ПИСМО ДО СЕБЕ СИ

web | Навреме

Кажи ми,
как стана така, че мечето от нашето детство (с разпрано уше)
се превърна в Лисицата в лозето
и защо да не можем да сме ясно щастливи
от лилавото в люляка и памучните образи в облаците?
Кажи ми, как стана така,
че от липите смешно да капят лепкави малоумници (вместо цвят)
и защо облият смях се превърна в щедър убийствен сарказъм.
И защо да ги няма цветята на малката Ида?
И защо нашата кукла от детството вече замлъкна (а казваше "мама")?
Кажи ми защо от стените висят вечните сенки.
Защо да раздаваме роли на публиката.
Защо от безкрайно шлифоване деформирахме смисъла (вероятно неволно),
а сме се вкопчили в абсурда на думите.
Защо се загубваме в интонацията
и защо ни спасяват неуки сценични работници,
защо ни призлява от овации, а ги страдаме..
а уж все не харесваме драматургията?
Защо все режисираме "допустимото неочаквано",
моделираме вярата
и произнасяме безупречно гласните,
а зад кулисите оставихме връзката с Космоса,
Росинант и тантричното чисто на неразделянето.
Защо не говорим, а подменяме казването
с така удобното "въобразено премълчано" -
(толкова въображаемо, колкото и мълчанието).
Защо нямаме вече бистри мечти
и не можем да бъдем щастливи като бедни индийци?
Кажи ми?

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Антоанета Добрева. Навреме. Варна: LiterNet, 2006