ТЕАТЪР НА ПРОЗОРЕЦА

Илзе Айхингер

web

Жената се облегна на прозореца и погледна надолу. Вятърът се издигаше на леки тласъци от реката и не донасяше нищо ново. Жената гледаше с неподвижния поглед на любопитните хора, чиято жажда е неутолима. Все още никой не й беше направил услуга да бъде докаран пред дома й...

Освен това тя живееше на предпоследния етаж и улицата се намираше твърде ниско долу. Само шумът се качваше леко нагоре. Всичко останало беше долу в ниското. И тъкмо когато понечи да се дръпне от прозореца, тя забеляза, че старецът отсреща е запалил лампата. И тъй като все още беше светло, тази светлина оставаше сама за себе си и правеше странното впечатление, което правят включващите се улични лампи посред бял ден. Сякаш някой беше запалил свещи на прозореца му преди процесията да си е тръгнала от църквата. Жената остана на прозореца.

Старецът отвори и кимна към нея. "Мен ли има предвид?" - помисли си тя. Жилището над нея беше празно, а отдолу имаше работилница, която по това време вече беше затворена. Жената поклати леко глава. Старецът кимна в отговор. Той се хвана за челото, откри, че е без шапка, и изчезна във вътрешността на стаята.

Скоро след това се появи отново с шапка и палто. Свали шапка и се усмихна. След това извади бяла кърпа от джоба и я размаха. Отначало леко, после все по-енергично. Той висеше на парапета и човек се ужасяваше, че може да падне. Жената се отдръпна крачка назад, но изглежда това го окуражи. Той пусна кърпата, развърза шала от врата си - голям шарен шал - и го остави да се вее на прозореца. През цялото време се смееше. Когато тя отстъпи още една крачка назад, той захвърли шапката с енергично движение и омота шала на главата си като тюрбан. След това кръстоса ръце на гърдите и се поклони. Всеки път, когато погледнеше нагоре, той намигаше сякаш между тях имаше тайно споразумение. Това й доставяше удоволствие до момента, в който внезапно видя да стърчат нагоре само краката му в тънки, закърпени кадифени панталони. Той стоеше на главата си. Когато лицето му се появи отново, зачервено, разгорещено и любезно, тя вече беше уведомила полицията.

И докато той, увит в ленена кърпа, се появяваше последователно ту на единия, ту на другия прозорец, през три улици отвъд звънтенето на трамваите и приглушения шум на града, тя вече долавяше клаксона на оперативната кола. Тъй като обяснението й не беше много ясно, а гласът й беше прозвучал развълнувано. Мъжът се засмя така, че лицето му се покри с дълбоки бръчки, той го поглади с неопределен жест, стана сериозен, сякаш за секунда задържа своята усмивка в празната си ръка и след това я хвърли насреща. Едва когато колата вече завиваше зад ъгъла, жената успя да откъсне поглед от него.

Тя слезе долу, останала без дъх. Тълпа от хора се беше събрала около полицейската кола. Полицаите бяха изскочили и тълпата вървеше след тях и жената. Когато се опитваха да разпръснат хората, всички обясняваха в един глас, че живеят в същата къща. Някои от тях дойдоха до последния етаж. От стълбите наблюдаваха как мъжете разбиваха вратата, след като думкането им остана напразно и звънецът очевидно не работеше. Те действаха бързо и със сигурност, от която всеки крадец би могъл да научи много. Не се задържаха нито секунда дори и в преддверието, чийто прозорци гледаха към двора. Двама от тях събуха ботушите си и се запромъкваха зад ъгъла. Междувременно беше станало тъмно. Те се блъснаха в закачалка за дрехи, не изпускаха от очи светлинката в края на тесния коридор. Жената се промъкваше след тях.

Когато вратата се отвори с гръм и трясък, старият човек стоеше все още на прозореца, обърнат с гръб към тях. Той държеше голяма бяла възглавница на главата си, която час по час сваляше сякаш даваше знаци на някого, че иска да спи. Килимът, който беше взел от пода, беше заметнат на раменете му. Тъй като недочуваше, той дори не се обърна, когато мъжете се изправиха зад гърба му и жената можеше да види през него собствения си тъмен прозорец.

Работилницата отдолу, както тя предполагаше, беше затворена. Но в жилището на горния етаж като че ли се бяха настанили нови хора. До един от осветените прозорци беше опряно детско креватче, в което стоеше изправено малко момченце. То също държеше възглавница на главата си и одеалото беше заметнато на раменете му. Скачаше и махаше насам и крещеше с радостни възгласи. Засмя се, поглади лицето си, стана сериозно и сякаш за секунда задържа своята усмивка в празната си ръка. След това с всичка сила я захвърли в лицата на полицаите.

© Илзе Айхингер
© Мария Попова, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2009, № 9 (118)