Ваня Накова - Семейството и Роби

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕМЕЙСТВОТО И РОБИ

Ваня Накова

web

Роби беше част от семейството ни от съвсем малък, всички го приемахме като един от нас. Беше най-добрият приятел на брат ми, нещо повече - двамата бяха една органична цялост. Никой от семейството не беше така нужен на Кристоф, както неговият Роби. Брат ми изпадаше в истерична паника всеки път, когато Роби тръгнеше към външната врата, за да се прибере в пансиона. Налагаше се часове да го успокояваме, че Роби пак ще дойде още на следващата сутрин. Майка ми реши да стане настойник на Роби, така че имахме право да го взимаме у нас, когато пожелаем. Тя беше станала образец на доброта, благородство и набожност в резултат на болестта на брат ми, правеше дарения на домовете за сираци и особено на пансиона, в който живееше Роби. С две думи Роби беше ангелът-хранител на моя брат и съответно съществото, което майка и отчасти татко боготворяха. За мен, винаги пренебрегваната дъщеря, която за разлика от брат си нямаше здравословни проблеми, Роби беше безмълвната досада, която с мълчаливото си добронамерено присъствие я изместваше от собственото й пространство в семейството.

Роби не можеше да говори. Може би този недъг беше в основата на невероятното му сближаване с Кристоф. Бяха на еднаква възраст. Кристоф беше парализиран, а Роби се грижеше за него и му помагаше във всичко.

.............

- Искаш ли още сос, миличък? - Евелин подаде сосиерата на Роби, който винаги искаше още. - Сипи, моля те и на Крис. Харесва ли ти задушеното? Друг път не си ял сърна, нали?

Роби кимна утвърдително. Естествено, че не е ял сърна. Кой ще ти готви дивеч в пансиона?!

- Чудесно е, Еви! - похвали я Том.

Евелин загледа с умиление как Роби храни Крис с лъжицата и забърсва стичащия се по брадичката му сос. Крис беше особено доволен.

Вратата се отвори с трясък. Нямаше нужда да поглеждат. Поли както винаги закъснява за вечеря.

Момичето, около петнадесетгодишно, беше облечено в черно, с широк увиснал пуловер, цял куп дрънчащи гривни и дебела очна линия.

- Колко пъти ти казвам да не закъсняваш ? Знаеш, че баща ти не обича да влизаш по средата на вечерята. И махни тази гадост от себе си.

Евелин говореше механично със строг възпитателен тон, овладян до съвършенство през годините учителска практика. Том си гледаше в чинията и не му се участваше в еднообразните спорове, които се повтаряха всяка вечер. Поли си сипваше от задушеното с пълна апатия. Гадостта - сребърна фигурка на череп на козел, висеше гордо на гърдите й.

Само Роби я гледаше и погледът му остана втренчен в нея, докато тя му се изплези.

.............

Поли е красива, много красива. Иска ми се да не беше такава кучка и да можех да й кажа колко е красива...

.............

Мама е вманиачена по разните психотерапии. Води Крис по два пъти седмично на психолог и ни убеждава колко добре му се отразява. В последно време настоява и Роби да ходи с тях. Докторът казал, че Роби е най-доброто лекарство за брат ми, незаменим стълб на психическото му равновесие, и че трябва да сме много щастливи, че сме попаднали на това дете. Дрън-дрън! Според мен Роби е лицемерен използвач, който идва да се наяде у нас. Мама го глези като принц, купува му какво ли не. Да беше родила него вместо мен!

.............

Том знаеше една тайна. Тайна, която превърна Евелин в олицетворение на набожно смирение и разкаяние, а него самия - в затворен в себе си и апатичен към всичко човек. Том знаеше, че двамата с Евелин имат вина за болестта на Крис. Тази вина сложи своя отпечатък върху семейството за цял живот. Хората, които ги познаваха от преди раждането на Кристоф, не можеха да повярват на промяната. Евелин и Том някога бяха една прекрасна лъчезарна двойка, която заразяваше със своето щастие. И после нещо се срина. Роди им се второто дете и то беше сакато.

.............

Обичах Крис, повече от всичко друго. Обожавах малкото си братче, но не умеех да изразявам любовта си, така както го правеха майка и татко. Не можех да се държа лигаво с него, като че ли е бебе, както правеше мама, или да се правя, че нищо му няма, като татко. Майка не му даваше да прави сам дори нещата, които можеше да прави, а пък татко геройски лъжеше най-вече себе си, че синът му един ден ще бъде нормален човек, дори нещо повече, може би гениален творец, или учен. Бяха смешни и трагични едновременно. А аз просто го обичах като брат, не го съжалявах, нито го идеализирах. Обичах го такъв, какъвто е. А той може би въобще не го разбираше.

За това мразех и тъпия Роби, с ангелското личице и тъжните черни очи. Той знаеше как да бъде харесван от всички. Глупак!

.............

Поли понесе по-трудно от всички смъртта на Кристоф. След два дни се опита да се самоубие с хапчета. Евелин, изпаднала в пълно отчаяние след като едва не беше загубила и двете си деца, прекарваше по цял ден при психоложката. Тогава получи съвета, в който се вкопчи като удавник за сламка - да осинови Роби.

.............

Всяко безобразие си има граници! Още леглото му не беше изстинало, а тя настани лигавия Роби да спи в него. Никога не бях мразила така силно майка си. Никога не я бях виждала толкова заслепена и глупава, неспособна да мисли, готова да направи каквото й каже онази некадърна психоложка. Какво значи това? Да заместиш един човек с друг? Да купиш нова ваза на мястото на счупената? Не е ли това върховно бездушие и кощунство над паметта му? Не, мамо, Роби няма да бъде мой брат.

.............

Със смъртта на Кристоф една страница от живота на Том сякаш бе завинаги затворена. В онзи мрачен и дъждовен ден, когато видя как ковчегът с тялото на сина му потъва в земята, той погреба и чувството си за вина. Том остана все така апатичен към семейството си, дори повече, но пък все по-често започна да остава до късно на работа. Работеше във фирма за недвижими имоти.

Евелин не се интересуваше от честото му отсъствие. След кризите, които изживя, сега бе постигнала пълната хармония във вътрешния си свят. Спокойствието й беше непоколебимо. Нито безразличието на съпруга, нито наглостта на дъщерята бяха в състояние да я извадят от това спокойствие. След четиринадесет години мъченичество Евелин беше изковала своя ореол на майка-светица и сега си почиваше от грижите. Роби, чието осиновяване беше въпрос на формалности и щеше да се реши до два-три месеца, не й създаваше никакви проблеми, а бунтовете на Поли бяха поредната тийнейджърска приумица, заедно с увлеченията й по сатанизма и постоянните й влюбвания. Всичко минава с времето.

.............

Поли е проклятие, Поли е черна котка, от която ме е страх. Поли ме мрази. И аз се мразя. Искам да мога да говоря!!!!

.............

- Забрави това, скъпи. Сякаш никога не е било. Ти си го изстрадал, вече имаш право на своето щастие. - червенокосата жена, вече не толкова млада, но все още привлекателна, целуваше гърдите му. Винаги е обичал начина, по който тя целува. Винаги е обичал пръстите на ръцете й, толкова красиви и страстни ръце!

Том се чувстваше по-млад с четиринайсет години. Успяваше да повярва, макар и за няколко часа, че времето е спряло, че никога не се е случвало, това, което го беше превърнало в преждевременно увяхнал мъж. Сякаш никога не беше виждал как русата глава на младата му съпруга се беше показала с весела усмивка точно през тази врата, и как тази усмивка беше замръзнала на лицето й. Същата жена беше тогава до него на канапето в офиса, и по същия начин целуваше гърдите му. Ако можеше да знае, че Евелин е бременна! Ако можеше да знае, че ще поиска да премахне плода в утробата си, и то безуспешно! Само една невинна изневяра! Никоя изневяра не е невинна, това щеше да си повтаря Том в продължение на тежките години, когато трябваше да вижда резултата от своята малка забежка. Кой беше по-виновен - той или тя?

Том и Евелин на практика бяха прекратили интимните си отношения, в момента в който разбраха, че детето е болно. Евелин прости изневярата, но не можа да прости последиците й. Том от своя страна се раздели с любовницата си и понесе цялата тежест на родителските си задължения. Семейството оцеля, но всеки плати своята цена.

.............

Защо съм такава ли? Седи срещу мен, гледа ме през дебелите диоптри на старовремските си очила и ме пита защо съм такава? Как да не мразиш учителите, когато майка ти е бивша учителка и когато познаваш до болка елементарните им педагогически подходи? Дали не съм в секта? Какви са тези странни символи? Тя, на моите години, си връзвала панделки на косата... Боже мой, възможно ли е още да има такива хора? Говори ми като на дете, а съм на шестнайсет.

Гледам през прозореца и въобще не я слушам. Мисля си за Андрес, за русите кичури, падащи пред лицето му, за секси погледа му, за стегнатото дупе в изтритите дънки...

.............

- Не му дърпай чинията, момиче! Няма да ядеш, предупредих те! Ако се беше прибрала навреме, щеше да ядеш. Но сега не! Крайно време е и ти да се научиш на ред!

Поли гледаше невъзмутимото лице на майка си, сякаш изсечено от камък. Нямаше истерия в думите й, а само студен упрек. Вече не можеше да я вбеси. Евелин режеше с педантично отмерени движения пържолата от пилешки гърди. Том не беше вкъщи, а Роби както винаги мълчеше и гледаше невинно-смутен.

Поли излезе и затръшна вратата.

.............

Легнах си и се завих през глава. Не исках да плача, но не можех да спра. Тази вечер се напих и поканих Андрес да танцуваме. Беше толкова хубаво, телата ни се докосваха. Държах очите си затворени и си представях как правим секс. Усещах дъха му над лицето си, и дори дългите кичури, които падаха пред очите му, понякога докосваха челото ми. Не исках тази песен да свършва. Но тя свърши. Андрес ме хвана за ръце. Да, това трябва да е великият миг. Сега ще ми каже, че...

- Виж, знам, че ме харесваш. Но няма да стане. Аз харесвам друга. Ей, не се сърди. И ти си сладка, но...

Тръгнах си. Прибрах се нещастна. Седнах да вечерям, бях гладна, исках удоволствието от храната да измести гадното усещане, че съм отхвърлена. Майка ми пак беше нацупена. Омръзна ми да ми вика заради закъсненията. Още ли не е разбрала, че винаги ще закъснявам.

Забрани ми да ям. А на онази свиня Роби му е напълнила чинията догоре. Докога ще го търпя? Докога ще седи на стола на брат ми, докога ще спи в леглото му и ще яде неговата порция? А аз, родната й дъщеря, съм наказана да не вечерям! Ще му излея салатата на главата!

Опитвах се да заспя, но не можех. Сълзите се стичаха като порой. Чух как вратата се отвори тихо и Роби влезе. Легна си. Не можех да го търпя в стаята. Побъркваше ме!

Чух го да плаче. И двамата плачехме. Не знам той за какво, но на мен ми идваше да викам от болка. Не, Роби, ти няма да бъдеш мой брат! Никога!

.............

Чух, че и тя плачеше. После тръгна да става. Сигурно щеше да отиде да спи в хола...

В следващия миг я видях да отдръпва завивката ми. Първо се уплаших. После вече не знаех какво става. Тя легна до мен, в леглото ми. Не, в моето, в леглото на Крис. Усетих мокрото й от сълзи лице. Започна да ме целува, по устата. Луда ли е? Как да я приемам като сестра... Има ли представа колко ме възбужда?

.............

Евелин влетя в стаята с широка усмивка и чиния с палачинки, за Роби. Но усмивката замръзна на лицето й. В леглото на Роби видя две прегърнати голи тела, едва покрити от чаршафа. Чинията се разби с трясък на пода. Черните очи на Роби впериха уплашен поглед в неговата благодетелка, която би наричал с радост "мамо", ако можеше да говори. Поли също я погледна и на бледото й лице, омазано с вчерашен грим, се появи ехидна усмивка.

.............

В кухнята тракаха порцеланови чаши. Плътният глас на Том боботеше с нетипична за него живост:

- Казах ти да не слушаш тая психоложка, ама ти си знаеш твоето.

- Аз ли съм виновна? - възмущаваше се Евелин. - Не видя ли, че за малко да загубим и нея след смъртта на Крис. - Евелин изтри по навик с кърпа очите си, макар да не бяха насълзени. Правеше го винаги, когато споменаваше сина си.

- Роби не е Крис, казах ти го от самото начало.

И гласовете продължаваха да се редуват с нервното тракане на лъжичките в чашите с горещо кафе.

.............

Отивах на училище в особено добро настроение, което отдавна не ми се беше случвало. Не можех да сдържам усмивката си, всеки път когато си спомнех за нещата, които се случиха тази нощ. Взех си двойно кафе без захар. Бях спала само един-два часа. Не можех да събера мислите си. Естествено, точно днес трябваше да ме изпитат по математика. Изкарах двойка. И какво от това?

.............

Още същия ден беше решено да се спре процеса по осиновяването на Роби и той да бъде върнат в пансиона.

.............

Евелин вече не ходеше нито на църква, нито на психолог. Не се караше на дъщеря си за дрехите, за грима и за сатанинските знаци, нито за цигарите с марихуана, които случайно намери в чекмеджето й. Евелин запази своето душевно равновесие, съвършеното спокойствие на духа, което бе постигнала с огромни усилия и което за нищо на света нямаше да й бъде отнето. Когато дъщеря й стана на осемнайсет, тя постъпи по свое желание в специализиран дом за хора с психични проблеми. И остана все така спокойна.

.............

Том се премести при своята отдавнашна любовница и забрави за всичко преживяно.

.............

Поли се събра с една компания от наркомани и прекарваше часове на наркотичен екстаз в мазето на един изоставен блок. Получаваше всичко, от което имаше нужда, и най-вече секс. Но не спря да вижда през затворените си очи слабото тяло на Роби и неговите големи черни очи, които подпалваха кръвта й.

.............

Роби затвори прозореца и спусна дебелите завеси. Легна в леглото, постлано с твърди груби чаршафи и се загледа в излющения таван. Мисълта му пресичаше всички етажи на сградата на пансиона, минаваше през покрива и излизаше навън. Той гледаше небето и виждаше там ефирната бяла сянка на своя най-добър приятел. "Вземи ме при себе си, Крис", крещеше безмълвното съзнание на Роби.