ИЗКУСТВОТО НА РАЗ-МИСЛЕНЕТО

Ричард Бърнс

web

“и... аз ви умолявам да се отречете от [тези мисли]
във душата си и вече тъй да не говорите!"
У. Шекспир. Хенри VIII (II д., IV к.). Прев. Валери Петров

Спри да мислиш. Започни да размислиш. Раз-мисли.

Когато глаголът раз-мисля е произнесен като заповед, той предизвиква неочакван, до известна степен възбуждащ ефект. Според Оксфордския речник на английския език първото свидетелство за употребата на този глагол е от 1600 г. Оттогава насам присъствието му е стабилно.

Използването на тази дума като въвеждаща инструкция в началото на една работилница за писане на хайку е ключът, който отваря вратите на възприятието и прозорците на мисълта.

Ефектът на представката раз- в глагола раз-мисля се подчинява повече или по-малко на модела на неговото появяване при подобни глаголи като развързвам, разопаковам, разлепвам и т.н.

Раз-мислене идва да обозначи не просто не-мислене или липсата на мислене, а отваряне, разхлабване и дори разтваряне на мисленето: оттук отхвърляне и изоставяне на мисленето, освобождаване, избавяне от предварително зададените ограничения и структури, наложени от каквото и да било предварително разбиране за смисъла на мисленето.

Хайку лети в и през отворите на раз-мисленето.

* * *

Като поет един от начините да получавам доходи е да организирам поетически работилници в училища из Обединеното Кралство, както и по света. Използвайки писането на хайку за тази цел, установих, че се получават впечатляващи резултати.

Аз работя с групи, включващи между 30 и 200 ученика. Една ефективна сесия продължава около 75 до 90 минути. Това, което винаги търся да получа от учениците, е не интелигентни, елегантни и красиви, и със сигурност не чаровни, хубавички или описателни стихотворения, а по-скоро точна регистрация на подробности, когато яснотата и простотата на определението преминават неочаквано в проницателност, изненада, резонанс, предизвикателство, възхищение.

Очертаните тук подходи могат да се използват както при провеждане на работилници с деца, така и със студенти, всъщност, със зрели възрастни хора.

* * *

Започвам с кратко подгряване: говоря за моя собствен начин на писане и малко за моите стихотворения. През това време участниците седят, облегнати назад, свикват с гласа ми, могат да разберат нещичко за мен, да предусетят какво ще се случи и така (надявам се) да се почувстват по-удобно, по-сигурно и в по-сърдечна обстановка да посрещнат новото.

Следващият етап е да определя правилата на играта, отнасящи се до структурата на хайку. Обяснявам бързо и предлагам модела, състоящ се от три реда, традиционните 5-7-5 срички и природна и/или сезонна тема. Добавям, че в модерната хайку игра тези правила нямат голямо значение и би следвало да се приемат по-скоро като отправни точки и насоки. Понякога учениците измислят прекрасни хайку от два реда. Подчертавам, че е важно никога да не се насилват стиховете, така че броят на сричките да съответства на някакви изкуствени предписания. Решаващо е нито една сричка да не е в повече, нито една дума - излишна. Едно добро хайку е по-силно и гъвкаво, когато е аеродинамично, без тлъстина. Това наставление трябва да бъде повтаряно много пъти, особено за онези ученици, които търсят сигурността на правилата. Тези, които не могат да се справят без сигурност и авторитет едва ли ще напишат добри хайку. Хайку е за хора с изследователски и приключенски дух.

* * *

Разсадите могат да бъдат погубени от мраз и унищожени от влага: правилата и разумът могат да причинят помятане или аборт на зараждащите се стихотворения. Така в началото теорията и рационализацията са сведени до минимум. По време на една хайку работилница ученето и писането се проявяват едно чрез друго: чрез правенето на нещата, посредством опита и грешката, практиката и експеримента. Първите опити са последвани от бърз, директен, индивидуален коментар от моя страна, включващ както похвала, така и критика. Похвалата е внезапна, пряка и ентусиазирана: тя често зашеметява този, към когото е отправена, с бързината и резкостта си. Лицата грейват, очите заблестяват. Критиката, от своя страна, винаги е отправена меко и окуражително, но не по-малко пряко и открито. Това води до опростяване на образите, фокусирането им и избистрянето на контурите, особено чрез премахване на излишните наречия, прилагателни и членове. Прекалено наситените описания задушават хайку.

Нито похвалата, нито критиката са подробни. Работилницата създава усещане за лекота, темпото е бързо, настроението - сърдечно и игриво. Не се опитвам да "обяснявам" "вътрешната" ментална и духовна структура на хайку, която сама по себе си едновременно е и съдържа тялото или телата на множеството му значения. Децата сами трябва да я схванат, когато всяко от тях е готово за това. Вълнуващото и чудесното при хайку работилниците с млади хора е в многото начини, по които представата за тази вътрешна структура може да възникне и да се появи - първо при едно от децата, после като вълнички от хвърлен във вода камък да достигне до друго, после до друго, до друго. В една хайку работилница може да има едва доловими проблясъци на ума и зазоряване по цялото небе, малки пролуки в словесността и възприятието и поразителни евристични скокове. Хайку работилницата е пътуване през вълните на множеството пластове на осъзнаването.

Най-близко до някакво определение, което предлагам в началото, е простото напътствие, че в първите два реда думите-образи или думите-картини, които не са очевидно или по необходимост свързани, може внезапно да се окажат неочаквано добри съседи. Допълвам, че в третия ред тази съпоставка може съвсем естествено да доведе по-нататък до удивителни и необичайни възможности.

Макар и да не го казвам, през това време аз си мисля нещо такова: тези възможности може да съдържат нишка или връзка, случайна забележка, нещо встрани от основното, превръщащо едно очевидно решено уравнение в чудо, през друг образ, друг отговор, гатанка, загадка, съмнение, нов въпрос или група въпроси.

Тогава започва активният процес на писане - аз измислям ново хайку, записвайки го на дъската, като през това време говоря. Ето един пример от първата хайку работилница, проведена в библиотеката на селското средно училище в Норфък с група от около тридесет 13 и 14-годишни, през юли 2004 г.

Казвам на тийнейджърите, че ще напиша хайку. Чакам някакъв подходящ образ. Навън една птица изпърхва, прелитайки край прозореца толкова бързо, че не успявам да разбера какъв вид е. Взимам тебешира и написвам:

Една птица прелита отвън
Вътре един поет пише хайку
Къде е стихотворението?

Ръката ми се движи бързо: стихотворението литва на дъската, като че ли само е излязло от мен и само се е написало. Разбира се, на този етап няма значение, дали хайку-то, което пиша е "добро". Смисълът е да напиша няколко подобни стихотворения в присъствието на децата и да го направя бързо, просто и без усилие - като дишането. По този начин децата изцяло са въвлечени в процеса. Отдръпвайки се да огледам какво съм направил, като че ли това е първа скица за картина, виждам, че мога да направя подобрения и го казвам на децата. После започвам да задрасквам излишните думи.

Една птица прелита отвън
Вътре един поет пише хайку
Къде е стихотворението?

Птица прелита отвън
Вътре поет пише хайку
Къде е стихотворението?

Момчетата и момичетата следят това важно съкращаване. Докато се прави стихотворението, те са внимателни. Ангажирани са с това, което става. Искат сами да опитат. Заразително е.

Тогава им казвам да започнат да пишат. Бързо. И да напишат колкото могат повече хайку. Разрешавам им да обикалят из стаята. Предизвикателството е всеки да напише поне пет хайку за петнадесет минути. Това, което търся, е лекота, спонтанност, бързина; непосредственост и изследователски дух; динамична игра между възприятието и езика. Интериоризация, разбира се, но не и прекалено самонаблюдение. Карам ги да гледат нещата наоколо, да слушат какво става и да започнат с някой образ, който спре вниманието им. Казвам им, че целта е да уловят образа, който ги хване, независимо какъв е той. Трябва да следват първия образ, който видят, първото нещо, което ги види. После трябва да разберат къде ги води образът, който следват, да му се доверят, да се подчинят, да му позволят да се развие и да ги вземе със себе си, където поиска да отидат. Донякъде умишлено, аз отчасти си противореча, като им казвам да пишат тихо и да говорят само ако наистина им е необходимо, и после, когато са готови, да покажат на приятелите си какво са написали. Също и на мен. Малкото, несъществено противоречие не е нещо лошо, отчасти защото предизвиква всяко дете към взимане на решение. Казвам им да не спират. Да спрат спирането. Да работят бързо. И добавям:

Спрете да мислите. Започнете да раз-мислите. Раз-мислете.

Няколко от децата ме поглеждат учудено, но повечето изглежда имат някаква, макар и смътна, представа какво имам предвид. Все пак, не е обичайно, не е типично, не е нормално да срещнеш учител, който ти казва да не мислиш.

Изведнъж всички започват да обикалят стаята, гледайки нещата наоколо. Записват фрази и отделни редове. Разбира се всеки има нужда да говори и никой не обръща внимание на изискването да се пази тишина. Векове от мигове минават.

Питам има ли някой желаещ да демонстрира работата си. Нося диктофон. Децата предлагат да рецитират техните хайку на него и аз ги моля да ги четат по два пъти. Връщам лентата за секунди и те чуват гласовете си, възпроизведени от диктофона. Изобилие от усмивки и смехове. Слушането се оказва полезна обратна връзка. Децата взимат идеи едно от друго. Приятели се трупат наоколо, искайки също да опитат: Аз, аз, господине, моля ви, нека аз!

Има коментари, критика, предложения, подобрения, съкращения. Традиционните очаквания са атакувани, включително клишетата и погрешни разбирания като:

Стихотворенията трябва да бъдат украсени, хубавички, стойнички, сантиментални, деликатни, романтични;

Стихотворенията трябва да разкриват колко добър, умен и интелигентен човек си;

Стихотворенията трябва да показват колко сложен и оригинален начин на мислене имаш.

Някои деца все още не разбират за какво става дума. Те искат да следват някакви формули и търсят одобрение от мен, защото аз съм "учителят". Те са в плен на мисленето, на мисленето, че мислят, и което е най-лошо, на мисленето, че техният начин на мислене е "естествен".

Все пак понякога се случват малки чудеса на раз-мислене почти без да има нужда от внушение или намеса от моя страна. Ето няколко примера, написани от ученици на 13 и 14 години, посещавали първата работилница в средното училище в Норфък през юли 2004:

Дървените маси
Великолепни екваториални гори
Човешка несправедливост

Хол Диър

Повелителят на мухите
Върви бавно към своя граал
Обратно към тъмната си бърлога

Сам Уеб

Един слепец слуша
Ярки цветове и дъги
Можеш ли да ги опишеш

Хана Чапман

Тихо пиано
Ръка свири от нищото
Как могат да чуят?

Рейчъл Уиър

Какво става в тези стихотворения? Аз мисля, че нещо такова. Учениците навсякъде са научени да мислят: да мислят повече, да мислят по-ефективно, да мислят по-конструктивно, да мислят по-позитивно; да мислят по-творчески, с повече въображение; да мислят по-внимателно и деликатно. Всъщност, всички ние знаем много за мисленето: добро мислене, повече мислене, по-задълбочено мислене, по-ясно мислене, линейно мислене, странично мислене, аналитично мислене, синтетично мислене и т.н. В мисленето съзнателно се инвестира много: защото мисленето е полезно, морално, продуктивно, носещо печалба.

Но има едно но и то е, че се мисли твърде много, че мисленето се намесва във всички други процеси. Толкова настойчиво и плътно е мисленето, че е почти невъзможно да чуеш или видиш нещо друго, което се случва.

Ето защо, целта, която преследвам, е науката да раз-мислиш. И във времето, когато мисленето се е превърнало в замърсител, присъствието на хайку е като струя чист свеж въздух.

Кембридж, март 2005

© Ричард Бърнс
© Петър Чухов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2005, № 7 (68)

Текстът е четен по време на Третата конференция на световната хайку асоциация (WHAC3), София, 15.-18.07.2005.