MONO

Антоанета Добрева

web

Накланя глава на една страна, само главата, не движи тялото си, не че не може, не че не може, но няма смисъл, няма смисъл от движенията, обикновено гледа в една точка, понякога стои със затворени очи, понякога стиска клепачи, докато в очите й запулсират кръгове. Мести единствено главата си. Леко, леко, съвсем леко наляво, наляво - и отсреща е прозорецът, първо рамката, после целият прозорец, стъклата са мокри и има залепнали листа, клоните не се виждат, но тя знае, че са там и след малко ще започнат да се удрят в стъклата. И тогава й става малко страшно. Още не чува бурята, но усеща миризмата, дъждът мирише на камък, на камък, никой не знае как мирише камък, камък, и тогава в стаята става полутъмно, и на нея й се струва, че ей сега ще започне.

Бурята идва винаги, когато наведе главата си наляво. Не знае защо е така. А когато се наклони надясно, надясно, и тогава идва онази песен, и й става по-леко, и вече не плаче, не плаче, пее си я само когато другите спят.

Не трябва рязко да сменя посоката, защото тогава идва болката. Боли я от вятъра, който блъска прозорците и стените започват да скърцат, чува ги как пукат и в стаята започва да мирише на камък. Тогава я боли. Дъждът бие стените, плющи по пода, става страшно, болката я удря, болката мирише на мокър камък, мокър камък, тя се свива, свива, стиска очи с всичка сила, сега трябва бавно, съвсем бавно, много бавно да премести главата си, да я вдигне малко по-високо, съвсем малко по-нависоко, тогава камъните ще се укротят и ще спре да боли.

Не обича да гледа нагоре. Гледа само надолу, само надолу, сега леко ще се обърне надясно, много бавно, надясно, още малко и сега ще чуе онази мелодия, тупкането в слепоочията ще спре, да, тя я помни, може и сега да я запее, но не иска да я показва на никого, пази си я само за себе си. Понякога си я пее нощем, когато всички спят, и вече не плаче, не, не плаче. Песента не е тъжна, напротив, светла мелодия, от няколко тона, да, само понякога я забравя. Ако наклони главата си още малко, почти долепена до рамото, тогава си спомня и момчето, което свиреше на цигулка, видя го, когато майка й я заведе веднъж у тях, тогава тя го видя, видя го как свири седнал на стол с колела, а то й се усмихна и я попита харесва ли й. Харесваше й, харесваше й, и то я изсвири пак, пак, същата мелодия, и тя не беше тъжна, а момчето се усмихва и я гледа. И тогава тя го пита защо има колела на стола? Защото не мога да ходя. А защо не плачеш? Защо да плача? Защото не можеш да ходиш. А то се засмя - но мога да свиря. Тогава майка й я дръпна, не е прилично, не е прилично така, тя малко не е добре, каза на момчето. Малко не е добре. Тя малко не е добре..

После се научи сама "Аз малко не съм добре". Малко не съм добре.

Kато наклони главата си надолу, там е уличката и тя често се разхожда по нея, там има тунел от дървета, тя обича да разглежда корените им, понякога кляка и ги докосва, а те са гладки и студени, сплетени, изхвръкнали са от земята и около тях плочките от тротоара са надигнати, а кората на дърветата е грапава и груба. Обича да ги прегръща, да долепи буза до кората им и да стои така.

Никога не бърза, винаги се разхожда бавно, бавно. Докато й се завие свят.

Като се измори, спира и гледа лицата на хората, които минават. Всеки път са едни и същи. Ето я жената с червената плетена блуза, всеки път е със същата червена блуза, харесва й този цвят, но тя никога вече няма да посегне да я докосне, защото "така не е прилично", каза майка й; и защото жената ще се развика, ще се развика, както оня път, а гласът й е страшен, тя крещи, крещи "помощ, махай се, махай се, пусни ме!"; а тя иска само да пипне яката на блузата й, толкова пухкава и червена, и топла, топла, а жената крещи, крещи, и гласът проби челото й и всичко стана червено, червено. Уплаши се и само повтаряше: "Аз малко не съм добре, малко не съм добре, малконесъмдобренесъмдобре, несъмдобре". Няма никога вече да пипа яката на жената, само ще гледа червеното, няма да се мърда изобщо, няма смисъл, само главата, само леко главата. Колкото да види пак и стария свещеник, опърпан, целия прашасал, расото му протрито, лекьосано, едва крета приведен: как си, моето момиче? Аз малко не съм добре, повтаря урока си тя. Мълчи, чедо, мълчи, Бог ще те пази, благославя я и продължава. Приятно й е да го вижда, когато наведе главата си надолу. Говори тихо, сякаш шумоли: Мълчи, чедо, мълчи .. И тя мълчи, мълчи, няма смисъл, няма смисъл да говори. Понякога, когато всички заспят, си говори сама на себе си: Аз малко не съм добре, несъм добре, несъмдобре…, стряска се от гласа си, забравила е други думи, но пък ако, ако наклони главата си надясно, надясно, си спомня онази мелодия, и трябва да я изпее тихо, за да я пази за себе си, както думите, тихо, за да не я чуе никой, защото пак ще нахлуят в стаята, ще викат; "млъкни, млъкни, стига, стига", после ще я стискат и ще я убодат, ще я убодат, уж за да спи, ще я обърнат наляво, и там клоните ще блъскат лицето й, по челото й ще удрят камъни, камъни, камъни, и главата й ще се пръсне от болка. Мълчи, чедо, мълчи…

..................

- Все същото. Не реагира. Само главата си движи и по цяла нощ скимти като коте.

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2006, № 7 (80)