на Г. Раковски; тоя вестник печаташе и на френски език статии за положението и стремежите на българите.

Раковски (от котленското село Раково, 1818, † 1867 в Букурещ) е първоучител на борците за политическа свобода. На разноски на Стефан Богориди той свърши в 1838 г. гимназия в Атина и следва две години по правото в Париж; в 1841 г. се услови учител в едно гръцко училище в Браила. Една случка тук го научи да съчувствува и подражава на нашите хайдути: влашката полиция гърмяла върху една лодка с български доброволци, които минавали Дунава вероятно поради буната в Нишко и Пиротско; Раковски се възмутил и стрелял върху началника на полицията, за което го изгонили из Румъния. До началото на Кримската война той бе търговец при баща си и в Цариград. Като секретар на турския военен съвет във Видин бе подозрян в 1854 г. в тайни сношения с русите и закаран в затвор в Шумен, отдето го поведоха окован за Цариград; но по пътя Раковски се избави с убийство на някои от стражата, па у сестра си в Котел образува малка чета и до есента беше хайдутин в Балкана; после избяга през Влашко в Австрия. Тоя епизод от живота му ще е дал предмета на "Горски пътник" (вж. стр. 180)⁴ и повода за предсмъртното съчинение "Българските хайдути, тяхно-то начало и тяхна-та постоянна борба с турцы-те от паденiя Българiи до днешны-те времена", от което излезе само един свитък, Букурещ, 1867; а през времето, прекарано до тогава в България, Раковски ще е изпитвал и записвал ония исторични, етнографични и езикословни материали, с конто борави в сетнешните свои научни трудове. Преди да напечата "Горски пътник", чиято втора половина състои от такива ценни материали като коментар към поемата, Раковски издаде на 1856 г. в Нови Сад "Предвестник горскаго пътника": то са две статии, - първата, мисли на автора върху събитията в България през Кримската война, а втората, превод на немска пародия с карикатури за цивилизоването на турчина. Поради грозните разкрития, които правеше "Българска Дневница" (вж. стр. 182)⁵ в управата на турците, правителството поиска от Австрия да спре вестника и да предаде редактора; Раковски избяга в Одеса, дето го отредиха за наставник на българските възпитаници от Ришелевската гимназия. Тук излезе в 1859 г. неговият "Показалец" (вж. стр. 9)⁶. Българските работи мамеха безпокойния и необикновен мъж по-близо към Дунава: в 1860 г. той захвана в Белград "Дунавски лебед", па издаде и две исторически разсъждения: в "Няколко речи о Асеню первому, великому царю бьлгарскому и сынуму Асеню второму" обнародва важни наши исторически записи и образи на стари монети, а в "Кратко разсъденiе върху тьмныя и лжовныя начяла, на коих е основана стара повестност всях европейских народов" се стреми да докаже, че славата на елинското племе е достояние на други народи, що са живели на Балканския полуостров преди него, и етимологията на гръцкия език трябва да се дири в българския народен и писмен език. През 1862 г. турският гарнизон от Белградската крепост отвори огън срещу града; Сърбия се вдигна на оръжие; Раковски побърза да се възползува от това и от вълненията в България, за да повдигне в своето отечество въстание: над Габрово бяха се събрали хайдушки чети под войводата Панайот Хитов (* 1830 в Сливен), а Раковски образуваше в Белград български легион. След 3 месеца Сърбия и Турция се спогодиха, обещанията към Раковски изветряха и той напусна сръбската столица, та се настани в Букурещ, за да предприема от там действия, каквито можаха да изискват събитията. В 1854 г. издава вестник "Бъдещност" и написа по български и влашки "Българскый вероизповеден въпрос с фанариотите и големая мечтайна идея панелиннзма" (Букурещ); в 1865 г. предприе повременно списание "Българска старина", от което излезе само първа книга; в нея се излагат по-обширно основите на фантастичната теория на страстния родолюбив издирвач, че старите пелазги, от които си водят потеклото елините, са славяни, именно българи, и са първи прями изселенци от Индия, както се види от близкото родство на българския език със санскритския. Вълненията във Влашко пак отклониха Раковски от книжовното поле: подир свалянето на княза Куза в 1866 имаше опасност да навлязат турски войски; като се готвеха власите за отпор, Раковски подклаждаше в България въстание и събираше доброволци, но скоро трябваше да бяга от румънското правителство заедно с Хитов в Русия. Работите се уталожиха, Раковски пак се върна в Букурещ и се залови да организува "таен български централен комитет", който самостоятелно да подготви народа за всеобщо и правилно въстание, понеже опитите със Сърбия и Румъния докарваха полза само тям, а нам вредяха. Среди тия приготвяния го застигна близката смърт. От Букурещ костите му бидоха пренесени в 1885 г. в София. Твърди се, че името на Раковски било "Сава"; но всичко, що е излязло из негова ръка, е подписвано неизменно с "Г. С. Раковскiй". Негови роднини издадоха след смъртта му още две съчинения: "Ключ българскаго языка", Одеса, 1880, дето цялото развитие на езика ни се свожда към един звук "ъ", и "Изтупленный дьрвиш", Пловдив, 1884, дето един дервиш предава на френците задгробния разговор на султан Махмуд с неговите министри за следствията от предприетите реформи в турската държава.

"Дунавски лебед" с недоволство посрещна осемте точки, по които българските представители пак отиваха да се спогаждат с гръцкия патриарх. "Турцiя" (1862, Цариград) на Никола Генович (* 1835 в Свищов) съветваше доверие в правителството; сатирическата "Гайда" (1863, Цариград) на Славейков, комуто за статията "Нова година, нов поп" в "Българiя" от 1859 г. бяха взели подпис да не пише вече нищо, солено подиграваше смешните и порочни страсти на обществото и особено на духовниците и чорбаджиите; срещу това "Съветник" (1863, Цариград) на Никола Михайловски и после на Т. Бурмов осъждаше прибързаните и безпътни излази на "Гайда" и на "Българска Пчела" (1863, Браила) на Христо Ваклидов (* 1841, в Казанлък), която изглеждаше като продължение на "Българiя". В 1866 г. Славейков почна в Цариград своята "Македонiя", за която и противници се отзоваваха, че заслужва венец; за да преследва гърцизма между македонските българи, тя печаташе и статии на гръцки и на български с гръцки букви. Същата година се явиха в Букурещ "Народност" на И. Богоров и "Дунавска зора" на Добри Войников, за да дават посока на участието на българската емиграция в политическите движения против Турция; те клоняха към един вид съюз между народностите на Балканския полуостров. Поведен от примера на австро-маджарската спогодба революционният комитет обнародва в 1867 г. един мемоар съставен от Раковски до султан Абдул-Азис за дуализъм с Турция. Войводите не вярваха вече в нищо, освен в собствената мощ на народа, защото и последният легион, който се готвеше тогава в Белград да върви със сърбите против Турция, се разнесе с разочарование. Хаджи Димитър (* 1840 в Сливен) и Стефан Караджа (* 1844 в Тулча) решително минаха в 1868 г. Дунава от Петрушан с чета. Турското правителство обърна по-сериозно внимание върху исканията на вътрешните българи; в Цариград Ив. Найденов (* 1834 в Казанлък) взе да издава в 1869 г. "Право", а "Отечество" (Букурещ) на Пантелей Кисимов (* 1832 в Търново) се постави да ръководи емиграцията в дух на умереност и дипломация. Това бяха възгледите на "старите", с които не можаха, да се съгласят "младите". Водач на подирните стана Любен Каравелов, който тръгна по стъпките на Раковски за комитети и революция; той основа най-популярния емигрантски вестник "Свобода", от 1873 г. преименуван в "Независимост", а до него с няколко броя заяви в 1871 г. в "Дума на българските емигранти" Хр. Ботев своето първоначално мнение за народна революция в името на "славянщината" на българите. Откак се прогласи в Цариград схизмата, нашите дейци се разделиха на две партии: "бялата" или "чорбаджийска" с в. "Право" само отбиваше ударите против българската черква, а "червената" с в. "Македония" предлагаше да ги осуети, като се обяви нашата черква особена православна. През 1873 г. се уловиха някои дела и дейци на разклонените в Българско революционни комитети; правителството спря "Македония" и "Право". В 1874 г. излезе да брани българските интереси "Век" (Цариград) на Марко Балабанов (* 1837 в Клисура), а Ив. Найденов продължи "Право" под ново име "Напредък"; след година дойде "Ден" на С. Бобчев. "Независимост" спря с наранено самолюбие, че проповедите за революция не се отглашаха с очакваната сетнина; Хр. Ботев излезе да я замести със "Знаме" (Букурещ), но само за половина година. В 1876 избухна в Средна гора достопаметното априлско въстание: то окончателно подрови положението на българския екзарх Антим, вместо когото в 1876 г. се избра Ловчанският епископ Йосиф (* 1840 в Калофер), със светско име Лазар Йовчев, лиценцият по правото от Парижкия факултет. Българските вестници в Цариград престанаха. Новият и последен комитет на емигрантите в Букурещ подхвана среди новите политически обстоятелства вестник "Нова България" (1876, Гюргево); а партията на "старите" излезе със "Стара Планина" (Букурещ).

Начело на изданията, що се занимаваха с образование и възпитание, трябва пак да споменем "Български книжици", дето се обнародваха научни разсъждения от Г. Кръстович, Спиридон Палаузов (син на Никола Степанович; следвал в Мюнхен и Бон, писал повечето на руски, † 1872) и Т. Бурмов. С това издание първото българско книжовно дружество в Цариград искаше да помага за уредбата на българските училища и на българския книжовен език и правопис. Млади студенти в Москва, В. Попович, Р. Жинзифов, К. Миладинов, Л. Каравелов дадоха път на свои патриотични статии и стихове в "Братски Труд" (1860, Москва), издаван късо време на техни сиромашки средства. В 1864 г. се явиха "Духовни книжки за поученiе на всяк христианин" (Болград) на Райко И. Блъсков (* 1819 в Клисура); той издаваше от 1871 г. в Букурещ, па в Русе педагогично списание "Училище". Сатирическата "Гайда" на Славейков бе станала от втората си годишнина вестник "за наука и забавка". Много бяха разпространени поради своята евтиния и разнообразно поучно съдържание месечната "Зорница" (1865, Цариград) и седмичната "Зорница" (1876, Цариград) на Американското евангелско дружество. "Българска старина" на Раковски не правеше вече никакво впечатление, нито с филологичните блянове, нито със своеобразния старокроен език на редактора си. Учителите от Белградското централно училище (гимназия) предприеха в 1868 г. хубаво списание "Общ Труд", посветено на историята, езика, устната словесност и възпитанието на българите; излязоха само четири книжки под редакцията на Теодосий Икономов от Пражкия университет (в Свищов, † 1871 в Болград). "Летоструй или къщен календар" (1869, Виена) на Хр. Г. Данов през осем години донасяше полезно четмо за широкото българско общество и посочи за синовете на българските бащи славянските училища в Австрия. Със задачата на покойната "Община на българската книжнина" в Цариград, разширена според напреднали условия, се потруди да основе в 1869 г. в Браила с парични помощи от всички българи "Българско Книжовно Дружество" Васил Д. Стоянов (* 1841 Жеравна); а по програмата на "Общ Труд" това дружество почна да издава "Периодическо списание", дето обнародваха най-вещи тогава статии и критики В. Стоянов от Пражкия университет, Марин Дринов, професор от Харковския университет (* 1838 в Панагюрище), Васил Друмев (после епископ Климент Браницки, * 1838 в Шумен), възпитаник от Киевската духовна академия, Нешо Бончев от Панагюрище, учител в Московския лицей, и В. Попович. Основателите на "Българското читалище" в Цариград наумиха в 1870 г. да продължат пресечените на четвърта годишнина "Български книжици" и взеха да издават полумесечно списание "Читалище"; редакторите по ред М. Балабанов, Л. Йовчев, Т. Икономов от Киевската духовна академия, П. Славейков и др. употребиха похвален труд, но за времето си не достигнаха "книжиците". В притурка към четвърта годишнина от "Читалище" уреждаше Д. Цанков "Ръководител" на основното учение", драг и ценен съветник на българските учители; той пръв препоръчваше да се уведат у нас бавачници.

На детската младеж бе посветена "Пчелица" (1871, Цариград) на П. Славейков, а на женското образование "Ружица" (1871, Цариград) на същия. Вещо и популярно списван лист "Стопан" (1874, Букурещ), за земледелие и стопанство, издаваше Димитър В. Хранов от Лясковец. С него заедно състави в 1875 г. Л. Каравелов "дружество за разпространение полезни знания" в Букурещ; издание на това дружество беше - покрай няколко популярни книжки - списанието "Знание" на Каравелов. Оригиналните разкази, преводите из Марка Вовчек, стиховете, книжовните оценки и маниерният слог на това списание бяха най-бележитото дело на редактора Каравелов и на българската книжнина в последните дни на турското робство.

§ 57. Засиленото образование през времето на националните борби обуславя изобщо напредъка и достойнството на книжнината: в сравнение с миналото време значително се множат и подобряват учебните книги и помагала, съставят се и се превеждат разкази за поука и забава, свенливо се пускат в обществото някои научни трудове, бистри се книжовният език и се усъвършава правописът; поезията блазни млади мечтатели, които отчаяно се борят с едно стихийно неумение да се облажат от нея поне с усмивка, и едвам към края сполучват някои избраници да добият вход в нейните тремове. И за пластичните художества се пробужда интерес: Никола Павлович (* 1836 в Свищов, †1894 в София), син на Христаки Павлович Дупничанин, ученик на Мюнхенската академия, престъпя вече, ако и с детска още сила, от черковните "зографии" към свободни живописни композиции; той обнародва дори проект как да се устрои и подържа в България "заведенiе за живопис" Русчук, 1867.

Училища и просвещение са два предмета, които не липсват в програмата речи на не едно българско периодично издание или дружество. Букурещката "Епитропия", преименувана после в "Благодетелна дружина", и "Настоятелството на Одеските българи", основани едно след друго в навечерието на Кримската война, покрай своите политически работи помагаха и да се отварят дома училища и да се образоват в чужбина млади дейци; дружеството "Напредък" във Виена (от 1869 г.) даваше помощи за образование учителски кандидати. Българските градове се надваряха да си създават "читалища" (библиотеки) и "женски дружества" с просветителна цел. Габровското училище, което се разви в гимназия, и Пловдивската семинария "лееха" персонал за народните училища; една "даскалоливница" бе се образувала от 1849 г. и в Елена; момци из България намираха издръжка и учение и в българската гимназия в Болград, основана в 1859 г. от българите изселенци в Бесарабия. За учебните потреби се издават постепенно книги, които съставят главното вещество на книжнината. По тях личат по предимство имената на учителите-книжовници Никола Михайловски, Иван Момчилов (* 1819 в Елена, † 1869 в Горна Оряховица), който от 1866 г. имаше издателска къща в Търново, Христо Данов (* 1828 в Клисура), Йоаким Груев (* 1828 в Копривщица), Добри Войников, Тодор Шишков, Тодор Икономов, Димитър Душанов от Казанлък, д-р Васил Берон от Котел; Йосиф Ковачев от Киевската духовна академия пръв уведе звучната метода в 1864 г. в Габрово и написа "Школска педагогiя или методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи", Виена, 1873, а Димитър Благоев от същото заведение се прочу с най-добър "Буквар по нагледно гласната метода", Виена, 1874. За достъпно и полезно за всекиго четмо Данов основа "Книжица за народа" (1870, Виена), дето влязоха умело избрани преводи на J. Груев; с такава цел и сполука водеше Л. Каравелов своята "Детска библиотека" (1871, Букурещ); Андрей С. Цанов (* 1842 във Видраре) предаде на български няколко книжки "Напредък за онези, които желаят наука и успех" (1873, Виена). В това време расте с популярни издания българска протестантска книжнина.

Езикът на книжнината се освобождава от оковите на предишната "славянобългарска" теория и от година на година приема в своето съкровище все повече думи и обрати из народните говори, като произвежда и свои собствени творения. С трудовете на Славейков, на неуморния преводач Груев, на Данов, Бурмов, Михайловски и Каравелов в книжнината се завъдиха думи и развиха изрази, които прилягат безукорно към духа на българския език; обаче колкото повече образованието на младежта се отнасяше към Русия, толкова повече и книжовният език очевидно попадаше под руски влияния. Може би това съвсем неволно отдалечение дори от характера на източното наречие, на което се бе закрепила вече книжнината на българския народ, бе накарало към 1867 г. някои македонски българи да презрат народното единство и да основават особена книжнина на "по-разбрано" за себе западно наречие. За правото на македонските говори да участвуват в образуването на книжовния език се застъпяше от 1859 г. Партений Зографски в "Български книжици". У нас не бе достатъчно позната истината, че най-сроден нам по дух е сърбохърватският език, от който благотворно са се ползували Славейков и Груев. Тъкмо поради леката игра с русизми в нашата книжнина излезе Богоров с ревност, но без наука да "чисти" от езика чуждицата. Русизми тежат и над строитвата на такъв популярен разказвач, какъвто бе Каравелов. На писателите все още липсва речник, който да им предлага български думи и да ги упътва в строежа на българската реч; в "Българско-френския речник" на Богоров (Виена, 1871) има гъмжел "ковани" думи и измислени изречения, които пречат да се виждат между тях и ония, що са истински български. Формите на езика изложи в 1859 г. Йоаким Груев в "Основа за блъгарска грамматика" (Белград) по възгледите на учителя си Н. Геров; а по възгледите на Н. Михайловски изработи в 1868 г. Ив. Н. Момчилов "Грамматика за новобългарския език" (Русчук). Тия две граматики определяха правописа на отделните писатели: той имаше за обща основа правописа на старобългарските книги, за чието приложение върху новобългарския език прибягваше към контролата на руския език; ала в първата граматика се пазеше строго етимологията на думите и на формите, а във втората се правеха отстъпки на фонетиката. Геров и Михайловски са родоначалници на българо-руската правописна школа; Груев е апостол на Геров. Според градовете, отдето действуваха Груев и Михайловски като дълговременни учители, двата клона на школата им се наричат пловдивски и търновски. Един привърженик на Венелиновската руско-българска школа, от която беше и Кръстьович, именно Захари Княжески, пише в 1868 г. в "Македония", че Геров, Михайловски, Груев, Данов и др. развратили правописа и го направили "цигански"; до Неофит Рилски нашите книги се четели от всички славяни и били любопитни! Против Княжески се обажда глас "да си пишем всякой по своему". Възелът на правописния въпрос се назираше от някои лица, за които едничко мерило трябваше да дадат фактовете на един новобългарски книжовен език, ала те или се бояха от традиции, или пък се усещаха много усамотени. В 1858 г. Славейков предлага на издателя на "Български книжици" "бележки и пытанiята върху языка и слога му" и по повод на думата "да речем" бележи: "защо е тука ъ-т, или не са ни стигнали и артисали и през глава тащисали ъ-реве?" Но година след това не се решава да държи такова "естествено правописание", при всичко че в "Гайда" от 1863 г. пак бе вървял по него. Вестник "Въсток" (1865, Белград) обнародва мнение на "Васил Д. Стоянов Жеравненин" за фонетичен правопис, съгласен със звуковете на новобългарската реч; с такъв същи правопис излезе в 1870 г. в малък "Извод из българската граматика; законе-те на българскиат iезик" (Русчук) Никола Първанов (* 1837 в Ломско, † 1872 във Виена), ученик на сръбския филолог Даничич; той бе показал своето становище вече в "Бележки врьх граматиката за новобългарскыя езык от Ив. Н. Момчилова", Русчук, 1868, която оценява за по-напреднала от граматиката на Груев. "Изводът" на Първанов откри последните цели на българската правописна школа; те заплашваха твърде много толкоз-годишните навици на всички писатели, и тия съгласно си туриха на мисъл да ги игноруват; но към тях щеше без друго да поведе развитието на търновския клон от българо-руската школа. За доброто на книжнината трябваше да се вкара между писателите, разкъсани по мнения и наклонности, един приемлив за общ правопис, от който после да може без големи скокове да се мине към правописа, що се налага от самото естество на новобългарския език. С тая трудна задача се нае Марин Дринов, познат с учени исторически трудове; той сполучно я извърши в 1870 г. чрез "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, дето написа важна статия "За новобългарското азбуке". "Учението" на Дринов бе решителен удар против "учението" на Геров, който напразно се опита да закрепи своето с едно лично заострено възражение в "Читалище" под псевдонима "Мушак". Кръстьович си отволи на същото място с няколко иронии и с предложение да се разреши въпросът от комисия, съставена от редакцията на "Читалище". Между туй книжнината мълком се упътва по проекта на Дринов. Подобен на неговия правопис държеше отдавна Л. Каравелов, но у него той се води главно по изговора в родното му място Копривщица.

Историята на българите, езикът им, животът и отечеството занимаваха непрестанно ума на Раковски, който мечтаеше едничко за слава на своето племе, - слава в миналото, слава в бъдещето Чудесно изразно е характеризувал Иван Вазов научната цел и метода на тоя вездесъщ деец в творението си "Раковски": "Твоят орлов поглед виждаше навред - От българска слава останки безчет, - И в тъмна ни древност, бездънна провала, - Ти вкарваше смело вселената цяла!" Затуй всичките научни изводи на Раковски са величави образи на патриотична фантазия. От 1845 г. събира исторически материал и съставя обширна българска история Г. Кръстьович; около 1860 г. той имал написани вече три части, от най-далечното ни потекло до падането на България под византийците; първата част излезе с надслов "Jсторiя Блъгарска под имя Уннов", Цариград, 1869, та пресече пътя и на другите две, защото е сгрешена в своята Венелиновска теория, която бе отколе съборена. Неславянския произход както на хуните, така и на Волжките българи доказа у нас младият историк Дринов в съчинението "Поглед врьх происхожданье-то на блъгарскiй народ и начало-то на блъгарска-та исторiя", Виена, 1869; от него имаме още "Исторически преглед на българска-та църква от само-то й начало до днес", Виена, 1869. Дринов е следвал в Московския университет; след научни пътувания в славянските земи и в Италия той доби докторско академическо звание и стана професор в Харковския университет; издал е ценни съчинения върху историята на южните славяни на руски език. Изводите на по-новите историци е употребил Т. Шишков за пълна учебна "Исторiя на Българскыя народ", Цариград, 1873. Труд със заслуга е книгата "Географико-историко-статистическо описанiе на Татар-Пазарджишка-та кааза" от Стефан Захариев, Виена, 1870. По нашата история бидоха преведени от руски "Историческо обозрение на България" от Г. Бобриков, Букурещ, 1874, и "За славянското произхождение на дунавските Българи" от Д. Иловайски, Букурещ, 1875. Ив. Касабов състави поучителна история за "Освобожденiето на сърбите под Кара-Георгiя и Милоша Обреновича", Белград, 1860. Препирните с гърците за правото да имаме свое независимо духовно началство, извикаха доста дребни брошури и две по-големи разсъждения: "За Юстинианови права на Охридска Архiепископiя или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священноначалiе" от митрополит Натанаил Стоянович, Цариград, 1873 (препечатано из "Български книжници"), и "Исторически изследованiя за Охридската и Ипекска архiепископiи", Цариград, 1869 (превод). Явиха се презанимателни бележки (мемоари) по движенията на българите за политическа свобода: под редакцията на Л. Каравелов издаде войводата Панайот Хитов "Моето пътуване по Стара Планина и животописанието на някои български стари и нови войводи", Букурещ, 1872; А. Чернев описа "Русчушки-те тъмници или българската революция в 1867 година", Букурещ, 1876; Ф. Симидов състави две книжки "Покрита храброст, съвременни запискы за българскыте четы в Сьрбiя в 1876 г.", Гюргево, 1877. Петър В. Оджаков (* 1841 в Лясковец), юрист от Одеския университет, преведе "Упътвание за описванiе правови-те обичаи, които живеят у народа" от професора В. Богишич (Прага, 1874), за да подтикне интересът на любители към правни издиряния.

§ 58. Поезията отразява в себе напълно образователните и национални стремежи на времето. Нейните произведения са сега плод на едно желание, не просто да се отвръщат българите от елинизма, но да се отдават безусловно с любов на всичко българско, да залягат непрестанно за просвета, да мразят и гонят гърците, да се борят против ония, които държат честния работник в страх и неволя. Поводът и сюжетите се взимат из тъжни, гневни или местни рефлексии над нашето положение, из действителността, намерена в българската история, устна словесност или съвременния живот, и някога из любовта или алегорията на чужди образци; всичко е устремено към един съвет в злочестината, върху всичко е пролята жалба на огорчението; весела страст, тип на характер, постъпка на волята, в които да избие разнообразието на човешката душа, отгледана в мрежата на животните условия, се срещат като в пустиня много рядко или никога. Материалът на произведенията е изобщо от беден избор, а извършването повечето лъкатуши нестройно между части, дето липсва и правилна свръзка. Живецът на поезията, фигурата е обикновено или заместена с повлечени и наивни сентенции, или пък създадена от епитети и сравнения, с които една селска майка може да гали хрисимите деца и да хока непослушните уличари. Дълбочина на чувството, сила на увлечението, величавост на мислите са едвам далечни и предалечни познайници на тая поезия, детински бъблива или грубо стръвна. Покрай другите политически и книжовни фактори тя упражни своето влияние върху народа: тя му вдъхна страстта да презира изедника, да убива врага; тя постигна своята непосредствена цел, ала когато лучата (нишан) на страстта изчезна и народът предстана пред нов живот, душата му се оказа пак тъй гола от трайни идеали и невъзпитана в обществени добродетели, каквато бе и преди тая поезия. За добрата, ако и едностранчива тенденция на подирната не се избираха винаги форми достойни за неизменно признание. Подобно на периодичния печат и поезията е разделена на домашна и емигрантска, една от друга различни по свободата в избора на сюжета и в неговото изпълнение; емигрантската или "престъпна" поезия достига до домашните читатели скритом и бавно, ала действува по-ефективно, отколкото "легалната" домашна поезия. Поетически произведения с "легално" съдържание са внасяни и от писатели емигранти, както наопаки - и домашни дейци са пръскали "престъпни" творения без авторско име.

Писателите опитват своето поетическо творчество обикновено в лирически произведения и в тях особено държат дидактична посока. Предишните песни "за веселба и разтуха" преминават и отсам, но се размесват с нови патриотически песни, които скоро излизат отгоре. Младежта пее на улицата "Де й родът ми", а у дома си нагласява "Къде си, вярна ти любов народна?": първата е скърпена от Теодосий Икономов по чешката песен "Kde domov mûj", а втората е по-умело съставена от Добри Чинтулов по гръцки оригинал. Чинтулов е изпял песента "Стани, стани, юнак балкански, - От сън се дълбок събуди: - Срещу народа отомански - Ти българите поведи!" и други още лични по живост и патриотическо въодушевление; той ги писал като учител в Сливен и Ямбол (от 1858 г. нататък), разпространявал ги между познати в ръкопис, но никому не изповядал, че са негови. Сбирки от такива свободни и забранени "народни" песни заедно с любовни от разни автори са: "Песнопойче" от Н. Г. Белчев, Цариград, 1860, и "Цигулка" от X. Мавридов, Болград, 1869. Далеч от отечество и народ пее Райко Жинзифов (1839 може би във Велес, † 1877 в Москва) в Братски труд на сиромашките български студенти в Москва тъжни песни с баладичен характер: "Гусляр в собор" предизвиква момци и моми на клетва, да си пазят славянския род и вяра, и да пият три здравици - за братство, за жив език и за народност; "Сон" пренася автора в Преслав, дето на храмов звон се събира народът да чуе предсмъртния завет на Симеон: или ние гърците, или те нас, - инак ще дойде трети, та нас и двоицата! "Охрид" слушал никога в храма си славянско слово от Климент; ще ли му прати бог и сега славянски пастир?

Жинзифов се намирал от 1858 г. в Москва като стипендиант на славянското благотворително дружество; преди това, подготвен в Битоля от баща си, възпитаник на Атинския университет, той бил от 1855 г. учител в Прилеп и Кукуш и помощник на Димитър Миладинов. На чужбина, във влажна стая и с гладен стомах той изказва в стихове своето тегло, спомените за милата родина, жалбите за прокудени народни дейци и за изгубени приятели; в 1863 г. обнародва в Москва "Новобългарска сбирка" с преводи на староруското "Слово о полку Игорев", на старочешкия "Краледворски ръкопис", на късове из малоруския "Кобзар" на Тарас Шевченко и с няколко свои стихотворения. След университетския курс Жинзифов стана преподавател по елински език в лицея на цесаревича Николай и пишеше статии, за да осветлява руското общество по черковния въпрос. През 1870 г. слазя до Браила, дето издаде "Кървава кошуля", "приказка из съвременнийт българскiй живот". Цариградското "Читалище" препечата някои негови късове из "Братски труд" и "Новобългарска сбирка", а "Периодическото списание" даде място на стихотворението "Дунавска песня". Стихотворните трудове на Жинзифов са писани с език, набран от думи и сглобен от форми, които се срещат в говора на целия "славянобългарски" народ; то е изкуствен език на писател, който не оценил правилно досега на езика, почнат вече в българската книжнина. В Русия Жинзифов се казваше Ксенофонт вместо Райко.

"Разни стихотворения" от Д. Войников, Браила, 1868, са един вид сбирка от всички видове лирически произведения, които издателят съчинил в учителска нужда вероятно за внимателни ученици без всякакви претенции. Без дух са и разните "морални" стихове на дългогодишния Ломски учител Кръсто С. Пишурка (* 1823 във Враца, † 1873 в Лом), в неговата сбирка от поезия и проза, наречена "Куткудячка", Виена, 1871; тяхната каквина се види от самото име на сбирката и от думите на автора "Сам по сред нощ с перо в ръка - Кой седи като мен с мъка, - Мъки само да описва, - Стихове да уйдурдисва". Какво-годе признание добиха "Стихотворенията" на Петър Иванов от Стара Загора, Цариград, 1875: една балада и две-три песни от него послужиха за развлечение на младежта; той учи своите съграждани на сговор, радва се само на идиличната природа и би живял едничко за народа, но има и либе; вчерашното лесно забравя, днеска с песен се забавлява, а утрешното скромно богу остава! С изглед да надмине Иванов и всички събратя по перо и да порази света с дързост на самомнив поетан А. Франгя ови "Венец на българската муса", Виена, 1875: в своите сънища, философски разсъждения и етикетни послания той жадува за слава, която срамно се продавала на богаташи, а отбягвала от искрени поклонници. Франгя е твърдо уверен в дарбата си за поезия: "Аз не пиша, не, от някаква си нужда. Нито пак че гняв или страст ме подбужда; - Аз пиша, ей тъй на, и аз не знам защо; - Кат ми са пише грях ли има нещо?" Природата дала славею да пее, на цветето да мирише; и Франгя е тъй майка родила, - да пише! Завистливият свят може да вдига против него гонения: "кат тъпчеш тименуката, пò мирише; Колкото гониш поетът, той пò пише". За добра чест никой не е гонил Франгя. Между стихотворните приноси в "Читалище" се четат двете най-значителни песни от Славейков (вж. стр. 179)⁷ "Не пей ми се" и "Жестокостта ми се сломи", които показват как се променило някогашното безгрижно настроение на обикнатия тоя песнопоец и как той причаква отделния случай, за да улови някоя форма за течния си възглед. В "Периодическо списание" обръща върху себе внимание по величавата си концепция и художествена стройност баладата "Борът", първиче на Ивана Вазов, чието име даде всичката светлина на поезията от времето на свободния наш живот; столетният клонат и шумен "бор" над Сопотския манастир, в една нощ изкоренен от халовита буря, се разбрал от обществото като алегория за пропадането на българската държава! Според духа на тогавашните наши отношения към властта на турците бе взета за алегория и песента "Майци си" от Хр. Петков, по-сетне Ботев, в "Гайда", 1867.

Най-обилен и с посоката си най-характеристичен лирически материал се набра в изданията "Свобода", "Независимост" и "Знание", "Дума на българските емигранти" и "Знаме" и то от самите редактори на тия издания Каравелов и Ботев. Стихотворенията на Каравелов бидоха прибрани наедно и издадени едвам след смъртта му от Захарий Стоянов в първия том на "Съчинения на Любена Каравелов", Русчук, 1886-1891, стигнаха до 8 том), а стихотворенията на Ботев се издадоха в по-голяма част от него самия в "Песни и стихотворения от Хр. Ботйов и С. Стамболов", Букурещ, 1875.

§ 59. Любен Каравелов (* 1837 в Копривщица, † 1879 в Русе) и Христо Ботев (* 1847 в Калофер, †1876 на Веслец при Враца) са двата именити представителя на оная емигрантска поезия, която смело остреше чувствата за борба на роба и сиромаха против тиранина и богаташа; в нея те тълкуват възгледите за политическа свобода на българския народ, които тъй върло и безогледно проповядваха в своите страстно четени повременни издания. Каравелов наследи от Раковски последното негово убеждение, че българите трябва сами да се организуват отвътре за всеобщо повдигане, та щом се яви благоприятна минута, да си извоюват свободата със собствени мишци и жертви; според това той най-горещо залягаше да се образуват повсъде в България клонове от "Българския централен революционен комитет" в Букурещ, на който сам бе предни деец, и развиваше учение, че не " безчестните" наши първенци и чорбаджии, не "плесенясалите" учители и "продадени" вестникари, нито пък "себеугодливото" духовенство ще изведат народа из тинята на робството и позора, но само бедните, безкористни и самоотвержени чеда на нещастието, които умеят да си пазят човешката чест с нож и пушка. Тия истински българи, из които излизат възпяваните от народа "хайдути" и "бунтовници", нека бъдат готови да се озоват с огън и сеч в сърцето на Турция, когато се опълчи срещу нея отвън някой наш брат или приятелски съсед; защото самички ние с Турция не ще можем се разправи, но би трябвало да се сговорим и с другите народи на Балканския полуостров, та да съставим една "балканска федерация" и да си отнемем от общия враг всекой своето. Учението на Каравелов за надеждните сили на българския народ се споделя напълно и от Ботев; но той съвсем отхвърля мисълта за федерация между балканските народи. Ботев намира, че българският бунтовен "хъш", който ще се бори с турската тирания у нас, никога не би се сдружил с традиционно ненавистния грък, с неуместния между южните славяни румънин и с побеснелия за "умрели народни глупости" сърбин; с факлата на "свещената революция" в ръка той стига да разпали и въоръжи страдния народ против неговите угнетачи; обаче тоя народ ще се втурне в борба, не за да замени една груба власт с друга префинена, но за да осъществи оная държавна уредба, за която има вече образец в своите децентрализувани общини и която ще го свърже в свободен братски съюз с всички народи на земното кълбо. Додето се засяга в поезията на Каравелов и на Ботев първата половина от учението им, те вървят задружно; ала щом се понесе настроението към втората половина, Каравелов захваща да лъкатуши, а Ботев се изказва в най-високи тонове на огорчен поклонник на правдата и на разума. Така се отнасяха помежду си - ту като братя до гроб, ту като непримирими врагове - и през цялото свое емигрантство във Влашко тия два писателя, които оставиха след себе най-дълбоки дири в съжденията и поривите на младото поколение.

Каравелов до 18-та си година расъл и се учил все в Копривщица; тук познала и залюбила неговата впечатлителна, бодра и отзивлива душа всичко онова, което в произведенията му съставя привързаност на автора към своето отечество, уважение на народните нрави и обичаи и състрадание към човешките беди. Най-малко в пет от повестите на Каравелов мястото на действието е Копривщица; от Копривщица произтичат главно българските материали на издадената от него руска книга "Памятники народнаго быта болгар" (Москва, 1861), в която влезли доста съобщения и от българина старец архимандрит Софроний; към Копривщица се носят тъгите на "Беглеца" и "Емигрантин" Каравелов в Румъния, който в родния си край имал и мила майка, и всичко друго, само не най-скъпото за човека - свобода! През 1854 г. Каравелов изпращат за цивилизования по елински Пловдив: дядо му желаел да изучи там "божите работи" и турския език, а баща му го тъкмил да стане "тежък търговец"; но Личо не случи нито в едното, нито в другото. Гръцкият език на елинската гимназия и латинският на един маджарин павликянин скоро му обръгнали и го изленили; досадило му се и от грижите на коконата и дъщерите й в кир Янковата къща, дето бил даден да се одяла българският горянин на гръцки "човек"; Личо болестно замечтал за благословените планини на родното си място, дето волно би пасъл овци, правил сирене и стригал вълна: той би избягал из душния Пловдив, но черните очи на Янковата мизинка го отбили от тоя път. Може би тоя епизод от живота на Каравелов е послужил за подклад на любовното отношение между Никола и Ралу, щерка на гъркоманина Яковаки, в повестта му "Децата не приличат на бащите си". Докад се люшка в Пловдив между досадите и любовта, един от другарите му донася за прочит няколко руски книги, рицарски роман от XVIII в., Овидиеви "метаморфози" и др.; тогава се сключва и Кримската война. Двете тия обстоятелства и съветите на Найден Геров отвърнаха завинаги Каравелов от копнежа за мирно блаженство в България; него не можа вече да отвлече и задържи нито абаджийството в Одрин и в Цариград, нито обиколките с баща му по панаирите в цяло Българско и Босна: в половината на 1857 г. той излезе от турската столица и се упъти през Бургас, Шипка, Свищов и Букурещ за Москва, за да влезе във военно училище. Прекараните в Пловдив две години му доставиха мотивите за гръцки разврат и коварства в няколко негови повести и стихотворения с действия в Пловдив. В Москва приготовката за изпит за военното училище не понесе на Каравелов; а по него време той захващаше вече да се упражнява и кали в реалистичния и свободолюбив дух на новите руски писатели с Белински начело. Затуй Каравелов се отказа от всяко програмно учение, та се предаде на свободни занятия с историята и литературата; с тая цел се записа да слуша волно и някои лекции в университета. Обаче вижда се, че и това незадължено слушане извиквало у него неугода, понеже го докарвало някога пред съждения, противни на чувството му за справедлива отплата. Той се изповяда в стихотворението си "Брату Я. К-е-р-ву", че откак се разделил с него от Пловдив, отишъл в Русия,

Да потърса между ръжта
Чиста загария...

Не намерих. И тамо та
Професорът лъже...
За него са Тит и Август
Добри, славни мъже

А Брут, Катон и Кассии,
Са гнусна помия
Защото са заколиле
Римският бекрия...

Като се готвеше за български писател и публицист, Каравелов отделяше особени грижи и за политическите и национални въпроси за южните славяни; той се кръсти в литературното поприще с участието в "Братски труд" като сътрудник (вж. стр. 159)⁸. След споменатите по-горе "Памятники" почват да се явяват негови статии и повести в няколко видни руски списания и вестници; те бидоха събрани сетне и издадени в един том под общо и неясно име "Страницы из книги страданiй болгарскаго племени", Москва, 1878. Така минаваше Каравелов живота си и изкарваше прехраната си в Русия девет години; напокон вестите из Румъния и Сърбия за предвиждани сериозни спречквания с Турция го помамиха на 1867 г. в Белград. Тук Каравелов тясно се сдружи с либералната сръбска "омладина"; довърши изучаването на сръбския език и написа две повести из сръбския живот, в които удряше по такива струни, каквито обичаха и неговите другари, противници на официалния абсолютизъм; той лично ще да застъпя с "новите си мисли" Любомира в "Jе ли крива судбина". Убийството на сръбския княз Михаил на Топчидере в 1868 г. от партията на Александър Карагьоргевич накара и близкия с нея Каравелов да избяга през Дунав в Нови Сад; но маджарските власти го испратиха за изпитване в Пеща, отдето се освободи едвам след 6 месеца и замина да се посели окончателно в Букурещ. Празното място, що бе оставил подир смъртта си Раковски в българската емиграция, диреше своя човек. Нашите първенци в столицата на Влашко, които яко се придържаха в своите патриотични действия о констелацията на външните политически условия, не успяха да задържат Каравелов за редактор на новия си орган "Отечество", и той основа в 1869 г. свой вестник "Свобода", за да прокарва в него независимо собствените убеждения и желания (вж. стр. 194)⁹. "Свобода", спряна в 1872 г. от влашкото правителство по протест от турското, и нейната наследница "Независимост" еднакво уличаваха зверствата на турците върху българите, раздуваха негодуването на народа и на външния свят, гонеха бездейните народни пастири и мъдрословци и особено се вовираха в частния живот на по-познати лица, за да вадят от там вещни користи за чутивната маса. С това подирното Каравелов най-лесно ловеше в ръце българското множество за непосредствената цел на организуваните под негов надзор тайни комитети в България, но в същото време го разваляше безвъзвратно за задачите на бъдещето, което се очакваше веднага след нашето измъкване из турския хомот. Упоен от грамадния успех на всяка своя дума, той беше се забравил: който имаше мнение противно на неговото за жъданото от всинца политическо освобождение на българите, или за българското образование и литература, той най-лекомислено се туряше под петата на пасквилния ботуш . Към края на 1874 г. добри приятели ще са му забелязали, че не с такъв способ се оправя кривото и се добива правото; и той пише едно стихотворение, дето в задяната гордост иска да спаси цялото си държане под едностранния мотив за народната свобода:

Ти, мой брате, ма накарваш
      Весело да пея
И сърцата на старците
      С "их-ху" да посгрея;

Ти ма молиш да загукам
      Ясно, гласовито,
Да наслада, да ублажа
      Онуй, що е сито;

Ти са сърдиш на моето
      Перо ядовито
И казваш ми, че аз бълскам
      Твърде опорито...

Не сърди са. Ти сам знаеш,
      Че са тешко пее
В това вреше, когато веч
      Секи ни са смее...

Смеят ни са циганете,
      Смеят ни са сички;
А ние спим и не хаем.
      Сбираме жълтички.

Обаче добрата и права дума пробива по-дълбоко от жегливата хула. Дали разочарован от това, което сам сееше, или от онова, което почвата раждаше, - след пет години трескава последователна и яростна политическа борба Каравелов възло прекрати "Независимост" и от началото на 1875 г. се прибра да издава "Знание", дето новото му убеждение за повдигането на българския народ е укрито в думите "знанието е сила. Бекон казва, че человек може само тогава, когато знае". Тоя прелом у Каравелов зачуди не малко и привърженици, и противници; но и едните, и другите уважиха в него доблестна постъпка на ратник, който с един мах повече би осрамил своето оръжие. Новото оръжие на Каравелов в "Знание" зазвъня в такива дидактични стихове:

Учете са, мои птички,
Чететете, мислете,
И бързайте по-раничко
Да са просветете!

Днеска умът и разумът,
Светът управляват,
А думите "дано", "ако"
Гладни лягат, стават.

"Знание" излизà тъкмо до априлското въстание в 1876 г.; покрай него излязоха още - некритичната разправица "Кирил и Методий, български просветители" 1875, и първа книга от един вид христоматия "Сокол", 1875, както бяха излезли попреди и покрай "Свобода" и "Независимост"; преводните книжки от "Детска библиотека", 1872-1873, и "Разкази за старовременните хора", 1873-1874, (вж. стр. 198)¹⁰. Събитията не можаха вече да търпят в средата си от бившия революционер Каравелов такава миролюбива работа, каквато представяше неговото списание; тогава той се почувствува наистина покрусен и забравен: "в животът сяко муле старият лев рита". От душевни мъки и непризнателни погледи той се отнесе в Белград и безвестно прекара в лозето на митрополит Михаил до свършека на сръбско-турската война. Руското навлизане в Румъния му отвори път да се покаже изново в Букурещ, да предложи скромните си услуги за преводач при войските и да мине с тях в България. Той споходи драгата си Копривщица, навести и шарения Пловдив; и когато в 1878 г. всякой чирак на буквара си налагаше чиновнишка шапка, Каравелов с далечни планове за напред се разположи със своята печатница в някогашната българска черква "Свети четиридесет", а после джамия в Търново, и продължи "Знание"; през зимата се пренесе с печатницата в Русе, но вече след новата 1879 година дните му за живот легнаха откос на усилена гръдна болест. Целият град и руските окупационни власти с войската изпратиха до гроба чутния покойник, който през цялата си дейност не позна доволство, почивка и радост.

Стихотворенията на Каравелов почват тепърва от 1869 г., и то твърде несръчно, в мекушави разсъждения и повечето в дълги редици без правилен ритъм и рима; между тях често се мяркат заеми из Шевченко, Хайне и Крилов. Едвам в 1872 г. той се спира върху коловоза на късите 7- и 8-срични стихове, градени по лексичен назвук и на строфи от кръстосани два стиха бели и два римувани; в тоя строеж личи несъмнено влияние на Шевченко и на българските народни песни; от тия подирните Каравелов си натъкмява и фигурите за изказа. Идеите в неговите стихотворения се дължат изключително на моменталните впечатления, що са произвеждали у застрастения в учението си публицист бавежът на народното освобождение, мудните дела на черковния въпрос и екзархията, постъпките и мненията на различни домашни лица и вестникари, ограбеният труд на сиромаха и погазена чест на девойката, призванието на хайдути и войводи и напокон неговото собствено положение на чужда земя среди безчувствени лакомци и лъжливи родолюбци; а тия впечатления не са подлагани на никакъв разбор и обработка, та да съставят произведения с дух и стройност. Най-голямата част от стихотворенията на Каравелов са политически сатири, но в които палаво шатри едно перо на памфлетист. Някои са същи епиграми: "Наш кир Нройчо си купил - Висока капела, - За да кажат хората, - Главата му хела. - Но един лош пакостник, - Дяволско коляно, - Свалил Пройчу цилиндрът - И намерил сяно". В по-добрите стихотворения, които са малко, не се задяват съвременни лица и конкретни случаи. От одите може би едната "Песен на Раковски" ни тегли към заветния идеал "свобода" на тоя деец. "Нова песен" е крехка идилия с тъжна развезка по похватите на народната поезия; в "Знание" се чете най-хубавото творение на Каравелов в стихове - песента "Хубава си, моя горо" с вечно подновявания живот на природата. Поезията на Каравелов не знае за вътрешна форма на произведенията: всичко е стоварено в нея върху сравнението и поговорката, пречесто лихи, дебели и дори мазни. Ако има участие тая поезия в общата популярност на автора, то е извършено с лекото движение на народната й реч, па и с грубите удари, които в свое време трябваше материално да поразяват.

Ботев е сроден с Каравелов по слог и аргументации, ала само в своята проза; - в стихотворните си произведения той стои над него твърде високо, и то не току от външна страна, но особено и от вътрешна: у него има обработени мисли и поетическа форма, бляска устремна фантазия, и из пламъка на страстта се лее ухватно настроение; идеите на Ботев са ясни и концентрувани; те обичат да се обявяват под рухото на безмилостен сарказъм. Ботев е поет със значителна дарба, която остана без възможност и без време да плоди и се усъвършава; той е записан певец на социалния роб. По естество буен, незастоян, стръвен за величавото и извънредното, в краткия си живот от 29 години Ботев мина през толкова дивни частни и обществени положения, че създаде от себе истински тип на романтичен безделник. До 1863 г. се учи в Калофер при баща си, известния строг учител Ботьо Петков, и в клас повече възпроизвеждаше в своето въображение комичните случки из калоферските дневници, отколкото разумните преподавания на даскала. Грижовният баща се потруди да помести необуздания син в класическата гимназия в Одеса, дето му измоли от българското настоятелство поддръжка и у един български първенец домашен прием; но Христо се водеше така, че след две години трябваше да напусне и училището, и дори самия град. Скритом стигна. в българското село Знаменка в Бесарабия и се услови учител. Каквото бе чел в Одеса у руските писатели от реалната и социална школа и каквото бе изпитал там в различни, забранени кръгове, той почна да го проверява и прилага върху мирните традиционални условия на жителите от това затънтено село; обаче някои блянове за юнашки походби го завлякоха за три месеца в редовете на един казашки полк. От тук Ботев се спуща през 1866 г. за Калофер, ала пътем налита върху турските казаци в Сливен, става ординарец при началника им Садък паша, па като се насища и на тая юнашка хубост, стига у дома си и поема работа да помага на баща си в училището. По-късно Ботев превежда повестта на Садък паша (М. Чайковски) "Кърджали", издадена в 1884 г. в Пловдив. Помагачът син скоро докарал до отчаяние своя честолюбив баща, който го придумва да иде в Москва, за да следва в университета. Тия шест месеца стоене в Калофер, прекарани с народни хайдути от една чета, Ботев нарича "най-светли дни в живота си"; "в Калофер познах аз, каже, чорбаджията и сиромаха, турчина и народа"; тук се завърза и неговата първа любов. Вдъхновение от това време е първият поетически опит на Ботев, поемата "Хайдути", недовършена както и всичките му предприятия; съчувствието към онеправданите се образува у него във върховен идеал, зарад който в 1871 г. тъй смело и с презрение отбива от себе първата си любов в стихотворението "До либето ми".

Остави таз песен любовна,
Не вливай ми в сърце отрова...
...
Ти имаш глас чуден, - млада си, -
Но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тос глас ми копней душата

И там тегли сърце ранено, -
Там, де е се с кръви облено!
...
Запей и ти песен такава,
Запей ми, изгоро, на жалост.
...
Запей, или млъкни, махни са.

Ботев трябваше да прехвърли пòрата на юношеството, да се срещне очи с очи с теглото на родните си братя от силните с пари и власт, да се срещне и с благословената длъжност на българския хайдутин, та тогава да открие лучата, където да мери неспокойния излишък на неговата енергия, пръскан залудо по юнашки и ергенски хубости; но докад влезе в положението на това откритие, той още на няколко пъти изпада в бързея на безделнишки поразии. Вместо да стигне от Калофер през Русе в Москва, Ботев се придружава към "свободните" хъшове в гюргевските механи; може би из тия въртопи е пратил "Майци си" за сбогом стихотворението, което излезе в 1867 г. в "Гайда" (вж. стр. 205)¹¹: той не знае от какви клетви е осъден да ходи скитник и да среща онова, що душата му мрази; другари го гледат весел, но никому от тях не е поверил, каква слана е попарила младостта му.

Освен теб, мале, никого нямам:
Ти си за мене любов и вяра;
На нищо вече не са надявам, -
Сърце е пълно с жлъчка без мяра.

Много аз, мале, сладко мечтаях
Щастие, слава да видим двама;
Но не сполучих, щото желаях:
Съдбата моя изкопа яма...

Едничка утеха му остая да падне в прегръдките на майка си, да целуне "баща и сестри и братя мили", па да издъхне. От Гюргево Ботев пешки отива в Букурещ, дето се вижда с болния на смърт Раковски, а от там в Браила, тогавашен център на нашите емигранти. "Народната печатница" на Паничков го приема за словослагател, "народната трупа" на Войников за актьор, войводата Жельо за ординарец, а нощният мрак за злодеец. Доходът от всички тия занятия се дели с хъшовете, вечно гладни и голи. Най-сетне Хаджи Димитър ги повежда от Петрушан през Дунава, за да падне и сам на Бузлуджа; Ботев изпраща четата и под прясно въодушевление пише пак за майка си в една кръчма "На прощаване в 1868 г.":

Не плачи майко, не тъжи,
Че станах азе хайдутин,
Хайдутин майко бунтовник,
Та тебе клета оставих
За първо чедо да жалиш;
Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда,
Дето нас млади пропъди,
По тази тежка чужбина
Да ходим да са скитаме
Немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,
Че може млад да загина -
Ах, утре като премина
През тиха бяла Дунава;
Но кажи, какво да права
Кат ма си, майко, родила
Със сърце мъжко, юнашко,
Та сърце, майко, не трае
да гледа, турчин че бесней
Над бащино ми огнище.

Чуеш ли куршум над село и момци вече наскочат, излез да питаш за мене: ако бъда паднал убит, не слушай людски думи "нехрани-майка излезе", но разкажи на моите братя невръстни, та да ми найдат оръжьето, за да отвърнат на душманин; ако от милост не можеш стори това, а ти ги изведи на хорото, дето ще бъде и моето либе с другарки, та да чуете "моята песен юнашка: - Защо и как съм загинал - И какви думи издумал - Пред смъртта и пред дружина". Ако пък, майко, стигна здрав и читав под байрак и с лични юнаци, "напети в дрехи войнишки - С левове златни на чело, - С иглянки пушки на рамо - И със саби-змии на кръстът, - "О, тогаз, майко юнашка, - О, либе мило, хубаво", китете венци и китки!... Ала дружината тръгва: прощавай, - може млад да загина!...

Но стига ми тая награда,
Да каже нявга народът:
Умря сиромаха за правда,
За правда и за свобода...

Над никого от нашите поети не са се изпълняли тъй точно собствените думи и завети, както над Ботев. С трупата на Войников неспокойният скитник заминава пак за Букурещ, влиза библиотекар на читалището "Братска любов", записва се студент по медицината, става български учител в Александрия (Влашко) и всичко това за ден до пладне. През пролетта на 1870 г. Ботев отиде в Измаил при благодетеля си от Александрия д-р Чобанов; един от тайните познайници в Одеса и Знаменка го издиря тук, па го отвежда на един пуст Дунавски остров, за да се наредят там в независимо комунистично общество. Като волен член на това общество, но все пак българин по род, Ботев създаде стихотворенията "Към брата си" ("Тежко, брате, са живее - Между глупци неразбрани"), "Елегия" ("Кажи ми, кажи, бедний народе, - Кой та в таз робска люлка люлее?") и "Делба" ("По чувства сме братя ние с тебе - И мисли еднакви ние таим"), при печатането посветена на Л. Каравелов. Комунистичното царство се свършва с хубавите летни дни, и в септември Ботев се уславя народен учител в Измаил. На следната 1871 година се настанява отново в Браила да издава "Дума на българските емигранти" (вж. стр. 195)¹². Поради болест на редактора "Дума" спира на 6 брой, след което гладният Ботев с един кол[а?] другари упражнява нощния занаят на парижките комунари. От тия тъмни дни е знаменитата негова "Борба", чудесна изповед на озлобения против неправдата гладник, който няма "в гърди ни любов, ни капка вяра", и който само чака часа, за да викне "хляб, или свинец!"; от тогава е и "Моята молитва", омайна химна към "бога на разума", когото строгият поклонник убедително моли да подкрепи и нему ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найде и той гробът!... Инакъв тон звучи в бляскавата злодейска романца "Ней" и в саркастичната песен "Странник", който отива кротко да изтърпи под турците всяка покруса. Край на комунарските хубости туря затворът във Фокшани; Ботев избяга, укри се у Каравелов и в 1873 г. изпъкна помощник при "Независимост" и редактор на сатирическия "Будилник". В "Независимост" излязоха негови писма - "Послания от небето", дето презглава меле безвкусни нагатки и без уважение към обществения читател рови във вонящата кал на дворове и улици; само в "Будилник" светнаха никои умщини за подсмив. Неговата творча фантазия се показа още в разкошната ода "Хаджи Димитър", накичена с бисери от мисъл и чувства, и в недостигната по своята хармонична смес между алегория и действителност сатира "Гергьовден"; увлечението в хайдушкия живот му вдъхна прелестната песнена идея за двама братя войводи, които се карат и погубят кой да води бащината си дружина; а съчувствието към поробения народ излива своята обида в сатирите "Патриот" и "В механата". С това се изчерпя в 1873 г. поетическият запас на Ботев; той се опита още в 1876 г. да възпее "Обесването на Васил Левски", но тук ясно личи, че и словото, и фантазията са му отказали вече своята вярна служба. "Постоянната" работа при Каравелов и негли дребни недоразумения с него пак го тласнаха навън; Ботев стана учител при българското училище в Букурещ. Новата любов, що завърза от това място с послушната своя съпруга, докара обрат в неговия неприбран и безцелен живот; пред безуздните му пориви се изпречи настоятелно народът с нуждата си от бързо избавяне. Ботев почна да се интересува с "Централния български революционен комитет"; помогна да се отстрани Каравелов и замести вестника му със своето "Знаме". Щом избухна в 1876 г. въстанието в Панагюрище, революционни апостоли натъкмиха от хъшовете във Влашко чета, която да навлезе в западна България и да я вдигне на оръжие; войводството бе предложено Ботеву: той прие, рицарски завладя на Дунава австрийския пароплув "Радецки" и на 18 май с четата изскочи на български бряг при селото Козлодуй над Ряхово. Обаче походът навътре бе страшно злополучен: населението не даде отзив, а черкезките потери заклопиха юнашката чета в скалите при Враца, дето чудният войвода храбро пожертвува душата си, за да изкупи светло своите лекомислени грехове. В малко години узря и капна тоя разсеян своеглавец и направи много да се говори за него. Шумът на тая мълва ще отнесе подире му обидите, които е хвърлил върху чуждата чест и право, но не ще покътне славата на духа му, която е заключена в далото с "Радецки", възпято вече от поезията на потомството, и в мощните образи и звукове на неговата бунтовно-социалистична песен и сатира.

§ 60. Заедно със стихотворенията на Ботев обнародва в същата сбирка (вж. стр. 206)¹³ свои стихотворни опити и Стефан Стамболов (* 1853 в Търново); той ги умножи после още с няколко къса, та събра всичко в особена книжка "Песни и стихотворения", Гюргево, 1877. Тия опити Стамболов е писал като семинарист в Одеса (1873), революционен апостол в България и след смъртта на Левски участник в Централния български революционен комитет в Букурещ и Гюргево (1873-1877). По външна форма те припомнят стихотворенията на Каравелов, а в съдържанието си издават наслойки върху подирния и замах на подражание на Ботев, с когото Стамболов тясно е другарувал. Вариации на теми, що са обработвали в стихове донейде Каравелов, а особено изразно Ботев, има и в първата издадена сбирка на И. Вазов, укрит под името Пейчин, "Пряпорец и Гусла", Букурещ, 1875. В убежището на българската емиграция Румъния Вазов почувствува силния дъх на тъгите за народна свобода и престана да възпява, както дотогава, романтичните тревоги на свободен мечтател, но настрои гусла, в която да се отглашат исканията на българина пред събитията на времето; - той излезе с един вид национално-политически песни да брани светостта на нашите жертви и движения за избавление от варварския гнет. Такива песни съставиха и втора, по-съвършена сбирка "Тъгите на България", Букурещ, 1877. Подобно на елегията от Славейков за славата на Търново (вж. стр. 179)¹⁴ съставя Хар. Ангелов умилна елегия за "българский престолен град Преслава, кой славно е гърмял!" (Читалище, 1).

Епосът не бе област изгодна за оная лекост и бързина, с която се възбуждаха у нас чувствата, твърде общи и неясни и се взимаха за мотиви на постъпки, повечето несъразмерни с тях; за епическата композиция липсва спокойно и трайно наблюдение, тънко разчленение на човешките отношения и нареждане според това елементите на сюжета. Едвам с простото и тайнствено събитие на баладата и романцата се засяга издалеч и епосът. Народната словесност с епическите свои песни и прикази вдъхва известна смелост за опити в книжовен епос; обаче силата на книжовните творци, ако напусне подражанието, се мори неуверено в глухи кривини и безполезни повратки, та не успива да изтъче ядровито действие. Изобщо обемът на поемата сплашва българския писател от мъчната за него работа над стиховете; при все това и за повестта се намират твърде малко охотници, и които се завзимат за нея, сполучват не толкова с обработката, колкото с печалния характер на разказваното събитие. Затуй се радваше на задоволни читатели и "Горскiй пътник" на Раковски през миналото време (вж. стр. 180)¹⁵.

През 1868 г. списанието "Общ Труд" донесе два стихотворни епизода, обработени по местно предание от Лясковец и по духа на народните песни от Никола Д. Козлев (* 1824 в Лясковец): единият разправя за орача "Хайдут Сидер", който около края на миналия век юначно избавил населението в Свищовско от страшния еничарин "черен арап", а другият описва борбата между Сидеровия "бивол Гольо" и "мечка стръвница", която върлувала в гората Рибарев. Крайна простота на сюжета, приказна сбивка между две чудесни сили, живо изображение на външни моменти в лити стихове, дето елементарното съзвучие избива в ненадейни пълни рими, - това всичко в епизодите на Козлев ги направи яко популярни; в него едничко състои и дарбата на автора, прескромна да свладява поетически - дела на човешките страсти. Тия епизоди, написани в 1866 г. в Бесарабия, дето бе забягнал Козлев от подозрения на турските власти, той пръв издаде в книжката "История на хайдут Сидер и неговия бивол Голя", Одеса, 1876, като вметна между тях още един - "Борба на геранскийт бей бикът с хайдут Сидерева бивол Голя"; пред всякой епизод се пояснява в метафраза неговото съдържание, което после в стиховете губи вече от своята прелест. Трети път излязоха епизодите без ония злополучни пояснения, но среди няколко лирически къса, в "Стихотворения Стар помян", Търново, 1883. От еднообразния разказен план и повтаряни образи в ония "стихотворения" се види, че творчеството на Козлев е изказано цяло в двата първи Сидеревски епизода. Едно от безбройните напразни убийства в Турция е сюжет на поемата "Кървава кошуля" от Райко Жинзифов, Браила, 1870 (писана в 1865). Случката е от 1857 г. в Прилеп. На черковния двор, през дето минуват моми да наливат вода, а момци ги задирят, сяда баба и сваля от рамо торба с кървава риза; над тоя спомен за жал бабата стене и нарежда:

Сыне, ти iедин у мама,
Сыне, чедо Божин,
Мило, писано ти чедо,
Нема тебе, нема!...

Олово, желязо, сине.
Теб’ живот ти скина,
Турчин махна,
Турчин удри,
Тебе разполови.

Божинова майка учила сина на покорство пред турци, крила го от тях в плевнята, но веднъж той отишъл да продава жито за данък, а бил донесен посечен труп; на майка остала само тая кървава кошуля. Тъжбите на бабата невероятно я правят свидетел на убийството; за да посъживи тоя беден разказ за безличния Божин, авторът се отбива в спомени за своите младини и в укори за модите на българските девойки! Това подирното иде от една особена негова сатира "Европаизм в Шумен" в "Братски труд". Съотечественикът на Козлев Цани Гинчев Шкипърнев (* 1832) се възползува от друго лясковско предание, за да напише "Две тополи или неожидана среща", Цариград, 1872: през реката Песчан е прехвърлен каменен мост, зарад който загинал жертва Ненчо, а с него и годеницата му Дешка, заровени и двамата тъдява; "От гроби им една пролет - Изникват две тополи, - Растат равно като свещи, - Тънки, та високи: - Колко една клони клуни, - И другата толко". Преди да положи в поема тоя разпространен у народа баладен мотив за човешка жертва в основите на някой градеж (вж. стр. 27)¹⁶, Гинчев измисля разказ за един пътник, който след Кримската война, в 1858 г. ходи да търси третия от своите загинали без вест братя; като наближава двете тополи, вести му се непозната баба и му нарежда цялата поема. На свършека пътникът се озърта за коня си, и бабата изчезва в сумрака на падналата нощ. Той тръгва към моста: чуе се тропот насреща. Злодеец? Ръцете неволно пипат оръжието. От двете страни се подават с глас знакове, в които се познават родните братя и се прегръщат. Тук е едничкото напрежение на това чудно по композиция произведение. То е подействувало, без съмнение, да съчини и Козлев паразитните разкази пред епизодите в своя "Хайдут Сидер". По Гинчев реди Петър Иванов поемката "Павле кьопрюсю на Марица според народното веровани~" в своите "Стихотворения" (вж. стр. 205)¹⁷: "Решило се да се прави - на Марица моста, - И за това се събрали - Масторете доста"; на майстор Павле жената е затрупана с камъни за таласъм. Така и Славейков обработва в "Изворът на Белоногата" (Читалище, III) преданието за Ак-балдър-чешмеси на патя между Хебибчево и Харманли. В тоя кръг от сюжети, свои на българската душа, неприветливо влиза Кр. С. Пишурка с една мистерия "Рахилин плач или избиванiето на 14-те хиляди детца по повеленiе на Ирода царя Юдейскый, което ся случи във Витлеем", Белград, 1872; тя е "изплетена" по някой чужд оригинал, посочен на Пишурка негли от учителя му Огнянович, който бе изплел житието на светого Алексия (вж. стр. 175)¹⁸. Повече е могъл да интересува хумористичният "Бой на петли" в неговата "Куткудячка"; Пишурка стоял зад плета и гледал, па писал; но има мнозина на тоя свят, които гледат и не отбират.

Животинска поема в широка и стройна реч и с типичните похвати на приказката изработи Д. Великсин в "Общ Труд" под наслов "Sutor nec ultra crepidam" ("ботушарят да си стои при калъпа"); все там излезе от него и сатирата "Мысли върху женитбата", която трезво кори бащите, дето насилят своите дъщери в избора на съпружески другар:

Гарван с гълъбина,
Ад ужасен с рай,
Светлост със тъмница.
Ягне със лисица,
Декемврия с Май:

Всичко спогодяват
Добрите бащи;
На всичко склоняват
И всичко решават
За пусти пари!...

Дидактичната поезия изобщо прие да се изказва чрез нея непосредствено недоволството от кривите страни на живота и да се предлага в нагледни образи тънка поука. Славейков е майсторът на поетическата шега, на благата сатира; той преработва на български известни вече в чуждите литератури басни, дава им домашни бои с оригиналните си обрати и фигури на речта, но не спазва съразмерността и връзката между частите на формата (вж. стр. 178)¹⁹. Тоя недостатък, усилен още от един вид песнено схващане на сюжета, владее в "Български басни" от Ц. Гинчев, Русе, 1870; "Басни" от Илия Христович, 1873, са развалени преводи; с най-прости басни и дърлени сатири се надварят страниците на "Читалище". В стихотворенията на Жинзифов, Каравелов, Ботев елегичното настроение току-речи всякога избива в сатира, повече или по-малко ядлива.

Първата оригинална българска повест принадлежи на Васил Друмев, по-късно митрополит Климент; тя е "Нещастна фамилия", издадена в Русе на 1873, а обнародвана вече в 1860 г. в "Български книжици". Особеностите в езика на първото издание на повестта и нейният сюжет и цел са определени в самите думи на автора: "тази повест съдържава ужасны нещастiя, кои е претърпяла целая Българска фамилiя... Произшествiя на тази повест са ся случили в то время, кога Яничери и Кърджалжи веки клонили към паданiе... Аз ся надям, чи тази повест ще намери в сърца читателей съчувствiе и одобренiе, защото тя е пръв труд, - а освен това, тя е написана не от някое чувство тщеславiе, но от непреодолимо желанiе, да принеса и аз нещичко Майце си". Случка из татарския плен и пожар през Кримската война съставя съдържанието на повестта "Изгубена Станка" от Р. И. Блъсков, Болград, 1866. Татари налитат в 1854 г. върху селото Таш-авла, предават го на огън и откарват с кервана си към Балкана хубавицата Станка, дъщеря на дядо Иван, и снаха му Василица. Станкиният годеник Петър издебва кервана, гледа си жадно отдалеч годеницата между татаркините, но няма сила да я избави. Тогава намисля да намери брат й Васил, който лежал болен в Силистра, па се примолят двоицата на тайните народни хайдути в Шумен Жельо и Никола и с общи сили избавят на Чалъкавак Станка и Васильовата невеста от татарите. В Шумен дядо Иван узнал за избавлението; Жельо го мъчи с неясни думи, де са Станка и Василица; най-сетне те излизат, дохождат и Петър с Васил и става обща веселба. Станкината злочестина и увенчаният труд на Петър разплакваха в свое време от жал и радост читателите на тая без външни хубости и вътрешно напрежение повест. Тя биде обърната от Богдан Манчев в драма, Болград, 1870, и в тоя вид женеше богати похвали от обществото, защото покрай друго на сцената се чуе рев от едно магаре, българските хайдути люто секат черните татари и на края се пее "Станка по двори ходеше, И дребни сълзи ронеше"... Повестта "Изгубена Станка" прекара 4 издания. Еднакво с нея, но с повече право намери горещ прием "Злочеста Кръстинка" от Илия Р. Блъсков (който се казва автор и на "Изгубена Станка" (* 1839 в Старозагорско), Русчук 1870. Разсипникът на бащино имане Лулчо, даскал в Кортен, се преселва в Черковна и придобива уважението на селяните. Гости от Бесарабия навестяват селото и един от тях оставя портрета си на Лулчова Кръстинка. На Лулчо е досаден вече ограниченият селски живот. Като го избират да ходи по милостиня за нова селска черква, той се озовава в Букурещ; изпраща другарите си с част от събраното назад, а самият пропада без вест. Жената му с пет деца тегли мъки за прехрана; децата, освен Кръстинка, са по чужди врати: едно умира от чорбаджийско бездушие, друго, без да знае убива брата си, па и само е погубено от злодейци; само Милчо подир безуспешно дирене баща си се прибира при Кръстинка, останала и без майка; ала мъст на съперник любовник сваля и него в гроба. Рилски монах Константин се смисля за своите роднини и завежда Кръстника в Болград: тя се жени за оногова, който някога бе й дал своя портрет. Константин намира Лулчо, и той се посветява за негов манастирски брат. Блъсков обещава да разправи във втора част още нови злочестини на Кръстинка, при всичко че са предоста и досегашните. Не са важни у него злочестините Кръстинкини, но ония картини на селския сговор, на вредата от непосилни предприятия, на злоупотребленията с черковни милостини и на подобни явления от коренния български живот, който е тъй добре познат на автора; - с него той пристъпи по-близо към народа и в други свои оригинални и "побългарени" разкази. Повести с особена тенденция и с по-висока обработка внесе в българската книжнина Л. Каравелов. За литературния дял на "Свобода" и "Независимост" той разработи своите руски издадени поеми (вж. стр. 209)²⁰, съчини и други нови, па извади после някои от тях в отделни книжки; в "събраните му съчинения" се преведе от руски "Бошко" и от сръбски "Крива ли е съдбата". Във всички тия повести мотивите са: злодейства, мъстителна надменност и безусловно насилие над българската челяд от срана на турците ("Неда", "Нено"; "Сирото семейство"; "Войвода", "Дончо", "Турски паша", "Що е грях"), експлоатация на българина в труд и чест от български чорбаджии, гърци и цинцари ("На чужд гроб без сълзи плачат", "Мъченик", "Горчива съдба") и разврат и коварства на гърците (в историческата трилогия "Отмъщение", "После отмъщението" и "Тука му е краят"); за ужасите на турските зверства англичани и австрийци изкарват криви пак българите ("Ще ли им са върне"); животът на нашите деди представя любопитни страни от своенравие и нежност ("Българи от старо време"), а приказната злоба на мащехата погубя невинността ("Бошко"); лоша отхрана е причина на домашни злочестини ("Слава"), на безсъвестна подигравка с любовта ("Стана") и на нравствено падане ("Маминото детенце"); "Стоян" пропада поради леконравието на жена си гъркиня, умният "Главчо" е изложен на несправедливи удари от безумното авторитетство на баща си; Каравелов е рисувал още разликата между идеалите на "младите" и пороците на "старите" ("Богатият сиромах", "Децата не приличат на бащите си", недовършена) и подлостите на български ренегат ("Извънреден родолюбец", "Прогресист"; заедно с "Маминото детенце" онасловени като "Три картини из българския живот") и на алчен патриот ("Хаджи Ничо"); "Крива ли е съдбата" разкрива подлости на белградското общество. По тия мотиви, които повести на Каравелов се движат среди естествените отношения на българския живот и на поникналите от него човешки усещания и постъпки, те се отличават с увлекателност на сюжета, с оправдани действия на лицата и с приятно изложение; срещу това повестите, дето авторът иска без друго да възвеличи някоя субективно нему угодна страна от характера или революционна мисъл и да унижи някое съсловие или лице, там владее безформена грамада от случки и обстоятелства, между които характерите се разкривяват, стават неестествени, в действията пада напрежението, като се крепи със специфични балсами на авторския слог, и целият сюжет се обръща на поток, в който един би приел да се къпе до насита, а друг само да си омие нозете. Тая двоякост в изпълнението на повестите може да се проследи от "Стана" и "Слава" на единия край чак до памфлетните "Прогресист" и "Хаджи Ничо" на другия. Дивна е картината на хаджи Генчо и дядо Либен в "Българи от старо време", когато двоицата се гощават с ракия, развикат се, разсърдят се, разделят се, после единият, по-откровен, отива да се мири, другият, по-опърничав, не иска, па се разкайва, връща се при първия, и пак се почне ракията и мезето; истински поетически е сключен "Тука му е краят" с Ивана Голия, който избягва в планината от мястото, дето турците ще посекат пленения цар Иван Шишман с болярите, и от там ще мъсти; но бъбрицата Добра в "Дончо" е грапаво точило на автора за бабешките характери на неговите хайдути, и ако не е същинско точило, а то поне не е действителен човек. В "Богатият сиромах" Каравелов се одумува на края, че ако е глупава повестта му, глупава е цялата нова българска история, глупави са самите обстоятелства, които я създават! Като описва в "Горчива съдба" народните обичаи, готов е да нарече издайник оногова, който не ги държи тъкмо; а в "Богатият сиромах" говори, че всякой народен обичай намира съчувствие между човеците само до тогава, до когато отговаря на човешките наклонности. Анастасия, цар Шишманова дъщеря, не може да склони да бъде жена на гръцкия наследник; за да я придума, царицата й казва: магаре да стои на престола, пак трябва човек да го вземе, прасета да роди царица, пак са "величество"! От тоя вид досущ несъгласни със ситуацията, па дори и безсмислени убеждавания има в повестите навсъде. Същото се съглежда и във фигурите на Каравелов: когато цени високо хубостта на момите, нарича ги "чернооки животинчета"; ранната гълчава в село се описва: "кучета, крави, свини, цигани съставили концерт по нотите на Моцарт, а говедарят, бикът, момчета съставили концерт по нотите на Бетховен! Изобщо Каравелов не умее да описва природата без умалителните "пиленца" и "агънца" и без крави и кокошки; в характеристиките трябва да има лековажни подмятания и материални сравнения с предмети, които вседневният език е направил презрени съдове на простотията. Образът на гъркинята българска царица е изписан така: "жълта като папунек, носата като калвоч, мурга като циганско бедро, мършава като ахтапот, крехка като стара коприва, гиздава като крива върба, честна като котка, хрисима като селският бик, а работна като кърлеж". В руското издание повестите на Каравелов се държат винаги с достойнство; като ги обработвал на български, авторът ги преправял и разширявал, види се, за да ги доближи повече към обиходното схващане и вкус на българина; обаче "Стана", "Слава" и др. показват, че същото можеше се постигна и без заплеснати отбивки и съседски дразнила Народните и живи сюжети на Каравелов, разказани тъй непринудено и просто, си спечелиха между българите най-много симпатии: в своите повести той сее любов към всичко българско, уговаря да се надеем сами на себе и полага бъдещето на народа в ръцете на младите; с тия мисли и с урбулешките накити на несдържания слог Каравелов създаде школа.

Драмата има доста изравнен път да проникне в обществото и да извърши големи преврати: учителите по градовете съчиняват за свършека на учебната година диалози, с които развличат и поучават гостите; при училища и читалища се импровизуват сцени, отдето с най-елементарно изкуство се подлагат зрителите да изпитват върху себе силните и дълбоки чувства на човещината; представления като "Изгубена Станка" владеят душите през цели седмици; - но за добра, художествено съставена драма за това тъй любознайно и възприемливо общество няма образувани писатели; а за изкусно изпълнение на драматичния къс не съществува ни уредено театро, ни постоянни актьори. Върху нашата случайна сцена най-малко можаха да се пренасят чужди драматични произведения. Около 1866 г. се завзима с мисълта да уреди българско театро и да го снабди с български театрални косове Добри Попов Войников.

Войников (* 1833 в Шумен, † 1878 в Търново), възпитаник на шуменските училища, следвал от 1855 г. с роднински издръжки във френското по-високо училище на Бебек; след три години завзима в Шумен място на учител в "полугимназията", наредена по-преди и възвеличена с това име от Сава Доброплодни. Скудост от учебни ръководства задължава деятелния Войников да състави пълни записки по всички преподавани от него предмети, от което постепенно излязоха отделни книги по словесност, български език и българска история. Училището и учениците бяха за Войников средината, през която можеше да осъществява своите ревностни кроежи за повдигане интереса на съгражданите към знанието и художествата: той съчинява произведения за декламация и пение, които се извършуват пред бащи и майки, та им обаждат да уважават училищните блага, да тачат своята вяра и история и да не се мамят по чужди пороци и развала; тайно образува от ученици оркестър и на един училищен празник през 1863 г. изненада поканените гости с пръв негли в България концерт. Войников си заслужи истинско уважение и признателност у всички просветени шуменци; но и завистта не спеше в сърцата на ограничените честолюбци: между тях се намериха патриарси, които да завардят чедата си от позора, да се учат като цигани да свирят на цигулка!... Обиденият учител се принуди да напусне в 1864 г. Шумен и да подири по-свободна атмосфера между българите в Браила. Тук покрай своите учителски работи той се положи да образува любителска трупа за български театрални представления, защото изповядаше убеждение, че театрото е най-добро училище за обществото; а за да бъдат тия представления български не току по език, но особено по съдържание, напрегна всичките си способности да обработи в драматични произведения събития из старата наша история и да изкара на сцена черти из нашите нрави. Браилските българи и тъй вече държаха като родолюбци първото място между всички свои съотечественици във Влашко; а сега с предприятието на Войников тяхната национална гордост ги повишаваше и пред самите власи. През 1866 г. Войников даде с трупата си представление в Букурещ, на което присъствува и румънският княз. Тая трупа доби такова значение, че когато се яви пак в 1868 г. да представи една нова драма на директора си Войников, румънското правителство се побоя да й позволи, защото имаше сериозни ноти от турците по повод на миналата из Влашко чета на Хаджи Димитър. От 1867 г. Войников бе почнал да издава "Дунавска зора", вестник "за волны-т, българи", който трая до 1870 г.; покрай него той продължаваше учителството, редеше трупата и представленията и пишеше драми, които една след друга намираха любители и сцени повсъде между българите в Румъния и дори през Дунава. Подир две години учителство в Гюргево Войников прие в 1873 г. руско поданство, за да се върне пак в България; с него се избави от едно преследване на властта, но в 1875 г. трябваше пак да се отклони във Влашко, дето вече причака руските войски. Назначен управител на сиротницата в Търново той наскоро се помина от тифус.

До Войников беше се явила през това време само комедията в три действия "Ловчанскый владыка, или бела на ловчанскый-т сахатчiя" от Теодосий Икономов, Болград 1863, и трагедията в три действия "Стоян войвода" от X. Д[аскалов?], Букурещ, 1866; - първата е такова изобличение на разврата на един гръцки владика в България, каквото в съдилищата се разглежда при затворени врата и не ще да е виждала сцена, а втората извожда веднага след падането на българското царство под турците войводата Стоян с другаря му Младен в гората, за да избавят из турски ръце княз Владислав, Шишманов син, и княгиня Мария, дъщеря на Георги Страшимир, пленена от турския военачалник Зинан паша. Двата тия къса отговарят на съвременните тенденции да се отървем от гръцките владици и да ославим делото на нашите войводи. Късовете на Войников засягат наши по-далечни исторически събития, които могат да служат само за обща почва на националното съзнание. Първата му драма "Райна княгиня" в 5 д., Браила, 1866, е заета на места дори буквално из романа на Велтман, тъй хубаво преведен от Е. Мутева (вж. стр. 181)²¹; главното лице в нея е комисът и шурей на цар Петър Георги Сурсовул или син му Самуил. "Покръщенiе на преславскый двор" в 4 д. с пения, Букурещ, 1868, се върти около подвига на Методий, който с помощта на Борисовата сестра Ирина обръща в християнство езическия княжески двор; последната сцена на размирния народ против княза отстъпник ще е внушила на Вазов идеята за "Цар Борис и идолопоклонниците" (недовършена поема, Читалище, II). Твърде бързо е работена "Велислава, българска княгиня", в 5 д., Браила, 1870; обаче това никак не й побъркало да бъде не по-лоша от другите драми. Към нейния сюжет, който е из времето на Георги Тертер, Войников имал особена слабост, та за второ издание го обработил в стихове под вид на нова драма "Фросина" [= Велислава], печатана след смъртта му, София, 1883. Съединението на двете български държави край Тиса и край Дунава под Крум е за Войников тъкмо сгоден исторически пример, как "съединението прави силата", и той го възпроизвежда в драма "Въцаряванiето на Крума Страшнiй" в 3 д., Букурещ, 1871; тя е по плана си, па до известна мяра и по изпълнението най-добра от всичко, що е писал Войников за сцена. Комедията "Криворазбраната цивилизация" в 5 д., Букурещ, 1861, се мъчи да пренесе в българска градска челяд явления из Молиеровите "Le bourgeouis gentilhomme" и "Les femmes savantes"; измамата за венчавка в село и дуелът са там толкова неестествени, колкото и докторството на селянина в посмъртната му комедия "По неволя доктор" в 2 д., Русе, 1884, "побългарена" от Молиеровата "Le medicin malgre lui". Всичко лошо за себе има комедията "Поевропейчване на турчена" в 1 д., Свищов, 1880, чиято идея е черпена из "Предвестник горскаго пътника" на Раковски (вж. стр. 192)²². Действието в историческите драми на Войников се върши все от една дружина лица, които в зависимост от предмета на всяка драма си менят само думите на разговора; а постъпките им са постоянно същите, без необходими причини и без страст. Дружината се нарежда така: български цар, който има последна дума над всички; до него жена му и друг някой свояк, сестра или брат; един придворен съветник мами царя или му помага, а вътрешен негов слуга е готов на всяка минута да каже някоя глупост или да се издаде в неспретни и дребнави подлости, за което често приема неуместни плесници; после идат боляри, войводи и царева войска, срещу които се изпречат държавни и народни вънкашни неприятели, за да им дадат работа. Веднага след първото вдигане на завесата Войников разкрива тайните на своята дружина, и после гледа да ни дотътри до края на произведението с безвкусни слугарски залъгалки и с песни. За краен ефект на три действия от "Криворазбраната цивилизация" е натъкмен бой; останалите две действия са завършени с полка и хор. Съгледач на Войников и промишленик с драматизувани слабости на деня е Тодор X. Станчев от Русе, богослов от Карловец, учител в Русе и Никопол, "гъбав писател", пословичен редактор на духовното списание "Слава" (1871, Русе) и после на политическия вестник "Славянин" (1879, Русе): драмата му "Юстина" (3 д., Русе, 1871), за да покаже, "какво произлиза от пиянството", нагласява пролог и братска интрига тъкмо по образците във "Възцаряването на Крума Страшнiй", от дето взима и всичките песни; "Кардам Страшнiй" (драма, 4 д., Русе, 1872), който има да се бие с гърците, е изложен на същите заговори от убийци, както и "Крум" на Войников, само че към края умира от ужасна обида (гръцкият цар му пратил дар конски смет в кърпа!), та актьорите един по един отиват да се уверят в смъртта, и сцената се изпразня, завесата пада, - гърците остаят небити! "Правата цивилизация", "Нова мода", "Драндавела", "Анатема", са "смешни позорищни игри", всяка в едно действие, написани за доказателство, че едно зарязано от правия смисъл и благородство на живота общество може прекрасно да се бави дори с неумението на автора да извади на сцена поне едно лице, което да каже две думи свестни; от "смешните" позорища на Станчев някои прекараха повече издания! "Новата" комедия на Т. Н. Шишков "Не-ше-може или глезен Мирчо" (3 д., Цариград, 1873), съставена по "Недоросл" от Фон Визин, съдържа същите произволни появи на лицата и поразителни несъобразности в мисълта на действието, в срещите на интересите, в израза на отделните характери, както произведенията на Войников и на Станчев. Под тоя укор пада между други и бунтовната драма "Хаджи Димитър Ясенов" от Л. Каравелов (5 д., Букурещ, 1871). Изобщо - напрежение, криза дори в най-скромна степен, са неща неизвестни на нашите драми. Пред тебе тече незрачна вода по мочурливо корито; от бреговете се рони пръст, а по средата плува бурен и зеленак; дремничавото еднообразие тъкмо те кара в мисъл да се питаш, от де иде тая вада, защо тече и къде отива, а над нея гледаш изпъкнала някоя крекетуша, чини й се, че е сама на сцената, изкряка възло своята страст и щом те съгледа, гурне се пак на дъното, за да остави и други сестри да опитат същия страх. Едвам в "Малакова" на Славейков (Гайда, 1) усещаме поне малко здрав хумор. Като освежително изворче в безродна равнина стои в нашата книжнина драмата "Иванку, убиецът на Асеня I" от В. Друмев, 5 д., Браила, 1872; наистина, и тука лицата повече говорят, а по-малко вършат, ала говорът им съставя такъв контраст спрямо езика на всички драматични късове, че и само с него авторът печели нашето разположение. Гръцкият севастократор Исак, заробен от Иванко в бой с гърците при Сер, крои да произведе в Асеновия двор размирица, та да навлязат в България гръцки войски; той подрича на Иванко, че е по-достоен за български цар, а дъщеря му Тодорка, в която е залюбен Иванко, подклажда у подирния любов към Асенова Мария, понеже с нейна помощ би се премахнал по-лесно Асен. Властолюбивият Иванко се съгласява с Исак да си послужи с гръцките легиони, докад стане цар, но след това мисли да прогони и самите гърци; между туй лукавият Исак ще знае да отритне Мария, да направи Тодорка царица и чрез нея да подведе Иванко под византийския скиптър. С подложни обвинения Иванко сполучва да отстрани от Търново в заточение обичния Асеню брат Петър и така ще има върху кого да свали пред народа убийството на Асен и да препоръча себе като достоен за Асенов приемник. Тия кроежи улавя в Цариград отец Иван и бърза за Търново; след убийството той заедно с Петър възбужда в народа недоволство против същинските убийци на Асен; Петър окръжава с българска войска столицата и я превзима; отец Иван го прогласява за цар. Интересно заплетеният сюжет е майсторски разпределен между действията, от които второто има поетически напрегнати и възвишено трогателни сцени; четвъртото и петото са доста слаби. Асен, мъдрият Асен е очертан невероятно лековерен, а Петър кротък до безличие; Мария съди твърде детинясто. В края на драмата заговорниците по убийството се оказват страхливци Към "Иванку" се насланя по сюжета си "Невенка и Светослав", драма в 5 д. от Константин Величков, Цариград, 1874: коварни съветници на Асеновия брат цар Петър хвърлили в тъмница верния болярин и войвода Владимир, когото предани човеци избавили и завели през Дунава, дето след четири години умира. Младият му син Светослав става войвода над бащините си избавители и се навърта в горите около Търново за мъст. На българския престол царува Иваница, комуто е най-скъп съветник старият болярин Тихомир. Светослав ходи тайно в града и често вижда хубавицата Невенка, Тихомирова дъщеря. Двете сърца се залюбят без да се знаят, и всякой копнее за другаря си! Една нощ Светослав преоблечен влиза у Невенка; тя познава любовника и по гласа, научва "сладкото" му име, прощава се с бащиния си дом и бяга с избрания съпруг в гората. Тая романтична двойка намира след година случай да спаси, непозната никому - българската войска в боя й против Митра, Иванков брат, който налита върху царството с помощта на печенегите. Иваница благодари на победителите; Светослав се открива нему и на Тихомир, па им представя и "младия юнак" във войнишка премяна - Невенка. И така - Светослав си "отмъсти", а пък Невенка от невидяно добива мъж и става героиня. Митра е едничката по-изпъкнала фигура, когато го гложди злодейската му съвест; а тая съвест е с ефект разбудена от сянката на Асен, Петър и Владимир, - както го има в известни чужди драми. Нашата драма е градена върху разказа на С. Зафиров "Невенка, болярска дъщеря", Цариград, 1872.

§ 61. Из книжнината на другите народи са приведени повечко и по-добри произведения, отколкото през миналото време; но с оглед към нашите условия и книжовно образование изборът им не е могъл да бъде всякога правилен. Стихотворни късове не са по силите на преводачите, а и прозаичните ги мъчат много с огладения свой език. В периодичните издания почнаха да се явяват преводи на прочути произведения от Бичер-Стоу, Милтон, Евгени Сю и др., ала не стигаха никога до края си. Отделно бидоха издадени романи и повести от Т. Йеж ("Ясен I, приказка из българската исторiя"), Гогол ("Тарас Булба"), Пушкин ("Капетанската дъщеря"), Фенелон ("Приключенiята на Телемаха"), Шатобриян ("Приключенiя на последнiй Абенсераж"), Жорж Санд ("Дяволското блато"), Ле-Саж ("Хромия дявол"), Булвер ("Последните дни на Помпея"), Силвио Пеллико ("Тъмниците ми"); Славейков обнародва дребни преводни приказки и повестите "Лодоиска" и "Отечество и любов" от полски език: из ориенталната поезия се внесе "Халима" (извод из "1001 нощ"), "Исторiя на Ферхад и Ширин (из "Шах-наме"); и апокрифната книжнина даде свои приноси в "притчите" Варлаамови и Соломонови, в "Сън на света Богородица" и др. Драми се преведоха от Волтер ("Меропа"), Молиер ("Георги Данден", Скъперникът"), Хюго ("Лукреция Боржия"), Шилер ("Разбойници"), Лесинг ("Емилия Галоти"); Ботев преведе "Кремуцiй Корд" от Костомаров; Душанов преработи "Зла жена" от J. Попович.

§ 62. Въпросът за независима българска черковна йерархия има вече своя литература; с обстоятелна пълнота се излага той в "Българо-гръцката черковна распря" от Т. С. Бурмов в сПС, кн. XVI и слд., докаран само до 1864 г.; за нататък у Иречек, Исторiя Болгар. "Мати Болгарiя" на Неофит Бозвели е издадена в бПС, XI-XII; за други негови трудове е съобщено в сПС, III. Движенията за политическо освобождение едвам в последно време взеха да се описват по отделни части; особено се завзе с това Захари Стоянов, та издаде "Четите в България на Филип Тотя, X. Димитър и Ст. Караджа (1867-1868), Пловдив, 1885, "Васил Левски" († 1873), 2 изд., Пловдив, 1884, и "Записки по българските въстания" (1870-1876), три тома, 1884-1892; към него се придружава Стоян Заимов със своите "белетристически и исторически" очерки под име "Миналото" (1870-1877), излезли 4 книги, 1884-1888. "Черти из живота на Савва С. Раковски" състави Ч. Попов, 2 изд., Русе 1893. Обществената и книжовна дейност на Чинтулов, Жинзифов, Р. Блъсков, Козлев, Каравелов и др. писатели е разгледана в особени по-малки или по-големи статии в списанията "Утро" на Д. Панайотов (1892, Шумен), "Наука" (1881, Пловдив) и "Светлина" на Ю. Михайлов (1889, София); З. Стоянов написа обширна биография на Христо Ботев, София, 1890, па издаде и един том негови "Съчинения", София, 1887. За ползата от преводите на класическите писатели и за избора из техните произведения поучава Н. Бончев в бПС, кн. VІІ-VІІІ.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. § 51. от "той мъдро пише на българите" до "не беше способна за звучни стихове". [обратно]

2. Вж. § 52. от "След две години живот "Любословiе" спря" до "Допълнителни вести за Паисий". [обратно]

3. Вж. от началото на § 6. до "песните са много повече и много по-малки". [обратно]

4. § 51. от "водевил в едно действие" до "Забавник", печатан в Париж". [обратно]

5. § 52. от "Забавник", печатан в Париж" до "Допълнителни вести за Паисий". [обратно]

6. От началото на § 6. до "песните са много повече и много по-малки". [обратно]

7. § 51. от "всякога с очаквания успех" до "Песните от "Песнопойката". [обратно]

8. § 48. от "Славянските традиции на килиите" до "Врачанско бе поприще на кърджалийски опустошения". [обратно]

9. § 56. от "своето първоначално мнение за народна революция" до Райко И. Блъсков (* 1819 в Клисура)". [обратно]

10. § 57. от "женски дружества" с просветителна цел" до "колкото повече образованието на младежта". [обратно]

11. § 58. от "в неговата сбирка от поезия и проза" до "Хр. Петков, по-сетне Ботев, в "Гайда", 1867". [обратно]

12. Вж. § 56. от "своето първоначално мнение за народна революция" до "Райко И. Блъсков (* 1819 в Клисура)" [обратно]

13. §. 58. от "Хр. Петков, по-сетне Ботев, в "Гайда", 1867" до "мисълта за федерация на балканските народи". [обратно]

14. § 51. от "всякога с очаквания успех" до "замениха напълно гръцките песни". [обратно]

15. § 51. от "замениха напълно гръцките песни" до "Другите видове поезия". [обратно]

16. § 12. от "чиста риза за празник" до § 13. "ще им докара веселби". [обратно]

17. § 58. от "в неговата сбирка от поезия и проза" до "Хр. Петков, по-сетне Ботев, в "Гайда", 1867". [обратно]

18. 51. от "той мъдро пише на българите" до "за строен поетически изказ". [обратно]

19. § 50. от "пробуждане на македонските българи към просвета" до "той се препъва в композицията". [обратно]

20. § 59. от "няколко видни руски списания и вестници" до "за българско образование и литература". [обратно]

21. § 51. от "водевил в едно действие" до § 51. "исторически и домакински вести". [обратно]

22. § 56. от "влашката полиция гърмяла" до етимологията на гръцкия език". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.