ВЕЧЕРЯТА НА СЕМЕЙСТВО АЛФА

Антоанета Добрева

web

Toгава го ударих. Пресегнах се през масата и го ударих през лицето. Ударих го с цяла ръка. Разбира се, някой може да си помисли, че е заради ориза, който поръча за мен, наистина не разбирам защо поръча за мен ризото с морски дарове, след като знае много добре, че не обичам ориз, но не е така. Не е заради това. Върнах ориза и взех обикновени аcпеpжи в шунка c холандcки соc и кашкавал.

Ударих го, защото исках да усетя как потъва дланта ми в лицето му. И не го ударих силно, и не с юмрук, а с цяла ръка. Той харесва ръцете ми. Винаги добре поддържани, с къс класически маникюр в тъмночервен лак.

Надигнах се от стола си, пресегнах се и го ударих. Дланта ми потъна в носа му, челото му се нагърчи, заприлича ми на гъба, но не, не го ударих силно. Тогава той остави чашата си и ме попита: "Какво става?", а аз му отговорих: "Извинявай, без да искам"... Мисля, че се изненада, защото спря да говори.

Независимо какво ще ви кажат семейство Хикс и семейство Игрек, защото те могат да ви кажат каквото си искат, но истината е тази - ударих го малко след ордьовъра и по време на топлото предястие.

Освен това, семейство Игрек още не бяха дошли, което е непростимо за такава официална вечеря, да закъсняват за такава официална вечеря, когато ние празнуваме 20 години от сватбата, но както и да е, те още не бяха дошли и не знаят, че аз го ударих тогава.

Леко го ударих, и не с юмрук, а с цяла ръка. Точно разказваше история, а той винаги има готови истории, всъщност неговите истории са не толкова готови, колкото са полуфабрикати, само им добавя нещо и винаги лепнат навсякъде. Беше вдигнал чашата си и се беше леко навел към г-жа Хикс и тогава го ударих. Той остави чашата си и попита: "Какво става, мила?", а аз отвърнах: "О, мили, извинявай, без да искам". И това е също толкова добро, колкото и неговите истории.

Всъщност аз знаех какво ще разкаже. Oще щом си поръча воловани със скариди и сос тартар, вече знаех какво ще разкаже. С волованите винаги разказва за незабравимия киш, който приготвяла майка му. Обикновено на масата никой не знае какво е киш. Произнася го носово и замечтано - киш Лорен, крайното "н" остава да виси и звучи Лоренъ, Лоренъ. Госпожа Хикс е заинтригувана, о, той ще й даде рецепта, а тя ще го приготви на г-н Хикс...

Всъщност майка му пържеше вкусни мекици. И не беше чувала за киш Лорен.

И точно тогава го ударих.

А той остави чашата си и попита: "Добре ли си, скъпа?", а аз отвърнах: "О, скъпи, извинявай, без да искам".

Когато говори, десният крайчец на устата му се повдига и ъгълчето става някак миловидно, сякаш полуусмивка, и аз винаги гледам тази част от устата му. Внушава доверие, очите му се пълнят с меланхолия, издигат се нагоре и някаква тъга се излива точно от повдигнатия край на устата му. Устните му са широки, той говори, говори, говори, o, Господи, колко много говори, гледат го, слушат го и той говори, а само аз знам, не, ние двамата знаем, че това, което се излива от устата му, това, което минава през хлабавите му устни, е лъжа, лъжа, лъжа. Но може би не съм права. Защото Той винаги казва: "Имай ми доверие, скъпа".

Този път не знам защо промени реда на разказа. Друг път тетрадката с гениални стихове на леля му идва около десерта, а сега - не знам защо, започна доста по-рано. От разказ на разказ, от вечеря на вечеря, тетрадката се превръща в томове, а стиховете стават поеми. Всъщност леля му беше изкуфяла стара мома, детска учителка с орлови нокти, и беше увековечила единствено една "гъбка червенушка" на гърба на рецепта за арменски лозови сърми.

Тогава станах и отидох при него. Застанах зад него, облегнах се на облегалката на стола му, прегърнах го и захапах ухото му, а с дясната си ръка притисках адамовата му ябълка силно, силно, докато усетих как потъват трите ми пръста в гърлото му - натисках го с тези три пръста - показалец, среден и безименен. Държах ги изправени, сигурно всички са видели златната ми брачна халка и пръстена с диамант, който той току- що ми подари, защото ние празнуваме 20 години от сватбата и той винаги ми подарява този пръстен. Всеки път ми го подарява този пръстен и всеки път гостите са впечатлени.

А всъщност ние не сме женени.

Той подбира две семейства и през няколко месеца празнуваме 20 години от сватбата.

От едната му страна седеше г-жа Хикс, а от другата - г-жа Игрек. Това беше нашият празник - двайсет години от сватбата. Първите двайсет години любов на семейство Алфа, както каза г-жа Игрек. Семейство Алфа сме ние.

Знам добре кой е важен. Той избира скъп ресторант и семейството, дамата от което седне до него отляво, е семейство Хикс, и то е важното. Другото има поддържаща роля, наричам ги семейство Игрек и стои около мен.

Този път господин Игрек има тънички пръсти, които шарят по покривката, нокътят на кутрето му е старателно отгледан и е по-голям от всички други, а лявата му ръка извършва непринудени отскоци над чинията, докато прехвърля вилицата от лява в дясна ръка, г-жа Игрек носи сива блуза и единствено забележим седефен медальон, голям почти колкото чинийката за предястия.

Случвало се е г-н Игрек да е по-интересен от х-н Хикс, но моята роля е да забавлявам г-н Хикс, а не г-н Игрек. "Такава е играта", каза ми Той веднъж, когато го попитах защо правим всичко това. Такава е играта, а аз не знам каква е тази игра. Започнахме я преди няколко години, аз не знам какво става след тези празнични вечери, знам само, че той ги подбира внимателно, предварително ги проучва и подбира две семейства и знам, че едното е важно, него наричам семейство Хикс, а другото не. Играта е заради онова семейство, мъжът от което седи от дясната ми страна - семейство Хикс. Общото между всички семейства Хикс е, че са от стари богаташки родове, имат имоти и най-важното - искат да имат още. Той ги подрежда така, аз не знам какво става след тези вечери, моята роля е да забавлявам г-н Хикс. А този път г-н Хикс е забавен мъж над 80 и флиртът при него е по-скоро поддържане на форма, но не може да му се отрече класа. Добрият опит личи отдалече. Г-н Хикс е със светли водни очи, светъл костюм и бяла коса, целият изглежда измит и бял. Г-жа Хикс е мила възрастна дама със старовремски златни пръстени, деколте, което някога е било пълно, бенка на устната и зъби, розови от червило. Смее се къдраво на всяка дума на съпруга ми.

А той умее, ах, как умее да говори.

Около основното ястие разговорът, от незабравимото печено на майка му, се измества към имоти.

От разказ на разказ родната му къща става все по-голяма и по-висока, този път в двора пред нея изникна кипарис, а аз се изкикотих, защото в двора имаше само една стара круша, тогава той ме изгледа, гледа ме стъклено зло и каза: "Мила, добре ли си? Иди да се освежиш!".

И аз трябваше по-рано да ида "да се освежа", както казва той, а да се "освежа", значи да ида в дамската тоалетна и да прекарам там към десет минути. Обикновено това става към десерта, такава е играта. Трябва да ида в тоалетната и оттам да му се обадя по телефона, да говоря, а той ще казва само: "Да, да, разбирам, добре".

Мога да си говоря каквото искам, мога да повтарям и едно и също, това няма никакво значение, веднъж измислих едно стихотворение и му го казах няколко пъти, три-четири пъти, а той отговаряше: Да, разбирам, да, добре... Стихотворението беше такова:

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, всяка действителност е лична, случайните лица си приличат, всички лица са случайни и така нататък. Запомнила съм го, защото после често си го повтарях, а Той каза, че това е глупост... Но аз знам, че трябва да му вярвам. "Имай ми доверие".

И после винаги когато се връщам, "освежена", както казва той, знам, че е говорил нещо мръсно за мен. Чета го в погледите им, знам, този път дори бледата г-жа Игрек ме гледаше мръсно. Мръсно. Срещнах погледа й, дори седефената й висулка беше помътняла.

Тръгнахме си и както винаги се сбогуваме дълго, като за заминаване. Всеки път той казва, че заминаваме. Никъде не ходим, затваряме се вкъщи и не отговаряме на телефоните, не дърпаме щорите, стоим на тъмно няколко дни или седмица. Веднъж го попитах какво става, кажи ми? Такава е играта, мила, имай търпение...

В таксито мълчахме, прибрахме се вкъщи, живеем в малък тавански апартамент, Господи, колко скъпо ни струваше този малък апартамент, обикновено докато се прибираме от тези вечери, той ми казва: "Имай търпение, мила", а още по-често ми казва: "Имай ми доверие".

Не, не правим разбор, не питам, имам му доверие, разбира се. Веднъж му казах: "Скъпи, ние сме едни симпатични мошеници" и той побесня.

Сега в таксито мълчахме и после, докато отключваше вратата, каза, че аз без малко да проваля вечерта. Разбира се, че не съм виновна. "Как можа да измислиш тези кипариси?" - попитах го и ми стана смешно. Влязохме вътре, "Никога повече не прави това" - гласът му изскърца, а аз знаех, че е бесен и го попитах тихо, съвсем тихо попитах: "Кое? Какво да не правя?" "Не прави така", каза. Процеди го през зъби и беше страшен. И се обърна, за да влезе в стаята, а аз го ударих с онази африканска фигурка на бога Окошима. Ударих го веднъж, два, три пъти и питах: "Как да не правя? Така ли? Така ли? Как?"

Не очакваше ударите, политна, блъснах го, спъна се и накрая се строполи на пода, а аз продължих да питам: "Кое да не правя, скъпи? Как? Така ли? Така ли?" И го удрях, удрях, удрях, заради кипарисите, заради киша на майка му, заради тази игра, която играем, а аз не знам каква е играта, заради тетрадката на леля му, заради полуистините, заради онова "Имай ми доверие, скъпа", заради тези вечери, в които празнуваме двайсет години от брака ни, а ние не сме женени и аз не съм му никаква, никаква, заради всичките семейства Хикс и семейства Игрек, които лъгахме и които искаха да бъдат лъгани.

Удрях го, докато усетих, че ръката ми влиза все по-надълбоко, божеството беше изцапано, беше цялото в кръв, а Той лежеше на земята и косата му беше хлътнала навътре, тогава му казах: "Такава е играта, скъпи. Закъде сме без доверие."

Защото това е фигурата на бог Окошима - богът на доверието. Донесе го някой от Нигерия, едно от най-почитаните божества там. Намерено е при археологически разкопки, оригиналът се пази в тамошния исторически музей.

Не очаквах, че мозъкът му е розов. Очаквах, че е стоманеносив. Неговият мозък, който щрака винаги като калкулатор, който помни хиляди факти, видя ми се странно да е розов и мек.

Седнах на фотьойла, запалих цигара и му говорех. Питах го какво да не правя, каква е играта, по едно време помръдна, тогава станах, взех каменната ваза и я стоварих върху главата му. Казах му: "Имай ми доверие, скъпи".

И сега, когато всички вие си мислите, че съм го убила, аз ще ви кажа: Да, това е точно така.

* * *

От офиса на г-н Алфа казаха, че да, г-н Алфа наистина малко е позакъснял, но това е така, защото е изпращал съпругата си за чужбина. Не, господин Алфа изглеждал много добре, само леко натъжен, но секретарката го отдава все пак на раздялата, макар и само за няколко дни, с милата му съпруга. Да, в момента г-н Алфа е в кабинета си, но не може да разговаря лично, тъй като е зает и разбира се, веднага щом се освободи, ще се обади.

* * *

Семейство Хикс разказаха, че да, прекарали са една прекрасна вечер. И обстановката, и обслужването, и храната, изобщо - една перфектна празнична вечеря. И толкова е мило да се наблюдават едни обичащи се млади хора. Защото двайсет години семеен живот е нищо. Разбира се, те, като по-възрастни, могат да преценят това. Любовта им, на семейство Алфа, едва сега започва. Дори ние, казаха семейство Хикс, бяхме свидетели на една... хм, удивителна любовна игра. Особено когато тя се надигна и го погали по лицето. Още в началото на вечерята и с такава нежност. Презрамката й падна и г-н Хикс е забелязал, че има бенка на дясната си гърда, защото той седеше от дясната страна на г-жа Алфа, гърдите й са наистина впечатляващи, а на г-н Хикс може да се вярва, що се отнася до женски форми..

А и, както каза симпатичната г-жа Игрек, това са първите 20 години любов на семейство Алфа.

Семейство Хикс очакват с нетърпение завръщането на семейство Алфа, защото те заминават сега за чужбина, но когато се върнат...

* * *

Семейство Игрек пожелаха още дълги години щастлив семеен живот на семейство Алфа, но не си спомнят да са присъствали на такава вечеря.

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2008, № 1 (98)