ПРОНИКВАНЕ

Йоланта Брах-Чаина

web

Това, което е невидимо, се случва да бъде скрито в цепнатини, пролуки, пукнатини, водещи към дълбината, под повърхността, от другата страна на действителността. На същата действителност обаче.

Началото на любовното проникване е погледът. Той предвещава, а също така предизвиква еротичното събитие, което ще се случи. Прониква и веднага разкрива двамата, които се гледат. А гледайки, не само придобиваме наблюдаваната действителност, но също и пробуждаме нова. Би изглеждало, че погледът е само инструмент на наблюдението, обаче той също така създава. Трябва също да се помни, че първоначалното любовно вглеждане е придружено от ясновидско състояние. То не трябва да се изгуби. Задачата, пред която стоим, изисква концентрация. Трябва да се отдадеш изцяло, а същевременно да действаш прецизно и бързо, докато завесата пред цепнатината, през която може да се проникне, е повдигната. Разбира се, тук не става въпрос за изкуството да се прелъстява, следователно не ни интересуват (поне за момента) никакви тайни погледи, частични, повърхностни наблюдения, на каквито подлагаме непознати хора, които харесваме, за да преценим дали действително заслужават нашия интерес. Не става въпрос и за цялото ветрило от кокетни погледи: безпомощни, безсрамни, покровителствени, пренебрежителни, с които си служим леко, бързо и резултатно, за да ни обърнат внимание. Цялото това красиво изкуство трябва да бъде пропуснато тук, понеже засяга само повърхността.

Първоначалният любовен поглед е искрен и окончателен. Насочен към дълбината. Гол. А прониквайки, не само открива, но също така информира, че няма връщане.

Откриването на цепнатината ни позволява да се смъкнем от светлата гладка повърхност в мрака, да напуснем пространството, в което острата светлина на очевидността сплесква визията. Не бих искала да внушавам, че се чувстваме зле сред познати обекти, изгладени от нашата ръка при честата употреба, защото контактът с тях ни позволява да вярваме, че съществуват трайният порядък, сигурността, мирът, които жадуваме. Но дори познатият свят многократно ни изненадва и поразява със своята чуждост, защото най-силно е заплашено от ерозия точно това, което лежи изгладено върху голата повърхност. Разбира се, можем да се утешим с мисълта, че това е бавен процес. Но за нещастие коварен. Не забелязваме дребните промени, чак до деня, когато познатата благоприятна действителност се разсипва при допира на ръката. До цепнатините ерозията няма толкова лесен достъп.

Свикнали сме да живеем в светлина, където смело можем да казваме: знам, виждам, разбирам, и ни обгръща страх пред мрака на цепнатината. А спрямо несъмненото удобство на положението, което заемаме, дори изглежда странно, че въпреки всичко сме склонни да рискуваме и да изоставим повърхността, за да проникнем в мрачните пролуки с всеотдайност и радост. Може дори да се каже, че няма да успеем да се въздържим от това. Понякога опитваме да се борим с желанието да проникнем, както се борим с обгръщащата ни любов, която също предвещава тайна и буди безпокойство. Но накрая позволяваме на цепнатините да ни въвлекат, също както се поддаваме на любовта, защото не толкова искаме да я видим - това е невъзможно в мрака - колкото да изпробваме нещо, което, както подозираме, е скрито. Следователно се решаваме - дори без да знаем дали това действително е наше решение, или поддаване на действието на вътрешната сила - да не бягаме от призива, да не го игнорираме, да не отминаваме отварящата се пред нас цепнатина, а да проникнем в нея. Задълбочаването в мрачните цепнатини на действителността ни безпокои и тревожи, но ни придружава надеждата, че достигаме някакви по-дълбоки пластове на битието, че се докосваме до ценности, несрещани на повърхността. Но сигурност няма. Рискуваме.

Да търсим цепнатина може да ни провокира друг човек, когато привлича вниманието ни и ни принуждава да направим настойчиво, макар и често безплодно, усилие да го разберем, когато се разкрива пред нас дотолкова, че бихме могли да знаем, че има някаква действителност, насочена към нас, но не наша, непозната, която никога няма да успеем да докоснем с ръка, да извадим от мрака и да поставим отвън. Колко дълго искаме или трябва да полагаме труд да откриваме действителността, която се разкрива пред нас, да се стараем да търсим цепнатина, през която може да се проникне в действителността. Но когато този процес започне наистина, преставаме да го управляваме. Тогава вече не е достатъчно да кажеш: стига, за да възпреш проникването. Няма да успеем и не искаме да противодействаме на развиващото се явление. Ние сме в началото на любовта.

Сега виждаме, че разглежданият проблем обръща перспективата на пещерата на Платон, понеже - както е смятал Платон - обикновено започваме да се движим в пълна яснота, сред познати и сигурни ценности, а ни липсва това, което се намира в цепнатината, макар че всъщност там няма красота, защото не я виждаме в тъмнината, няма истина, понеже стоим срещу тайна, няма чисто добро, понеже го няма там, където не може да бъде отделено от злото. Има гола действителност, дадена ни като непосредствен опит заедно с ценностите, които, вкоренени в нея, не могат да бъдат отделени, нито назовани. На повърхността сме винаги, в цепнатините - понякога. Когато ни уморява оплоскостяващата сигурност, мечтаем за цепнатините. Това не променя нищо, не пришпорва нищо, защото цепнатините се откриват пред нас неочаквано. Сами. И попадаме в тях внезапно. Това е благоволението на отварящата се пред нас действителност.

За да се постигне майсторство в любовта, е нужна само свобода на тялото. Следователно може да се каже, че от момента на раждане нищо в нашето любовно оборудване не липсва, всеки естествен жест, всеки невъзпиран импулс на тялото спада към постоянните неволни упражнения, които развиват бъдещия любовник. За съжаление, с времето губим тази свобода, а мисълта, че възрастните би трябвало, като бебетата, да не контролират импулсите на тялото, не изглежда привлекателна. В тази ситуация единственото, което ни остава, е съзнателно да се подчиним на собственото си тяло. Ако искаме, то би ни водило по пътя на любовта, но трябва да му позволим да действа. За щастие, не винаги трябва да се позоваваме на съзнателните си решения. Нееднократно тялото ни завладява преди да успеем да помислим за каквото и да било. Провокирано от присъствието на друго тяло, то демонстрира, че въпреки ограниченията, с които непрестанно го измъчваме, има още достатъчно сили, за да ни подчини и да управлява съдбата ни. Ставаме изпълнители на поръчения, макар че никой не ни ги възлага. Възможно е да се помисли, че ние започваме да се движим, правим някакви жестове, а същевременно ние само наблюдаваме движенията, които възникват сякаш независимо от нашата воля. Честно казано, не е лесно дори само да се решим да наблюдаваме самите себе си. Тъй като цялото ни съзнание е погълнато от тялото и няма да успее да го напусне. Дори не иска. Защото се чувстваме щастливи и възхитени от случващото се явление, на което сме съавтори.

В края на краищата, ако искаме да разберем каквото и да е, се осланяме на паметта: вид, мирис, допир, вкус. Пресътворяваме във въображението си интригуващото поведение на разпознаващите се и завързващи контакт тела, които принадлежат на все още непознати една за друга личности. Но въпреки чуждостта телата последователно очертават затворена обща област. Непрестанно се приближават, докосват, преплитат се абсурдно. Тяхното телесно пространство е стеснено, гъсто, а същевременно обширно, позволява им да се отдалечават свободно от общия център, за да се срещат отново в отдалечаването. Нито за момент не напускат полето на взаимното телесно внимание. Изглежда, че са ръководени едновременно от един и същ стремеж, идващ от общ вътрешен свят, сякаш вече са едно, сякаш са проникнали в себе си, макар че нищо такова не се е случило. Те предчувстват.

Цепнатините са места, които крият нещо невидимо. Забулват се пред погледа, същевременно ни провокират да се задълбочим в скритата вътрешност на действителността, макар да знаем, че в тъмнината нашето око нищо няма да забележи, затова вероятно трябва да мислим, че по някакъв друг начин ще успеем да разрешим появяващата се пред нас задача. Може би самото влизане в цепнатината, самото започване на съществуване в нея е най-същностният отговор на насочения към нас призив. Когато се вмъкваме в скритата действителност, която ни приема и същевременно се забулва, може би не трябва да опознаваме нищо, може би е достатъчно да съществуваме на мястото, на което принадлежим, което сякаш позволява да бъде нашето място за известно време. Укриването - тази особеност на цепнатината, която ни безпокои и провокира, преди да се решим да влезем, сега ни служи. Същата тази действителност, която не е допускала нашето любопитно око, когато се свържем с нея, ни пази от прекаления интерес на другите. Цепнатините ни заинтригуват, не само защото не можем да видим дали има нещо в тях, или няма. Подозираме, че от тези вдлъбнатини на действителността може да се появи нещо ново. А основания за такива очаквания (и опасения) имаме, защото цепнатините, укривайки, създават благоприятни условия в тях да се развие всичко, което, извадено преждевременно навън, би било унищожено. Следователно, ако от действителността, в която съществуваме, може да се роди някакъв друг неин образ, трябва да очакваме, че това ще се случи в цепнатината.

Анализът на особеностите на цепнатината припомня някои черти на съществуването, свързани с това, че то ни е непосредствено дадено, но скрито от погледа. Изглежда, че укриването е черта непоносимо силно залепена за съществуването и цепнатината прави това негово свойство сетивно достъпно. Сякаш не бихме били съвсем способни да го забележим, сякаш очите не биха попадали на обекта, към когото са постоянно обърнати. Засега обаче е трудно да се каже дали това, че не може да ни се открие напълно, е действително черта на съществуването, или някаква грешка в нашето поведение.

Защо непълното виждане на съществуването е толкова тревожно? И така, ако си представяме действителността различна от тази, в която сме (не искам да кажа която познаваме, понеже не би било истина), тогава ни се струва разбираемо, че на основание на своята тотална другост тя ни поставя пред тайна. Но какво, когато започваме да подозираме, че тази действителност е друга действителност, че има тези и някакви други измерения? Това не може ли да тревожи? Ние сме дълбоко учудени и изумени, когато откриваме, че непосредствено даденото ни съществуване е едновременно скрито за нас. Достатъчно е, че се обръщаме към него, а не трябва да търсим тайната някъде другаде. Тя е тук. Тогава е възможно да се очаква всичко. Гледаме, но въпреки усилието то остава тъмно. Дадено ни е по очевиден начин, а е скрито. А същевременно се поддаваме на илюзията за близост, понеже изглежда, че това, което е най-близко, трябва да виждаме най-ясно. Междувременно тайната закрива нещо съществено. Въпросите не го приближават. Отговорите не го откриват. Гледаме, но не виждаме, макар че то е точно тук. И не става въпрос, че не виждаме това, което не се вижда, само че това, което виждаме, все пак остава неразкрито. Съществуваме, без да знаем какво е нашето съществуване.

Ако не е предчувствието, или по скоро подозрението, за присъствието на някакво необикновено средство на съществуването, прозиращо през всяка негова форма и даващо ни някои знаци, вероятно то не би означавало толкова много за нас. Привързани сме към нещо, което не разбираме, и на което сме напълно отдадени. Ние сме във властта на съществуването. И силно желаем това.

Възможно е да бъда упрекната, че се опитвам да скрия действителността, когато аз, напротив, бих искала да я открия, но същевременно не бих искала да крия опасенията си що се отнася до безнадеждността на предприетото от мен. Това, което е, остава в мрака на цепнатината. Но тъмнината не отнема опита на силата. Макар да не виждаме, ние все пак сме в самия център на съществуването.

Разговорът върви свободно, успокоява, открива ни, въвлича, прелъстява. Силно желаем да се открием с надеждата, че можем да станем обект на любов такива, каквито сме, а това, което е факт в нас, може би е ценност за някого. Искаме също и да опознаем. Колкото се може по-бързо да се вмъкнем във всички кътчета на живота. Толкова ни е жал за всеки ден, който е отминал без нас. Разказваме възможно най-бързо най-важните събития от вчера, днес, от преди малко. Но преди всичко казваме, че се обичаме, а също така, че това съвсем не е толкова сигурно. Думите, изреченията се проникват взаимно и ни разтварят в себе си, като сол във вода. Някои уверения остават в нас веднъж завинаги и ги помним дори тогава, когато вече не означават нищо. Не трябва обаче да се излиза към сянката на бъдещето, преди самата тя да е паднала. Времето е друго, въпроси, признания, объркани като нашите въжделения, удоволствие от разговори, продължаващи понякога по цели нощи и проникващи в целия живот.

Да се опитаме да уловим това, което е универсално, и това, което е лично; първото ще открием на повърхността, второто в цепнатината. На пръв поглед универсалният опит ни изглежда благосклонен със своята повсеместност, като че ли износен и малко чужд. Не ни засяга. Не се вписва толкова дълбоко. Когато откриваме, че нещо е универсално, веднага отминава болезнеността на опита. Понякога дори умишлено говорим така, когато ни е трудно да понесем нещо. Сякаш бихме казвали: това е банално - и бихме черпели утеха от това. Всички изпитват това, значи няма от какво да се притесняваме, не си струва да се самосъжаляваме. Или пък, няма на какво да се радваме, щом като нашият опит е универсален. Нищо необичайно. Понякога също по такъв начин се опитваме да отровим радостта на другите. И в двата случая мисълта за универсалността сплесква личното преживяване, отнема му необичайността и силата.

Това, което е лично, ни вълнува дълбоко, изглежда ни насочено изключително към нас, дадено единствено на нас, получило измерения в нас и недостъпно за другите. Затваря ни във вътрешното пространство. Въвлича ни и ни принуждава да кръжим около този център, както около цепнатината, която ни всмуква. Това, което е лично, твърде често е това, което е най-важно. За нас. Защото особено високата стойност на личния опит също може да бъде и аргумент, деградиращ и измерен срещу нас. Казва се: “Това е твърде лично”, когато на някой му се иска да каже “не е важно” или “притеснително е”. Сякаш би трябвало да се срамуваме от живота. В такива моменти имаме впечатлението, че пространството, делящо интимността от повсеместността не може да бъде преодоляно. Два свята: интимният и универсалният са разкъсани и веднъж завинаги отблъснати един от друг. Така изглежда.

Обаче нашето присъствие в света е определено по подобен начин от обединението на интимното участие с универсалното. Когато докосваме нечии устни, с този интимен жест влизаме в естествения ритуал, в подредбата на света. Вълнуващото усещане, което изпитваме във възглавничките на пръстите, изненадващо, макар и откривано многократно и повтаряно многократно не само от нас самите, но също така и от поколенията, простиращи се зад нас и пред нас, ни въвежда в естествената общност. Интензивността на вниманието в такива моменти позволява да се усетят под пръстите куп докосвани по-рано от други хора устни и да се предвиди какво ще се случи, защото с нашия жест поставяме следващия пласт на допир на кожата на пръсти и устни. И усещаме собственото си присъствие като участие във всеобщия опит.

Струва си да се отбележи, че интимното преживяване, макар и толкова деликатно, толкова краткотрайно, черпи необикновената си сила от това, че е поместено в универсалния порядък. Единичният жест, понякога едва маркиран с ръка, една дума, шепот, макар и за нас лично много важни, биха били безвъзвратно изгубени, ако не е мощната оркестрация, която им дава общността на всички съществувания. Благодарение на нея нашият шепот става монументален шепот. Всеки жест на любов, всяка нейна проява става могъща чрез повторението, чрез вечните, естествени ритуали, в които дори накуцващата любов се присъединява към разрушителната стихия, приета там сякаш равноправно до пълната любов, която обаче извайва това корито, придавайки му форма, способна да поглъща и също така да скрива недъгавите форми. А от друга страна, универсалният опит става жив и човешки само чрез личното участие.

Когато аз вдишвам въздух, анонимните процеси на дишането се превръщат в моето дишане на света. Може да се каже, че представляваме нещо от рода на естествено срастване на интимната и универсална форма на живот. Нашият личен опит излиза не само извън нас самите, но също така и извън човешкия опит за пълна универсалност, за пълно съществуване, което със своето индивидуално присъствие въплъщаваме и показваме. Ето така моето тяло става тяло на света и универсален дух, а любовта излиза далеч извън личността, която я е провокирала.

Лесно е да се забележи, че всеки от нас е цепнатина в действителността. Не само за другите, но и за себе си. Светът се пука на това място, на което сме. Тук повтаряните вечни дейности променят характера си и се преобразуват в изненадващо жив таен опит. Когато се вмъкваме в тази вдлъбнатина на света, виждаме, че цепнатината, която представляваме, поглъща всичко и подчинява цялата достъпна действителност. Определя перспективата на света. Всяко нещо, което може да бъде изпитано, се отнася към тази вдлъбнатина. Тя всмуква целия достъпен свят, а същевременно го ражда. Собственото съществуване също забелязваме в цепнатината, а не на повърхността, понеже то ни учудва, изненадва, то е тъмно.

Водата е топла. Зелена. Ухае. Във въздуха се чувства и ароматът на затоплени билки. Това е кратък миг на леност, в който телата се докосват само с погледи. През въздуха. През водата. Но е достатъчно едно случайно движение, за да разруши спокойствието. Дори ако общото къпане е повод за най-приятни закачки, ласки, нежности - струва си да се обърне внимание и на другите му цели. Къпането събужда вниманието на тялото и го насочва към проникване. Носещите се във въздуха ухания, които ние поглъщаме, с всяко вдишване внушават изпълване на вътрешното пространство. За проникване говори също и водата, вмъкваща се във всички цепнатини, пролуки, кътчета на тялото и в най-малките отворчета на епидермиса. Телата на любовниците разбират тази реч и се приготвят за отговор.

В любовта тялото е тяло на духа. Негов знак, форма. Да не крием: в любовта духът целият е тяло. А кой знае дали това не е единственият му образ. Той винаги се открива материализиран, понеже всяка проява на духа изисква телесност, ако трябва да бъде знак, насочен към нашата наблюдателност. Следователно познаваме духа само дотолкова, доколкото познаваме тялото на духа и оттук идва нашата смелост в съмнението, че въобще би могъл да съществува по друг начин. Във всеки случай в любовта непосредствено докосваме субстанцията на съществуването, която е телесна духовност. Всъщност дори не знаем коя страна на съществуването докосваме, защото се намираме в пространство на твърде бързо настъпващи промени. А и двата образа или страни на съществуването трепкат пред очите ни, губейки своята еднозначна форма, докато вече стават само златиста, блестяща белота, затворена в пламтящия пръстен на вътрешността на кратера. Обичаме с духовното си тяло, със същото това, с което умираме. Но преди телесната консистенция на духа да ни се открие в смъртта, можем да я разпознаем и да се взрем в нея отблизо в любовта. Одухотвореното тяло е субстанция на любовта. Макар че може би по-правилно би било да се каже, че духът е субстанция на любовта в процеса на неговото формиране в тяло, което става точно, за да може той да възникне. Дух уловен, докато се материализира, изненадан в момента, в който обръща пясъчния часовник. Своеобразието на обсъжданото явление се основава на размиването на границата между материалността и нематериалността на бита. Във възникналата пауза изпитваме съществуването със сила, несрещана в другите познати ни състояния. Може би с изключение на смъртта, но нея преживяваме едва тогава, когато е твърде късно за сравнения и вероятно тя не позволява вниманието да се откъсне от нея нито за миг, докато процесът трае. В тази безусловност, поглъщаща ни цели, смъртта би приличала на любов. Изтриването на границата между материалността и нематериалността на съществуването в любовния акт онагледява двете му страни: вътрешна и външна, вдлъбната и изпъкнала, и двете са дадени в един акт с внушение за безграничност, ако може така да се каже, общо безпределна. Постигаме състояние на невъзможна за логиката пълнота, когато същата тази форма става напълно и изключително тяло, а същевременно напълно и единствено дух. Размиването на контурите на материалността ни позволява да преживеем безпределното, абсурдно двустранно изпълване. Чак в тази точка на пречупване на границата, на сливане на страните, на съприкосновението на горе и долу, на свързването на доброто и злото имаме право да говорим за проникване, понеже едва тогава наистина докосваме съществуването. Пробуждането на телесния дух в нас ни позволява да усетим присъствието на битието в пулсациите между противоположните страни или качества на субстанцията на света, която разпознаваме в самите себе си, когато контурите се размазват. Тогава ставаме самото движение, показване навън, капка на най-горното стъпало на водопада. Нашата телесност, извадена извън себе си, преливаща се, преобразена в дух чрез мигновението на промяната да се разпознаем във вътрешността на съществуването. Не е ли това понякога целта на любовта? Установяване в съществуването.

Любовният акт като явление, което само по себе си изисква разбиране, още преди да започнем да виждаме неговия окончателен смисъл, показва нагледно, че телесната и духовна страна на любовното съществуване взаимно се интерпретират. Четем ги една чрез друга, понеже взаимно са своя проява и съдържание, повърхност и дълбочина. Може би си струва да се обърне внимание на раждащата се от тази ситуация форма на разбиране на света, в която смисълът не е конструктивен елемент на интелекта, придаван на наблюдаваното събитие, като негова интерпретация. Смисълът се открива в самото съществуване, като страна, предизвикана от друга негова страна. Не е игра на интелекта, а съдържание на самия предмет, който може да се улови от позицията на преживения опит. Идентичността на съществуването открива своите привидно противоположни страни, разслоява се на елементи сякаш несвързани, непрекъснато променящи местата си, чак най-накрая престава да ни учудва това, че описвайки лявата страна, описваме дясната, а говорейки за вътрешната форма, възпроизвеждаме повърхността.

Въпреки че тези калейдоскопични наблюдения биха ни се стрували интересни, силата на преживяването на любовта ни пази от желанието да се доверим на подобно съдържание, като единственото, което този акт носи, и предразполага към по-нататъшни търсения и по-дълбоко проникване.

Преди пръстите да докоснат повърхността на тялото, жадувайки взаимно проникване, вече изпращат вълни от излъчващи се от всяка тяхна част аромати. Възниква обща аура, сътворена от газообразни субстанции. Техните разнородни вериги се смесват във въздуха, свързват се една с друга, обгръщат ни, изненадват ни със своето разнообразие. Вдишваме съзвучия от аромати, променящи се непрекъснато взависимост от това дали в дадения момент основен тон дава тялото на мъжа или на жената и дали изворът на единичната вълна намираме в косата, раменете, на врата, на корема или от вътрешната страна на дланта.

Да обсъдим категорията проникване с предчувствието, че може би води до същността на разискваното явление, с което общуваме, безпомощно отдадени на атакуващите ни вълни от безпонятиен опит. Да забележим най-напред известна разлика между проникване и навлизане в област, която се стремим да опознаем и в която искаме да съществуваме. Влизането се характеризира с чуждост. Влизаме в нещо положено вън от нас, нещо, което ни е чуждо и тази изненадваща ни другост искаме да уловим, да завладеем, да опознаем. Когато с гордост казваме, че сме успели да навлезем дълбоко в някакъв проблем, изразяваме одобрение към собственото ни разпореждане в чуждия свят. Влизането изисква усещане за чуждост и от тази гледна точка е брутален акт. То е запознаване с нещо, което е чуждо, с чувството за чуждост. То е форма на насилване на вътрешната действителност, начин за нейното завладяване, който дава удовлетворяващо чувство на сила, произлизащо непосредствено от властването над това, което не ни принадлежи. Влизайки, се разпореждаме, унищожаваме, насилваме материята, която - което най-често не забелязваме - без оглед на нашата стремителност и сила, не се поддава на интервенция, не ни приема. Влизането е също спектакъл, разиграван от влизащия, който се опитва да завладее чуждия свят и в кресливата комедия на господството пада жертва на илюзията за собственото надмощие над свят независим, а само повърхностно покорен. Влизането е студено, а дори и ненавистно запознаване и затова сляпо. Проникването - любовно познание. То е познание, обхващащо цялата опознавана действителност, а става възможно благодарение на взаимното отъждествяване и приемане на формата. Да проникнеш в опознаваната действителност, означава да я изпълниш със себе си, но също така и да й отдадеш себе си. Да бъдеш всяка частица, да бъдеш всичко. Да опознаваш, както се опознава въздуха, изпълващ пространството или смесващите се струи вятър, които взаимно се проникват. Да се проникне, не означава само да се окажеш в нещо, а просто да бъдеш това нещо. А следователно би ставало въпрос за опознаване чрез започване на съществуване в опознаваната форма. И тук вече виждаме, че категорията проникване премества центъра на тежестта на разисквания проблем от дейността опознаване към дейността съществуване. Това не означава, че се отказваме от първоначалните намерения, напротив, точно последователното проникване насочва към съществуването. А че винаги съществува нещо, т.е. пълно одобрение, изтриващо границите между опознаващия и опознаваното, в края на краищата - чрез факта на съществуване - трябва да води до определяне на собствената идентичност на съществуващия. А следователно да се проникне, не означава да се изчезне в това, с което се идентифицираме, а да съществуваме, запазвайки себе си, въпреки отъждествяването. Дори ако категорията проникване пренася тежестта на проблема от посока на познанието в посока на съществуването, ние сме далеч от концепцията на Хайдегер, защото актът на проникване не показва битуването на битието на опознаващия, а съвместното съществуване на взаимно разпознаващи се съществувания.

От индивидуална гледна точка, която по разбираеми съображения изглежда най-близка, проникването обаче създава известни заплахи за индивидуалното битие. Понеже при цялостно проникване, разбъркване на страните, взаимно изпълване трудно може да се определи кое в какво съществува, кое е изображение, а кое фон на изображението. Още съществуваме, но в тревожната близост на унищожението. И намираме някакво перверзно удоволствие в тази заплаха. Макар че всъщност има много възможни форми на присъствие в света и би могло да изглежда, че самото разнообразие на преживяни и наблюдавани форми би трябвало да ни е достатъчно, но нас ни задоволява едва идентифицирането в другостта, а следователно това, което е невъзможно.

Странно е, че сме принудени да говорим за идентичност, за да изразим тази изключителна връзка на различни елементи, които в обединението губят своята другост и занапред я запазват, а дори и задълбочават. Това е динамично и взаимооформящо идентифициране, в което всяка от страните се стреми изцяло да се подчини на другата и напълно да й натрапи себе си. Всяка е създавана и твори. А ако, която и да е би се отказала от собствената си особеност, цялото това диво, очарователно явление би загубило своята динамика, би отслабнало, би трябвало да изчезне. Тъй като пълното отъждествяване на идентични елементи е мъртво състояние. Тук вместо това идентификацията не е факт, а единственото желано състояние, което никога не може да бъде постигнато. Може да се замислим дали си струва преживяването на идентифицирането с друг човек или със света, когато винаги засяга нещо невъзможно. Може би наистина ценен е само стремежът, насочен навън и чувството на възможно най-голяма близост с това, което е не-ние. И толкова по-голяма ценност има за нас този опит, колкото по-особен и чужд ни е обектът на нашия стремеж и желание: другият човек като този, който е не-ние: вътрешният свят като всичко извън нас.

Ръцете се придвижват по цялото тяло с намерение да го опознаят, но и с желанието за колкото се може по-точно изразяване на чувството, такова, каквото е в дадения момент. Движат се, сякаш помазват и благославят всеки сантиметър от тялото, сякаш нито един фрагмент не би могъл да бъде отминат. И така всяка част доверчиво чака своя ред. По-късно тази методичност и цялостност на докосването вече няма да се повтори. Най-важното събитие, което се случва в бавно очакване, има докосване и от опита на докосването най-сполучливо вероятно може да се определи като акт на отдаване на тялото в ръцете на любовника, който трябва да го приеме за свое собствено, ако наистина иска да проникне в него. Тук отново, както винаги, телата се разбират на езика на посредствените и едновременно символични факти. Постепенно осезанието става все по-нетърпеливо. Сега става въпрос да се обгърне от всички страни едновременно, отзад, отпред, отстрани, отдолу, отгоре и да се достигне до средата. С каквото и да се докосваме сега, със стъпала, с колена, с косъмчета от косата, взаимно проникваме в себе си.

Не си струва тук да говорим за обогатяването, което постигаме, когато въпреки окончателното - както изглежда за момент - безгранично разпръсване, раздаване, пропускане или изоставяне, все пак успяваме да запазим себе си. Този очевиден, добре познат ни опит внася всеки пълен любовен акт. По-добре да обърнем внимание на последния момент от проникването, даващ ни особен шанс, когато на границата на унищожението все пак не се отказваме от усилието да запазим идентичността си. Проникването - като идентифициране с действителността, в която проникваме и която опознаваме чрез битуване в нея, превръщащо се в битуване като нея - в края на краищата позволява от центъра на случващото се битие да започнем да съ-творяваме действителността, в която проникваме и да съществуваме, съ-творявайки я. На това ниво на проникването съществуване - опознаване - и създаване се хранят едно с друго и само в съвместно движение и преобразяване могат да бъдат уловени, и само по този начин се проявяват. Когато се докосваме до съ-творяващото присъствие, трябва вече открито да говорим за любов.

Любовта е проникване в нечий живот и съгласие някой да проникне в нашия живот. Тя е опит, който ни позволява да опознаем присъствие, което сътворява, защото сами създаваме предмета на нашите чувства, макар че всъщност той не е измислица, той ни е даден. Идва при нас отвън. Благодарение на любовта опознаваме, но същевременно създаваме и съществуваме съвместно, дори ако обектът на нашите чувства ни се открива като се покаже внезапно, с поразяваща яснота на срещата. Действителността на любовта възниква с нашите чувства и изчезва заедно с тях. А предметът на нашите чувства може да бъде разпознат само с любов. Никаква друга форма на контакт няма допир с тази действителност. Дори не приближава до нея. А благодарение на опита от любовта откриваме възела на съществуването.

Най-заблуждаващо е движението на пръстите. Изглеждат влюбени в повърхността. Докосват я с толкова деликатна чувствителност, че който не ги познава, не подозира, че имат намерение да достигнат до вътрешността. Самите пръсти се държат така, сякаш въпреки природата на мъжката ръка, противоречат на нейната сила, тежест, грубост. Техните леки, накъсани, хаотични движения могат да бъдат взети за проява на нерешителност, ако не е нарастващата в този хаос стремителност и все по-слабо скриваната детерминация. Изглежда, че те са все повече, защото иначе не биха могли в един и същ момент да докосват шията и стъпалата, рамената и корема, гърдите и бедрата, дори когато това са едва докосвания. Впрочем силата на допира бързо се променя. Пръстите стават не само бързи, но и тежки и решителни. Сега вече ясно се вижда колко измамен е техният интерес към кожата или повърхността на тялото. Всъщност през цялото време, бягайки по повърхността, изразяват желание и намерение да достигнат до вътрешността. Изразително говорят за това, като клонят винаги към вътрешната страна в движението си по рамената, бедрата. Тялото разбира знаците, които му се дават, понеже пръстите показват с чувствителност всички вдлъбнатини, кътчета, цепнатини, отвори. Докосвайки главата не се спират върху косата, а се пъхват между космите, не се задоволяват с повърхността на ухото, а се вмъкват вътре. А когато се пресягат към устните с намерение леко да ги докоснат, след миг вече се намират в устата.

Нито самото ни битие е еднородно, нито битуването ни в него. Съществуват някои особени места в света, в нашата среда, в телата ни, в нас. Има дейности с различна тежест и явления, които ни вълнуват с различна сила. Колко различни са тежестта и значението на отделните точки от нашето тяло. Нашето съществуване има неравна гъстота и когато анализираме неговите състояния на необикновено напрежение, намираме в техните основи особени, завързващи ги събития.

Във възлите са сплетени разнородни явления, които би било напразно да се свързват някъде другаде. Следователно не си струва да се спори за това дали са средища на тялото или духа, извори на страдание или радост, точки, означаващи живот или смърт. Те са именно всичко това. А по-скоро биват. Защото в своето своеволие успяват да завържат всичко или да не означават нищо. Пред очите ни възникват и загиват, оживяват на изчезнали отдавна места, за да се загубят отново с течение на времето. Струва си тези точки да се наблюдават внимателно, да се следи техният непостоянен, променлив живот, понеже са решаващи за съществуването. А в края на краищата нашата цел не е самонаука, а само съществуване.

Трябва да се съгласим също с деликатната игра между тяхната изненадваща спонтанност или дори капризно своеволие и поставяното пред нас изискване за търпеливо, продължително усилие, старателна грижа. Нима не знаем, че любовта се появява неочаквано, внезапно изчезва и винаги изисква внимание и усърдие? Антиномията на устойчив стремеж и случаен дар на съдбата, която нетърпимо дава всякаква работа на духа, започва тук.

Като начин на съществуване любовта заслужава особено внимание, което впрочем безусловно изисква, понеже интензивността и гъстотата на този опит позволяват наистина да видим съществуването, да го изпитаме в дълбочина. В други форми то твори твърде деликатни и разредени структури и трудно може да се забележи на какво всъщност се основава.

Въведената тук категория проникване тясно се свързва с опита на любовта, защото чрез него достигаме до вътрешността, разпознавана като същност на съществуването, а в него можем да бъдем само след нещо, което създава съвместно присъствие.

Любовта е творение от нетрайна материя. Конструкция, която съществува само толкова дълго, колкото я издигаме. Дейност, която - подобно на цялото ни съществуване - понякога изглежда абсурдно и на нас самите, обаче трудно можем да я изоставим, няма начин да се откъснем от нея, докато ни е даден този двойствен акт, в който любовта и съществуването взаимно се обуславят. В любовта изглеждаме безумни създания. Защото нима може да се намери по-благоприятна дума за определяне на преследването на целта, която непрекъснато се измъква. Проникване, любов, съществуване са състояния, които се осъществяват в движение, в действие, а когато можем да ги определим като извършено действие, това е знак, че са изчезнали. Докато траят, в тях няма нищо, което би могло да се завладее, в което човек може да е сигурен. Той трябва да се задоволява с усилието, със спечелването, да съществува в напрежение, да се опитва да се справи. Като че ли важно би било само движението, творенето, несътворяващо нищо, но поддържащо ни в състояние на вибрираща промяна.

Любовта се различава сред другият опит с особена кондензация на преживяването. Защото всъщност не е единственият познат ни извор на радост, но е особено дълбок и е една от многото причини за голямо страдание. Следователно в любовта не ни среща нищо, което не би могло да се срещне някъде другаде, но именно, което е, ни пронизва изцяло и като че ли окончателно. Стоим пред лицето на съществуването.

Устните едва докосват устните, милват клепачите, челото, косата. Върхът на езика внимателно се движи по повърхността на тялото. Влажна нежност. В целувките се усеща колебание между повърхността и дълбочината. Сякаш и двете заедно са били пожелани, но увеличаващите се импулси на тялото не могат да бъдат възпирани твърде дълго. Устните стремително притискат кожата, лекото захапване на зъбите става все по-силно, езикът става все по-нахален. Докато устата се хвърля към всяко място, което може да се всмуче или в което да може да се проникне.

Докато не се разтворим изцяло за болката и радостта, не сме готови за любовта. И не можем да се приближим до съществуването, без да се съгласим на това. Но когато проникваме в него любовно, тогава във вътрешността на опитното битие, в което влизаме през разтварящи се цепнатини, ни приема бездната на съществуването. За момент ни е разрешено да се потопим в нея, почти да се разтопим, преди, ръководена от собствените си импулси, да ни изхвърли отново навън, където копнеем да проникнем в нея пак. Струва си човек да се старае да запази спомена за потопяването. Докато съществува, сме способни да приемем всичко, дори доброто и злото, понеже не искаме да съгрешаваме в надменност към съществуването, за което то би могло да ни накаже с отдалечаване и бихме се лутали по повърхността на битието неспособни да намерим и най-малката цепнатина, през която може да се проникне и да се започне истинско съществуване.

Любовта води към изпитване на сгъстено съществуване. Отваря ни за него. Кара ни да бъдем бдителни към нетрайните явления и ни привързва към това, което преминава. Позволява ни да проникнем в същността. Води ни към възлите на случващото се битие. Открива ни идентичността на креацията, познанието и съвместното съществуване. Именно то ни показва и предлага всеки любовен акт.

Застиване. А после избухващо стремително желание да погълнеш, без да оставиш нищо навън.

Ако искаме с едно понятие да обхванем дейността, а по-скоро любовния акт, най-подходящата дума се оказва проникване. Различните страни на това явление водят до проникването и се изчерпват с него. Ако тук бих казала, че обичайки, проникваме в нечие тяло, чак след като придобием увереност, която очевидно е само убеденост, че това тяло е наше, бих могла да бъда упрекната, че говоря едва за усещания или впечатления, и да се извадят срещу моето разсъждение аргументи, с които във философията многократно са осмивани слабостите на психологическата позиция. Но аз нямам намерение да се ограничавам с припомняне на чувства, навярно познати от опита на всеки, който в любовта, идентифицирал се в друго тяло, намирал е себе си във всяка негова част и е губил способността си да различава кое в какво се съдържа и какво съдържа самото то, кое е всмукано и кое поглъща. Дори не мисля да апелирам към преживяванията, които в опита са ясни и сигурни, но под потисничеството на думите стават мътни и дори бягат изплашени от арогантността на интелекта. Някои състояния могат да се опознаят, когато се изпитват, и човек трябва да се задоволи с това. Ето защо не си струва да се избягва опитът. Но въпреки всичко го тълкуваме като дигресия.

Интересува ме речта на елементарните факти, в които духът на тялото говори направо със символи. Нашето тяло демонстрира, че любовният акт е проникване и трябва само да се разбере символното красноречие на това основно екзистенциално събитие, което ни говори с наистина естествен и недокоснат от измислицата език. Разбираме тази реч спонтанно и инстинктивно я повтаряме, комуникирайки с обкръжаващия ни свят на значително по-дълбоки нива от това, до което достига интелектът. Значението, съдържащо се във физическия акт на проникването, повтаряме съзнателно на всички нива на вътрешния живот. Всъщност му позволяваме да проникне в целия ни живот и сами проникваме в него. Съгласието за проникване се проявява с постоянното присъствие на обичаната личност в нас, независимо от това дали в дадения момент физически се намира до нас. Тя присъства в преживявания, чувства, мисли, които привидно не са свързани с нея. Появява се от дълбокия вътрешен фон, сякаш изпод другите чувства, изпод мислите, които точно по този начин отговарят съзнателно на символичния смисъл, който носи актът на проникване. Проникването конституира монолитна обща сфера. Това Тяло на духа съдържа преживявания, чувства, мисли на обичащите се личности, смесени и свързани. Понеже дори разумът отстъпва, отговаряйки съгласно факта на проникване. И му прощаваме, че прави това последен, бавно, отказвайки се от присъщата си по-висша реч в полза на по-първичен, но по-задълбочен диалог.

Сега само отвън е възможно да се разбере съществуването на плоскости, разделящи две отделни части. Обаче няма начин да се стигне навън. Едната, винаги изумителна, отначало ни дезориентира и прави почти невъзможно определянето на мястото, от което започва да нараства всеобхватното явление. Вероятно в долната част на корема. На общия.

Конституирането на съединената форма, която приема тялото на духа, не е обаче най-дълбокият резултат от проникването, нито също крайният смисъл, който откриваме в този факт. Значително по-важна изглежда способността да се вижда обичаната личност в различни, променливи измерения, което говори за възможността за отплоскостяване на съществуването. Любовното проникване позволява да се гледа другия човек сякаш отвътре. Това се свързва със съгласието с трептенето, движението, промените в неговите чувства и мисли в общата форма, приета от тялото на духа, от чиято вътрешност гледаме след проникването. В този нов образ сме умножени, а заедно с акцептацията на обичаната личност сме склонни да приемем дори себе си. Гледаме на всичко от нечия и от собствена гледна точка с едно и също движение на вътрешния поглед.

Да докоснем тъмните вътрешни отблясъци.

Любовното проникване променя визията. Придава крайна важност на действителността, която иначе би изглеждала безразлична. Промените във визията, произтичащи от промените на начина на живот, са означени още в плавността и радикалността на прехода между повърхността и цепнатината. Искам да подчертая, че в цепнатината попадаме, движейки се по повърхността. Чувствам се длъжна да кажа ясно това, понеже първоначално сама противопоставих повърхността на цепнатината и се опасявам оттук да не възникнат недоразумения. Повърхността и цепнатината представляват двуначалието на една и съща действителност, срещат се, свързват се, преминават една в друга, веднъж плавно, друг път рязко. Понякога ни се струва, че още сме на повърхността, а вече сме в цепнатината. Внезапно. А неведнъж ни трябва много време, за да можем да разберем, че действителността, в която се намираме, отдавна е сменила измеренията си. Понякога трепери и заедно с нас се преобръща и променя. Промъква се, колебае се, отстъпва, преобразява се. Кара ни да се възхищаваме на това, което преди миг е изглеждало банално, но сега, не можем да отречем, е напълно различно, поне привидно, а по-скоро, на повърхността, нищо не се променя. Действителността, разтърсвана от промяната, ни позволява да виждаме своите форми очарователни и отвратителни, осветени от значение, идващо от дълбочината. От нейната дълбочина? Или от нашата? Изглежда, че и този проблем може да бъде разрешен или елиминиран чак от перспективата на вътрешността на цепнатината. На повърхността е възможен единствено външният допир, битуването до. Затова пък откриването на изпускащия лъчи към нас смисъл изисква проникване, изисква близост, а в крайна сметка - това обединение, което изглежда да е някаква идентичност и което постигаме, движейки се по повърхността на действителността, но в тъмнина, в несигурност, с не чисто интелектуален опит, но разтърсващо и непосредствено докосващо ни. И може би едва тогава този смисъл възниква. Следователно той би бил натоварен с нашето присъствие в нещо, спрямо нещо, но също така би се свързвал със съгласието с проникването и започването на съществуване в нас на действителност - външна, но въпреки чуждостта приета като собствена. А значи би потекъл от нас и към нас и би се създавал в това двустранно дълбочинно преплуване. Мисля, че без опасения, че ще бъде направена голяма грешка, би могъл да бъде заведен до живото съвместно съществуване, което от един миг до следващия се конституира и изчезва. И е по-добре да не мислим за тези моменти, в които няма да можем да го усещаме. По-добре е да не мислим за шока, който ще изпитваме, докато се плъзгаме по повърхността, когато това, което е имало по-дълбока стойност, внезапно се изкривява и сплесква. Тогава същата тази действителност, без да губи своята същинска идентичност, става различен свят, но белязан от другост, която ни дразни и която не желаем.

На повърхността виждаме единствено външните прояви на изменението, на движението на знаци, на характери, на лицето на света, на неговата маска. Понякога промените могат да се проследят от един момент до следващия в най-деликатните подробности на случващия се процес. Но техният извор е в дълбочината. И към нея се отнасят резултатите. Колко пъти, виждайки нечия промяна, насочена към нас и променяща и нас, сме могли да започнем да съществуваме отново.

Непонятната прелест на радостта от проникването, възбуждана от вътрешното вълнение.

Промените във визията, оплетени с измененията на присъствието и обусловени от тях, понякога достигат много дълбоко. Появяват се значения, които пронизват и оформят всичко, което съзираме, и могат да бъдат разбирани като по-дълбок, а не само различен смисъл. Действителността, в която сме, изглежда ни говори от някакво по-дълбоко ниво, сякаш от цепнатина, разтваряща повърхността, и ние също отговаряме от дълбочина. И всъщност не знаем дали в тази тайна, извършваща се някъде дълбоко, промяна сме призовани да слушаме, или да говорим. С една дума, не знаем дали смисълът ни е предложен, или е сътворен от нас и въобще не се тревожим за това, защото в дълбокото съвместно съществуване нашето говорене е слушане. Това особено състояние ние познаваме от неговите частични любовни прояви, така атрактивни, че след като ги изпитаме, завинаги сме белязани с копнеж по неговата пълнота. Благодарение на любовта откриваме, че този свят може да става друг свят, това съществуване - друго съществуване, а това, което е, може да бъде всичко.

Вълната удря отвътре, обгръща ни, довежда ни до унес, а когато отново се виждат повърхността и ужасните знаци на копнежа на тялото, опитващо се да проникне отново в уста, език, пръсти, на всяка цена, всичко наведнъж. Накланянето на телата едно към друго е толкова стремително, че би разбило всяка преграда.

Прекрачвайки през последователните нива на съвместното съществуване, се смъкваме в дълбочината, чак до дъното, където всяко чуждо съществуване се открива като наше или иначе казано нашето съществуване се оказва съвместно съществуване. Не за дълго обаче, понеже движението, за което говорим, се колебае, бягайки последователно в две противоположни посоки: ту се задълбочаваме в съвместното съществуване, ту изплуваме навън към пустошта на отчуждението. Ту позволяваме на света да проникне в нас, ту не можем да го приемем и страдаме от него или от нашето отчуждение. Поддавайки се на вибрациите на съвместното съществуване, откриваме в себе си ритми, които идват отвън, а извън себе си усещаме пулсирането на собственото ни присъствие. Влизайки в цепнатината, чувстваме, че това, което на повърхността сме приемали за еднозначно единична действителност, в дълбочината се оказва двойно, идентично и със себе си, и с действителност от друго измерение.

Непонятната прелест на радостта.

Но проникването предизвиква и други последици. Тъй като променя перспективата, на чийто фон забелязваме общата форма, гледана отвътре. Установява крайната важност на събитието. Моментната. Сега обичаната личност, ние самите, общата форма на нашето тяло на духа започваме да схващаме като безусловно важно събитие. Това завладяващо събитие заедно с неговата натрапваща се очевидност може да трае едва един миг. След което дори не можем да си припомним на какво се е основавала тази достигаща до дъното вътрешна визия, защото крайната перспектива, която се отваря за любовта, е едновременно и мяра за самата любов и изчезва заедно с нея, толкова внезапно, колкото възниква. Но си струва макар и за миг да гледаме в дълбочината на събитията от точка, от която тяхната крайна стойност е видима и от която започва. Ние сме тази точка.

Следователно пълното проникване ни позволява да видим това, което обикновено не виждаме и което при обичайни обстоятелства може би е невъзможно да се види. Което може би, страх ме е да кажа това, при обичайни обстоятелства не съществува. Нима нашата задача се основава на откриването и сътворяването на дълбоките измерения на съществуването, което няма да успеем да направим без любов. Страданието, което предизвикваме, и това, което изпитваме, обичайки, ни уверява, че злата отворена бездна не е илюзия. Както не са илюзия и най-отдалечените дълбини на доброто, когато любовта пожелае да ги отвори за нас.

Изчезваме един в друг и взаимно се изпълваме.

Проникването може да бъде толкова безусловно, че пред него да отстъпват всички прегради и повърхностти, закриващи същността на нещата, а в процеса на пренасяне, създаващ съществуването, каквото е, се показва изцяло. И разбираме неговото значение.

Разкриване на скритите места на тъмнината. В стремителен копнеж пропадаме заедно в бездната.

Любовта прави възможно достигането на дълбоките измерения на съществуването, откриващи се от перспективата на същността на нещата, ако се решим да преминем в тях и не спрем дотук. Защото става въпрос същността на събитието, на което се поддаваме, което създаваме и в което сме, да се обхване още отвътре в процеса на неговото излизане навън, към най-далечните и най-тежки последици и възможности. Тук не става въпрос за граница, а за откриващите се след проникването безкрайни възможности, ако процесът на проникване не спре. Сякаш се намираме в началото. В откриващата се дълбочина сега всички ценности се оказват неутрални, може да се каже - фактически. Не смеем да ги наречем положителни или отрицателни, което сме се осмелявали по пътя при силното налягане на чувствата. Сега просто виждаме възможностите окончателно приписани на ситуацията, в която се намираме, и сме склонни да приемем хладно доброто и злото, радостта и страданието. Можем да гледаме безпристрастно дори собствения си живот и се удивляваме, че е чак толкова лош или чак толкова добър, като че ли става въпрос за чужд живот. Откриваното в любовта съществуване е неутрално, същевременно крайно важно.

Може да се приеме, че начинът, по който можем да съществуваме в света, има много общо с образа на любовта, на която сме способни, а също така, че е оформен от тези форми на любов, които съдбата ни е предложила. Съществуваме само така, както можем, и дори нашето усилие да надминем себе си е само такова, каквото можем да си позволим. Но любовният опит особено силно формира нашето отношение към това, което срещаме навън. Следователно, в края на краищата ние сме такива, каквато е преживяната от нас любов. И също такъв е и откриваният и сътворяван от нас свят.

А прониквайки, търсим ободрение в целувките.

Струва си да се предизвикат всички форми на любов, да се преживеят всички нейни нюанси, да й позволим да ни грабне и завърти в колелото на съдбата, издигащо ни към най-големи радости и спускащо ни в ямата на отчаянието. Едва тогава може да се каже, че не сме отсъпили пред проникването и можем да разчитаме да разберем важността на съществуването и непосредствено да почувстваме неговата значимост.

Сякаш застиване. И повторно избухване на възторга.

Сега не би трябвало да учудва твърдението, че не само самата любов е проникване, но тя прави възможно също и проникването в самото съществуване. Води до него. Нещо повече, ще кажа, че не е възможно приближаването до съществуването без любов. Тя представлява необходимо условие за намирането на траекторията, свързваща вникване, съвместно съществуване и сътворяване. Без любовното проникване не бихме могли да видим, нито да приемем, нито да творим съществуването. Нужна е любов, за да бъдеш в съгласие с неговото шокиращо богатство и да можеш да кажеш: има време на доброто и време на злото, които ние изпитваме, желаем, правим. Чрез проникването откриваме не само това, в което проникваме, но и това, което стои зад него, друго измерение, което то носи със себе си и едва в тази перспектива разбираме непосредствено дадената ни реалност и величието на това, което е. Любовният акт ни отваря за съществуването, което иначе би било трудно за разбиране и приемане. И когато любовта ни въздига и унижава, дава ни най-голяма радост и ни кара да издържим болката, тогава разбираме, че сме прекрачили през повърхността, за да се озовем във вътрешността. В това, което е. И сме длъжни да ценим този миг, когато ни е позволено да проникнем непосредствено в самото съществуване, което при обичайни обстоятелства се изплъзва от вниманието. Ето защо си струва да се отдадеш на любовта и без да се страхуваш от възможното страдание от този акт, да вникнеш в съществуването и да го видиш заедно с вкоренените в него ценности, добро и зло, които се откриват в далечна перспектива, но започват тук, където сме. Но този факт може да се приеме само в любовта. Без нея няма да успеем да се приближим до съществуването, да намерим начин да се примирим с него, нито да издържим. Но това трябва да е пълна любов. Не каквато и да е. Телесна. Която не отделя, долу от горе, защото това е невъзможно, понеже те непрестанно сменят местата си, свързани завинаги като половините на пясъчен часовник.

Значи какво виждаме в края на краищата? Къде сме? Какво е съществуването, разкриващо ни се в любовното проникване? Анализът на любовния акт води до откриването на такава същност на съществуването, че то се отваря в дълбочина, все по-навътре. Съществувайки, изоставяме повърхността и се задълбочаваме в това, което е. От приетата тук перспектива на любовта излиза, че единствено това „да бъдеш”, откриващо се в дълбочина без край, докато продължава, заслужава да се нарече истинско съществуване. Така разбирано, съществуването е отплоскостяващо “да бъдеш”. Очевидно разбирам, че битуването, ограничено на повърхността или пълзящо повърхностно, също трябва някак си да се определи спрямо съществуването, но сега няма да му посвещаваме вниманието си, щом като не е съществуване, за каквото ни отваря любовта. Любовното проникване разкрива пред нас съществуване, предизвикващо друго измерение като скрита в него възможност. В този смисъл говорим за отплоскостяване. Но бихме могли да говорим общо и за бреме.

Това се връзва със значимостта на съществуването. Съществувайки, знаем, че този факт важи окончателно. Във всеки случай така го виждаме от центъра на съществуването, ако ни се удаде да проникнем в него. На никого не трябва да се обяснява, че битуването, пълзящо по повърхността, е слабо атрактивно, изтощително, просто скучно, а повърхностният, едва маркиран контакт с вътрешната действителност прави така, че без жал бихме могли да се отдалечим от всичко, уморени и отчаяни. Изглежда, че оплоскостяването, отдалечаващо битуването от по-дълбокия смисъл, ни докарва до отчаяние и в този болезнен образ в нас проговаря любовта на съществуването и ни склонява да проникнем, което ни връща изгубения смисъл. Достигаме чак до състояние, което - без оглед на характера на преживявания опит: трагичен или радостен - ни позволява изведнъж да се събудим от отсъствието в съществуването и да го изпитаме напълно.

Не съм сигурна, че може да се говори за повече и по-малко важни качества на съществуването, но искам да обърна внимание на едно такова негово свойство, което любовното проникване онагледява необикновенно силно. Съществуването е свързване със срещаната, външна, дадена ни действителност, идентифициране, изтриващо границата между това, което среща, и това, което то среща, между това, което е вътрешно, и това, което е външно, при това обаче не се стига до анихилация на никой от елементите, взимащи участие в срещата. В този смисъл съществуването може да се нарече мистично присъствие в света. Ако не би бил фактът, че то е сочно, буйно, сладострастно присъствие, с една дума пълно, което не отхвърля никоя от отварящите се в съществуването възможности.

Накрая да погледнем още веднъж открития от любовта възел на съществуването. Първоначално изглеждаше, че проникването е само опознаване. Същевременно любовното проникване свързва опознаването - „да бъдеш” и сътворяването в общ акт на съществуване. Следователно съществуването се оказва такова идентифициране с някаква действителност, че с едно движение на проникване едновременно я опознаваме, съществуваме заедно с нея и я създаваме. Макар че тази действителност не е измислена от нас, а срещната и дори предложена ни. Признавам, че това звучи абсурдно, обаче ние създаваме това, което идва при нас отвън. Но за да се убеди човек в това, трябва да се поддаде на любовта, понеже има основания да се смята, че тя е сигурен начин за проникване в съществуването.

© Йоланта Брах-Чаина
© Мария П. Георгиева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2005, № 5 (66)