БУКВАРЪТ И УЧЕБНИКЪТ КАТО “ПЕРВА ПОНЯТИЯ ЗА ДЕТИНСКА УПОТРЕБА”

Аделина Странджева

web | Адаптацията като стратегия...

Като водеща културна институция от нов тип училището през Възраждането налага своите потреби и върху печатната книжнина. Статистическият обзор над отпечатаните издания показва какви са пренагласите в културното мислене на българина. Например, според данни от тефтерите на Данов - Груев - Трувчев, само за 13-годишния период от 1861 до 1874 година били издадени и продадени всичко 549 947 екземпляра книги, от които 494 411 екземпляра били учебна литература (Ликоманова 1942: 591). Това съставлява респектиращ процент от 89,9 от общата продукция - девет десети от всички купени книги в България за периода са дидактични помагала.

Разбира се, печатането на учебници и буквари не се е развивало равномерно през десетилетията до Освобождението - гореспоменатите цифри се отнасят до неговия пик от 70-те години. През първата половина на столетието процесът е ограничен и по брой, и по вид на помагалата, твърде еднообразен е и списъкът на авторите съставители. След средата на века обаче се наблюдава рязък скок в количеството и качеството на учебникарската книжнина, обясним с нарастването на броя на училищата. Той е регистриран от всички историографи на литературата и книгата.

Според Христо Максимов, който съставя в края на ХІХ век една от първите хронологически цялостни картотеки на учебно-педагогически книги до Освобождението, общият им брой е 434 заглавия, и то без в тях да се обхващат вторите и последващите отпечатвания (Максимов 1900: 76-126). В описа си Максимов включва и теоретическите педагогически студии, ръководствата за учители, както и критическите брошури върху издадените помагала, като при това не разграничава оригиналните от преводните. Това е предпоставка за значителните количествени несъответствия с по-късните статистически сводове.

Само десет години по-късно Ал. Т. Балан издава “Български книгопис за сто години” (1909). Неговият опис не е видово диференциран и каталожно не разграничава учебни от художествени четива: обединява ги в общ раздел под наслов “Образование и възпитание. Юношка книжнина” (Балан 1909: 15-16). Разграничение се прилага само спрямо книги и т.нар. “привременни издания”.

Доверие към достоверността на фактите с библиографския си професионализъм предизвиква Анастасия Ликоманова, която през 1942 г. публикува в сп. “Училищен преглед” изследването си “Приноси за проучване на учебното дело” (Ликоманова 1942). То има характер на кратка монография върху книжовната дейност на възрожденските учебникари, но е придружено и от няколко каталожни описа, което му придава по-скоро библиоложко съдържание. Именно в коментарите върху тях става ясно затруднението на авторката да бъде статистически коректна, защото се среща с много заглавия, които явно не са оригинални, но в духа на тогавашната практика никъде не е посочено, че са преводи. На други пък е посочен грешен първоизточник; трети са компилативни по съдържание. В крайна сметка, след огромен съпоставителен труд Ликоманова преодолява съмненията си и стига до окончателните цифри - общият брой на всички учебници до Руско-турската война е 334 (само първи издания), като от тях със сигурност може да се смята, че 121 са преведени (Ликоманова 1942: 603). Следователно - за оригинални български тя приема 213 заглавия, в които включва букварите и взаимоучителните таблици. Естествено, най-авторитетен е репертоарният опис на големия познавач на българската книга през Възраждането Маньо Стоянов (1957 - I; 1959 - II). Само три години преди да издаде своя двутомен аналитичен свод той отпечатва изследването “Нашата учебна книжнина през епохата на Възраждането” (Стоянов 1954: 65-93), което представлява цялостен и изчерпателен обзор на учебната литература, систематично обособена на буквари, читанки, граматики, учебници по словесност, история, география и т.н. Като изтъква ролята на българското учителство, из чиито среди основно се излъчват авторите и съставителите, библиологът обръща внимание на засиления преводен поток за периода. Според него липсата на родна традиция не само в създаването на учебници, но и в чисто научната сфера просто принуждава българския даскал да се обърне към чуждия опит (в началото - предимно гръцки, по-късно - сръбски, руски, а чрез последния - и френски), който да пригоди за местна употреба. За Маньо Стоянов това прави 70 % от учебникарската книжнина през Възраждането небългарска по произход, със силно побългарено съдържание (Стоянов 1954: 91-92). В предметния указател от ІІ том на аналитичния си репертоар според него само букварите са 107 (в това число и преиздаваните заглавия), а взаимоучителните таблици са 14 (заедно с повторно тиражираните) (Стоянов 1959 - II: 641-643).

Споменатите данни недвусмислено свидетелстват, че в стремежа си да се модернизира българската литература, подобно на други в сходни на нашите условия, развива най-вече своите утилитарни форми през Възраждането - тези, които произтичат или са пряко свързани със социалните или образователните практики. Затова не е изненадващ фактът, че в чисто количествено отношение отпечатаната през периода книжнина е доминирана от учебници и буквари - точно това са изданията с най-масова културна употреба през Възраждането, когато ценностната система на “традиционното общество”¹ трябва да се пренасочи с оглед изискванията на новото време.

При такъв мащабен обхват, отреден на христоматийно-дидактичната книжнина в културния живот на Българското възраждане, логичен става въпросът какво разбира то под учебник, какво съдържание се влага в представата за буквара - като видове издания със свое специфично съдържание, оформление и функции с оглед на тяхната социална адресираност.

Веднага трябва да се направи уговорката, че писмената езикова практика през Възраждането почти не работи (не познава) лексикалната единица учебник. Макар коренът на думата да е праславянски, а наставката -ник да е високофреквентна и в старо-, и в новобългарския език (требник, молитвеник, словник, писмовник...), понятието започва да се среща масово едва в последните десетилетия на ХІХ век, по всяка вероятност - под руско влияние. Затова не го срещаме нито в Геровия речник, нито в “Градиво”-то на Кузман Шапкарев. Вместо него в практиката битуват описателни изрази като “ръководство по...”, “училищни”, “школски” книги или въведените от Неофит Рилски техни синонимни определения като “наръчни” (разбирай - лесни за носене), “доволни” (разбирай - заможни, богати, явно, на знания, бел. моя, А. С.) (Рилски 1852) или “прилични” (Рилски 1853: 2) (разбирай - подобаващи) книги.

За разлика от учебник, терминологичната единица буквар, с диалектни варианти букар и букувар, чийто произход съвременната етимология определя като старогерманска заемка (от буковите дъсчици, използвани за дълбане на руните през Средновековието) (вж. Български 1971: 87-88) е актуална още от зората на Българското възраждане. Марко Теодорович я употребява още в подзаглавието на своя учебник (Теодорович 1792), 32 години преди Берон да напише своя “Буквар с различни поучения” (Берон 1824). И макар националната насоченост на “Первое учение” и днес да е предмет на дискусии, със самото си разпространение и с легитимираността на автора върху титула като “българин от Разлогско” изданието е документ, че думата е била във функционална практика повсеместно поне в Западна България.

Лексикографското й значение е най-изчерпателно в речника на Геров:

“1) книга, по която ся учат децата да четат по азбуки и 2) всякоя малка книга, ако ще би и ничто да няма на нея написано” (Геров 1975: 83). Наистина, второто значение днес звучи малко странно с допускането да няма нищо написано в буквара - вероятно като буквар се възприема и малоформатното подвързано книжно тяло, листата, върху които се изписват буквите (да си спомним, че малоформатността се загатва и от упоритостта, с която Берон в предисловието и в следговора нарича учебника си от 141 страници умалително “книжка”).

Съвременната теория на книгата днес е значително по-недвусмислено ясна. Като повратен диференциращ белег между книга и приложно дидактично издание в периода на ранното Възраждане проф. Ани Гергова изтъква многоекземплярното възпроизвеждане на текстове, което превръща книгата в стока и гарантира нейната широка достъпност (Гергова 1991: 6-7).

По принцип, за категоризацията на едно книжно издание като тип учебник или буквар определящ критерий е функционалното му предназначение, социалната сфера, която то обслужва (Гергова 1995: 239). Освен това между типа книжно издание и вида на литературата в него (научна, учебна, художествена) има видима зависимост.

Но точно тези критерии се оказват “плаващи” в културната практика на Възраждането. Учебното помагало, особено през първата половина на ХІХ век, не обслужва само аудиторията на подрастващите - то е функционално приложимо и спрямо учителя, пък е и в пълния смисъл на думата Книга: ползва се и в извънучебна обстановка, като четиво пред слушатели от различни генерации и социални нива. Учебникът има двойна предназначеност: в школото образова и възпитава, а щом “излезе” от него, информира и разширява човешкия кръгозор. Тук изцяло е в сила убеждението на възрожденския читател, изречено с думите на Райно Попович, че щом нещо е написано на книга, то започва да учи човека “от мягких ногтей и совершава... дору до старост глубока” (Попович 1837: 9).

Другият библиоложки критерий - връзката между типа на изданието и вида на литературния текст в него, отново не може да бъде последователно проследен, когато се говори за учебник през Възраждането. При корелацията учебна книга - учебна литература двете понятия далеч невинаги се припокриват поради факта, че в рамките на едно дидактично помагало едновременно съсъществуват текстове с най-разнородно съдържание и форма: научни, научнопопулярни, религиознопритчови; литературнохудожествени четива стоят до редом до репортажно-публицистични и даже до справочни текстове.

Създателят на учебна книга през този период има ясно съзнание за нейната целева предназначеност (да даде обективна информация за света и да култивира ценностна система в съзвучие с националния нравствен идеал), но самият факт, че в предговорите и послесловите този автор се обръща и към учители, родители, книжовници - към родолюбиви сънародници, т.е. към цялото общество, означава, че адресатът на неговите усилия не е хомогенен нито във възрастово, нито в социално или интелектуално отношение. Ориентацията е определена от мисълта за аудиторията на подрастващите, но допуска и други читатели, отворена е към всички.

Така разгледана, христоматийно-дидактичната книжнина през Възраждането сякаш се “изплъзва” от схемите на научното детерминиране - тя се оказва по-многозначно явление, отколкото една сциентична дефиниция може да побере. В същото време центробежността на разноликите й проявления не изключва възможността да се абстрахира един мисловен конструкт, който очертава иманентните белези на феномена учебник през Възраждането. А най-интересното е, че теоретичен модел за този мисловен конструкт предлагат самите учебни помагала: учебникът “мисли” за себе си, самодетерминира се, очертава собствената си територия и обговаря най-съществените си качества чрез своите паратекстови елементи. Многобройните предисловия, посвещения, послеслови към буквари, читанки, ръководства са издържани изцяло в духа на просвещенската книжнина и напомнят кратки публицистични очерци. Те стават трибуна, от която се дискутират злободневни въпроси от общественото и културното битие, а в частност и проблемите за това какви качества трябва да притежава съвременният учебник.

Затова предговорите са толкова обстоятелствени - понякога те обемно се изравняват със същинското учебно съдържание. Затова и тематично те не могат да бъдат подведени под обща, генерализираща ги формула: изясняват както предназначеността на учебника, така и преимуществата на всяко знание пред суеверните предразсъдъци, изтъкват смисъла на интелектуалното усилие, трудностите в борбата с инертността и консерватизма, мъчнотиите при учредяването на светските училища, преимуществата на взаимоучителната метода, финансовите неволи при подготовката на изданието, разработват примерни схеми за урочна работа или поставят под съмнение ефективността на физическото наказание, излъчват патриотични призиви, а най-често дискутират проблемите на езика и нуждата от приемане на общовалидни правила. Понеже са създадени във време, когато българският книжовен език не е конституиран, те носят печата на съмнението, издават личните пристрастия на всеки от съставителите, сочат различни виждания за нормализиране на говорната и езиковата практика. Така даже и уводните страници на някой учебник по смятане могат да се окажат манифест за езикова консолидация (както е например в пространния предговор на Сичан-Николовата “Българска аритметика” (1845), който в детайли оценява преимуществата и недостатъците на двете носовки и разногласията, породени от ятовия преглас).

Разгръщайки десетките страници на тази параучебна книжнина, днешният изследовател би могъл да реконструира “възрожденския идеал” за учебно помагало - така, както го виждат в представите си самите учебникари и го описват в полемично-пристрастните си предисловия и обръщения. Ще очертая контурите на този модел с извадки от самите паратекстове:

1. Най-твърдо е залегнало убеждението на съставителите, че добрият учебник трябва да носи “ясния глас на проповедта”, ако иска да постигне “юношеско просветление” (Попович 1837: обръщението). В духа на ренесансовото тълкуване, че знанието прави човека по-добър, учебникът се издига до висотата на храмовия амвон, откъдето звучи чистото и мъдро слово на благородното възвисяване. Интелектуалното се оценява чрез етичното, което то култивира, а рационалното се обосновава чрез моралното.

2. От всички “богати сокровища” се очаква учебникът да подбира най-вече ония “премудри поучения..., които да украсят жителството между человеците” (Попович 1837: 8) - отстоява кредото си Райно Попович. Той става изразител на надеждата у българския книжовник, че практическата полезност на знанието не се измерва само в материални стойности, а има способност да скрепява духовните връзки между хората, т.е. акцентира се върху хуманния смисъл на просветеността.

3. От учебника се очаква да донесе знание, което “всякой треба да го има на умът си като под мишницата си и когато му потреба нещо да намери или да продума, да му е готово... пред каквото се человек случи и на което се място намери” (Попович 1837: 9). Просвещенският култ към знанието му приписва качествата на най-трайното и неприкосновено лично богатство - то се възприема като притежание, което не се губи при житейски обрати.

4. Съвсем съвременно - сякаш не е формулирана преди повече от 130 години, а в наши дни - звучи и идеята за универсалния език на знанието, който преодолява без пречки всякакви разстояния и сближава хората. За нея говори в предговара си “Христоития”-та: учебникът прави така, че “един европеянин да зима ответ и да провожда на един свой приетел, който седи на Америка или на Кина” (Попович 1837: 25-26). Като че ли в думите на възрожденския книжовник се прокрадва амбицията на следващия век за широкия обхват и комуникационната мощ на знанието - предвестие за глобализацията, която ни включва в големия диалог на планетата.

5. Може би още по-съвременно е следващото изискване - науките могат и трябва “да соживяват сичките преминали векове”, и то не само за да “ни привождат мертвите като живи”, а най-вече “да ни научават какво ще бъде будущето” (Попович 1837: 27-28). От школския учебник се очаква да подпомогне реализирането на отколешната човешка мечта опитът на миналото да се трансформира в залог за мъдростта на идното, знанието да се превръща в щит срещу повторяемостта на грешките и в най-сигурен път към напредък.

6. Без да го пренатоварва с необосновани егалитаристки надежди, възрожденският книжовник осмисля буквара и учебника като предпоставка за равен шанс в живота на хората, като условие “да знаят сичките еднакво”. Школските книги се възприемат като надежден отпор срещу пагубното разединение и като фактор за консолидация в преломни моменти - те могат да подпомогнат национално обединяващата кауза: “сички на един ум да служим” (Попович 1837: 59).

7. На възрожденския автор съвсем не му е безразличен и проблемът с онагледяващите средства, съпътстващи словесните описания в учебника. Той гледа на илюстрациите и рисунките като на улесняващи разбирането визуални изображения, затова ще сподели чрез признанието на Драган Манчов: “за да стане книгата вразумителна и по-лесна за изучаване, вместих 45 щампици, ...карта издадох” (Манчов 1869: IV).

8. Отново във връзка с подпомагането на детската рецепция е и следващото изискване. В него, без да се подценява усилието на учителя, проличава разбирането за учебника като стимул за самостоятелната мисловна дейност у малкия човек. Грижата за него се долавя в подробните разяснения на Сава Радулов в предговора на “Всеобща география”, когато уточнява защо бил ползвал два различни шрифта на буквите - “за да ся отличават существените познания от по-малко существените” (Радулов 1858: IV). Избора си той аргументира с убеждението, че така приучава детето да селектира важното от подробностите, предназначени “само за най-любознатялните”.

9. Още от послеслова на Бероновия буквар в нашето учебникарство почва една традиция на отъждествяването на знанието с науката. Ревностен към труда си, възрожденският книжовник сам си поставя изискването да намери и подходящия език като носител на мъдростта. И тук неговите тревоги далеч не се ограничават просто до все още неустановената правописна норма; те са преди всичко до достъпността, понятността на изложението: “Който ся зима да пише учебник, той трябва да знае науката, за която ся зима да пише, трябва да знае и езикът, който му служи в писането... Само от такъв писател ръководство, учебник може да се чака..., но лесно ли е да се достигне това?” (Бончев 1880: 48-49) - пита се понякога сам книжовникът и не прикрива тревогата си как да сведе абстрактното слово на високото знание до разбираемата и конкретно-нагледна форма, без да елементаризира и профанира изложението, защото “учебникът трябва да изложи - по думите на Нешо Бончев - толковито науката” (Бончев 1880: 48-49).

10. Като венец на всички гореспоменати достойнства е и обобщаващото изискване - че е стойностен само онзи учебник, който напипва пулса на времето, попива духа на епохата си и насочва към националния нравствен модел. Идеалът за хармоничната връзка между обществените потреби и “потребите на децата”, но и “на мястото, на времето” (Бончев 1880: 48-49) е отглас на мечтата просветата да бъде мембрана на общественото битие.

Изведени от полемичния контекст на предговори и възвания, лишени от риторичния патос на публичната дискусия, тези десет условия за “идеален учебник” не само не изчерпват мечтания образ за дидактична книжнина през Възраждането, а и наистина губят много от своята убедителност и аргументационна обоснованост. Но те поне убеждават каква отговорност е за учебникаря от ХІХ век създаването на школските книги, как сам той оценява труда си не просто като популяризаторско или творческо усилие, а като обществен ангажимент - като мисия, чиито последици ще определят бъдещето на нацията.

БЕЛЕЖКИ

1. Традиционно общество е понятие, което въвеждат социалните науки. С него те назовават социалното битие през периоди, в които животът протича в установен от традицията ред. Такова е българското общество от края на ХVІІІ в. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Балан 1909: Балан, А. Т. Български книгопис за сто години. 1806-1905. Материали. София, 1909.

Берон 1824: Берон, П. Буквар с различни поучения. Брашов, 1824.

Бончев 1870: Бончев, Н. За училищата. // Периодическо списание, год. І, 1870, кн. ІV.

Български 1971: Български етимологичен речник. Т. I. София, 1971.

Гергова 1991: Гергова, А. Книжнината и българите. София, 1991.

Гергова 1995: Гергова А. Книгознание. София, 1995.

Геров 1975: Геров, Н. Речник на българския език. Т. I. София, 1975.

Ликоманова 1942: Ликоманова, А. Б. Приноси за проучване на учебното дело // Училищен преглед, 41, 1942, № 5-6.

Максимов 1900: Максимов, Хр. Д. Хронологически книгопис на учебниците и педагогическите книги от времето на първия печатен учебник до последнята руско-турска война (1824-1877). // Училищен алманах (София), год. I, 1900.

Манчов 1869: Манчов, Д. Земеописание за първоначялните ученици. Пловдив, 1869, с. ІV.

Попович 1837а: Попович, Р. Христоития или Благонравие. Будим, 1837.

Попович 1837б: Попович, Р. Христоития или Благонравие. Будим, 1837, обръщението - без пагинация.

Радулов 1858: Радулов, С. Всеобща география. Курс І. Одеса, 1858, с. ІV.

Рилски 1853: Рилски, Н. Българска граматика. Крагуевац, 1853, с. 2.

Рилски 1852: Рилски, Н. Христоматия славянского языка. Цариград, 1852, обръщението - без пагинация

Сичан-Николов 1845: Сичан-Николов, Хр. К. Българска аритметика. Букурещ, 1845.

Стоянов 1957-1959: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издния. 1806-1878. Т. І. София, 1957; Т. ІІ, София, 1959.

Стоянов 1954: Стоянов, М. Нашата учебна книжнина през епохата на Възраждането. // Известия на Института по педагогия, 1954, № 4.

Теодорович 1792: Теодорович, М. Первое учение хотящим учится книг писмени словенским, називаемое буквар. 1792.

© Аделина Странджева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.11.2005
Адаптацията като стратегия на детската литература. / Adaptation as a Strategy of Children's Literature. Съст. и ред. Маргарита Славова. Варна: LiterNet, 2005.