из "Това съм аз - Едичка!"

Глава дванайсета
МОЯТ ПРИЯТЕЛ НЮ ЙОРК

Едуард Лимонов

web

Аз съм човек от улицата. Мога да преброя съвсем малко приятели хора и много приятели улици. Те, улиците, ме виждат по всяко време на деня и нощта, често седя по тях, притискам задника си до техните тротоари, хвърлям сянка върху техните стени, подпирам се на техните електрически стълбове. Мисля, че те ме обичат, защото аз ги обичам и им обръщам внимание като никой друг в Ню Йорк. Всъщност Манхатън би трябвало да ми издигне паметник или да постави паметна плоча в моя чест със следните думи: “На Едуард Лимонов - първия пешеходец на Ню Йорк, от обичащия го Манхатън!”

Веднъж само за един ден изминах пеша над 300 улици. Защо ли? Разхождах се. Аз изобщо се движа почти само пеша. Свиди ми се да харча 50 цента от моите 278 долара месечно за пътуване донякъде, още повече че моите разходки нямат твърдо установена цена или пък целта им е приблизително определена. Например излизам, за да си купя тетрадка с определен формат. В “Улуърт” няма такава, и в другия “Улуърт” няма, и в “Алекзандър” няма, тогава отивам на Кенъл Стрийт, та дано в някоя от нейните пресечки успея да открия такава тетрадка. Всички други формати ме дразнят.

Много обичам да се скитам. Наистина, без преувеличение, сигурно аз ходя пеша най-много от всички в Ню Йорк. Е, може някой бездомник да ходи повече от мен, но се съмнявам. Доколкото съм ги наблюдавал, всички те са слабо подвижни, повечето лежат или си намират мързеливи занимания сред своите парцали.

Извънредно много ходих през март и април - моите най-страшни месеци. Сутрин получавах спазми в мускулите - всяка крачка ми причиняваше адска болка, трябваше да ходя с тази болка около половин час, преди тя да изчезне от само себе си, от самото ходене. Разбира се, болката нямаше да е толкова силна, ако носех обувки с по-нисък ток - и в ковчега, ако имам ковчег, ще помоля да ме сложат с някакви невероятни обувки, непременно с висок ток.

Посещавах отделни райони на Ню Йорк в очакване на срещи. Понякога ясно ги предусещах и тръгвах специално за да уловя случайността, да бъда възнаграден със среща, а в повечето случаи тръгвах просто така, воден от желанието на душата си за разходка, а в действителност с все същата цел - да бъда удостоен със среща. В далечното, сега вече незапомнено детство ходех точно така по главната улица на моя роден провинциален град и чаках някой да ме срещне и да ме вземе, да ме заведе в друг живот. Кого се надявах да срещна? Мъж? Жена? Приятел или любов? О, представях си това много неконкретно, но чаках, трепетно чаках. Колко ли бяха празните вечери, тъжните и самотни завръщания, страшните размисли преди заспиване, докато не срещнах Ана и от обикновеното момче с нейна помощ не създадох поет?

Така ходя и сега - пак нямам нищо, поетичната ми съдба е създадена, дали ще продължи или не - вече не е толкова важно, създадена е, съществува, в Русия вече са сътворили легенда от живота ми и сега аз - свободен, празен и страшен - ходя из Великия град и се забавлявам, спасявам се и се развличам с неговите улици, и търся срещата, която ще сложи началото на новата ми съдба.

От Киркегор, човек, живял през 19-и век, на времето научих, че само отчаял се човек може истински да оцени живота. Най-нещастният е същевременно най-щастливият. О, аз го оцених, и още как го оцених, вия и плача над живота и не ме е страх от него. На всяка малка улица внимателно се вглеждам в хората - не е ли този, не е ли тази, не са ли тези? Глупаво е да се надявам, но аз се надявам, отново и отново излизам по улиците на моя, разбира се, моя, щом тук се случва животът ми, Велик необозрим град и търся, следя, вглеждам се... и се прибирам в хотела, и често плача, заровил лице в кревата, и само злобата ми дава сили да ставам всеки ден в осем сутринта и със стиснати зъби да чета американските вестници. Ругаейки и проклинайки всичко на света, аз живея и какво като любовта ме предаде, о, аз никога не ще престана да търся любов, но сега това вече е по-скоро не любов към един човек, който отново ще ме предаде - не, аз не искам, не искам нови предателства, - това е друга любов.

Какво търся аз? Може би братство на сурови мъже - революционери и терористи, та душата ми да си отдъхне в любовта и предаността към тях, а може би религиозна секта, проповядваща любов, любов на хората един към друг, на всяка цена - любов.

Мили мой, къде ще я намериш - такава любов?

Мили мой, къде ще я намериш тази секта, където ще те приласкаят, ще положат главата ти на коленете си - спи, мили, уморени, спи. Няма на света такава секта. Някога я имаше върху колената на Елена. Къде да намеря сега такава секта? Защо не ме наобиколят нейните гальовни обитатели? Мими балерината шеговито ще се изправи на главата си, Паскуалино ще разроши косата ми, а Джордж ще целуне коляното ми. “Ти дойде при нас, уморен си, ето ти вино и хляб - и ние ще ти умием нозете, уморен и беден човече, остани с нас колкото искаш, и ние няма да те оставим утре, за да отидем на работа като тате и мама, като жена ти или като децата - на училище. Ще бъдем с теб дълго щастливо време и може би после, това се случва рядко, ти ще си тръгнеш, когато поискаш, и в очите ти ще се мярнат нашите стари сгради...”

Братство и човешка любов - ето за това мечтаех, това исках да срещна.

Не е лесно да се намери всичко това - и аз обикалям улиците вече половин година, а колко ли още ще обикалям... Един Господ знае колко...

Обикалям Ню Йорк - своя голям дом - леко облечен, не се претоварвам с дрехи и почти никога нищо не нося, оставям ръцете си свободни. Познавам всички улични хора на Ню Йорк. Знам къде мога да ги намеря и местата, където всеки от тях ляга да спи, дали ще е каменната настилка, арката на черквата със заковани врати и прозорци на Трето Авеню и 30-а улица или въртящата се врата на банката на Лексингтън Авеню и 60-а. Някои скитници обичат да спят на стъпалата на Карнеги Хол - по-близо до изкуството. Познавам най-мръсния, космат и дебел скитник в Ню Йорк. Мисля, че е луд, защото винаги дивашки ми се ухилва. Денем обикновено се разполага на някоя пейка в Сентръл парк, близо до входа. Вечер пък се премества на 40-те улици на Шесто Авеню. Веднъж го заварих да чете - какво мислите? - “Руско дело”, вестника, където работех на времето, и то го държеше не надолу с главата, а както трябва. Може пък да е руснак?

Знам едно място, където по различно време на денонощието може да се види човек с костюм на шотландски планинец, червенобрад, свирещ на гайда.

Познавам всички нюйоркски слепци и техните кучета. Дружелюбно ме поздравява и ми се усмихва един черен със заек, който седи на Пето Авеню, обикновено срещу “Сейнт Патрик”.

Познати са ми един брадат художник и жена му, те продават картинки, изобразяващи животни - лъвове, тигри и тем подобни симпатични хищници, поздравявам ги и те ми отвръщат. Вярно, нищо не мога да купя от тях.

Познавам човека, който продава шишчета в Сентръл парк.

Добре познавам италианеца барабанист, който често удря барабана си край Карнеги Хол.

Познавам един черен саксофонист и момчето, което свири на цигулка пред вратите на бродуейските театри.

Познавам по физиономия продавачите на джойнтове в Сентръл парк, пред Обществената библиотека и на Уошингтън Скуеър.

Ако реша да изброя всички, да опиша дрехите и физиономиите им, това би траяло много дълго, би отнело много време.

В паметта си пазя знания и от друг характер.

Например знам къде в кой да е край на Ню Йорк може да се намери отворен много късно нощем магазин “Ликърс”, накъде завива и най-малката уличка в Сохо, Вилидж или Чайнатаун...

Живея в район, където са разположени офисите на най-скъпите компании в света: “Дженерал Мотърс”, “Мерцедес-Бенц” и други, скитам се по мръсната “Бауери”, по скучната Лафайет Стрийт, ровя се в купчините какви ли не боклуци на Кенъл Стрийт.

Знам къде може да се пикае в случай на нужда навсякъде из Ню Йорк. Знам такива безопасни места. Например, като вървиш към Чайнатаун по Кенъл Стрийт, можеш да се шмугнеш в най-близкия вход на съда и на втория етаж, по стълбището и наляво, прекрасно можеш да се изпикаеш в смрадливия нужник.

Знам откъде могат да се купят за един долар две огромни пресни риби, а къде могат да се купят също такива риби, но три за долар. Знам къде има евтина хартия и къде сред бъркотията на улиците има книжарница с евтини химикалки, от по 5 цента.

О, моите знания! Биха стигнали за десет нормални нюйоркчани.

Най-хубавата витрина в Ню Йорк безспорно е тази на Хенри Бендел на 57-а улица. Най-изисканата, най-изтънчената. Неговото стадо от лесбийки - момичета, образуващи групи, в причудливи пози - предизвикват у мен полова възбуда, най-долна похот. Иска ми се да се вмъкна там, във витрината, и да ги наеба. Понякога ходя да гледам как трима странни младежи ги преобличат. Това се прави нощем, Бендел преоблича и размества своите лесбийки много често, те ту тъпчат с крака долари, подобни на опадала шума, ту си шепнат нещо, събрани по три, по четири.

Аз съм в тайнствени отношения с манекените. Когато ги видя - слабички, мистично голи или полуразсъблечени, облени в невероятната мъртвешка светлина на витрината, нощем, те ме привличат много повече от живите жени, които отдавна вече не представляват загадка за мен и имат едно решение. Дебна да зърна разсъблечените манекени със сладострастно любопитство, по същия начин може би като деца се опитвахме, подложили огледало под чина, да видим путката на една наша учителка, младата преподавателка по френски. Спомням си как когато ми дойде редът да се наведа под чина и видях тъмните гънки и косми (лете тя ходеше без гащи), бях уплашен и потресен. Сега, когато постоянно ми се ебе, но не го правя, ме плашат и манекените и аз с удоволствие и уплаха си мисля как всичките им фусти, шалове и разни други парцалки може да се дръпнат настрани и да се стигне до онова място - ами ако там има истинска жива сливка! Впрочем простете ми тези сексуални мистични блянове. Говоря така, защото не се еба достатъчно.

Най-изисканите дрехи в Ню Йорк може да се видят на Медисън Авеню, между 61-ва и 62-ра улица, в магазин “Джулия”, наричан още “артизан галери”. Причудливост и фантастичност, нещо едновременно приказно и порочно има в дрехите в този магазин. От тях изпадам в луд възторг. Почти всички костюми, рокли и маски в тази галерия са построени, а не ушити, построени са, както се строи сграда, или са изваяни като скулптури. Аз обичам празничността, ефекта, изненадата. Това е единственият магазин, който ме изненадва, тук има дрехи за редки, странни натури, но за съжаление човек трябва да бъде богат, за да ги купи.

Мечтая си един ден да забогатея и да купя на бившата си съпруга, а днес весела вдовица Елена нещо от този магазин. И тя е луда по такива дрехи. Мисля, че подарък от този магазин ще я направи щастлива. Такива дрехи не биха подхождали на никоя друга, освен на Елена - че на коя ли биха били по мярка камизолата от пера или онези причудливи рокли, истинска вакханалия на въображението.

Веднъж се случи да вляза в театър кабаре “Дипломат”, за да гледам спектакъла “Пъпчето”, и видях порнозвездата Мерилин Чеймбърс. В един от номерата на спектакъла Мерилин Чеймбърс беше със сутиен от пера от същия магазин. Веднага познах и стила, и изпълнението. Мисля, че дори Мерилин Чеймбърс не може да си позволи да се облича изцяло от него. Скъпо е.

Бих живял в този магазин, не бих излизал от него. Често отивам да гледам малките му витрини и надничам вътре, понякога дори влизам. Срамувам се да влизам често, защото нямам пари, имам само вкус към необикновеното и странното и нищо повече. Понякога ми се дощява да започна да правя, да градя нещо подобно - нали в Русия шиех и имам няколко безумни предмета, които съм направил - включително “сакото на Националния герой” от 114 парченца плат и якето, ушито от бяла филтрова хартия, дебела 6 милиметра. Може би един ден ще направя...

Другите причини за моите разходки из Ню Йорк, освен ненормалното ми желание да срещна някого и някакъв, бяха желанието ми да позабравя своя вечно полунадървен, незадоволен хуй и ученето на английски - от тези две, взети заедно, причини изпадам в ужасно полусънно състояние, задрямвам и сънувам кошмари.

И ето ме, запретнал до колената белите си, закърпени на задника панталони, които вечно пера с “Тайд” в хотелската си стая, обул неизменните си сандали-котурни, вече изживели своето лято и изгубили половината си каишки, дървени, напомнящи някакво източно съоръжение, талига или геранило на кладенец - дърво и кожа, свалил единствената си лятна риза - бяла на сини каренца, аз се влача през август по Второ Авеню към даунтауна. То се знае, вървя по слънчевия тротоар, само по слънчевия, никога другояче, във всякаква жега - по слънчевия, затова винаги съм с такъв тен. Когато минавам покрай 53-та улица, поглеждам наляво към нея. Там има много хубав, много приятен и мил на сърцето ми магазин за алкохол. Там бутилките стоят и лежат в бъчви, на рафтове, в колички, по средата, до стените - навсякъде. В този магазин човек може да си купи всякакъв алкохол, всякакво питие, там мирише приятно и огромна бутилка френско шампанско, която изправена май ми стига до кръста, струва 162-175 долара. Ако завъдя парици, искам да купя и тази бутилка, за да я подаря на Елена. Тя е способна да оцени жеста - обича шампанско, а толкова голяма бутилка ще я възхити. Ще се зарадва, ще се радвам и аз. Елена е рядка жена, вкусовете ни съвпадаха, затова ми е толкова мъчно за нея. Самата тя е много красива и обичаше красивото, и макар вече да не е съвсем същата - животът я е поочукал, в моето сърце си е винаги същата.

Потътрям се по-нататък, като си мисля с удоволствие за този магазин и колко би било хубаво да отида в него, да се помотая вътре и в края на краищата да купя бутилка ром от Ямайка, за да си го пия в големите жеги с малка чашчица - каквато нямам, но ще имам. Знам откъде ще си купя такава чашка - на ъгъла на Пери Стрийт и Гринуич Авеню, във Вилидж, там винаги продават хубава и разнообразна стъклария и като се поогледам, ще намеря чашка, която да ме задоволява.

И така си продължавам към даунтауна и някои минувачи ми се усмихват, защото, когато вървя, се старая да изглеждам така, сякаш в този момент чета молитва, която наскоро сам съм си съчинил, измислил съм я в тежък момент, когато съм забелязал, че прекалено се озлобявам срещу хората. Ето я тази молитва:

„Няма в сърцето ми злоба, няма в сърцето ми злоба, пълен с надежди е гроба, няма в сърцето ми злоба...”

Мислите си, че околните не разбират дали в сърцето ви има злоба или не? Дори много добре разбират. Защото, като видят, че в сърцето ми няма злоба, много хора ми се усмихват и ме молят да ги упътя. Весел латиноамериканец, подкарал вехт автомобил, пита как да стигне до Си Авеню. “Наляво, друже, наляво - казвам му аз. - Най-напред ще видиш Първо Авеню, после идва Ей, после Би и чак тогава - Си.” “Благодаря! Хев ъ найс дей¹!” - вика той и ми се усмихва. Или побелял старец с мустаци, седнал на отворената каросерия на камион, е вперил омагьосан поглед в моя православен кръст със син емайл, залепнал за гърдите ми. Може дядото да е украинец, това е техният район. Видя ли отворен пожарен кран, от който тече вода, спирам, измивам се до кръста и без да се бърша, продължавам пътя си. Това е естествено - станало ми е горещо и съм извършил ритуала умиване.

Понякога, ако вървя по Бродуей, обикновено късно вечер - по-рано така се прибирах от Розан, някой ме спира и моли за пари. Не им давам, наистина не мога да им дам. Човекът, който моли, със сигурност по-лесно би намерил пари в Ню Йорк, отколкото аз. Винаги на драго сърце се спирам и обяснявам, че нямам пари, че получавам уелфеър, тоест нивото ми е същото като на просещите, ако не и по-ниско. С това обяснение сам се определям като презряна личност. Всички са доволни. Не се спирам само с много пияни или замаяни от наркотици хора. Безполезно е да се спираш с тях, трудно се разбира какво ти ломотят, всъщност в този момент те изобщо не виждат света наоколо си и аз, Едичка, съм за тях някакво петно с форма на човек. Обиждат се, но какво да се прави... Когато видя наистина нещастни според мен хора, давам им пари.

Често отивам да прекарам в даунтауна цял ден. Обикновено започвам от Уошингтън Скуеър, където лягам във фонтана, ако работи, пускам си краката във водата, а задникът ми е на последното стъпало над нивото на водата - лягам и философски си лежа, съзерцавайки заобикалящото ме, а най-често затварям очи и го възприемам с останалите рецептори - рядко ги отварям, за да погледна. Слънцето, водата, глъчката - всичко това се събира за мен в мелодията на живота. Често фонтанът изригва висока струя, децата я замерват с различни предмети - кутийки от бира и кока-кола и кърпички. Ако ги хвърлят сполучливо, тези предмети излитат високо нагоре и голите мокри деца пищят от възторг. Някои деца се опитват да възседнат струята, та да ги издигне нагоре. Но дали децата са много тежки, или сядат не както трябва, това никога не се случва - струята не ги издига. Едно десетинагодишно момче се научи ловко да насочва струята накъдето си пожелае, като притиска с крак отвора, откъдето тя излиза. Пропъди всички от парапета наоколо, най-упорити се оказахме една дебела черна жена и аз. Жената дълго лежа и търпя, но после това злодейче все пак я надви, като я заля с цял океан вода. Черната жена си отиде. С мен нещата бяха по-сложни. С такива като мен е трудно. Той ме залива, залива с вода, обаче аз от дете съм се приучил да понасям студ и глад, без да ми мигне окото. Той ме залива, аз си лежа. А той продължава. Но този тип се оказа не по-малък инат от него. Той обаче намери начин. Заливането на лицето ми, в частност на носа и устата, се оказа непосилно, не можех да дишам, принудих се да изпълзя навън, да си сменя мястото. Зрителите - безделници, студенти, китаристи и наркомани - лудешки аплодираха и мен, и него.

Кучетата, които си играят във водата, също се включват във всеобщата радост. Тичат подир пръчки, кутии и топки и предано ги носят на стопаните си. Някои от тях са по-пъргави, други са по-затлъстели и не успяват да хванат предмета, хвърлен от стопанина им, прехваща го друга, по-чевръста персона от кучешкото племе, и тогава изложилият се виновно търси погледа на стопанина си.

Един глупак боксер завлече стопанката си във фонтана и половин час, запъхтян и вероятно получавайки безброй удари по муцуната, се опитва да прехапе водната струя. Смяташе я за най-заклетия си враг, горкият! Очите му се зачервиха, муцуната му беше нашибана, той хриптеше и се задъхваше, а струята го повдигаше нагоре и отново, и отново го удряше по муцуната. Стопанката му, жена с напълно приличен вид, кой знае как и сигурно за пръв път попаднала тук, цялата подгизна и под мокрия плат на роклята й се откроиха нелепите сутиен и гащи с почти руска кройка. Еснафите от двете страни си приличат.

Понякога през Уошингтън Скуеър - той е посочен в пътеводителите на Ню Йорк като забележителност - минават, озъртайки се, истински американци - кънтримени и кънтрилейдита². На нас, аборигените, те ни се виждат много смешни и като ги наблюдават, китаристите, студентите, безделниците и пушещите джойнтове се смеят, смея се и аз. На Уошингтън Скуеър тези навлечени в тежки американски кънтри дрехи хора са особено смешни. Много приличат на съветски селяни, облекли в страшната континентална жега прекалено широки прашни костюми.

На Уошингтън Скуеър аз имам цял комплекс от развлечения. Понякога слушам заедно с всички Поета. Не знам името му, наричам го Поета. Лесно бих могъл да науча как се казва, но кой знае защо не го правя. Ниско човече с черна риза, пусната върху също черни широки панталони от сатен, със сандали на бос крак, с брада и оплешивяваща глава, той декламира стиховете си, покатерен на един от по-широките камъни, издигащи се върху ниската обла ограда на фонтана. Обикновено той застава именно на камъка, където бях седнал, докато Ирина и Хачатурян - мои приятели, те се смятат за мои приятели - ми превързваха вените на ръцете, залепваха ги с лепенки, това беше някъде в първите дни на март, прерязаните вени тогава още едва заздравяваха и понеже не се грижех, загнояваха; Ирина и Хач почистваха с йод ръката ми и после я залепваха с американски лепенки - целият Уошингтън Скуеър наблюдаваше тази операция...

Поета все гледа да се покатери именно на този камък, затова не се запознавам с него, и без това сме свързани чрез камъка. Поета оставя в краката си пазарска чанта, подобна на онези, с които през 50-те години ходеха на покупки съветските бабички - черна, груба и мушамена. Без да бърза, той рови в чантата си - изважда един лист и започва да чете. Чете изразително, с жестикулиране. Гласът му е дрезгав, изпълнен с ентусиазъм, но не може да се мери с вресливия, московски, ридаещ и жаловит глас на Льонка Губанов, който може би води началото си от северните руски оплаквачки.

Поета декламира, някои хора дори леко намаляват звука на транзисторите си. Като редува изпълненията си с ровене в чантата, Поета прочита 10-15 стихотворения и после седи, пие вино от бутилка и разговаря с желаещите да разговарят слушатели, понякога им дава и те да си сръбнат вино. Добро момче е, личи си, на около 45 години е и без него Уошингтън Скуеър би опустял за мен.

Лежа така три-четири часа, слушам всички разговори наоколо, от време на време се заплесвам по момичета, клъвнали на моето прекрасно, изпечено от слънцето тяло, момичетата обаче, както знаете, ме привличат и същевременно ме отблъскват, защото ме е страх от тях, така че две-три заварки не се състояха. Уви, “осрах” се, макар че се бях заричал да използвам всички случайности, да влизам във всички възможни контакти. Полежавам си така, после ставам и се премествам - някъде на тревичка, под храст, но пак почти винаги на слънце, понякога само на сянка и ако дойде колесницата на „Рама-Кришна”, гледам как членовете на тази секта танцуват. Познавам всички по физиономия, знам кой танцува и удря дайрето по-добре, кой по-зле, трогва ме едно тяхно момченце, също облечено в оранжеви тензухени одежди. Имаше време, когато мислех да отида да живея в тяхната комуна, и сега си го мисля. Вероятно честолюбието ме спира да осъществя този замисъл. Впрочем тепърва ще видим.

От кришнарите, макар да са подражателни, ми лъхва на родния ми Изток, аз лежа отпуснато на тревата и само ръката крепи главата ми, често затварям очи и тогава само една тяхна кръговратна песен-молитва звучи в ушите ми:

„Харе Кришна, Харе Кришна! Кришна, Кришна, Харе, Харе! Харе Рама, Харе Рама! Рама, Рама, Харе, Харе!”

След като прекарам може би час под ритмичните звуци на дайрето, решавам да сменя позата и отивам да поседя на някоя пейка. Светлоруса млада майка, облечена в някакви безумни дрешки от времето на Ботичели, ме моли да наглеждам нейното лежащо в количка светлорусо и също така причудливо облечено детенце. Ако ще, и да не се върне - мисля си и с интерес поглеждам детето. Тогава бих могъл да поседя, да почакам, а после да си присвоя детето, за да имам за кого да се грижа, кого да обичам и за кого да работя. Какво че щяло да ме изостави, щом порасне - това е неизбежно. Обичаните хора винаги ни изоставят, но 15 години то със сигурност не би си тръгнало, бих могъл да слушам неговия звънлив смях, да му готвя, да се разхождам с него до изнемога, не бих го пуснал на училище, бих го възпитал сам, бих играл и бих тичал с него по брега на океана. Така си мечтая.

Едичка, въпреки цялата си ирония и озлобление, като някое самотно куче, изгубило стопанина си, мечтае да се лепне за някого и да му служи. Жестоката както винаги в такива случаи действителност пресича мечтите ми - майката се връща заедно с таткото.

Той е човек, който прилича на Христос, с оръфано сако и обувки на бос крак. Познавам го, вечно се разкарва тук сред тълпата, пъхнал ръка в джоба на същото това сако, и предлага на минувачите джойнтове. Впрочем онези, които наистина сериозно пушат трева, си имат, купешките са по-празни и слаби. Семейството, очевидно щастливо, че е отново заедно, ми благодари. Отвръщам изключително любезно. Ама моля ви се... Пак заповядайте... Не ми струваше нищо...

Семейството си заминава с количката, а аз си мисля защо ли не се сетих да направя на Елена дете. Тя пак щеше да си отиде, но при мен щеше да остане детето, такива като нея не си вземат децата, когато си тръгват. Щях да си имам детенце и може би то щеше да е красиво като Елена, пък и аз не съм грозен, щях да си имам късче от Елена - момиченце или момченце, и щях да служа на това дете. Мухльо - наругавам се мислено. Ами ако...

В главата ми веднага се пръква план. Не сега, разбира се. Сега не съм в състояние да го осъществя технически. Но по-късно, може би след година, когато ще имам добри връзки и приятели, ще мога да намеря някоя отдалечена вила, да я обзаведа с всичко необходимо за държане на отвлечен човек, след което да отвлека Елена. Ще намеря лекар, може би ще придумам споменатия вече Чиковани, моя приятел, който живее в градчето Дейвис в щата Калифорния - нали ми е приятел още от Москва и може би ще се съгласи да рискува лекарската си диплома, все пак приятел, и ще измъкне от Елена онази пружинка, дето й позволява да се ебе, без да забременява. Олег е неврохирург, специалист по мозъчни операции, такава операция е играчка за него. Ще наеба моето момиче и ще го държа заключено, докато роди - девет месеца.

За хората, които я познават, може да пусна слух, че е заминала при сестра си, която от разрушения до основи Бейрут се е преместила в Рим или в Париж - винаги мога да скроя някоя лъжа. А през тези девет месеца - не през всичките, но със сигурност през първите шест, ще мога и да еба Елена, какво може да ми направи? Нищо. Ще се поядосва, ще покрещи и ще се успокои. Ще я еба всеки ден, много пъти, нали всъщност няма да имаме какво друго да правим. При мисълта за подобно щастие ми се завива свят и като при всяка мисъл за Елена се надървям...

...Ще е някъде из Кънектикът. Мислено пренасям мястото на действието на измисленото от мен отвличане във вилата на Алекс и Татяна Гликерман. Тяхната вила ми харесваше, с Елена бяхме ходили един-два пъти, когато бяхме съпрузи. Сега тя май ходи сама, но рядко. Дори в клозета на семейство Гликерман има картини на Дали, който е приятел на Алекс - нали той, Алекс, е директор на много модерно модно списание. А в Татяна някога е бил влюбен Володечка Маяковски, а ако си спомняте, вече споменах някъде, че в Москва бяхме приятели с Лиля Брик. Странно е, че съдбата упорито свързва Едичка със сексуалните предания за друг велик поет.

“Съпруго моя, не сме разведени и досега. Колко те обичам само” - мисля си с ужас от зейналата за пореден път пред мен ужасяващо дълбока пропаст на моята любов. Ще го направя, ще направя това, повтарям си убедено. И нека ме съдят, ако ме разкрият - любовта винаги има право, винаги има право, аз ще го направя, ни най-малко не съм се покорил на съдбата, която ми отне Елена, само съм се притаил временно, изчаквам...

Капещите листа на онази вила бавно изчезнаха, но аз още си бях надървен, изпълваше ме някакво доволство, сякаш току-що бях наебал Елена и вътре в нея беше започнал онзи тайнствен процес. Ух!...

Отърсих се от мислите си. Запомних идеята си, скрих я и тръгнах към групата хора, от чийто център долиташе ръмжене на китара, ритмика от някакъв ударен инструмент и дрезгави гласове.

Дебеловрати младежи, събрали се под дървото с едва ли не допиращи се едно в друго чела, пеят някаква ритмична песен. Аз почти не разбирам песните им, но самите те - някои с татуировки, други с изкуствени челюсти - са ми познати. В Русия по същото време като тук, в Америка, се завъдиха точно такива. Ние там, в родината си, не знаехме, че светът живее според едни и същи закони. Пред мен изниква видението на харковския плаж...

... Витка Кривогледия, юнак мутрест като тези тук, як и дълъг, извърнал лице към още по-мутрестия мой приятел Саня Червения - месаря, втренчен в очите му, едва ли не допрял чело до неговото, пее, измъчвайки китарата, “руски рок”:

„Зиганшин рок! Зиганшин буги! Четирсе дни и нощи бури!”

Мелодията на тази песен беше дошла по радиото, може би оттук, от Америка, а думите й, разказващи за сварени от силна буря и спасени от американци четирима съветски граничари, беше съчинил руският народ.

Кривогледия тогава току-що беше пристигнал от Москва, където три години беше карал казарма, и беше донесъл тази и още двайсет-трийсет подобни песни.

Те пеят. Хората са ги наобиколили. Ето един човек по бански на палмички. Всички го наричат Холивуд. Получил е прякора си, защото говори с цитати от чуждестранни филми. Например вървим си през парка, есен е. Холивуд непременно ще каже: “Тези листа шумолят като американски долари.”

Хората на Уошингтън Скуеър са абсолютно същите. С малки, чисто американски разлики, например имат цветни татуировки по кожата, а освен това част от пеещите и заобиколилите ги са черни. И въпреки това у много от тях аз разпознавам свои далечни, отдавна пропили се харковски приятели. С усмивка на мъдрец забелязвам и седналите прегърнати на парапета две вулгарни дрогирани блондинки. По техните подпухнали лица, по размазалия се грим по устните и очите им разпознавам нашите неизменни приятелки - момичетата от вилата на Тюрини - Мася и Коха, само дето тия си говорят на английски. И другите зрители са ми познати. Ей този например, с черните зъби, е Юрка Бембел, когото през 1962 година разстреляха за изнасилване на непълнолетно момиче... А този е примерният студент технолог Фима...

Доволен от песента, след края на която цялата пееща компания замезва с цигарка марихуана, аз продължавам по пътя си, излизам от парка при Студентския католически център и поемам по Томпсън Стрийт надолу, където на минаване покрай мексиканското ресторантче мимоходом разглеждам разнообразно необикновените шахове на витрината на шахматния магазин - те никога не престават да ме изненадват. Понякога тръгвам по-наляво, по „Ла Гуардиа”, където се отбивам в един магазин за дрехи. Собственичката му, едра светлоруса полякиня, разговаря на полски с някакви посетители. Аз неизменно отказвам помощта й и разглеждам шапките. Полякинята не се гневи, макар че никога нищо не съм купувал от нея, а винаги само разглеждам. Изпитвам особено пристрастие към белите дрехи. Излизам от полякинята, пресичам Хаустън Стрийт - скучна, провинциална като от Гоголевия Миргород улица, но с двупосочно движение, и тръгвам надолу към Сохо.

Знаете, че когато си вървиш по улицата, а пред теб крачи необикновен гърбушко или човек със струпеи върху половината лице, теб, нормалния и скромен минувач, вече никой не те забелязва. Така е и в Сохо. Човекът, който върви по улицата с рицарски доспехи и сякаш потопен в чаша, направена от американското знаме, също не ме учудва. Не учудва никого освен може би туристите от Оклахома или Уайоминг. Нейде из техните диви степни гащи, както казват, видят ли дългокос мъж или педераст, непременно го опердашват, както на времето в Русия биеха мъжете, които носеха тесни панталони и дълги коси. Тук туристите се държат възпитано.

Съдържанието на галериите в Сохо отдавна ми е омръзнало. В Сохо ходя от първия ден на пребиваването си в Америка. Дървени велосипеди, дървени пишещи машини, пак дървена шопинг бег³ или пък дървено растение с всичките му тънички, полюшвани от вятъра листа, както и скелет на огромна риба - погледът ми равнодушно подминава всичко това. И художникът - един дребен японец - сякаш също е изработен от дърво, скулите му, лицето му, хрущялестите му уши изглеждат точно така. Аз свикнах с модерното изкуство още в Москва. Поне стотина художници ми бяха приятели. Не се учудвам на фотографския цикъл, изобразяващ пробиването на дупки в сграда, на напречните разрези на стаи, на изгледите отдясно и отляво, отгоре и отдолу и като капак на всичко - на изложеното парче от стена с все мазилката - не, на нищо не се учудвам. Чували от тюл в галерия “Кастели” - баснословно далечният някога от Русия Раушенберг е навлязъл в своя салонен период. Много повече ми харесва творбата му, изложена в “Модърн арт” на 53-та улица - брезент, желязо, употребявана автомобилна гума - всичко грубо и остро, в картината се усеща протест. Сега Раушенберг е маестро, светило, купили са го, творбите му струват луди пари и, естествено, едва ли самият той го разбира - тюлените чували са неговият салонен период, неговото пюидьошаванство⁴, той е вече светски художник, украсяващ, достолепен. На мен ми е мъчно за изчезналия от творбите му брезент, за грубата фактура. Америка си разчиства сметките със своите художници със средства, различни от средствата на Русия. Впрочем и Русия поумнява и изложбата на моите приятели - крайнолевите художници, в управата на Съюза на художниците на СССР е пример за това - управляващите руснаци се учат от американските си колеги на по-съвременни хуманни средства за убиване на изкуството, а именно: искаш ли да убиеш един художник, купи го...

След като посетя всички галерии, които се намират в сградата, където е и “Кастели”, обикновено слизам до Уест Бродуей. Наоколо сноват хора. Винаги разпознавам художниците. Лицата им са ми познати, както и лицата на мутрестите момчета от Уошингтън Скуеър. Това са лицата на моите московски приятели художници. Брадати, външно одухотворени или обратното - незабележими, скапани от работа, или свежи и нахални, те са ми познати до последната бръчица, както и лицата на приятелките им - верни, останали до тях дълги години, и случайни, весели спътници по креват, пиене и дрога, недокоснали душата, вчера дошли, днес си отишли. През април и март ми се искаше да живея в Сохо, теглеше ме натам, искаше ми се да живея в малка сграда, да познавам всичките си съседи художници, да седя вечер на стъпалата пред тази сграда, да пия бира, да си бъбря със съседите, да си създам стабилни връзки, толкова ми се искаше, но лофтовете са страшно скъпи и тогава не осъществих мечтата си. Сега, когато станах по-спокоен, вече не ми се иска да живея в Сохо. Разбрах, че много съм се променил, че вече не ме задоволяват самото изкуство и хората на изкуството, онова, което някога ме правеше щастлив, онзи бохемски, весел начин на живот вече не може да се върне, а ако бих успял да го изимитирам, това скоро би се оказало ненужно, дразнещо и озлобяващо повторение на вече видяното. Те са егоистични, мисля си, докато се тътря по улицата и гледам обитателите на Сохо, те търсят успех сред това общество, те са цинични и затворени в своя кръг, трудно се поддават на организиране и в края на краищата са само част от тази цивилизация. Когато са млади, протестират, търсят, негодуват в изкуството си, а после се превръщат в стълбове, крепящи този обществен ред.

В какво се превърна Салвадор Дали? На времето талантлив художник, сега той е стар клоун, способен само да краси с мумията си богаташките салони. Запознах се с него в един от тези салони. Вече споменатото семейство Гликерман, Алекс и Татяна, ни заведоха там с Елена.

Дали седеше на най-видно място със секретаря си и с някаква мадама. Оказа се нисичък, плешив и с нечиста кожа на лицето дядка, който ми каза на руски: “Лит-лит, калинке, къде ще се оженя?” Това е стихчето, което казват много поколения деца в Русия, когато на ръката им кацне насекомото, наречено калинка - по крилцата има точици. Моята Елена беше във възторг от Дали, май и той от нея, наричаше я Жюстин, което тя с нейната доста повърхностна култура, всъщност - почти необразовано момиче от “Фрунзенска крайбрежна”, не можеше да разбере. Е, аз, големият и умен Едичка, разбира се, й обясних, че Жюстин е героиня от един от романите на маркиз Дьо Сад. Дали я нарече “скелетче”. “Благодаря ви за скелетчето” - каза на семейство Гликерман; секретарят му, който говореше английски по-зле от мен, си записа телефонния ни номер и обеща да се обади в определен ден.

Елена с нетърпение очакваше това обаждане и макар че за нещастие се разболя, постоянно вдишваше нещо си там, за да оздравее, и казваше, че ще отиде у Дали дори да умира, но той не се обади. Много ми беше мъчно заради моето разочаровано момиче, изкуфелият дъртак разстрои едно дете, а тя от отчаяние, хрема и поради болестта си същата вечер се еба извънредно много и хубаво с мен, макар вече да бяхме в периода на оцапаните със сперма гащички.

Всичко е извратено от тази цивилизация, джентълмените с костюми омърсиха и окензаха всичко. Продаващите се във всички магазини литографии и офорти на стари маразматици като Пикасо, Миро, въпросния Дали и други превърнаха изкуството в огромна нечиста чаршия. Не им стигат парите, които имат, искат още. Не им стигат картините с маслени и темперни бои, не им стигат рисунките, акварелите и гвашът, не - за да спечелят още повече пари, те правят своята халтура на камък и в стотици и хиляди екземпляри я пускат за продан. Негодници, обезценили всичко на света. Много от тях издържат съпруги и по няколко семейства, роднини и приятели, трябват им много пари. Парите, парите и алчността за пари ръководят тези старчоци. От някогашни бунтари са се превърнали в долни търгаши. Същото очаква днешните млади. Затова престанах да обичам изкуството.

В Сохо ме е страх само от улица Спринг Стрийт, където живееше и живее той, първият любовник на жена ми. Дори когато гледам стълба с табела “Спринг Стрийт”, ми призлява, в очите ми започват да подскачат отблясъци, почти ми иде да повърна. Когато наближавам Спринг Стрийт, гледам да не забележа стълба с името й - това веществено потвърждение на болката и мъките ми, на моето поражение ме дразни. Но понякога не успявам навреме да затворя очи и тогава това име ги разсича на две. И най-важното - разсича душата, моята душа. Същото се случва, когато пътувам в събуея и името на тази станция, ярко и изпъкнало, внезапно изниква от мрака, повторено може би петнайсет пъти, то се втурва след влака, тича, тича... Тя, Елена, май вече е зарязала онзи Жан, но страшното име сигурно ще ме накара да се обърна в гроба, преди него не знаех що е поражение или пък пораженията ми са били несъществени.

Понякога безделническият Уошингтън Скуеър и притаилият се мълчалив Сохо ми омръзват и аз започвам често да посещавам Сентръл парк, защото ми е просто под носа - изминавам четири улици нагоре, свивам от Медисън на Пето Авеню - и вече съм в Сентръл парк. Обикновено вървя до 67-68-а улица покрай парка и при детската площадка влизам вътре. Изкачвам се по една криволичеща пътека чак до края й, събличам се и лягам да се пека на сгорещените скали. В моя собствен географски атлас това място се нарича Детският хълм. Лежа там, съзерцавайки небесата и пентхаузите на разкошните сгради по Пето Авеню, откъдето стърчат растения, и аз си представям какъв живот тече там. Край мен тичат деца, обикновено са добри деца, но се случват и лоши - едно момче например повече от два часа кърши и разпердушинва любимия ми храст на Детския хълм. Нищо не можех да сторя, оставаше ми само мълчаливо да страдам, защото наблизо седеше бащата на този кретен и насърчаващо се усмихваше. И бащата беше кретен. Когато си тръгнаха, станах и отидох да пооправя храста.

Още в Москва поетът Сапгир ми обясняваше, че и растенията много страдали, че когато в стая с растение влезе човек, който предишния ден в присъствието на това растение е убил друго, близко нему растение, специални индикатори отчитат изпитания от него ужас. Растенията не се страхуват от мен, но аз не успях да поправя почти нищо след това момче-сатана.

Детският хълм е обичайното ми местопребиваване в Сентръл парк. Там пиша стихове и докато го правя, гърбът ми - моята задна половина - бавно почернява. Черней, черней, половинке моя! Мухите ми досаждат. Ах, тези мухи - те хапят краката на Едичка Лимонов, толкова млад за възрастта си и толкова красив. Естествено, аз съм голямо животно и мухите ме съпровождат навсякъде. Защо ли им се ядосвам! За мен те са като чакалите за лъва - свита. А вкъщи имам хлебарки. Моите хлебарки...

Лежа, а някъде бие часовник. Къде другаде, естествено пред зоопарка. Колко е сега? Дванайсет? Или колко? Мили мой, времето отдавна се изчислява в стихове, но понякога ти се препъваш и казваш: „Часът е 12 долара и 35 цента.” Или пък го изразяваш в страни: „Беше преди две страни.” Може и изобщо да не пресмяташ времето. Освен ако го правиш в съпруги: „Това се случи по времето на втората ми съпруга.”

О, горещо прекрасно слънце! Едичка те предпочита пред ученето на английски или дори пред любовта, от която сега явно е лишен. Звуци на механична музика. Но откъде? Аха, забравих, откъм зоопарка.

Ох, тези мухи! През камъка, понеже членът ми е опрян в него, нахлуват мисли за ситуации, в които тази пролет бях виждал разкрачена жена си. Единствено усещането, че съм жив, пробужда това у мен, единствено желанието да участвам в кървавостта на света, единствено желанието да играя опасни игри.

Впрочем аз бавно се свличам по скалата. Гущер се подхлъзва на камъка. Двойката, която се е настанила по-долу, не се вижда. Мъж в черно с дрънчаща кучешка верижка. Къде е кучето? Вдигна нещо - разглежда го в храстите. Не пречи на свободата ми... - Какво има? - Не, нищо. Идиотът в черно счупи предмета, който разглеждаше. Защо, бе? Идиотът си е идиот. ...Тишина. Не. Момченце. Детето се е затичало, накъде - не знае - едва ли не да лови мен. Свличам се. С една халка на ръката. Онази, която ми беше дала Елена, съм я свалил отдавна. Абе, майната им. На Елена и на майка й.

Някога бях просто млад бандит. И моята емоционална натура... Идейно ангажиран бандит... Колко години се крепи човекът - беше поет. И всичко ще тръгне постарому. Но вие, Едичка, и сега сте поет. А те ме... Никога наникъде от Ню Йорк. Че какво ще стане с бора в Сентръл парк, с неговата синя сянка, с класовата омраза и с другите важни неща? Я сега да полежим с лицето нагоре. Преобръщам се.

Вдясно се виждат колите по Парк Авеню. Сред листовината. Всичко е както винаги - аз и слънцето. Зеленина. Едичка Лимонов и слънцето.

Детски глави иззад скалата. Щастлив ден насаме със себе си. Съвсем доскоро самотата ме убиваше. А сега - безгранично удоволствие. Облаче. Не е на добро. Моето излежаване напомня по нещо на Коктебел. Слънчице, върни се! Аз съм на девет или на осем години. Върни се, слънчице! Аз - Едичка - те обичам. Изостави ме красивата ми съпруга. Прекалено красива и все пак прекалено глупава. Напусна ме. Слънчицето постепенно изчезна. А не биваше. Но ето че изсветлява сянката от ръката ми върху квадратния лист. Но ето че отново се смрачава. Ние си играем - аз и то. Жени и деца от латиноамерикански произход се фотографират. Слънцето се върна. Отново си отива. Хората слязоха по-надолу. Вижда се половината от ръста им - горната половина. Без крака са. Баща ми е неестествен автоматичен комунист. Аз съм истински. Парадоксално ли е?

Когато ми омръзва да лежа, навличам белите си панталони и тръгвам да скитам из парка, обикновено отивам при скулптурата “Алиса в страната на чудесата” и обикалям из нейния район или пък седя на някоя скамейка и наблюдавам децата, които се катерят по скулптурата - тази Алиса никога не е сама, вечно някой си играе на нея. Случва се да седя тук по цели четири часа и понякога, когато гледам някои деца, ме спохождат странни желания, а понякога съм абсолютно нормален и с удоволствие наблюдавам дългокосите и луничави американски момченца, които смело скачат с дъски на колелца от пет-шестте дълги стъпала близо до Алиса. Някои от тях умеят да го правят забележително чевръсто. Особено ми харесва едно хлапе - гадинката недна, прилича на момиче, дори има дълги къдрици, но с нахалството и храбростта си се откроява сред другите си приятелчета, те са прекалено мъжествени, а то е нежно момче.

И аз бях нежен като малък, заради което постоянно ме закачаха песоглавите ми приятели - как можеха те да разберат, че аз съм от друга порода. Хлапето при Алиса също е от друга порода, с нахалство то, разбира се, гледа да изкупи вината си пред тези малки мъжкарчета. И аз бях безумно храбър, на един празник се хванах на бас и отидох при жената, която продаваше пирожки, взех една от сергията и спокойно си я отнесох, вдигната над главата ми, към тълпата, а после в храстите, в парка. Изкупвах момичешката си външност. Бях на 13 години.

Усмихвам се. Едно е хубаво в живота ми. Като го премервам чрез детството си, виждам, че изобщо не съм го предал това мое мило, баснословно далечно детство. Всички деца са екстремисти. И аз останах екстремист, но пораснах, и досега съм странник, не съм се продал, не съм предал душата си, затова изпитвам такива мъки. Тези мисли ме въодушевяват. И принцесата, която мечтаех да срещна в живота си и винаги съм я търсил - и нея срещнах, и имах всичко, и сега, слава Богу, се държа достойно - не съм предал любовта си. Веднъж, веднъж - въздишам сега...

Напускам Алиса и усмивката на Чешърския котарак се разтапя във въздуха. Полупедерастът, червената отрепка Едичка се изкачва нагоре по хълма под звуците на юначна песен от руската гражданска война:

Армия Бяла и черен барон

пак ни заплашват със царски трон.

Но от Сибир до британския бряг

нашата армия погва ги пак.

Червена, бясна, ще стисне властно

щика с мазолеста ръка!

И ще вървиме неудържимо

на бой последен, смъртен, да!

И в този момент, господа, мечтая само за куршум в челото, защото, честно казано, съм уморен и ме е страх, че може да не умра като герой.

Зад оградата на парка на ръце ме подхваща Ню Йорк, аз се потапям в топлината му и в лятото, в свършващото лято, господа, и моят Ню Йорк ме понася покрай вратите на магазините си, покрай станцията на събуея, покрай автобуси и алкохолни витрини. “И ще вървиме неудържимо на бой последен, смъртен, да!” - звучи у мен.

БЕЛЕЖКИ

1. Приятен ден! (англ.). - Б. пр. [обратно]

2. Селяни и селянки (англ.). - Б. пр. [обратно]

3. Пазарска чанта (англ.). - Б. пр. [обратно]

4. Пюви дьо Шаван (Puvis de Chavannes) (1824-1898) - френски живописец, представител на символизма. Майстор на монументално-декоративната живопис. - Б. пр. [обратно]

© Едуард Лимонов
© Здравка Петрова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Едуард Лимонов. Това съм аз - Едичка! Велика беше нашата епоха. Романи. София: Факел експрес, Жанет-45, 2005.