ЗАРАДИ ЕДНА ДУША

Ваня Накова

web

Съдебният спор се точеше вече години. И никой не можеше да каже още колко ще се точи.

Всичко тръгна от една покупка по интернет. Човек купува и продава какво ли не през нета. Уж всичко е законно и легално, а после изведнъж се виждаш изправен пред съда.

След като няколко девици с леки наклонности продадоха химена си по нета, се отприщи една търговия с каквото се сетиш. И ето че един ден се появи оферта: жена продава душата си в сайт за онлайн търговия. Хайде, наддавайте, кандидати!

Той беше порядъчно пиян и спореше с момчетата от компанията за глупости. Около три и половина сутринта, когато уискито свърши, момчетата се натовариха в таксита и си отидоха, а той си отвори пощата да види дали има някакви нови мейли. Отдолу се появяваха заглавията на водещите новини от деня. Там беше и това: жена продава душата си в сайт за онлайн търговия.

Тя беше порядъчно пияна. Водката беше по-евтина от всичко друго, което трябваше да плаща, за да продължава да живее тук, в столицата, където вече не беше студентка поради твърде много невзети изпити, не беше и работеща, понеже без завършено образование не е лесно да си намериш работа, а не беше и готова да се върне обратно в провинцията. Това щеше да бъде падение. Тя имаше изисквания към живота. Имаше стандарт. По дяволите, мизерията! По дяволите, тая вечна липса на пари! Важното е да имаш стил и да го поддържаш.

Той й плати билета. Това беше част от сделката. Пишеше го в договора.

Един слабо известен писател по принцип няма много пари. Но един писател късметлия има добри доходи от наема на няколко имота, купени от благоразумните му родите и по неволя завещани на него поради липсата на какъвто и да е по-перспективен наследник.

Тя е леко закръглена, леко преиграва ролята на непукистка, леко се надценява в интелектуално отношение и носи дървено кръстче на черна лентичка на врата си.

Той е слаб, с леко набола брада, с непрана от една седмица тениска с циничен надпис. Леко надценява своя чар. Леко е пийнал. Пък и вече е собственик.

В дома му са. Продължават да пият вино, макар че и двамата трескаво копнеят за някакъв концентрат. Пушат. Нервни са. Правят се на отворени. Защо ли?

- Защо – пита той – Някой като теб решава да продаде душата си?

- Заради парите – отговаря тя, като по учебник, но не иска да загуби интригата. – Тя, душата ми, и без това вече е отдавна погубена – смее се изкуствено.

В договора за покупко-продажба нямаше никакъв срок за употреба на въпросната душа, но имаше ясно уточнение, че употребата й не включва никакви физически измерения.

- Няма ли да правим секс? – пита тя.

- Ама ти нали продаде душата си? Или нещо друго? – отвръща той палаво отегчен.

- Е, да, ама все пак... – въздиша съблазнително тя. Изглежда сочна с бялата си мека и изпъната от тлъстините кожа на фона на черната прилепнала рокля.

Той отмята кичур от русата си омазнена коса, вързана на опашка, който пада от време на време пред мътносините му очи. Изглежда съблазнителен. И е собственик.

Тя спа незадоволена в спалнята за гости. Надяваше се на следващия ден да си замине с една твърде добра сума, с която щеше да си плаща наема, сметките и разходите за фризьор, маникюрист и педикюрист поне три месеца.

На сутринта той беше сложил една огромна пица на масата и две чаши съвсем рядко и вече изстинало кафе. Явно тая нейна душа щеше да й струва доста загубено време.

През деня ходиха на разходка, пиха капучино, ядоха палачинки, пиха бира, ядоха картофки, пиха вино, ядоха пиле с чеснов сос, пиха коняк, ядоха мелба, прибраха се. Втора вечер тя е с продадена душа, а не се чувства достатъчно купена.

- А защо точно душата, защо не духа, примерно? – пита той.

- Е, каква е разликата? – отговаря тя, и допълва: - С духовете се занимават разни спиритисти, човек не знае на какво ще попадне.

- Аха – кима той разбиращо, макар че нищо не разбира.

- Та, значи, като дете са те захвърлили при баба ти и дядо ти? – почва разпита той.

И тя разказва цялото си житие, белязано от досадно класически събития като бягства от къщи, проблеми в училище, несподелени любови, (преднамерено) неуспешни опити за самоубийство и каквото още човек преживява до тази преклонна 24-годишна възраст.

На своите 37 години той е видял и повече. Но той запаметява, а след като тя си легне, записва в писателския си тефтер.

Седми ден. Двамата мълчат. Гледат водопада. Туристическа атракция, трябва да се види.

Тя си мисли: Кога, по дяволите, ще си взема парите и ще се върна вкъщи?

Той си мисли: Колко още пари трябва да хвърля за тая глупост?

Прибират се с метрото. Не си говорят. Той няма какво да пита вече. Тя няма какво да каже.

И внезапно идват двама полицаи. Искат документи за самоличност.

Той показва неговите. Тя показва нейните. Полицаите ги молят да слязат на следващата спирка. Той обяснява. Тя мълчи. Визата й е легална. Проблемът е друг.

Съдебният процес се точи до безкрайност.

Продадената душа бе принудена да си излежи присъдата за нелегално внасяне на наркотици. Купувачът се почувства лично ангажиран с каузата. Ходеше на посещения в затвора всеки петък. Носеше й направени лично от него пудинги и пайове. Тя беше отслабнала. Но ядеше с апетит. Разказваше му какви ли не други неща от живота си. Например, че беше спасила най-добрия си приятел - наркоман - от самоубийство. С ментови бонбони.

Той се смя, макар че не беше смешно.

В тефтера си записа: “Когато обичаш ментови бонбони, смъртта може и да те подмине”. И си помисли: “Но само ако ти ги подаде един чернокос дявол с продадена душа”.

Процесът беше безсмислен. Както и всичко останало около тази вече така нашумяла в публичното пространство сделка. Да продадеш душата си? Хайде, стига глупости, в кой век живеем?

Сред русите му кичури вече се прокрадваха избелели от мъдрост косъмчета. Остаряваше. Не му личеше. Не и по косата. Но под очите сенките му слагаха поне още десет години отгоре. Беше уморен. В съда носеше сако. Без вратовръзка, но все пак сако.

Книгата му излезе десет дни, преди тя да излезе от затвора.

Беше планирал грандиозен купон.

На последното свиждане тя беше мълчалива.

Той беше купил пръстен с оникс във формата на кръст. Имаше дълбоко духовно послание в него - хем годежен пръстен, хем във формата на кръст, какъвто тя носеше, когато се запознаха.

Когато отиде да я посрещне, тя вече си беше заминала. Няколко месеца по-късно разбра, че е подала иск срещу него. Претендираше за дял от продажбите на книгата, в която тя беше неволен главен герой. А книгата се продаваше твърде добре. Беше бестселър. Носеше огромни суми. И горките адвокати си блъскаха главите: Какво, по дяволите, значи да си продадеш душата?

А той знаеше.

© Ваня Накова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2012, № 7 (152)