ПЕНДАРАТА

Тони Теллалов

web

Имала хубави бедра - бели, здрави, прави. Люлеела ги, като ходела. Искал ги тези бедра, мечтаел ги. Вечер лягали в едно легло. Докато се преобличала, ги гледал в тъмното. Олтарно светели бедрата й. Посля тя спускала завесата на нощницата и лягала до него - някъде далеч. Всяка вечер го разбирал. Пускал си ръцете да я вкусят. Сякаш я докосвал с езици. А тя лежала там стоманена. Трети месец не го искала. Трети месец не го пускала. Заспивала, завързана на възел. Той оставал с треската си да будува и слуша тропота на мишките по тавана. И да мечтае за бедрата на жена си.

Всичко започнало с онази последна пендара, която той похарчил в кръчмата. Стара била тази пендара и тежка. Но не там била работата. Дар била тя, от баба към внучка. Късмет и спомен носела. Късмета още го чакали. Споменът бил за бабата, която си отишла тъкмо когато поотгледала сиротната си внучка да върти къща. Майка й и татко й ги били заклали някакви. Турци ли, черкези ли, българи ли били, все тая. Заклали ги. И тя останала с баба. Когато старата решила, че ще мре, й дала таз пендара. Да я пази, казала, щото ще й донесе късмет. После бабата умряла. А тя така си ходела, с парата, скрита в гънките. Даже той научил за нея много след като се взели.

Онази вечер я издебнал да се къпе и я взел. Хукнал към селската кръчма. Кръчмарят, като я видял, станал много уважителен. Затрил му всички вересии от каиша. За таз пара поръчвай още много - казал му. И той поръчвал. Почерпил всеки, който влязъл. А много влизали и все край него сядали. Цигарите му свивали, помощ му предлагали, със сетренце го наметнали. Бил голям, значим и някак чувствал, че тази нощ животът му се е променил, и винаги ще е така.

Когато кандилнал дворната порта, тя вече знаела. Не плачела, не викала, даже не го гледала лошо. Вършела си къщната работа и мълчала. Когато по-късно се протегнал в тъмното към нея, намерил камък. Втвърдила се била като меше. Не получил даже звук.

Така го мъчела тя. Трети месец го мъчела. Хубав вървеж имала. Като тръгнела из село, мъжете спирали приказката си и дълго не я подхващали. Всеки загледан в нещо тайно, далечно. А той знаел и как светят бедрата й. Виждал го всяка вечер. Искал ги и ги сънувал. Мечтаел ги.

Накрая я насилил. Тя го удряла, ритала, мятала се като задушена. Но той я смазал и я взел. Така решил и го направил. Щото като не му дава това, дето му е по право, значи, трябва да си го вземе. Направил го, но не било същото. Светели бедрата й в тъмното, но се мъчели да го отблъснат. Срещу него били. Не го стискали, не го притегляли. Не го обгръщали даже.

На следващата вечер я насилил пак. И на следващата. И следващата. Всяка вечер. Тя се борела все по-малко. Все по-лесно ставало. Накрая ще кандиса - мислел.

В онзи ден се сетил да я потърси някъде по пладне. Нямало я по двора. Нямало я и в другата им стая. Затова се качил на тавана и я видял да виси обесена. Седнал до нея, разплакал се. После видял въжето, което оставила неползвано. Направил клуп и за себе си. Примъкнал едно старо каче. Качил се на него и преметнал въжето там на гредата до нея. Надявал се така да ги намерят, висящи рамо до рамо. И скочил. Паднал тежко..., на пода. Въжето се скъсало. Паднал лошо. Ударил се. Едва поемал дъх, гърлото му парело. Надишал се с прах, задавил се. Дълго кашлял и повърнал. По някое време погледнал към нея. Там била. Високо над него, недосегаема.

На двора дълго се плискал с вода от чешмата. Измил се и тръгнал към кръчмата да търси попа. Там бил. Сръбвал ракийца на масата в ъгъла. Взел и за себе си една и кротко седнал до него.

Кръчмарят дълго белязал на каиша новата му вересия.

© Тони Теллалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2012, № 2 (147)