РУДИ

Антоанета Добрева

web

Поначало глупавият човек е необятен - каза ми Руди, когато се срещнахме случайно в един магазин и аз я попитах как е. Понеже не ми стана много ясно, попитах я отново как е. Тогава Руди си пое дълбоко въздух и започна:

- Разбираш ли, глупавият човек е непредвидим. Ти никога не знаеш какво можеш да очакваш от глупав човек.

Кимах, а всъщност се чудех какво става. Просто я попитах как е.

- Глупавият човек е венец на природата. Разбираш ли? - продължава Руди и гушката й потреперва. - Няма по-голямо чудо на природата от глупавия човек. Разбираш ли?

Не разбирам изобщо за какво говори, но кимам ли, кимам. Аз просто я попитах как е, но малко по малко (докато я слушам и все повече не разбирам), се чувствам ако не венец на природата, то поне необятна.

Руди ми е съученичка, всъщност се казва Райна, но още навремето се кръсти с това име Руди, което звучи доста чешко, като от един филм за танкисти, но й отива. Не бях я виждала от години, някой каза, че живеела в Германия. Помня я Руди, с къдравата коса до кръста, стройна, гъвкава, сладка, свиреше на контрабас, а сочният й бюст се увиваше някак така, че изглеждаше сякаш танцува. Ние й завиждахме, а момчетата я сънуваха. Сега пак си е сладка, но повече прилича на торта, с тресящата се брадичка и цялата пухкава, сладка и, разбира се, пак хубава.

И продължава:

- Никой не може да съперничи по хитрост на глупавия човек.

- И как хем глупав, хем хитър? - опитвам се все пак да взема отношение.

- Разбираш ли, глупавият човек има такива ходове, които никой от нас не може да предвиди. А и да ги предвиди, не може да ги схване. Разбираш ли?

- Разбирам - мънкам все по-тихо и си мисля, че ако още веднъж ме попита дали разбирам, ще знам, че съм със сигурност венец на природата.

- Вчера видях Роза. Помниш ли я? То не спря да говори през цялото време. То за какво ли не се оплаква - то не бяха дъщери, то не бяха зетьове, пък къщата им била намква, пък кучето какво било, казвам ти - идеше ми да я убия... Ама как да не я помниш? Една такава, все ходеше с опашка на косата. Много глупав човек.

Не я помня изобщо. Питам коя беше Роза отново и усещам, че правя грешка. Е, как така да не я помниш!, сопва се Руди и гушката й се тресе възмутено, седели двете на един чин. Естествено - Райна, Роза, - по азбучен ред.

Бутаме количките към касата.

- Не я помня Роза. И какво? - вече слагам покупките на лентата, а Руди зад мен продължава.

- Казвам ти, глупавият човек няма равен на себе си. Ама така ме ядоса Роза, че казвам ти, идеше ми да я убия...

Касиерката маркира покупките, слагам ги в обратно в количката, плащам и казвам на Руди, че ще я изчакам пред магазина.

Излизам навън, опитвам си да си спомня тази Роза и не мога. Помня Руди, танцуваща с контрабаса и бюста й, обгърнал грифа. Помня и момчетата, които си разказваха с шушукане сънищата си.

Руди се бави, по едно време излиза запъхтяна, нещо била забравила, обяснява какво, не я слушам, прекъсвам я и питам още ли е в Германия и какво става, още ли свири на контрабас. А Руди ми каза, че никога не е ходила в Германия и никога не е свирила на контрабас.

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2016, № 9 (202)