КАК Е УСТРОЕН СВЕТЪТ

web

Седя си
на масата в едно кафене
и си мисля за разни мои работи.
Вестникът, който току-що бях купил,
не ме превлича с нито едно заглавие,
убийци,
печеливши борси,
обичайните войни.
По-добре друг път
да се опитам да разбера нещо.
Идва едно момче с чорлава руса коса
на гребен,
като гребен на петел,
в долната му устна е
забит гвоздей,
с халка на веждата
и с десет килограмова верига
на колана си.
"Шефе, имаш ли 100 лири?",
ме пита.
Изваждам от джоба си хиляда лири
и му ги давам.
"Много си добър, шефе,
благодаря", казва и си тръгва.
Гледам го как се отдалечава
и как иска пари от други хора,
малко по-нататък стои негов приятел,
чорлав като него,
и го чака
с четири кучета с различна големина.
Виждам, че и те чакат
с голямо вълнение
резултата от събирането.

Започвам пак да мисля за моите си работи,
но няма кой знае колко много неща за мислене.
Едва навел поглед към масата,
и се приближава старец.
С чисто бяла коса
и посърнало
от неизмерима болка лице.
"Ще си купите ли една от
моите фигурки?",
казва.
В ръката си държи връзка с фигурки
на Отец Пио.
"Колко струва?", питам.
"Хиляда лири", отговаря.
Изваждам от джобовете си 1000 лири
и му ги давам.
Дава ми фигурката и
си тръгва.
На гърба й прочитам:
"Отец Пио те пази".
Слагам фигурката между книжата си
и се намествам пак на стола.

Стоя си там, на масата,
спокоен.
Доброто носи добро, се казва,
надяваме се.
Не минават и две минути,
когато се приближава момиченце,
циганче,
обувките скъсани,
а дрехите чисти, но доста
износени.
"За ядене, Господине", казва
и ми подава зелен пластмасов поднос.
Изваждам всички дребни,
които имам в джобовете си
и ги пускам вътре,
на око 2,500 лири.
"Благодаря, Господине",
казва момиченцето
и си тръгва.

"Е!", мисля си.
Изпих си кафето,
вестникът не искам да го чета,
за моите си неща мислих достатъчно,
най-добре е за изчезвам бързо
от това място.
"Моля, сметката!",
извиквам.
Сервитьорката, дебелана с будно лице,
идва и ми я носи,
аз плащам
и тя си заминава.
Трябва да ми донесе ресто от 1500 лири,
но повече не се връща.
Ясно е, че го е приела като бакшиш.
Не чакам повече
и пресичам редицата от масички
на тротоара.
Едва стигнал до кръстовището,
и ме спира едно момче
"Извинете, имате ли цигара?",
ме пита.
"Не, съжалявам,
не пуша", му отговарям.
Поглежда ме сурово
и изстрелва зад гърба ми
"СКЪПЕРНИК!".
Аз се обръщам,
но не мога да го разпозная вече
измежду нощната тълпа от хора,
под аркадите на площад Дуомо.

"А казват, че имало хора,
които дават мило и драго
да разберат как е устроен светът",
мисля си и отивам да хвана
трамвая, който да ме отведе
до вкъщи.

© Джузепе д'Амброзио Анджелило
© Юлияна Радулова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2005, № 3 (64)