"Принципът на отровата"

POST MORTEM COURTESIES

Гайл Бел

web

Ето една приказка за отрова...

Преди много, много години царицата на Египет започнала да крои планове за самоубийство.

Тя била суетна. Не искала рани по тялото или изписана на лицето гримаса на ужас.

- Има ли отрови, които да причиняват безболезнена смърт? - попитала своя лекар.

- Разбира се! - отвърнал ученият мъж. - Ще ви приготвя няколко дози от най-добрата си отрова.

Той демонстрирал действието на отровата върху роби, но онова, което царицата видяла, не отговаряло на представата й за идеална смърт. Имало твърде много конвулсии и викове.

И тя поискала да види друга, по-необичайна отрова. Лекарят посетил няколко жени в града и късно вечерта на същия ден й донесъл три колби за проба. В едната имало екстракт от бучиниш, във втората сладникаво миризлива течност - лаврова вода, в третата - екзотични семена. Той обяснил действието на всяка една - по колко капки се слагат, кое е най-доброто вино за подобряване на вкуса, коя е най-подходящата лунарна фаза, в която да се приеме отровата, и разбира се, какво е магическото заклинание за всяка от тях.

- Покажи ми действието им! - заповядала царицата.

Били избрани двама затворника. На единия била дадена лаврова вода, на другия бучиниш. Царските особи гледали и чакали. Когато първият започнал да се гърчи в предсмъртни мъки, а устата на втория посиняла, царицата станала нетърпелива и поискала да види действието на семената. Докторът ги направил на тинктура, добавил малко вино (бил чувал, че виното ускорява идването на смъртта). Царицата показвала силен интерес към демонстрацията. Минавали минути... Затворникът седял тих и неподвижен. Докторът изпаднал в паника. Направил втора доза, като удвоил съставките. Още преди да успее да я излее в устата на младия мъж, внезапна конвулсия разтърсила тялото на затворника и той паднал, гърчейки се на земята. Когато умрял, на лицето му била изписана ужасна гримаса. Царицата изгубила търпение.

- Кажи какво мислиш за арсен, амалгама или живак?

Докторът поклатил глава.

- За съжаление минералите са бавни убийци и не са най-доброто решение, когато става дума да се действа спешно.

И царицата го изпратила при търговците на змии.

Докторът искал със собствените си ръце да улови в реката млада кобра, но бил вече стар за такава работа. Когато се върнал обратно в двореца, царицата вече го очаквала заедно със слугините си, готови да слушат. И докторът започнал поредната си лекция за отровата на кобрата и пепелянката.

- Пепелянката убива чрез отравяне на кръвта. Тялото на ухапан от пепелянка човек не е от най-приятните гледки. Кобрата, от своя страна...

Царицата го прекъснала по средата на изречението. Тя отново наредила да доведат затворник, върху когото да изпитат отровата на кобрата. Удовлетворена от резултата, тя започнала да дава нареждания за церемонията след смъртта си. Защото, дори и мъртва, всяка царицата има нужда от грим и прическа.

Облечена от слугините си в церемониална роба и със златна корона на главата, тя отворила клетката на кобрата и се оставила да бъде ухапана два пъти. После се свлякла на земята...

Обграден от гардовете си, вражеският цар нахлул в двореца, за да намери най-голямата си награда, Царицата на Нил, лежаща мъртва. С лице, обсипано със златен прах и пигмент, с изражение ведро и величествено. Една от слугините й също била мъртва, другата на смъртно легло.

- Това е женско коварство! - казал вражеският цар, който просто трябвало да каже нещо, за да прикрие гнева си от това, че е измамен.

.............................

Това е една от многото версии за последните часове на Клеопатра. История, чието често повтаряне през вековете я е превърнало в мит. Това, което е раличното в тази легенда, е добавката на детайли от съдебната медицина - експериментите със стрихнин и цианид, кобрата и пепелянката, изискването тялото да бъде гримирано и нагласено след смъртта. Някои предполагат, че Клеопатра е търсела лекарство (подобно на Шекспировата Жулиета), което да предизвика мнима смърт. Според други, Октавиан съзнателно е оставил Клеопатра жива, с надеждата, че тя ще се самоубие.

Дали царицата на Египет е осъществила желанието си за лесна смърт е неизвестно. Когато тялото било внимателно огледано, това, което лекарите открили, били само две малки бодвания по кожата. Теориите за това как е успяла така добре да аранжира смъртта си започнали да се раждат още в деня на нейната смърт и продължават да пораждат интереса на студентите медици. Според една от тези теории, в косата на Клеопатра били скрити малки тубички с форма на стрела, пълни с отрова. Според друга - отровни змии били сложени в стомната с вода.

II. През вековете думата "отрова" е придобила свръхестествен ореол. Някога отровата и отровителите са се чувствали няколко левги над останалите, както серийните убийци в днешно време. Това митологизиране отчасти се дължи на факта, че понятието отрова е трудно за дефиниране. Гален е развивал идеите си във втори век, Авицена в единайсти, а в шестнайсти век Парацелз пише: "Всички субстанции са отрова, няма нещо, което да не е. Правилната доза различава отровата от лекарството." На литературен език това ще рече, че водата също е отрова, ако на човек с мозъчен удар например се даде ледено студена течност и той получи шок. По подобен начин матово стъкло смесено със захар (популярна някога форма на отмъщение) отговаря на дефиницията, защото убива чрез механично триене. Идеята е завладяваща и е предизвиквала множество дебати и разноречиви мнения, но не е устояла на напредъка на съдебната медицина, нито е накърнила поверието, че всяко престъпление, свързано с отрова, е дело на зловещи хора, практикуващи магьосничество.

Отровата, от латинския корен potio (глътка или питие) е обширно понятие. То включва пълна шепа с растения, цяло стадо животни, каменна кариера от минерали и вселена от газообразни елементи. Разбира се, всички членове на това огромно семейство могат да бъдат описани и назовани, дори онези много редки елементи, които не привличат днес интереса на учените. Но нима назоваването е същото като познаването? В света на физическите реалности как можем да разпознаем Царят на отровата, когато той няма портрет, липсва обявата "Търси се". Той може да е бял прах, зелена трева, черна тинктура, жълто зърно. Той може скромно да проблясва в горската трева или да разперва пипала в топлите води на Пасифика.

По принцип повечето хора знаят кое е добро и кое е лошо за тях. Ние знаем достатъчно за отровните гъби, олеандъра и плодовете на беладоната. Чували сме за отровни питиета по партита. Малкото, което ни липсва, е как да разпознаем цианида в храсталака на лавъра или в костилките на прасковата, как да разберем, ако водораслите, от които са направени нашите билкови таблетки, са добити от богати на арсен морски води. Всяко живо същество може да погълне отрова, както и всяка пора, всяка малка рана на кожата. Ние трябва да разчитаме на вродения си инстинкт за самосъхранение. Носовете ни потрепват, ако усетят дим в спалнята, кожата ни настръхва, когато ни полази паяк, ушите ни чуват шумовете под земята и устата ни изплюва метанола, промъкнал се в бутилка с лимонада. Примерът, който имаме от децата, ядящи сапун или нафталин, ни показва, че усещанията трябва да се тренират в ранна детска възраст и да се поддържат през целия живот.

Образът на типичния отровител е уклончив и неуловим като самата отрова. Това, което е постоянно, е смъртта. Ако може да се вярва на писмените свидетелства, отровителите са лукави и вършат пъкленото си дело под носа на невинните си жертви. Те се смеят, докато забъркват дяволските си питиета. Наслаждават се на лукса да разделят деянието и последиците с часове, дни, седмици, дори години, сигурни, че независимо от степента на болката и уврежданията, смъртта със сигурност ще настъпи. Много от отровителите са жени и отравянето често е описано като част от приготвянето на храната, изискващо само повечко сръчност.

Да питаме "Какво е отрова?" не е въпрос на нашето хилядолетие. "Защо използваме отрова?" - това може да бъде ключът, отварящ заключената врата. И как трябва да се тълкува настойчивата жизненост на старовремските бабешки методи. В опита си да формулираме отровата можем ли да се отклоним от частното към общото? Например способностите да усещаме! Зрението ще ни помогне да различим цвета, но това не може да бъде знак - цветовете варират. Арсенът е червен, жълт или зелен взависимост от химическите му съставки. Има червени плодове, които можем да дадем на децата си, и други - които ще ги убият. По същия начин пръстите ни не могат да различат отровата от лекарството. Много от телата, съдържащи отрова, като например кожата на кобрата, листата на беладоната, ядките със стрихнин, капките живак, бадемовите ядки и гъбите са приятни на пипане. И на какво мирише отровата? Циановодородната киселина ухае на бадеми, олеандърът мирише на шоколад.

Тогава къде е същината на отровата, ако не е във формата, цвета, усещането или мириса на нещата?

.............................

Дързост пред лицето на строгите богове е обстойното описание на смъртта, причинена от отравяне с арсен, което Флобер прави в романа си "Мадам Бовари". Ако Ема Бовари беше глътнала цианид вместо арсен, сцената на смъртта й щеше да е не по-дълга от един абзац. Глътка, изохкване, вкопчване в нещо, прекръстване и предсмъртен спазъм. Ако животът наистина беше вълшебна приказка, тя щеше да вземе рафинирана отрова (неопределена, като в приказка на Братя Грим) и подобно на Снежанка просто щеше да припадне - грациозно, с румени бузи, красива, свежа и като че ли все още жива. Но Ема избира арсен.

"А! Смъртта не била голяма работа! Ще заспя и всичко ще свърши!", си казва тя, слагайки отровата в устата си. И ляга в очакване на това, което си е представяла като блажено спасение от злочестието на живота. Ема се самоотравя. Тя не е подмамена да изяде червената ябълка от злобната царица. Житейска й драма отначало докрай е дирижирана от самата нея.

Първият признак на болката е парливият, мастилен вкус в устата, придружен от неутолима жажда. Десет страници по-нататък езикът й набъбва и излиза от раззиналата се уста, очите се облещват, малко след това Ема безжалостно се разтърсва от конвулсии и умира. Но има още. След като тялото й е облечено и нагласено за поклонението, струйка отвратителна тъмна течност потича от устата й

Съпругът й и няколко хладнокръвни свидетели, сред които и аптекарят, от когото е откраднала арсена, се събират около смъртното й ложе. В смъртта си тя сякаш е унизена от "инструментите" на смъртта, но е отвъд, без да знае и без да се интересува кой печели от високомерието й. Предсмъртните гърчове биха могли да се тълкуват като позакъсняло прозрение, че смъртта е точно толкова сериозна колкото и живота. Но ние не знаем нищо за мислите на Ема по време на нейното последно изпитание. Защото сме изтласкани от мисловното в орбитата на физическото.

Обхванат от мъка, Чарлз Бовари търси изкупление. Как би могъл да покаже любовта си? Той поръчва претенциозна и натруфена церемония. Ема трябва да е облечена като булка, с венец, обрамчващ дългата й коса. Заръчва и зелено кадифено покривало. Присъстващите са изумени от тези жестове, така далече от всекидневния живот. От разноските! От разточителството!

За какво е всичко това? Не можеше ли тя да изчезне в отвъдното, да издъхне заедно с мъртвите си фантазии? Идеята за плавното преминаване от живота в смъртта винаги е привличала мислителите, писателите, самоубийците и отровителите. Флобер, син на лекар, е наясно по отношение на романтичните копнежи по смъртта. Те са част от илюзиите на средната класа. Ема разбива сърцето си заради изгубената любов - Леон, четейки междувременно любовни романи, кадейки тамян, провесвайки подобно на Рапунцел косите си през разтворения прозорец - всичко това като прелюдия на края с отровата. Ако Ема беше писала сценария на живота си сама, нейната история щеше да свърши точно тук - на леглото, с прецизно нагласено тяло, с лице бледо, но ведро; с любовник, беззвучно ридаещ до нея.

Флобер обаче с неумолима неотстъпчивост продължава да носи камерата на свидетел, който разпалено спори, преди да се отегчи от провлечената процедура.

Във вълшебната приказка на Братя Грим псевдо-смъртта на Снежанка позволява на джуджетата да започнат ритуал. Както повелява традицията, те измиват тялото й с вино и вода, след това три дена и три нощи я оплакват. За това време тялото би трябвало да започне да се разлага, но не - запазва се.

Тялото на Ема започва да се разлага с невероятна бързина. Господин Оме, аптекарят, донася камфор, ароматни треви и хлорна вода, за да "подслади" въздуха. След краткотрайно бдение, аптекарят и духовникът смъркват по малко енфие, за да прочистят главите си. Започват да лаят кучета. "Хората казват, че те подушват смъртта", отбелязва отчето. Когато седящите заспиват, Чарлз отдава последна почит на своята съпруга. Неговият писък на ужас разбужда къщата. На другата сутрин тялото на Ема осъмва запечатано в три ковчега като руска матрьошка.

Джуджетата са възпрепятствани да положат Снежанка в земята. Да, момичето е все още тихо, гърдите й не се повдигат и очите не се отварят, но може ли това странно състояние да се нарече смърт? Смъртта не изглежда така красива и не ухае така сладко. Това са мъже, учили в колежа на природата. Те обичат своята стопанка, затова са й направили стъклен ковчег. Малко преди да я качат високо в планината, те спират, за да видят какво ще се случи.

Снежанка си почива под стъкления похлупак, докато времето мине и нещо се случи. Бухал, гарван и гълъб - все птици символи, кацат, поседяват за малко и отлитат. Сетне идва царският син - преминава край малката долина, където тя е положена. Снежанка лежи безмълвно, оставяйки времето да тече, тя получава някаква смесица от активни и пасивни енергии, които й помагат да спечели битката със старата царица.

Как би могла умиращата Ема да си пожелае приказен принц да мине покрай нея? Като израз на изстрадано порастване е викът й: "Господи, ужасно е!" Страхът от себе си я кара да прегърне детето си, съпруга си. Може би той е нейният спасител? За Ема съчленяване на разделените парчета няма. Бавната отрова разяжда всичко, което е останало от нейния живот. Чарлз, съпругът й, след изблика на мъка по време на погребението, най-сетне си отдъхва, че всичко е свършило.

.............................

Романтиката (и вълшебните приказки) обичат смъртта. Тя идва рано и е несъвместима с грозотата на анатомическата гротеска . Червеите и личинките са от друга картина. За да стигнат до 19. век, любовта и смъртта извървяват дълъг път. От двете, смъртта е повече желана. Тя трябва да изгуби късносредновековния си образ на труп, череп, паяжина, черни звезди и пръст на съдбата, от който не може да се избяга. Новата смърт, отдавна вече не е така зловеща. Сега носи букет с камелии в едната си ръка и бинокъл за опера в другата. Романтичното умиране става връхната точка на човешката одисея..

© Гайл Бел
© Диана Аджарска-Лицанова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2005, № 9 (70)

Преводът е направен по Gail Bell. The Poison Principle. London: Macmillan, 2002.