КОНКУРС

Антоанета Добрева

web

И аз за конкурса...

Захаринка Захариева ми е името, но всички ме знаят Зинчето. Благодаря!

Късничко идвам, но докато това-онова, то времето минало.

То ако не ми беше казала Верчето, така и нямаше да разбера.

Оня ден й викам: "Чакай, Верче, да ти кажа нещо..." Щото тя все заета. Аз не че кой знае какво щях да й разправям - за докторката от другия вход, та за зетя на сестра й. Купил бил хотел на морето. Изведнъж. Кога беше пиколо в Японския, кога стана голямата работа. Знам ги аз тея работи какви са, ама айде да не си отварям устата...

Та... дърпам я, за да й доразкажа, пък тя все бърза и ми вика:

- Страшна си, Зинче-е, майсторка на късия разказ... Има един конкурс. Само за тебе е... - така каза.

Пък аз на Верчето й вярвам, щото тя разбира от изкуство.

Та така Верчето ми каза: "Ей, Зинче, велика си ти, Зинче! Явявай се на конкурса и си готова!!"

Леле Боже, като чух, че книга щели да дават награда, лошо ми стана. Аз през живота си книга не съм си купувала, ама щом е без пари, що пък не.

Обаче като е за Куелю - край!, рекох си - идвам и ако трябва цял ден ще разказвам... Щото аз книги не чета, ама една негова знам - 12-13 минути се казва. Ей така обичам аз да се пише! Кратко и точно. И всичко да ми е ясно. Като рецепти за готвене. Да знам аз на какви парченца да се режат продуктите, колко време се варят, кога е готово, кога кое се слага, какво ще се получи накрая... и така... Да няма някакви засукани такива, тинтири-минтири, дето нищо да не разбирам.

Ей на това му викам аз голям писател.

Дет' се вика - и послания има! И поучителна. Наизуст трябва да се учи тая книга. Ей!

Тя, Верчето, много се смя като й казах. Ама тя все се смее, все такава една - не я разбирам кога се шегува, кога не.

Затова й викам, като за конкурса, де, "Верче, да не ме будалкаш нещо, а?"

Пък тя: "Не, Зинче, съвсем сериозно ти казвам. Само сядай и пиши. Направо ще им събереш очите!"

Питам я, "И с какво да съм облечена за тоз' конкурс?"

Пък тя, нямало нужда да се обличам. Така ми каза.

Че как тъй ще разказвам необлечена?

Разбира й главата на Верчето от облекло.

Като я гледам по цял ден с едни дънки ходи, викам си - язък ти, Верче, за образованието и науките, като не можеш да се облечеш както трябва.

Ма това не й го казах, де, да не вземе да се обиди нещо.

Че какъвто й остър езикът, ще ме направи на салата...

Пък комшийки сме. Врата до врата сме. Дет' се вика, една чаша олио да поискам, сол да ми потрябва - все при нея ходя. Пък и всичкото си знаем. Само не й разбирам много от работите. Все заета, все пише нещо, все чете. Викам й, "Ма Верче, ма... какво толкоз четеш? Не се ли начете, бе?" Толкоз години - все нещо учи.

А у тях цяла стена книги!

Помня първия път кат' видях, шашнах се. Аз щото от малка имам организационен талант и ме избраха за касиерка на входа. Та-а... като събирам пари, вляза у съседите, гледам как живеят, какво имат, какво нямат... Щото хора сме, ей тъй, да се знаем.

И у Верчето тогава гледам - цялата стена книги!!!... "Леле-е, леле Верче, що пари си дала за тая хартия!" Така й казах. Пък тя се смее. "А тез старите? Що не ги хвърлиш, ма Верче? Поне цвят да имаха, а то я к'ви са изпокъсани, само прахоляк да ти събират."

Какво ли я мисля и аз, то една жена идва у тях да й чисти, кат' че не може сама да пусне една прахосмукачка, ама айде... Не ми е работа да се меся.

Та старите книги били много ценни, от дядо й останали. Божке-е, викам си, той и дядо ти е бил същия будала, ама нейсе. Това не й го казах, де.

Аз от моя дядо магазин имам, бакалия, пък тя книги имала от нейния...

Веднъж ми показва едни книги от по-миналия век и като я гледам как се гордее, чак ми дожаля. Така и не разбрах какво им е толкова ценното, ама тъй... домиля ми...

Обаче ми показа и едни модни списания на баба й - от 30-та година. Еей, какви рисунки, какво нещо... Голяма работа трябва да е била баба й. Арменка. Така разбрах. И вътре рецепти, рецепти... Как да се държим в обществото. Taкива ми ти глупости...

Не го знам дядо й какъв е бил, май поп бил, но баща й съм виждала - все с папионка ходеше. И майка й. Все с вносни дрехи... и тя красавица. И важни едни такива бяха... Не ги знам какво работеха, ама нещо по изкуството трябва да е било. То и баба й била цигуларка... Бе... никой не е идеален, то всеки си има по нещо...

Та и Верчето. Мине се не мине, гледам я вечер - облякла се официално, гримирала се, напудрила се, не можеш я позна - на опера отивала, друг път на театър, че и на концерти ходи. Бе айде холан, викам си!... Кой я знае къде ходи, ами...

Щото за театрите разбирам, че са много, ама операта е една - какво толкоз има да й гледа... Ама нейсе. Не ми е работа да се бъркам.

Бе да ходи, бе! Сега й е времето.

То тя не е чак от най-младите, ама като се понаправи, като махне тез дънки - хваща око.

То и аз да съм на нейно място с такъв мъж, като нейния, то и аз ще ходя на опера. Не му разбирам аз на него от работата, ама като съм ходила я за сол, я за брашно, гледам го - все на компютъра седи. Как пък не му омръзна...

А у тях - два компютъра. Той на единия, Верчето на другия.

Викам й, "Хайде Верче, направила съм салатка, рибка съм изпържила, и баничка съм завила, елате да пийнем по една ракийка."

Не можели, все работа имат.

Пък каних ги, каних ги, че вече спрях. То насила хубост не става.

Ама я питам, "Добре, де, Верче - какво толкова работи твоя?" Инженер май бил. Нещо в ядреното работел. Бе... викам си, не на мене тия, бе!... Прост ядрен физик, пък сега кат' ги гледам, пак ремонт ще правят! Аз ли не ги знам как стават тия работи?... Ама айде, от мен да мине.

На мен Верчето ми е приятелка.

Говорим си с нея за изкуство. Щото тя по едно време нещо галерия ли, магазин ли, нещо такова имаше. Ама фалира. Ми как няма да фалира. То само с четене не стават тея работи. Била учила нещо и маркетинг ли, реклама ли, забравих вече. Учила, неучила - фалира и това си е! To с дипломи не става.

Обаче от изкуство много разбира.

Аз затова като купих оная картина от Динко, първо на нея я показах.

Направо се слиса, горката. Такова нещо не била виждала... Така каза.

Ей, това е изкуство, викам аз!! Натюрморт. Всичкото в естествен размер. Динята си е диня, чак семките й да броиш, бутилката и тя си е бутилка, на покривката даже и трохите се виждат... Истинска работа. И тичинките на цветенцата... Еййййй, голяма работа е тоя Динко. И картината и тя - голя-я-ма. Сложихме я на другия край на хола. Щото отблизо не се разбира замисъла.

На Верчето й се взе акъла.

Обаче аз много я уважавам нея.

И за книги много си говорим.

Сега ми каза, че още две стени с книги щяло да има у тях. Затова правели ремонта. Щото продали онзи апартамент и само книгите щели да вземат.

Бе шантава работа, ама какво да ги правиш. Всеки си има трески за дялане.

То и аз не съм цвете, де...

Добре, че ми каза Верчето за конкурса, инак така и нямаше да разбера.

Тя ми каза да си напиша разказа, ма аз си викам - докато го напиша, кой знае колко време ще мине... То мен и не ме бива много в писането... Затова, рекох си, по-хубаво лично да си дойда. Друго си е така. Да ме видят, да ме чуят...

Тя, Верчето каза, че не ми били важни дрехите, ама аз на нея за вкус не разчитам. И съм си купила това, розовото костюмче - специално за конкурса. Това седефеното герданче, дето ми го виждате - и то ми е специално за конкурса, де. И на маникюр ходих - ей тез' точки и калинки, и тях специално ми ги нарисуваха! Няма да се излагам аз, я.

Само... не разбрах за какво трябваше да разказвам.

Тя... Верчето ми каза нещо да разказвам, ама що така не ми каза точно какво?...

Да не забравя! Пак да кажа.

Захаринка Захариева се казвам.

Зинчето - за по-кратко.

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2006, № 7 (80)