ГРЕХЪТ НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО: РАЗДЕЛЕНАТА ЕВРОПА

(Писма между Л. Улф и Н. Аретов )

web | web

Разменените по-долу мнения между Лари Улф и Николай Аретов са по повод издадената от “Кралица Маб” книга “Изобретяването на Източна Европа.Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението”. Трудът е посветен на представата за Източна Европа, която имат мислители от Западна Европа през ХVІІІ в. Авторът се потапя в текстовете от миналото и чрез тях дискутира представите и възгледите на Волтер, Русо, Дидро, Монтескьо, Казанова и пр. Наред с това, Заключението разглежда падането на Берлинската стена, което фокусира вниманието върху актуалните проблеми на съвремието ни. Тези сложни отношения изграждат една нееднозначна картина, провокирала разговора между автора и редактора на българското издание на книгата, чието издаване на украински, унгарски и полски езици предстои.

Драги Лари,

Четенето на “Изобретяването на Източна Европа” и редактирането на превода е невероятно преживяване. Докато работех над текста, в мен се родиха някои въпроси. Тъй като познавам твоята откритост и диалогичност, бих искал да ги отправя лично към теб. Нека започна с едно много странно и може би малко наивно впечатление, което книгата като цяло остави у мен. Когато става дума за критика на писанията на чужденци за Източна Европа, Балканите и Ориента, съвременният либерален изследователски дискурс на твоя труд в известен смисъл и в някои отношения изглежда доста близък до националистическия и традиционен дискурс. Могат, разбира се, да се направят множество важни разграничения и те трябва да се подчертаят. Какво мислиш ти по този въпрос?

Бай Ганьо, най-популярният български литературен герой, създаден от Алеко Константинов през 90-те години на ХІХ в., казва нещо от типа на “Европейци сме, ама не дотам...” Струва ми се, че едно от големите предизвикателства е да се осмисли готовността, с която негативните образи на “своето” биват възприемани от прототипите.

Очевидно е, че източноевропейските и балканските народи проявяват специален интерес към чуждите свидетелства за тях. Не съм сигурен дали това се отнася за всички по-малки или развиващи се страни. Лейди Крейвън и лейди Мери Монтегю, на които се спираш в книгата, са по-популярни в България, отколкото във Великобритания. Би ли коментирал това положение, както и ефектната фраза на Саки за английските стари моми, които си осиновяват по някоя малка страна (с. 258), цитирана от Весна Голдсуърди в “Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението”.

Не мога да пропусна един въпрос, на който вероятно си отговарял многократно. Той се отнася до “опасните връзки” между работата на изследователя хуманитарист и политиката. Както е известно, на нас, източноевропейците, ни внушаваха, че литературата и хуманитаристиката са тясно свързани с политиката. И (някои от нас) отказваха да приемат този постулат и предпочитаха романтичното в същността си разбиране, че изкуството (и неговото изследване) е неангажирано. Знам, че не съм прав, самият аз работя и преподавам от някаква съзнателно избрана политическа позиция, но не мога да престана да си мисля (или да мечтая) за неангажирана изследователска работа. Ако приемем, че съчувственото отношение към каузата на източноевропейците е някакъв ангажимент, то “Изобретяването на Източна Европа” е недвусмислено ангажирана книга. Сблъсквал ли си се някога с подобна дилема?

Като говорим за ангажираност, нека добавя нещо не без връзка с така наречената “политическа коректност”. Ние в Източна Европа сме много щастливи от твоята книга и нейното послание. И все пак, човек може да се пита за границите между обективността и политическата коректност. Казано по друг начин, не съществуват ли случаи, в които съчувствието към каузата на потиснатите (афро-американците, ромите... източноевропейците) затруднява обективността?

Виждам тези въпроси в контекста на блестящия последен параграф от Благодарностите в “Изобретяването на Източна Европа”: “Приемете ме тогава като интелектуален историк, развил не безпроблемни връзки с умовете, на които най-много се възхищава.”

Убеден съм, че твоите връзки с Източна Европа не са “не безпроблемни”. При всички случаи подчертано добронамереният и красноречив образ на София от Предговора към българското издание не съвпада напълно с моя. При всички случаи Просвещението, неговите текстове, менталните конструкции в тях, били те понякога арогантни и не съвсем точни, както и най-добрите изследвания на Просвещението, сред които се нарежда и “Изобретяването на Източна Европа”, са отлична основа за диалог и взаимно разбиране.

Твой,
Николай

Драги Николай,

Щастлив съм, че “Изобретяването на Източна Европа” бе публикувана на български и съм ти благодарен за задълбочените и много интересни въпроси, свързани с моята книга.

Наистина мисля, че самата книга е резултат от “либерална” изследователска работа, отчасти защото се отнасям критично към институциите и традициите на властта и знанието, които ме оформиха като западен изследовател на Източна Европа. В известен смисъл, като американец, бих могъл да допусна, че се намирам някъде извън проблема, който описвам - връзките между Западна и Източна Европа, доколкото Америка не е нито едното, нито другото. Но в същото време е очевидно, че по време на Студената война, когато се оформях интелектуално, американската политика, икономика и култура бяха доста по-тясно свързани със Западна Европа. В периода на Студената война за американци като мен, а също за англичаните и французите, Източна Европа изглеждаше като “другата” Европа, сравнително отдалечена и чужда. В този смисъл аз чувствах, че пиша критично, в “либерален” дух за гледната точка на моята западна култура към Източна Европа.

Докато пишех, не допусках, че моите критики към западните предубеждения също могат да прозвучат не-либерално в източен контекст, защото може да се окаже, че те са съзвучни с националистическите възмущения от Запада. Едва когато се появи руското издание на “Изобретяването на Източна Европа”, си дадох сметка за това, тогава научих за подобни не-либерални реакции към книгата: Улф категорично доказва това, което ние винаги сме знаели - Западът никога не ни е разбирал и уважавал, нас, руснаците, затова Русия трябва да отхвърли Запада и цялата му западна арогантност и невежество. С изненада разбрах, че някои руснаци с радост откриват в мене един славянофил!

Всъщност аз смятах, че посланието на “Изобретяването на Източна Европа” е точно обратното. Наистина вярвам, че западните наблюдатели често не са успявали да разберат и не са уважавали обществата и културите в Източна Европа. Наистина вярвам, че хората от Запада често са се изказвали като арогантни невежи. Но, най-основното от това, в което вярвам, е че западното погрешно разбиране и арогантност са ни попречили да видим ясно, че Източна Европа е част от Европа, че тя не е чужда, екзотична или отдалечена, а част от целостта на Европа - с някои различия, които правят Европа по-комплексна и по-завършена. Разбира се, че не съм славянофил, но не съм и западник, тъй като вярвам, че Западът и Изтокът заедно образуват единството на Европа.

Нещо повече, и това е основната теза на моята книга, аз не вярвам, че “Източна Европа” и “Западна Европа” са били реални и значещи разграничения преди налагането на Сталинизма след края на Втората световна война. В този смисъл аз се отнасям с подозрение към славянофилството и панславизма, които според мен укрепват представата за Източна Европа като цялост, която е радикално различна от другата цялост - Западна Европа. Русия, Полша, Унгария, Румъния и България са, разбира се, много различни една от друга, както са различни и Англия, Франция, Германия, Италия и Испания. Когато пишех “Изобретяването на Източна Европа”, един от най-обезпокоителните аспекти на западната гледна точка ми изглеждаше да се обединяват безразборно всички тези източни страни. Точно това синтетично разбиране прави възможно първоначалния вариант на “изобретяването” на Източна Европа от ХVІІІ в. Това е нещо, което, струва ми се, Бай Ганьо вероятно не би приел - представата, че източноевропейците са еднакви. Съгласен съм, много е интересен начинът, по който негативните западни гледни точки могат да се възприемат дори от осъдените източни страни, но мисля, че малцина биха приели, че са “източноевропейци”, а не представители на техните национални или политически общности. Бих искал също да подчертая, че способността да се приемат критики на своето общество и да се признава тяхната основателност е може би белег на културен либерализъм, защото разкрива способност за самокритика. Между другото, това не е качество, което е особено присъщо на американците, да приемат критиките на другите, особено сега, когато от целия свят идват критики към Америка.

Не знаех, че лейди Мери Уортли Монтегю и лейди Елизабет Крейвън са наистина “популярни” в България, в смисъл че техните писания за България са широко известни и четени от българите. За тези дами (които не са стари моми) България, разбира се, не е особено важна част от техните пътешествия, тя е просто земя, през която трябва да преминат, за да пристигнат другаде, тя просто е на пътя им. Давам си сметка, че техният интерес към България може да изглежда важен, тъй като твърде малко пътешественици и писатели проявяват подчертан интерес към България през ХVІІІ в. Фразата на Саки за старите английски моми, които обикалят насам-натам и си осиновяват по някоя малка страна, несъмнено е проницателна по характерния за хумора начин. Струва ми се, че Весна Голдсуърди посочва, че тя се отнася за Едит Дърам и албанците. Струва ми се, че същото явление, пак в хумористичен план, може да бъде назовано като “отглеждане на домашни любимци” и то не се отнася само до старите моми. През ХІХ в. е имало хора, а и през ХХ, които намират голямо удовлетворение в това, да стават спонсори, патрони и ентусиазирани поддръжници на конкретни източни страни и народи. Това, разбира се, може да бъде нещо много хубаво, което включва добронамереност и истински интерес, но мисля, че подозрителното отношение към “отглеждането на домашни любимци” има своите основания, доколкото покровителственото отношение често носи в себе си елемент на снизходително отношение и желание за ответна благодарност, възхищение, внимание и обич от страна на домашния любимец. Не е задължително патроните да бъдат стари моми или дори жени и човек може да мисли за Р. Сетън-Уотсън, може би най-големия английски изследовател на Източна Европа от началото на ХХ в., като за човек с няколко народа - домашни любимци, чиито каузи той възприема и защитава забележително ефикасно.

Дори пламенните речи на Гладстон за българите могат да бъдат видени в подобна светлина, въпреки че връзката с домашния любимец в случая е от разстояние, по-абстрактна, по политически мотивирана и не предполага приближаване до домашния любимец, за да бъде погален.

През 80-те години и особено през 90-те моите изследвания имат известни политически измерения - тезата, че земите и народите от Източна Европа, бившите комунистически страни в Европа, трябва да бъдат признати за основна част от Европа и че без това признание Европа няма да е завършена в културно и институционално отношение. В това включвам и Русия, въпреки че знам, че мнозина (включително и руснаци) няма да се съгласят.

Имаш основание да поставиш въпроса за политическата коректност. Все пак аз не смятам, в духа на политическата коректност, да настоявам наивно, че всички страни са еднакво съвършени във всяко отношение. Не мога да не виждам нееднаквото икономическо развитие на отделните страни, било през ХVІІІ, било през ХХІ в. Нямам намерение да омаловажавам последиците от половин век комунизъм. Въпреки всичко това не приемам предпоставената идея, че по рождение Европа е разделена на две половини, едната по-цивилизована, другата - по-малко цивилизована, едната по-европейска, другата - не толкова. Някак си не мога да приема изцяло и безкритично логиката на разширяването на НАТО и Европейския съюз, точно защото си давам сметка, че политиката на включване на едни, понякога предполага изключване на други

Да, наистина смятам, че историческото разширяване на Европейския съюз от 2004 г., при което някои страни, между които и България, чакат на опашка да бъдат включени, в крайна сметка ще доведе до заличаване на раздвоената представа за Европа, подчертано разделена на Източна и Западна, и това заличаване ще има положителни резултати в дългосрочна перспектива. Разглеждам моята работа над книга като “Изобретяването на Източна Европа”, публикувана в Америка през 1994 г., като замислена още в началото да се опита по един много скромен академичен начин да покаже защо концептуалното разделение на Европа на Източна и Западна е изкуствено и вредно. Вярвам, че на картата и в съзнанието на хората Европа се промени невероятно много през последните петнадесет години и мисля, че се задават нови промени.

Твой приятел,
Лари

© Лари Улф, Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Грехът на Просвещението или моми англичанки и отглеждането на домашни любимци. // Литературен вестник, № 3, 26.01.-01.02.2005.