|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН СЪН
(почти по Брьогел)
web | Навреме
Сънувах сън.
В съня ми земята под мен се разцепи на някакви криви квадрати,
сякаш шантава шахматна дъска,
а в квадратите виждах такива ужасни картини, и толкова живи,
че бях сигурна, че е наистина.
Изведнъж видях
как до мен едни тлъсти змии на райета мажат камъни с гадни секрети, замерят
родилки и се хилят доволно,
а дебели попове уж си дърпат брадите, а пък сърбат сговорно мазна манджа от
кофа и повръщат жълтици,
по-нататък видях как умиращи старци играят на покер с гробари,
а до тях сополиви деца чакат жито, гладно скимтят и се молят за хляб.
Гледах как огромни охранени плъхове хрускат някакви хапчета и ги храчат в храната
за болните бебета,
наблизо напети поети римуват хвалебствено в най-безнадеждната си логорея, ръкопляскат
си
и си кимат утвърдително,
а до тях щастливи селяни танцуват пасо добле, подпяват и сеят весели чушки срещу
депресия...
Виждах всичките тези кошмарни картини и полудяла от ужас (а знаех, че само
сънувам),
насън си измислих светъл спасителен връх
и побягнах нагоре.
В страха си се спъвах и падах, и ставах,
бързах, сграбчвах спасителни тръни
и вече ръцете ми нямаха длани, а грозни парещи рани.
Насън тичах нагоре - да се махна, да ме няма
и уж бях сама, а изведнъж, кой знае как, заприиждаха бягащи хора.
Виках им, но те не чуваха, бързаха,
подавах им ръка за помощ, но те не виждаха, вместо дланите ми имаше криле,
и уж крещях, а нямах глас и тишината плющеше от страх и от стъпки,
уж сред тълпа, а сама, в черупка на мида.
После някой ме ритна и аз - с крила, а не литнах,
крилата ми били изкуствени...
падах надолу,
надолу,
надолу,
към кошмарните шахматни квадрати,
страхлива туптяща пихтия -
единствено болка, и страх, и очи...
А очите ми гледаха там долу
змиите, подути от злоба, как съскат и плюят отрова
и поповете - с мръсни блудствали пръсти как сочат и кряскат "Анатема!"...
Старците бяха спечелили битката,
бяха вече умрели и за награда бяха погребани.
Видях ги -
лежаха в захилени пресни гробове
и паднах сред тях.
Там чакаха шест гладни деца
и като нямах какво да им дам, ги нахраних с очите си.
Вече не виждах,
вече не исках да виждам.
Вече нямах наистина нищо,
не исках да имам,
и нямаше нищо.
И мен вече ме нямаше.
Само тази е приказката.
© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Антоанета Добрева. Навреме. Варна: LiterNet, 2006
|