ГЕНИЙ И ЛУДОСТ

web

Имаше една голяма поетична сбирка
преди много години
и един приятел професор ме покани
и аз отидох.
Всички рецитираха стихотворения,
кой с риба,
кой с месо,
кой само със салата
и всичко вървеше гладко.
Имаше също певци,
студенти,
критици,
журналисти.
Пристигаха поздравителни телеграми
от всички части на Италия.
Бях там, мълчах
и слушах всички.
Накрая извикаха мен
и аз отидох.
Прочетох една поетична приказка
и обясних какво според мен е утопия.
Уплаших всички
и дори моят приятел професорът дотича да слуша
в случай че изстрелям някоя нетактичност.
Но накрая всички бяха доволни
и ръкопляскаха.
Много поети дойдоха
да ми стиснат ръката
да ми направят комплименти
и да ми се усмихнат щастливо.
И аз бях доволен,
защото поне веднъж
не се държах като побесняла мечка
с целия свят.
Дойде също и една поетеса,
дебела като тюлен и потентна,
да ми каже, че иска да се чукаме
и аз казах да,
че може да се уреди,
бях скочил директно в бульона от хинап
и врях като супер силен ликьор.
Но в един момент се приближи един грозна муцуна,
застана пред мен
и ми изгруха в лицето:
"Това, което прочете,
вече съм го чувал.
Да не би случайно да си го откраднал?"
Трябваше да съм доволен
и на тази простотия,
защото ако нещата ти са толкова хубави,
че провокират чак съмнението,
че може да не си ги писал ти,
а само някой велик, кой знае кой,
ясно е, че те признават
единствено злорадствайки.
Но по това време бях много млад
и не мислех много
и така скочих като тигър,
на който бяха настъпили опашката.
Ударих го с юмрук
и го проснах там,
пред мен.
Отдалечиха ме.
Отидох си, без да кажа нищо.
Създаден съм по свой си начин,
отдавам по-голямо значение на някакъв глупак,
отколкото на всички поети взети заедно.
Може би е лудост,
може би е талант,
нямам представа какво е.

© Джузепе д'Амброзио Анджелило
© Юлияна Радулова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2005, № 3 (64)