Дял II. Писана словесност

А. Стара литература
3. ЕПОХА НА ТЪМНО РОБСТВО

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 43. С нашето падане под турците пропаднаха и главните фактори, които са подържали и развивали българската писменост от самото й начало: царят и черквата. Българското царство загина, защото властта бе раздробена между отделни князе честолюбци, управата състоеше във византийска придворна нехривост и разкош, духовенството високомерно отбягваше истинската просвета и народът се цепеше по различни религиозни учения; а неприятелят, който ни връхлетя, бе мощен на брой и единство. Българските християни бяха предадени след превземането на Цариград в 1453 г. под черковното господство на гръцкия патриарх, които в най-добрия случай можеше да се жертвува едничко за интересите на самите гърци, вековни неприятели на българите. Предишните наши политически свободи и положения постепенно и бърже се замениха с едно робство, под което не бе възможно вече да вирее деятелно чувство за обществени или национални блага. Болярството, призовано да представя и води народната маса, спасяваше своята чест и имоти от турското насилие или под скута на мохамеданството, или под католишка закрила, като минаваше в лоното на западната християнска черква, или в бягство у съседите ни през Дунава; така постъпваха и богомилите или павликяни, толкова гонени и наказвани в българската държава. Книжното учение пак се е пазило под стряхата на отделни духовници, но целта му била повечето да се предава славянското богослужение из един род в други; а това богослужение трябваше да крие гласността на своите обреди от турците и да ограничава езика си от захватите на гърците; затуй се намалява и потребата от разпространение дори на проста религиозна поука. Турската държавна управа не допущаше на християнското население да създаде от себе свое политическо общество. Българите имаха случай да се виждат членове на по-голяма цялост само при попълнението на своите национални и религиозни обичаи; а под публичното притеснение на вярата и отсъствие на всяка просвета обичаите не даваха изгодни поводи за отглеждане по-високи общи потреби и стремежи. Народът не е забравил тъй лесно българската самостоятелност и не се е примирил тъй кротко с тежката нова власт: той винаги изказвал тъгата си за освобождение пред чуждите пътувачи, които са минавали през неговото отечество през XVI-ХVІІ в., и колчем се е вдигал някой християнски господар да гони турците из Европа, из неговата среда веднага излизаха синове, да изкупят българския дял от общата победа. По заговор с маджарския крал Сигмунд Батори се вдигна въстание в Търново в 1595 г., а с надежди на Австрия и Полша ставаха между 1645-1689 движения в западна България, които се свършиха напокон с разруха на Чипровец и изселване на много българи. Български "хайдути" с чети продължаваха и след това да дирят отплата за страданията на своите сънародници, но населението бе потънало вече дълбоко в робията и невежеството. В такива условия писмени произведения можаха да се отглеждат много по-слабо, отколкото кога и да било друго.

Краят на среднобългарската литература се сключи в Сърбия, дето в XIII-XIV в. се бяха присадили плодовете на Симеоновото време; от XIV в. приеха от нас писменото умение власите, у които среднобългарският език се задържа до началото на XVII в.; русите обработиха за своята книжнина току-речи всички наши произведения; а сега, като изпаднаха българите в мрака на турското робство, те трябваше да прибягват към заеми от ония, на които някога сами са заемали. Ръкописите от тая епоха носят в голяма част белези на сръбско влияние; заедно със сръбско-славянските ръкописи проникваха в България и печатни книги, приготвяни у сърбите, във Венеция и във Влашко; а от споходбите си в Русия, дето от XVI в. отиваха за всякакви помощи, българите донасяха руско-славянски черковни книги. Среднобългарският език остана без книжовна поддръжка у дома; между туй народният говор, който вече в XIV в. е захващал своя новобългарски облик, върви в тая посока все по-определено. От преписите на среднобългарски богослужебни книги заслужва да се спомене евангелието с миниатюри от XVI-ХVІІ в. в Трънския храм св. Петка; а представител на новобългарските дамаскини (вж. стр. 80)¹, между чиито събрани преводни статии на първо място е стояло словото на Йоан Дамаскин за страшния съд, е известният Люблянски ръкопис от XVI-XVII в.; образец за него по език и съдържание е намерен вече от XV-XVI в., па следват текстове и от ХVІІІ в. Между статиите на дамаскините се среща мнимото слово на Йоан Златоуст за кръвната смеша на Павел Кесарийски, легендата за Алексий човек божи, словото за злите жени и др. Към XVII в. се отнася един катехизис из книжата на Шафарик в Прага; от ХVІІІ в. "Московското послание на Хилендарския калугер Йосиф до Жеравненци, писано просто български. В 1512 г. излезе в Търговище евангелие, в основата си среднобългарско, писано по теориите на Константин Костенечки, което е първа печатна книга от тоя период на езика ни; друго такова четвероевангелие печатал Лоринц дяк в Седмиградски Белград на 1572 г.; а за новобългарския език излезе пръв печатан паметник в Рим на 1641 г. под името Абагар, който съдържа апокрифни молитви и заклевания против някои болести, с образи на св. Богородица и на няколко светци. Това малко книжле било стъкмено "да се носи при себе" като муска (амулет); съставил го Филип Станиславов, папски "епископ на велика България," който разпространявал католицизма в Никополско. За българите печатал богослужебни книги във Венеция сърбинът Божидар Вукович († 1540); над един псалтир от 1569 г. и молитвеник от 1570 е работил във Венеция словослагателят Яков Крайков, родом от София. Тия книги ако и да бяха сръбско-славянски, употребяха се много в западна България и Македония.

§ 44. Оскъдните паметници от епохата на тъмното наше робство имат повече езикословен интерес, отколкото литературен, защото съдържанието им е познато вече от произведенията на предишните епохи, а само езикът и правописът показват как избивал народният говор над среднобългарските форми и строитва и какви чужди влияния действуват още при това. От тая страна Люблянският ръкопис е дал повод на В. Ламански да напише две статии за стария славянски език и за българското наречие и писменост през XVI-XVII в. в "Журнал" на министерството на просвещението от 1869 г.; в текста им са поместени доста извадки из речения ръкопис, от които легендата за Павел Кесарийски, заета из някоя византийска черковна преправка на Едиповата история (вж. стр. 60)², е препечатана в министерския "Сборник", VI, 1255. Сроден с Люблянския дамаскин се откри един в Белград от началото на XVIII в. и друг в Одеса от XVII в.; из първия, описан от Новакович в "Starine", VI, е обнародвана "Беседа на трите светителя" (вж. стр. 114)³, а из втория е подадено от Ягич в "Starine" IX. "Павлово видение" (вж. стр. 112)⁴. Други новобългарски късове из няколко рилски ръкописа са напечатани от Качановски в увода към сбирката му от наши народни песни. Словарска работа под името "латинския речи", не по-късна от 1561 г., е намерена в един Лъвовски сборник: то са преведени от гръцки тълкувания на латински думи, които се срещат в юридическия език на Basilica у гърците; първоначалният превод може да е бил направен вече през среднобългарската епоха. Търговищкото евангелие е разгледал особено откъм акцентите, означени в него, Новакович в отделна книга, Белград, 1878, а за изданията на Божидар Вукович е писал същият в "Rad" на югославянска академия в Загреб, кн. XXXVII. Между молитвите на Абагар се чете послание на цар Авгар до Христа (вж. стр. 111)⁵; езикът му е силно развален от влияния на хърватския език и на представите на римски печатар за кирилските букви; извадки от него и описание на самото книжле са подадени в "Славянскiй сборник", т. II, Спб. 1877. Какъв език са изнесли нашите стари изселници в Маджарско и запазили там до края на миналия век, показва издаденият от Миклошич катехизис в Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen, Виена, 1856; образец вж. в "Ръководство за изучаване старобългарския език" от А. Теодоров, Пловдив, 1892.

БЕЛЕЖКИ

1. § 32. от "свиква нов събор (1355)" до "чиито автори си позволявали различни промени". [обратно]

2. § 23. от "етически понятия" до "турският "Настрадин ходжа". [обратно]

3. § 37. от "заедно с Бога работил и Сатаната" до "обяснява се с библейски случки". [обратно]

4. § 37. от "въпросите на Вартоломей към Богородица" до "Христос прави "откровение на апостолите". [обратно]

5. § 37. от "висока скала в презморска пустиня" до "въпросите на Вартоломей към Богородица". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.