ХАЙКУ КАТО ЧАСТ ОТ ЦЯЛОТО

Казимиро де Брито

web

Минималистичният стих и изразяване са били нещо съществено (но не единствено важно) през целия ми живот, откакто осъзнах, че баща ми се изразява с широко разпространени и лично негови афоризми, които ние, семейството, трябваше да тълкуваме.

Моят пръв поет (някои поети са “наши”, тъй като стават част от нашия живот) често посещаваше къщата на моето детство. Говоря за Антонио Алексио, най-добрият португалски народен поет, много беден човек, който живееше в малка колиба с една коза, която му осигуряваше млякото, от което той имаше нужда поради здравословните си проблеми. Той се изразяваше в quadras, четиристишие, състоящо се от 28 срички и беше невъзможно някой да съперничи в това на моя неграмотен учител, дори ако вземем предвид, че размерът на quadras дава и други възможности (самият Песоа написа доста quadras “в народен дух”)... И така, аз направих първите си сериозни стъпки като поет, опитвайки така наречената модерност, но в същото време връщайки се до традиционните корени на поезията. За мен беше невъзможно да избера един-единствен път и скоро се озовах балансиращ между правенето на дълги стихотворения и стремежа за орязване на излишъците, прекаленото натъртване, сантиментализма и реториката, пишейки едновременно дълги “cantos”, както и кратки стихотворения.

Аз открих своя път към минималистичната поезия в сближаването на две чудеса на поезията: нюансираните музикални фонеми на старата португалска поезия (cantigas de amigo от нашия 13 век) и не толкова музикалните, по-сдържани интонации на японските хайку и танка. През 1959 г., например, в една книга със заглавие “Телеграми” първото ми стихотворение беше:

Antes a lágrima
só depois... a pérola
Entre lágrima e pérola
aconteceremos

Първо сълзата
след това идва бисерът
Ще се случим между
сълзата и бисера

Знаех, че това, което правя, не е нещо ново по отношение на португалската поезия, с изключение на моя опит да омаловажа човека в сравнение с Природата; нито пък е ново по отношение на японското хайку, което аз открих през 1958 г., с изключение на моята безочлива липса на внимание към Природата и наблягането върху преходната човешка същност. В скромната си поезия аз се занимавам през цялото време с една натрапливост на различни елементи, идващи от далечни норми. Струва ми се, че поради моя дългогодишен дилетантизъм в сферата на източната поезия (не само японската, но също и китайската философска конкретност и арабското отношение към любовта, изразено в песните ghazal), естетическите ми критерии винаги са в равновесие между сантименталните и идеологическите преживявания. Моето натрапливо връщане към мощта и изтънчеността на Природата винаги е било откриване, признаване, утвърждаване на факта, че човек не е нищо повече от прах и огън, секс и песен.

Изчитайки хиляди класически хайку, с изненада разбрах, че човек не е по-важен от едно цвете или планина и че поетическо преживяване като жабата на Башо, скачаща от и в сънливото блато, ми казва всичко за живота навсякъде. От хайкуто на Chyio научих също, че плодотворната човешка душа не е нищо повече от “плодородната душа... на една лоза”. Но не само чрез философията и опита открих незначителността на човека. Също и чрез поезията и по-специално японската поезия. Ето какво искам да кажа, от различна гледна точка, в някои от моите хайку:

Ecos. Pegadas
sem som - a terra toda
um grão de pó

Ехо. Беззвучни
стъпки - цялата земя
една прашинка

Nada feito pelo homem me
surpreende - uma formiga,
sim. Ou uma camélia

Камелията, мравката,
да, те ме изненадват -
не създаденото от човека

Понякога мисля за богатството на две известни хайку на Паунд, смятани за първите стихотворения, в които характерните ценности на източната и западната поезия се сливат - равновесие между човешките ценности (обществени и лични) и същността на природата. Тези стихотворения гласят:

В станцията на метрото
Появяването на лицата сред тълпата;
Листенца върху мокър черен клон.

което е неочаквана калиграфия във въздуха, както са всички стихотворения, но този път идваща от появяването на хората като безрадостната част на Природата; или вариантът на човешкото състрадание в личен план:

Хладна като бледите мокри листа на момината сълза
Тя лежеше до мен на зазоряване.

Има ли това състрадание някаква връзка със състраданието например, което човек открива във велик поет като Исса? Състраданието на Исса е вид изящество, отнесено към Природата и нейните създания; състраданието на Паунд отделя внимание и на хората като листенца от един букет на живота. По някакъв начин състраданието (или безразличието) в моите хайку идва от Цялото, а Цялото няма любимци, няма дори чувство за справедливост между Закона и Хаоса. Така в моите хайку аз съм много критичен към човека и съвсем недвусмислено твърдя, че той, бащата на нравствеността, е най-големият хищник.

Преди няколко месеца бях поканен да напиша няколко стихотворения за една антология върху “природните бедствия”. Съгласих се при условие, че съставителите приемат моята идея, че човекът е най-опасното природно бедствие на земята. Предложих 36 стихотворения като тези:

Praia deserta -
o lixo dos homens contra
a beleza eterna

Пуст плаж
човешки боклук на фона
на вечната красота

Lago de Ohrid -
até no seio da morte
a natureza sorri

Охридското езеро -
в сърцето на смъртта
природата се смее

Um petroleiro!
No mar também habitam
animais doentes

Петролен танкер!
Болни животни блуждаят нагоре
в морето

O vento que sopra
do deserto: lamento de árvores
que já não existem

Духа вятърът
откъм пустинята: дървета стенат
вече мъртви

и тези стихотворения изобразяват точно какво мисля за нас, хората.

Опитвам се да бъда съвестен, показвайки като пример материал, взет от работите на други поети, както и мои, защото мисля, че е важно да се пише хайку не като някаква имитация, а за да променим ориентацията на тази минималистична поезия, без да променяме духа й, довеждайки нещата не само до естетически компромиси, но и до промени в самото им битие.

През целия си живот като поет - от 1958 - съм черпил от различни литератури - както от тези на изтока, така и от тези на запада, както от северните, така и от южните, както от старите, така и от новите и в резултат на това, когато се занимавам с поезия, се чувствам гражданин на света. Или гражданин на поезията? Както и да е, бих желал да завърша моята реч с няколко думи за важността на това, да бъдеш (повече от това да пишеш) хайку. Казвал съм, че поетът не се подготвя да пише хайку, той е хайку. Стихотворението си проправя път в поета като сдържано, но неконтролируемо желание и се проявява като неповторимо усещане, чувство и познание, изразено в думи: няколко, съществени думи. Башо би обобщил тази идея с една-единствена дума, Karumi, това е простотата на формата, комбинирана с проницателното тълкуване на живота.

Дори и когато е нападана от много страни, за мен е ясно, че поезията - и особено хайку - е най-съвършената комбинация от музика, смисъл и сърце, която познаваме. Моето лично убеждение е, че поезията е мястото, където можем да намерим едновременно и едно до друго познанието и мистерията. Не можем да имаме нищо повече от това малко нещо, това андрогинно животно от думи, което съдържа в себе си същественото за “всички неща”, защото всяко нещо, според Анаксагор, “притежава част от цялото”.

© Казимиро де Брито
© Петър Чухов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2005, № 8 (69)

Текстът е четен по време на Третата конференция на световната хайку асоциация (WHAC3), София, 15.-18.07.2005.