ИЗ "БЕГУНИ"

Олга Токарчук

web

Харем (разказ на Менчу)

Думите не са в състояние да пресъздадат лабиринтите на един харем. Тогава какво може - например килийките в кошера, засуканият ред на червата, вътрешността на тялото, коридорите на ухото; спирали, слепи улички, апендикси, плавни кръгли тунели, които свършват пред входа на тайна стая.

Центърът е скрит дълбоко като в мравуняк, това са покоите на валиде султан, майката на монарха, тапицирани със седефа на килимите, кадени с миро, охлаждани с вода, която превръща парапетите в корита за поточета. До тях са стаите на малолетните синове; то и те са жени, потопени в женската стихия, докато инициацията не разкъса с меч седефения им затвор. По-нататък се отварят вътрешните дворове със сложната йерархия на клетките на наложниците: най-рядко търсените жени се издигат нагоре, сякаш забравените им от мъжете тела са подложени на тайнствения процес на ангелеене; най-възрастните живеят вече под самия покрив - скоро душите им ще отлетят в небето, а телата, толкова съблазнителни някога, ще се съсухрят като джинджифил.

Сред това изобилие от коридори, преддверия, тайни ниши, кьошкове и вътрешни дворчета са и спалните на младия владетел, всяка с кралска баня, където той в подобаващ лукс се отдава на спокойна владетелска дефекация.

Всяка заран се отделя от майката и навлиза в света като голямо пораснало дете, което още се учи да ходи, малко късничко все пак. Облечено с парадните си дрехи, изпълнява своята роля и надвечер с облекчение се връща към лоното, към своите черва, към меките влагалища на наложниците си.

Връща се от салоните на големите, откъдето управлява пустинната си страна - приема делегации и води политика на западаща държавица с местно значение, напусто. Новините са ужасяващи. Кървавият сблъсък на трите велики сили разсейва всички надежди; трябва като на рулетка да се избере цветът и да се заложи на една от страните. От какво ли да се ръководи при този избор обаче - от града, където е следвал, от сантимента към културата, от звученето на езика? Несигурността се подсилва и от гостите; всяка сутрин приема. Това са хора гешефтари, търговци, консули, подозрителни съветници. Присядат пред него на бродирани възглавници, бършат си потта от челото, останало бяло под вечния корков шлем; неестествено бяло, като подземни грудки, а това е стигмата на дяволския произход на тези хора. Други са с тюрбани и чалми, ровят из дългите бради, без да осъзнават, че този жест издава само лъжа и извъртане. Всички те го занимават със себе си, но и предлагат услугите си във воденето на преговори, натрапват единствено правилния избор. Той получава главоболие от всичко това. Държавичката му е от някакви си двайсетина селища в оазисите на каменистата пустиня, от природните богатства има само открити солни мини. Няма излаз на море, пристанища, стратегически носове или проливи. Жените в тази малка страна отглеждат леща, сусам и шафран. Мъжете им превеждат пътници и търговски кервани на юг през пустинята.

Политиката никога не го е привличала, той изобщо не разбира какво толкова велико има в нея, че великият му баща й е посветил живота си. Да, той няма нищо общо с баща си, който за десетките години история е надвил номадите и е създал малката си държава. Всред многото му братя е избран за наследник на трона само защото майка му, жена амбициозна, е най-старата съпруга. Тя му е осигурила властта, недостъпна за самата нея. Най-сериозният конкурент сред братята е имал нещастието да бъде смъртоносно ухапан от скорпион. Сестрите му не влизат в сметката, дори не ги познава добре. Когато гледа жените, не забравя, че всяка би могла да бъде негова сестра и това го изпълва с някакво странно спокойствие.

В съвета на старейшините, тази навъсена група брадати мъже, няма приятели. Когато влезе в залата за съвещания, те изведнъж млъкват и той винаги си мисли, че току-що са обсъждали заговор срещу него. Нищо чудно. След няколкото приветствени ритуала, докато обсъждат държавните дела, те му хвърлят погледи, в които има зле прикрита неприязън и презрение, макар самите те да настояват за одобрение. Понякога му се струва - уви, все по-често, - че тези къси погледи съдържат съвсем материална омраза, остра като нож, че всъщност те не се интересуват от неговото „да” или „не”, а проверяват дали изобщо трябва все още да заема това място в центъра на залата, привилегированата си позиция, и дали този път ще издаде какъвто и да е звук.

Какво очакват от него? Той не успява да следи възбудените им подвиквания и наддумвания, логиката на изводите им. По-скоро обръща внимание на красивия шафранено жълт тюрбан на един от тях, май министъра на запасите от сладка вода, или на особено свирепия вид на друг; набива се на очи болезнената бледност на лицето му, обиколено с голяма прошарена брада. Сигурно е болен и скоро ще умре.

„Умре” - тази дума отвращава младия владетел до дъното на душата му; защо ли му трябваше точно сега да помисли за това, усеща как устата му се пълни със слюнка, а гърлото слабо са свива - коварна противоположност на оргазма. Трябва бързо да избяга оттук.

Затова вече знае какво ще направи, но крие от майка си.

Обаче тя го посещава късно вечерта, макар че дори тя трябва да помоли най-напред за аудиенция чрез двамата му доверени стражи, черни като абанос евнуси: Гог и Магог. Посещава сина си, когато той е в прегръдките на малките си приятели, сяда в краката му на красива тъкана възглавница, гривните й подрънкват. Когато мърда, плисват благоуханни вълни от маслата, с които е натрила старото си тяло. Казва, че знае всичко и ще му помогне да замине, ако обещае да вземе и нея. Защото дава ли си той сметка, че ако я остави тук, я осъжда на смърт.

- Имаме в пустинята предани роднини, сигурно ще ни приемат. Вече изпратих човек натам. Ще изчакаме при тях най-лошото, после ще се предрешим и ще вземем каквото ни принадлежи, златото, накитите, ще тръгнем на запад, към пристанищата, и завинаги ще се махнем. Ще заживеем в Европа, но не много навътре, та при хубаво време да можем да виждаме африканския бряг. Има още да гледам децата ти, сине - казва и сигурно вярва в бягството, във внуците обаче вече не, със сигурност не.

Какво да каже той, гали копринените главички и кима в знак на съгласие.

В кошера обаче няма тайни, новините се разнасят хексагонално из килийките, през камините, клозетите, коридорите и дворчетата. Носят се с топлия въздух от железните мангали със запалени дървени въглища против зимния студ. Понякога въздухът от вътрешността на континента, от планините, е толкова леден, че урината в порцелановите гърнета се покрива с тънък лед. Новините се разнасят по етажите на наложниците и всички, дори ангелеещите се на най-високото, почват да си прибират малкото вещи. Шепнат една на друга, карат се за място в кервана.

През следващите няколко дни се вижда как палатът оживява и се изпълва с отдавна невиждана суетня. Затова нашият владетел се чуди как така Шафранения тюрбан или Сивата брада нищо не са забелязали.

Смята, че са по-глупави, отколкото е мислел.

Те от своя страна смятат абсолютно същото - че господарят им се е оказал по-тъп, отколкото са мислели. Така че няма да го жалят. Нали от запад идва голяма армия, по суша и по море - шепнат в брадите си. Били безчет. Били обявили свещена война на света и смятат да ни покорят. Най-много ги интересува Йерусалим, щото там са мощите на техния пророк. С тях няма оправия - ненаситни са и готови на всичко. Плячкосват къщите, насилват жените, палят, сквернят джамиите. Газят всички правила и договори, вероломни са и алчни. Няма съмнение, че не става дума за гроб, можем да им дадем други, тука е пълно с гробове. Ако ги интересуват гробища, да ги вземат. Но сега стана ясно, че всичко това е само претекст: те налитат на живото, не на мъртвото. Разправят, че щом корабите им стигнат нашите брегове, те, избелели от слънцето по дългия път, целите в морска сол, която покрива кожата им с тънка сребърна корица, се привикват на шумния им креслив език - понеже не умеят да говорят като хората, а и да четат - и хукват към нашите градове, за да изтърбушват хамбарите, да разливат зехтина и бъркат, пфуй, в шалварите на нашите жени. Не могат да отвърнат на нито един наш поздрав, гледат тъпо, а светлите им ириси изглеждат като плакнати и без мисъл в тях. Някой казваше, че това племе се е родило на морското дъно, отгледали са го вълните и сребристите риби, те наистина приличат на изхвърлени на брега трески, кожата им е с цвета на кост, с която морето дълго си е играло. Други пък твърдят, че не е вярно - как тогава владетелят им, мъж с червена брада, е могъл да се удави в реката Салет?

Така си шепнат възбудени, после почват да одумват. Нямаме късмет с тоз нашия владетел. Баща му беше добър, да, сега тутакси щеше да вкара хиляда конници в бой, да защити стените, да ни снабди с вода и зърно за евентуална блокада. Ама този... - някой плюе, изговаряйки името му, и млъква уплашен от това, какво би казал.

Настъпва дълга тишина. Един глади брада, друг зяпа сложната плетеница на пода, лабиринт от разноцветни керамични парчета. Трети прекарва пръст по ножницата на меча си, изкусно инкрустирана с тюркоази. Пръстът гали дребните издатини, надолу-нагоре. Нищо няма да решат днес храбрите съветници и министри. Вън вече стоят стражите, дворцовата войска.

Тази нощ в главите им тихо кълнят разни идеи, растат за миг, скоро ще цъфнат и родят плодове. Заранта пращат ездач с послание при султана, с покорна молба да превземе малката държавица, сигурно вече забравена от всички; създаден е съвет на старейшините, който за доброто на всички справедливи поданици на Аллах сваля от власт некадърния досегашен владетел - избистря се образът на стремително падащ меч - и моли за въоръжена подкрепа и защита от неверниците, които нахлуват от запад, безчетни като зрънцата пясък в пустинята.

И същата тази нощ майката изважда сина си изпод кожите и килимите, изпод телата на децата, с които спи младият владетел; разтърсва го още полузаспал и му нарежда да се облича.

- Всичко е готово, камилите чакат, двата ти жребеца са оседлани, шатрите са сгънати и завързани за седлата.

Синът охка, мрънка - какво ще прави в пустинята без купи и чинии, без мангалите с топлина, без килимите, къде ще легне с децата? Без тоалетната си, без изгледа към площада и фонтана с кристална вода.

- Ще умреш - шепне майката, мръщи чело, та се появява отвесна бръчка, остра като кама. Шепотът й е наистина змийски, това е съсък на умния смок при кладенеца. - Ставай!

Отвъд няколкото стени се чува и как жените събират каквото имат, младите повечко, старите по-малко, та да няма недоволни. Плахо вързопче, само ценните шалове, обеци, гривни. И чакат, клекнали край вратите, пред завесата, да дойдат да ги вземат, а когато чакането се удължава, нетърпеливо надничат през прозореца, където на изток хоризонтът вече розовее. Не виждат огромната пустиня, чиито грапави езици облизват палата, защото прозорците им гледат само към вътрешния двор.

- Стълбът, на който прадедите ти са опъвали шатрата си, е бил оста на света, неговият център. Там, където ти опънеш шатрата си, ще бъде твоето кралство - казва майката и го побутва към вратата. Дотогава не се е осмелявала да го докосва по този начин, но сега с това му показва, че последните няколко часа вече не е владетел на шафрановата държавичка.

- Кои жени ще вземеш? - пита, а той дълго не отговаря, само придърпва по-близо групичката деца, момичета и момчета, ангелчета, с чиито голи слаби телца се завива нощем; най-голямото момче е на не повече от десет години, най-малкото момиченце - на четири.

Жените ли? Никакви жени, нито стари, нито млади; това не е палатът. Никога не са му били особено нужни, спал е с тях по същата причина, по която всяка сутрин е трябвало да гледа брадатите физиономии на съветниците си. Изследването на пищните им бедра и месести потайности никога не му е доставяло особено удоволствие. Най-много го отвращават косматите им подмишници и зърна. Затова внимава нито капка от ценното семе да не попадне в тези жалки съдове, нито капка живот да не се похаби.

Но пък е сигурен, че благодарение на спестените сокове, на крехките телца на децата, от които черпи сила насън, благодарение на сладкия им дъх върху лицето си някога ще бъде безсмъртен.

- Ще вземем децата, моите дечица, всичките ангелчета, помогни им да се облекат - казва на майка си.

- Глупако - съска тя, - искаш да вземеш децата? В пустинята няма да издържим и няколко дни с тях. Чуваш ли шумовете и шепотите, все по-близо са! Нямаме нито минута за губене. Ще си вземеш други деца, където отидем, още повече. Тези остави, нищо няма да им се случи.

Но е видяла колко е непреклонен, та чак хълца от яд и застава на вратата с разтворени ръце. Синът я приближава; сега се измерват с погледи. Децата са ги наобиколили в полукръг, някои се държат за полите на халата му. Техните погледи са спокойни и равнодушни.

- Или аз, или те - казва непредпазливо майката и когато тези думи се откъсват от устните й и тя ги вижда отвън, опитва с език да ги върне обратно, но те вече са недосегаеми.

Тогава синът й силно я удря с юмрук в корема, там, където преди толкова години е било неговото първо жилище, мека стая, тапицирана с червено и пурпурно. В юмрука има нож. Жената се превива, от бръчките по челото й се спуска мрак по цялото лице.

Няма време за губене. Гог и Магог качват децата на камилите, по-малките в кошовете на гърбовете им, като пилета. Привързват ценностите, скъпите платове, навити на руло и прикрити с грубо платно, и когато първата ивичка слънце докосва хоризонта, са вече на път. В началото пустинята ги дарява с дълги сенки, които се плъзгат от дюна на дюна, оставяйки видими само за посветените следи. Постепенно сянката ще се смалява, докато изчезне съвсем, когато керванът успее да постигне предвиденото безсмъртие.

Друг разказ на Менчу

Едно номадско племе живеело от векове в пустинята между християнски и мюсюлмански селища, та научило много неща. Във времена на глад, суша, опасност се налагало да молят за подслон своите уседнали съседи. Но преди това пращали пратеник, който, скрит в храстите, наблюдавал обичаите на селището и по звуците, миризмите и облеклото разбирал мюсюлманско ли е селото, или християнско. Връщал се при своите с тази информация и тогава те вадели съответните реквизити и отивали в оазисите, правейки се на братя по вяра. Винаги им помагали.

Менчу се кълнеше, че това е самата истина.

Клеопатри

Пътувах с автобус заедно с дузина жени в черно с напълно закрити лица. През тънкия процеп се виждаха само очите им - и грижливият красив грим ме изуми. Това бяха очи на Клеопатри. Жените пиеха изящно минерална вода с помощта на пластмасови сламки; сламката потъваше из гънките черен плат и намираше някъде там хипотетичната уста. В автобуса тъкмо пуснаха видеофилм, който да ни занимава през дългото пътуване - беше Лара Крофт. Гледахме омаяни тази гъвкава девойка с лъскави ръце и бедра, която убиваше със замах въоръжените до зъби войници.

Много дълъг четвърт час

В самолета между 8,45 и 9 часа. Според мене продължи час, дори повече.

Магарето Апулей

Гледач на магарета ми довери:

Въпросът с магаренцата стои така: по-скоро са скъпа инвестиция, която се възвръща дълго време и изисква много работа. Извън сезона, когато няма туристи, трябва да имам с какво да ги нахраня, да помисля за козината им, трябва да са чисти. Това тъмнокафявото е мъжко, баща на цяло семейство. Казва се Апулей - една туристка го нарече така. Този пък е Жан-Жак, макар че е женска, а този най-светлият Жан-Пол. Има още зад къщата. Сега, понеже не е сезон, работят само две. Но когато хората се раздвижват още по тъмно, ги закарвам, преди да пристигнат автобусите.

Най-лоши са американците, повечето са прекалено дебели. Дори за Апулей. Тежат по два пъти повече от другите хора. Магарето е умно създание, веднага оценява теглото и най-вероятно се ядосва, като ги вижда как слизат от автобуса разгорещени, с големи петна от пот по ризите, с тия техни панталони до колената. Имам чувството, че ги познават само по миризмата и после идват проблемите, дори те да не се окажат толкова дебели. Почва въртене, тропане, инат, направо дезертират от работата.

Но добичетата ми са добри, така съм ги възпитал. Ние държим нашите клиенти да останат с добри впечатления и спомени. Аз не съм християнин, но разбирам, че в края на краищата за тях това е кулминацията на екскурзията. Пристигат тук, за да разгледат от моите магарета града, в който някакъв Йоан е кръстил техния пророк с вода от реката. Откъде знаят, че е станало точно тук? Така било написано в книгите им.

© Олга Токарчук
© Силвия Борисова, превод от полски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2009, № 11 (120)

Други публикации:
Олга Токарчук. Бегуни. София: Весела Люцканова, 2009.