ЦЮРИХ - МАЛЪК ГОЛЯМ ГРАД

Таня Шелхорн

web

Всеки път, когато съм в Цюрих, минавам по "кукления" маршрут, който започва от Централната гара и стига до езерото. Невъзможно е да се объркаш, понеже дългата и права "Банхофщрасе" те води неотклонно напред. Разбира се, че можеш да се отбиваш в страничните улички, те са толкова примамливи, но после отново излизаш на луксозната Гарова улица и продължаваш към езерото. За да бъде разходката ми още по-емоционална, отделям особено внимание на забележителните произведения на изкуството, които лично за мен станаха повод за една малка нощна приказка. Няма да я разказвам отново, само ще отбележа местата за повишено внимание!

Още в голямото хале на Централната гара едни червени спираловидни форми от неонови тръби, инсталирани във въздушното пространство, и свободно висящи между тях пластмасови животни, привличат вниманието на пътниците. Това е "Философското яйце" на Марио Мерц. А една ярка пъстра фигура на летяща дебелана с ангелски криле просто те кара да се усмихнеш и с повишено настроение да продължиш нататък - скулптурата "Нана ангел", изработена от Ники де Сент Фал.

"Нана ангел" на Ники де Сент Фал

Този "ангел-пазител" бил подарък от застрахователните компании по случай 150-годишнината на Швейцарските железници. Скулптурата тежи 1,2 тона, а на дължина достига повече от 11 метра. Пренесена е на три кораба от Америка през Ротердам в Базел и оттам в Цюрих.

Интересна личност е авторката Ники де Сент Фал, предизвикала цял скандал в изкуството с необичайните си скулптури. Родила се в Париж през 1930 г., но отрасла в Америка. През 1951 г. се завърнала отново в Париж и след няколко години започнала да рисува. Омъжвайки се за Жан Тингели, Ники приема швейцарско гражданство в 1971 г., но последните години от живота си прекарва в Сан Диего, щата Калифорния, където умира през 2002 г.

Днес мнението за Ники е напълно променено, публика, критици и историци на изкуството гледат на тези весели и закръглени фигури като символ на освободената женственост и предвестник на новата матриархална ера. За авторката те винаги са били един съвременен шеговит израз какво означава да бъдеш жена. Особено търсени са на международния пазар за съвременно модерно изкуство.

Паметникът на Алфред Ешер, Банхофплац

Щом изляза на "Банхофплац", винаги поглеждам към паметника на Алфред Ешер (1819-1882), виден швейцарски политик и предприемач, основател на железните пътища в Швейцария. Този забележителен мъж е също основоположник на швейцарското кредитно дело - кредитната асоциация Schweizerische Kreditanstalt полага основите на бъдещата банка Credit Suisse. Седем години след смъртта му е открит мемориален паметник, дело на швейцарския скулптор Рихард Кислинг.

Поемам дълбоко въздух, пращам мислено една дълга въздушна целувка на цялата "Банхофщрасе" и тръгвам с бодра крачка по любимия си маршрут. Приключението започва!

Ето го паметника на татко Песталоци, тук отново изживявам вълшебната нощна картина с летящата Пелерина и развълнуваните Кукли, които се приземиха точно в зеленото островче! Някога на това място са екзекутирали най-големите престъпници и затова никой не искал да го купи и да построи там къща. Така то остава празно, докато през 1899 г. скулпторът Ханс Зигварт издига паметника на видния швейцарски педагог Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827). "Поляната на Песталоци" днес е любимо място на младите хора, които лежат по тревата, четат или хапват някой сандвич. Отсреща се намира "Глобус", един от големите магазини, разположени по "Банхофщрасе".

Продължавам разходката си, но мислено съм в съвсем друго измерение, защото по тази "Световна улица", както я кръстиха Куклите, винаги се случват чудеса! Не мога да подмина нито едно местенце, без да се поспра и да му се полюбувам отново. Пълно е с модни бутици на известни дизайнери, витрините блестят със скъпите си бижута и часовници, банки, луксозни хотели... "Банхофщрасе" продължава да бъде най-скъпата улица в Европа, а през ХІХ век е била най-скъпата в света. Но луксозните стоки мен не ме привличат особено, търся обаянието в художествените произведения и артистичните кътчета наоколо. Така стигам до гранитната скулптурна композиция "Павилион" на известния швейцарски скулптор (също архитект, живописец, график, дизайнер и педагог) Макс Бил, сядам на крайното гранитно блокче и се любувам на изчистените, прости и прави линии. Монументът заема централно място пред банката UBS на "Банхофщрасе". Ех, какви сцени се разиграха на това място в моята приказка, те ще ме съпътстват през целия ми живот!

Понякога се отбивам в страничната уличка "Пеликанщрасе", за да изживея цялата куклена емоция през вълшебната нощ, а и да си припомня старите спомени. Там има също интересни художествени творби, а в ботаническата градина на Етнологическия музей е толкова приятно и тихо. Винаги оставам по-дълго време пред впечатляващата пластика на швейцарския скулптор Ото Мюлер. Голямата бронзова глава с тъжен космически поглед създава особено напрежение у наблюдателя. Това е символ на човек, който съзнава, че е невъзможно да свърши всичко необходимо, въпреки това продължава да работи.

Минавам покрай малката рекичка с дългото име Шанценграбер, която ми действа ободряващо с веселия бяг на вълничките. В унисон с тях се движат и двете дълги стоманени плочи в изобретателната космическа конструкция на Джордж Рикей, която прави видима природната сила и в същото време учи, че движението не означава нестабилност, а напротив - по-нататъшно развитие на мисълта!

Винаги се спирам при Бронзовото лъвче, издигнато на четириметров пиедестал, и си припомням забавната сцена с един господин, който любезно ми предложи помощта си, виждайки, че търся нещо в картата. Показах му снимката на скулптурата, а той учудено възкликна, че от седемнайсет години живее на това място, но такова лъвче никога не е виждал. Аз пък го видях, след като чух сърдития му рев и погледнах нагоре!

Сбогувам се със Шанценграбер, която извира от Цюрихското езеро и игриво протича между двете реки Лимат и Сиил, като се влива в последната. Пресичам моста и отново се връщам на "Банхофщрасе", точно на Парадния площад. Тук се намират най-големите швейцарски банки, чиито внушителни сгради респектират: UBS, Credit Suisse, Zürcher Kantonalbank. Какво ли става зад техните дебели стени?

"Големият бум" на Силвио Матиоли, Парадеплац

Една интересна творба привлича вниманието със своята елегантност и валидност - това е седемметровата хром-никел-стоманена пластика "Големият бум" на Силвио Матиоли, изработена по поръчка, при това не от банка, а от световноизвестната сладкарница "Sprüngli"!

Винаги е много пъстроцветно на този площад, който съществува от 1642 г. Непрекъснато се разминават лъскавите трамваи, хората са все забързани нанякъде, мислейки си, че имат да вършат важни неща. Рядко ще видя някой, като мен, да се спре и да гледа някаква скулптура. Дори си мисля, че едва ли я забелязват, кой знае, може пък да я вземат за дърво? Веднъж обаче видях един мой "събрат", млад мъж с фотоапарт, и снима "Големият бум"! Много старателно фокусира обектива, обикаля отвсякъде, гледа с интерес... ех, зарадвах се, че има и други чудаци на този свят. Изчаках го да се поизмести и снимах отново красивата пластика, а тя се извисяваше сияйно.

Беше странно да наблюдаваш отстрани живата картина на "Парадеплац" - неусетно изплува в съзнанието ми една песен на Борис Годжунов и Мими Иванова и аз си я затананиках наум: "Хора и улици, град като град, тръгваме някъде, после назад. Тръгваме някъде, път като път, иска ли питане, наш е светът."

Продължавам развеселена по "Банхофщрасе", а там, на № 9, има един половинтонов железен носорог, дело на цюрихския скулптор Джон Тоблер. Този страхотен символ на сигурността, силата и упоритостта, е намерил своето постоянно място пред централния вход на голяма швейцарска банка. Понеже е герой от моята малка нощна приказка, всеки път, когато минавам покрай него, му смигвам съзаклятнически. Никой не знае нашата тайна!

Ето ме най-после на другия край на Гаровата улица, увенчана с просторен триумфален площад, носещ името "Бюркли". Това прочуто място е едно от най-оживените в града. В центъра на кея се издига фантастична скулптурна композиция, при която моите куклени герои се сбогуваха с любимия Little Big Sity!

GANYMED на Херман Хубахер

На монолитна каменна скала голям орел е кацнал до красив юноша в невинно адамово облекло, който, с издигната дясна ръка, леко се е наклонил наляво. Едната половина на неговото тяло изразява молба, а другата - неудържим копнеж за нещо труднодостижимо! Цялата хармонична скулптурна творба е поставена върху тъмносив гранитен блок, на който с големи букви е написано името GANYMED.

Легендата разказва, че красивият троянски княз Ганимед един ден бил грабнат от върховния древногръцки бог Зевс, преобразил се на орел. Той отнесъл Ганимед на Олимп и го направил виночерпец на безсмъртните.

Но авторът, Херман Хубахер, сътворил през 1952 г. тази скулптура, без съмнение, иска да ни покаже не самото претворяване на легендата, а един символ на човешкия копнеж за достигане върховете на Олимп!

Тук приключва "кукленият" маршрут, който никога няма да ми омръзне, понеже приказките никога не остаряват!

Спреш ли се пред Цюрихското езеро, желанието да се разходиш покрай него е особено примамливо, а потънеш ли веднъж в прохладните кейове, можеш да останеш часове наред и да се заредиш с нова енергия. И понеже моят маршрут № 1 е посветен на художествените обекти, продължавам по техните следи около езерните брегове!

Ако искам най-напред да си отдъхна или усамотя за известно време, се спускам по кея откъм площад "Бюркли", където има прекрасен парк и не много посетители. Да седна на някоя пейка и да се нагледам на прелестната картина пред мен. Винаги се раждат нови идеи в такива тихи и красиви места. Не пропускам шанса да видя отново "Голямата жирафа", която издига своята дълга червена шия пред монументалната сграда на известно застрахователно дружество. После се връщам обратно, като удостоявам с вниманието си и другите скулптури, разположени наоколо. Това те кара да видиш с други очи действителността, която е толкова различна от ежедневието.

Пресичам моста над Лимат, която точно тук изтича от Цюрихското езеро. Често се спирам и наслаждавам на гледката в двете посоки - към езерото и към реката. Малкото островче Баушенцли е свързано с толкова спомени за мен. Някога тук свиреха български музиканти, мои приятели, аз пък работех в едно луксозно нощно заведение, King's Club, което не беше далеч, и ние всяка вечер се виждахме преди работа. Зареждахме се взаимно с творчески и приятелски разговори, вечеряхме заедно и обменяхме нужната за всеки българин информация. Беше фантастично!

От тази страна на моста се намира площад "Белвю", който абсолютно заслужава името си (в превод означава красива гледка). Оттук започва разходката по другия бряг, която стига до така нареченият "Цюрихски рог", изпълнен с художествени обекти и красиви паркове.

Не мога да пропусна необароковата сграда на операта, построена през 1891 г., и оригиналната червена пластика пред нейната тереса, създадена като "хумористична прелюдия", както е написал самият скулптор Силвио Матиоли.

На няколко минути пешком по езерния бряг се намира последното археологическо откритие на Цюрих. При стартиране на проект за подземен паркинг се разкрили невероятни останки от култура на повече от 5 000 години. Веднага бил променен проектът за строеж и били подготвени етапи за научни изследвания и разкриване на останките. Екип от 40 специалисти са имали на разположение 9 месеца, за да претърсят 3 500 кв. м от изкопното пространство при цюрихската опера и да се спасят, колкото е възможно повече от находките. По време на спасителните операции на наколните жилища бил открит скелет на над 5 000 години.

През летните месеци е особено оживено покрай зелената езерна алея "Цюрхер Зеепроменаде", където винаги се случва нещо интересно. Пълно е с младежи на Студентската ливада, които се пекат на слънце и се къпят в езерото. Покрай брега се разхождат спокойно възрастните хора, наслаждавайки се на красивите гледки наоколо. За децата е истински рай по поляните и площадките за игри. Срещат се търговци на бижута и улични художници, дали си тук едно пъстро рандеву.

"Sheep Piece" на Хенри Мур

Когато стигна до "Sheep Piece" на Хенри Мур, се настройвам за най-емоционалната си разходка в "Цюрихския рог", която съм кръстила: от Мур до Тингели и обратно!

Пламенен наблюдател на природата, Хенри Мур е търсел за своята известна скулптура "Овчи свят" такава форма, която да бъде едновременно монументална и романтична. Много е обичал овцете още от своето детство, искал да ги вижда как лежат уютно в скулптурата и агънцата си играят около нея. При моите разходки още не съм виждала овце, затова пък тази скулптура е едно от любимите места за детските игри. Наистина е много уютно да се сгушиш под нея, пробвах го лично.

"Аз обичам моята скулптура да бъде в природата. Искам да я виждам на фона на небето, на фона на дърветата", споделял често английският скулптор и художник. Неговите абстрактни монументални скулптури са известни по целия свят. При откриването на "Sheep Piece"през 1976 г. над 74 000 посетители са присъствали на събитието в езерния парк.

Продължавам разходката си, унесена от спомените, които ме съпровождат при всяко посещение на това фантастично място. Когато се спра пред мраморния фриз, пак разказвам мислено историята на някой българин, когото съм водила тук на посещение.

Когато Адолф Майер представил първите проекти за един фриз, който трябвало да украсява вилата на Густав Хенеберг, немски търговец на коприна, последният гръмко поощрил архитекта: "Повече голота!" Майер се подчинил и изваял един двайсетметров мраморен фриз с "Бакхус" поклонници, който предизвикал истински скандал през 1900 година. Когато вилата била съборена през 1969 г., фризът станал собственост на града и бил поставен на сегашното си място в Цюрихския рог.

"Феноменалният фонтан" на Кристиан Майер

Малко по-нататък е "Феноменалният фонтан" на Кристиан Майер и аз предвкусвам удоволствието от тази атракция, която е наистина един завладяващ обект - хиляда килограмова каменна топка се движи в тънък слой вода с неимоверна лекота! Колко пъти съм седяла до нея, за да я погаля по гладката повърхност, а топлата вода залива ръцете ми. Удоволствието е невероятно! Фонтанът е реликва от състоялата се в Цюрих през 1984 г. феноменална изложба, която е имала огромен успех.

Последната скулптурна творба на Цюрихския рог е "Еврика" на световноизвестния швейцарски художник Жан Тингели, представител на кинетичното изкуство. Това е първата негова публична работа, конструирана от различни части на стари предмети. Задвижва се от електрически мотор и започва да трака и да се тресе, без смисъл и предназначение. Основната й функция е да изглежда забавна и да предизвиква радостно настроение. Създадена е през 1963-64 г. за Швейцарската национална изложба в Лозана. От 1967 г. е поставена в Цюрихския рог. Имах удоволствието да я видя как се задвижва, ей така, на открито сред природата!

Свободнодвижещите се машини на Тингели се разбират от цял свят - като алегория на едно консумативно и индустриално общество, изтощено в трескавата суматоха и свършващо в абсурда. Монтирането на боядисаните в черно отпадъци е дало повод за безброй вицове, но естествено, че цюрихци не биха се разделили за нищо на света със "своя" Тингели.

Китайската градина в Цюрихския рог

Наслаждавам се на гледката и тишината в самия връх на Цюрихския рог, отдъхвам си на спокойствие, след което се връщам обратно до Китайската градина. Тя е подарък от побратимения град Кунминг на хората от Цюрих. Открита е през 1994 г. Спомням си времето, когато я строяха, по-късно я видях в цялата й красота. Разположена е на идеалното място между града и езерото, а пред нея се простира зелената поляна "Блатервизе", която е едно от най-посещаваните места в топлите вечери или уикендите. Тогава е просто невъзможно да се намери свободно място за отдих. Някога, през 1839 г., на това място се е намирала фабрика за боядисване на коприна. Точно 100 години по-късно се появява "Блатервизе" като част от швейцарската Национална изложба. Ражда се щедрата идея да се създаде парк и "Блатервизе" да се превърне в поляна за игра и удоволствие. С откриването на Китайската градина се оформя новият дизайн в голямата тревна площ.

Център Корбюзие в Цюрих

Съвсем наблизо се намира Център Корбюзие, една модерна сграда, проектирана и построена от самия архитект Льо Корбюзие. Той формулира своите "пет принципа на модерната архитектура", които използва до края на живота си: отделя къщата от земята чрез носещи колони; използва градини върху покрива, тъй наречените "небесни градини"; по-малко на брой носещи стени; широкото остъкляване; свободната фасада. Според думите на Льо Корбюзие "архитектурата е изкуство, което кара опорите да пеят".

Хайди Вебер - успешна швейцарска дизайнерка и колекционерка, се запознава с Льо Корбюзие през 1958 г. и веднага става вдъхновена почитателка на неговото изкуство. Започва да организира изложби на негови творби в своето студио и дава идеята да се построи сграда, която да бъде изцяло посветена на творчеството на големия архитект. Сама се ангажира с уреждане на сбирките и музея. В течение на времето сътрудничеството между Льо Корбюзие и Хайди Вебер е толкова тясно, че той й предоставя всички права във връзка с неговите художествени изложби. Днес, в Център Корбюзие, е уреден музеят "Хайди Вебер", посветен на живота и делото на световноизвестния швейцарски архитект.

Интересен е фактът, че Льо Корбюзие е идвал в България през 1911 г., когато предприема едно пътуване до Балканите, като кореспондент на вестник в родния му град Ла Шо-дьо-Фон. Интересувал се е от учението на богомилите, защото е бил свързан с тях чрез една клонка от родословието си. Посещава Велико Търново, Габрово, Шипка, Казанлък и Стара Загора и изразява възхищението си от китните български градове. Подробно описва търновската къща. Пътеписът му е издаден като журналистически роман, но едва година след смъртта му. Льо Корбюзие умира на 27 август 1965 г. в Рокебрюн-Кап-Мартен на Лазурния бряг.

Упътвам се отново към площад "Белвю" и разходката ми, обратно покрай кея, е наситена с онова вдъхновяващо чувство, което поетите наричат "муза". Само да търсиш идеи и сюжети - ето ги, пред очите ти, разбира се, ако можеш да ги видиш!

Толкова съм вдъхновена от преживяното, че не ми се иска да прекъсвам вълшебната приказка, затова решавам да завърша този тур с едно посещение в Кунстхаус, един от най-големите художествени музеи в Швейцария. Не е далече от "Белвю", за десетина минути пеша по "Ремищрасе" и вече съм пред музея, който през седмицата е отворен до 20 часа. Около сградата има няколко художествени скулптури и пластики, които допълват предначертания ми маршрут, тъй че съм напълно удовлетворена. След един такъв емоционален ден животът ти наистина се променя!

Друг маршрут, който много ме вдъхновява, това е обиколката в Стария град, разположен по двата бряга на Лимат. Вече години наред съм потъвала в неговите обаятелни улички и все не мога да им се нагледам. Сега, като реших да пиша пътепис за Цюрих, желанието ми да посетя отново тези места се прояви с пълна сила и аз усетих познатата тръпка.

Днес, 24-ти април 2012 г., имах час при д-р Шпилман, моя зъболекар, чийто кабинет се намира до "Парадеплац". Освен часовете при него, посещавах кабинета му още 3-4 пъти в годината заради денталната хигиена. Благодарение на тези визити не съм прекъснала връзката с любимия ми град. Макар че съм на 40 км от Цюрих, аз се придвижвам много бързо и удобно - на всеки половин час има влак, който за 20 мин. пристига на Централна гара. Слизам в самия център на града и тръгвам по "Банхофщрасе". След това избирам желаната посока и потъвам в Стария град. Най-често това става при шармантната уличка "Аугустинергасе", която Куклите много харесаха. Тя се намира точно срещу гранитната скулптура "Павилион", от другата страна на Гаровата улица.

Времето беше все още променливо, често преваляваше и аз се молех поне в следобедните часове да има малко слънце, за да мога да направя хубави снимки. Пък и разходката ми би се провалила, ако се изсипеше някой пороен дъжд.

Най-напред посетих д-р Шпилман и както винаги, си тръгнах от неговия кабинет с настроение. Той е един млад и симпатичен мъж, известен зъболекар, женен за българка. От година-две беше започнал да учи български и като ме видеше, усмихнат ме поздравяваше: "Здравей, как си?" После добавяше някоя новозаучена фраза и ми обясняваше чаровно: "Аз говори като селянин". Ясно чия е тази оценка, но аз винаги му правех комплименти и то заслужено. Когато седнех на стола, той се застраховаше шеговито: "За зъби не може да говори". Няма проблеми, щом става въпрос за зъби, ще говорим на някой друг език, д-р Шпилман знае няколко.

Когато излязох навън, времето беше слънчево и аз се поколебах дали да отида най-напред до езерото, което се виждаше в края на "Банхофщрасе". Зърнах големия бял кораб "Панта рей", който не бях виждала досега отблизо. Беше акостирал на кея, до статуята "Ганимед". Знаех, че от пролетта на 2008 г. пътува по Цюрихското езеро, за радост на туристите. Според традицията, бил организиран конкурс за наименуванието на кораба и журито се спряло на "Панта рей" - думите на философа Хераклит от Ефес, които означават: "Всичко тече". Този необичаен избор предизвикал доста дискусии в обществото, защото, по принцип, кръщавали корабите на някоя географска местност от района. Но директорът на Корабната компания на Цюрихското езеро заключил твърдо: "Един специален кораб се нуждае от едно специално име".

Това "специално име" неведнъж ме е хвърляло в размисъл, който обикновено ме натъжава, защото в такива мигове усещаш цялата преходност на нещата. Почувствах, че и сега започнаха да ме връхлитат познатите мисли, но днес нямах намерение да се отдавам на философия. Друг път ще мисля по този въпрос, може и нещо да напиша, което вероятно би ме освободило донякъде от натрапчивите мисли. Реших да се върна до "Аугустинергасе" и да потъна в моя маршрут.

"Аугустинергасе", Цюрих

Тази уличка винаги ще ме очарова, независимо какво е времето. То, сякаш завидя на радостта ми, та изведнъж се намръщи и заваля. Реших да не му обръщам внимание - това е най-добрата стратегия, когато искаш да се освободиш от неприятната ситуация. Щом зърнах разветите швейцарски знамена и красивите къщи, усмивката цъфна на лицето ми и започнах да снимам с удоволствие всички любими мои кътчета. Направо забравих за лошото време и то взе, че се усмихна отново!

Стигнах до "Мюнцплац", красиво площадче, на което се намира старата готическа църква "Св. Августин", построена около 1270 г. По време на Реформацията църквата на августинските отшелници е била превърната в светска работилница и служи като Монетен двор и място за съхранение. Когато през 1841 г. цюрихските католици предявяват искане за строеж на нова църква, се взема решение да им бъде дадена старата църква "Св. Августин". Фердинанд Щадлер, амбициозен архитект с технически умения, се залавя с възстановяването на готическия стил на Възраждането. По-голяма част от тази общност отхвърля решенията на Първия Ватикански събор през 1890 г. и бива изгонена от Католическата църква. Общността става независима католическа енория в Цюрих и ползва църквата "Св. Августин" до днес.

Тук се намира и музеят "Щраухоф", в който се уреждат литературни изложби. Дадох си сметка, че доста отдавна не съм го посещавала, но споменът от последната изложба, която видях, остана завинаги в съзнанието ми. Беше уредена невероятна среща с една личност, оставила трайни следи в литературата и изкуството - Еми Хенингс, съпругата на Хуго Бал, който е един от създателите на кабаре "Волтер" в Цюрих.

Годината е 1916, нестабилна политическа обстановка, Европа е заразена от треската на войната. В Цюрих, един от малкото мирни оазиси, се събират група млади творци, отвратени от всички политически размирици, и поставят началото на дадаизма - може би най-анархистичното движение на ХХ век. "Дада" означава "конче" на детски език, но също и "любима идея". Важното в случая е, че името "дада" напълно съвпада с идеите, наивността и нихилизма на движението.

Еми Хенингс е била не само писателка и кабаретна изпълнителка, но и вдъхновителка на цяло поколение поети, сред които е също и Херман Хесе. Намерих някаква прилика в характера и външността между нея и мен, затова не мога да я забравя. А на снимката от плаката държеше една парцалена кукла, направена от самата нея. Излъчваше тъга и копнеж. Спомням си цитат от нейната поезия: "Аз съм толкова многократна в нощите. Излизам от тъмните шахти. Как пъстро се разгръща моето друго Аз..." (прев.мой, Т.Ш.).

Влязох в музея да видя каква изложба има сега, може би беше интересна, съдейки по заглавието "Nonsense", дало форма на литературния жанр, който датира от Едуард Лиър, "Книга на Глупостите", 1846 г. Стилът "лимерик", малко познат не само у нас, но и по света, означава глупост, безсмислица, "нонсенс". Видях рекламните брошури с карикатури и стихчета от Едуард Лиър и други автори от тоя жанр, бяха забавни, искаше ми се да видя изложбата, но точно сега слънцето грейна и ме подмами да вървя нататък, докато не е заваляло. Следващият път непременно ще разгледам литературната сбирка в "Щраухоф".

Реших да се изкача на "Линденхоф", отдавна не бях идвала на това място, само гледах крепостната стена отдолу, когато се разхождах покрай бреговете на Лимат. Хълмът е част от ледниково било, исторически център и градски площад. Това е най-старата част на Цюрих. Някога тук е имало римски замък, запазен до VІ век и напълно изоставен през ІХ век, когато Каролингите решават да изградят своя резиденция.

На площада има малък фонтан с мемориална статуя, посветена на събитията от 1291 г., когато градът бил обсаден от един австрийски херцог, който пленил цюрихската войска. Настъпвайки към Линденхоф, той се надявал на лесна победа. Неочаквано се натъкнал на нова войска, която отблъснала неговата. Това били храбрите жени на Цюрих, преоблечени във военни униформи. В тяхна чест, днес са посадени 200 липи по цялата "Банхофщрасе", за да напомнят за героичния подвиг. "Линденхоф" си остава място за събиране и в новите времена. През 1798 г. именно тук жителите на Цюрих полагат клетва пред Конституцията на Конфедерация Хелвеция.

Спрях се пред старите каменни стъпала, които водеха към Линденхоф, и сякаш ги виждах за първи път. Те, разбира се, са били винаги такива, но преди не съм ги забелязвала. Сега ми изглеждаха като нарисувана картина, която се оживи от една двойка млади хора. Снимах ги, а те ме гледаха засмени.

Горе се натъкнах на друга жива картина - двама възрастни мъже местеха големите шахматни фигури върху каменната настилка, а третият ги наблюдаваше, седнал на стола. Поспрях се да ги погледам, беше наистина интересно. После тръгнах из Липовия двор, както се превежда името на хълма, под цъфналите дървета, които ухаеха приятно. Наоколо беше толкова приятно и тихо. Снимах фонтана с мемориалната статуя на героичната жена от оная епоха, която държеше дълго копие със знаме.

Красива панорама към Цюрих, видяна от терасата на "Линденхоф"

Хълмът е разположен в сърцето на Цюрих и оттук се открива невероятна гледка към бреговете на Лимат, града, езерото и Алпите. Беше фантастично да се наблюдава отвисоко не само красивата панорама, но и как тече животът. Можех да остана с часове да гледам, това ме отморяваше и вдъхновяваше. Улових с фотообектива речната комета, която пристигна от езерото, взе пътниците от кея и се плъзна по бистрите води на Лимат. Увеличих фокуса и видях, че това е "Регула". От април до октомври може да се ползват като градски транспорт двете речни комети - "Феликс" и "Регула", наречени на светците брат и сестра, покровители на Цюрих. С тях много бързо и удобно се стига до желаните места. Беше ми забавно да снимам във всички посоки, после щях да си направя един приказен албум.

Колкото и да беше прекрасно това място, все пак трябваше да се сбогувам с него, ако исках да измина днешния маршрут. Бях си определила старата част откъм левия бряг на Лимат, другата - откъм десния, ще я включа в следващата обиколка. За да усетиш и опознаеш добре града, първо, трябва да се движиш пеша и второ - да не препускаш по обектите като организираните групи с гид. Аз обичам да се спра и наслаждавам дълго и спокойно, без някой да ми досажда с въпроси или нетърпение. Затова предпочитам при тези разходки да бъда сама.

Гмурнах се в малките улички, които ми напомняха винаги за "Капана" в Стария Пловдив. Преплитат се и те омайват така, че изгубваш ориентир. Пък и за какво ли ми е ориентир, да се "изгубвам" е много по-забавно! Точно като Алиса в страната на чудесата! Четвърт век измина, откакто ги гледам тези улички, и всеки път сякаш съм дошла за първи път. Приказен декор, навсякъде развети швейцарски знамена, къщите изрисувани, витрините блестят като малка сцена за вълшебен спектакъл, примамливи потайни сокаци, фонтанчета, магнетични кътчета... ах, Швейцария ли?! Всичко, което е пипнато от човешка ръка, е достойно да се нареди до красивата природа.

Старата църква "Св. Петър"

Стигнах до църквата "Св. Петър", една от трите най-стари църкви, които придават облика на Цюрих. Тя се издига върху малък хълм, близо до Линденхоф, където се е намирало римското селище Турикум и императорският площад. Запазени са стари къщи по на 700-800 години. Също и стари липи, които украсяват малкия площад, на който има много забележителности. Циферблатът на часовника е с диаметър 8.70 м и е най-големият в Европа. По стълбите можеш да се изкачиш на кулата, откъдето се открива великолепна гледка към града. Картината е толкова примамлива, да седнеш и да я нарисуваш от сърце. Аз обаче нямам този талант, та затова я запечатвам с фотоапарата.

Влязох в църквата, нямаше никой и беше много мистериозно. Снимах олтара и големия орган, поседях малко на тишина, благодарих мислено за шанса, да бъда на това място, в този момент. Някак си не можех да се моля така, както в нашите православни църкви пред иконите. Този храм го разглеждах като историческа реликва.

Излязох навън и потънах в така обичаната от мен малка уличка "Робърт-Валсер-Гасе". Наречена е на швейцарския писател Робърт Валсер (1878-1956), който е живял десетина години в Цюрих, града на неговия писателски дебют. Пристигнал е съвсем млад, осемнайсетгодишен, и тук написва първите си стихове и откъси в проза. Ако се тръгне по следите му от този цюрихски период, могат да бъдат открити 17 различни адреса, сменял е често таванските помещения и малките стаички. Обиква завинаги бреговете на Лимат и пише по-късно, че "Цюрих е един от най-хубавите градове на света". Литературен пробив обаче не успява да направи и затова през 1905 г. опитва късмета си в Берлин.

"Цур Реблойте" (При лозарите)

На съседната уличка се намира забележителната къща "Цур Реблойте" (При лозарите). Отвсякъде е изрисувана и изпълнена с надписи, които този път записах на диктофона. Беше ми толкова забавно да обикалям високите зидове и да си шепна текста, после снимах до детайли. Тук, през 1779 г., е отседнал Гьоте с херцог Карл Август, като гости на Йохан Каспар Лаватер, швейцарски свещеник, философ и писател. Над входната врата е изписана една любезна покана, на която е трудно да устоиш, но аз, всеки път, като прочитах първите строфи: "Защо стоите вън? Няма ли врата пред вас?", побързвах да си тръгна, защото, ако влезна, трябва нещо да хапна, а това би ми развалило разходката. Но отдавна съм обещала на тази очарователна къща, че ще дойда някой път на вечеря със съпруга си, който е достоен клиент за нея.

Пак тръгнах по малките улички, обикалях и снимах, но времето отново притъмня и започна да ръми. Разтворих чадъра и продължих, бях решила на всяка цена да обиколя предначертания ми за днес маршрут. Стигнах до "Фраумюнстер" (Женската катедрала), тъкмо затваряха вратите, но аз и бездруго нямах намерение да влизам. Оставям я за следващия ми маршрут, който ще започне оттук. От другата страна на моста "Мюнстербрюке" се намира "Гросмюнстер" (Голямата катедрала), а зад нея започва другата вълнуваща част от Стария град. Сега ги снимах, също и "Васеркирхе" (Водната църква), тук има много история. Въпреки намусеното време снимките станаха чудесни.

Обиколих целия площад "Мюнстерхоф", който е забележителен с красивата си архитектура, играх си на криеница в малките странични улички, снимах витрините, които вече блестяха с нощното си осветление, и все не ми се тръгваше, но дъждът ме подгони. Разтворих чадъра и притичах до къщата на гилдията на тъкачите и шапкарите "Цум Вааг" (При везната), а оттам, покрай левия бряг на Лимат, стигнах до покрития свод на кафе-бар "Цум Шторхен". Седнах на една масичка отвън, нека си вали, толкова е романтично.

Изглед към историческите къщи от десния бряг на Лимат

Ароматно "еспресо", ромолящ дъжд и една прелестна гледка пред очите ми - наистина няма нищо по-хубаво от лошото време! Бях седнала точно срещу прочутите исторически къщи на гилдиите: "Цум Рюден" (При ловджийските кучета), "Цур Цимерлойтен" (При дърводелците). На няколко метра пред мен се намираше сградата на съвета, потопена във водите на реката, а точно зад нея се издигаше красивата бяла къща "Цур Науе", на гилдията на солничарите. Гледката се простираше далеч по целия бряг, но аз улових с фотообектива тази част, на която се наслаждавах в момента.

Когато дъждецът понамаля, потеглих отново на път, в посока към гарата. Минах по "Ратхаусбрюке" от дясната страна на Лимат, да погледам сега панорамата по левия бряг. Направих панорамни снимки на Линденхоф и красивите сгради наоколо. Тази част ми беше позната до болка и винаги предизвикваше тъга и вълнение в душата ми.

"Хайфишбар", Цюрих

Стигнах до "Рудолф-Брюн-Брюке" и преди да пресека моста, се спрях пред "Хайфишбар" - прочутото кабаре в Цюрих, в което работих дълго. Създадено през 1964 г. от известния артист Жо Шнуп, познат като Кептен Жо (капитан), то има своята дълга и богата артистична история. Но вече е само спомен. Въпреки че фасадата отвън е същата, интериорът и съдържанието са коренно различни. От рекламата е останала само акулата, няма ги големите надписи и корабните волани с името на Кептен Жо. Витрината със снимките, която някога блестеше предизвикателно, сега е тъмна и празна.

Преди около 5-6 години, разхождайки се по "Лиматкей" в един следобед, случайно се отбих в "Хайфишбар". Видях, че един мъж отключи вратата и аз влязох след него. В първия момент останах шокирана от обстановката. Лъскотевина и безвкусица. Нямаше и помен от предишната артистична атмосфера, която пресъздаваше стар пиратски кораб. Нямаше я и сцената. Някъде в средата се издигаше малък подиум за стриптийз. Това беше всичко. Оркестри, балет, атракциони са вече отживелица. Затова няма и публика. Прочутото някога кабаре-вариете беше станало обикновена нощна кутия за задоволяване на ниските страсти.

Мъжът се показа отвътре, оказа се, че това е новият патрон. Поздравих и казах, че дълго съм работила в това кабаре и сега реших да надникна, но съм изненадана от промяната. Той ми обясни, че Кептен Жо е починал, а Мадам Клер, неговата партньорка в живота и артистичен директор на "Хайфишбар" от самото му създаване, е напуснала преди два месеца. Заведението е продадено. Това е краят на една голяма епоха, която никога повече няма да се повтори. Днес в Цюрих не съществува нито едно вариете, където човек би могъл да види истинска артистична програма. Всичко е само секс и шампанско. Щастлива съм, че успях да работя в ония времена, когато на артиста все още се гледаше с уважение.

Пресякох моста, а времето просто не съществуваше. Как бързо отлитат годините, сякаш вчера търчах по тия места, пълна с енергия и амбиция. Обичах много професията си, куклите ме крепяха в трудностите. Каквото и да се беше случило в ежедневието, вечерта, щом излезнех на сцената и публиката започваше да ръкопляска и да се смее, аз бях щастлива. Пак куклите ме спасиха от депресията, обхванала ме след като спрях да работя - тогава написах чудните истории в моите книги. Всеки път, когато съм в Цюрих, преживявам отново онези луди години, в които животът ми беше истинско вълшебство. Или по-точно: защото аз го виждах такъв!

Днешният ден бавно отминава, тъй както всичко отминава и остава във вечността. Вече бях във влака, след 20 минути слязох в Ленцбург и тръгнах пеша към дома. И тук беше валяло, въздухът ухаеше на окосена трева, наоколо свежо и красиво. Вървях по тази точка на Земята, частица от Вселената, а в сърцето ми имаше толкова много радост, която можеше да освети целия град. Може би така се раждат чудесата!

Казах на мъжа ми, че пиша пътепис за Цюрих и отново обикалям познатите маршрути. Показах му снимките от днешната разходка, много ги хареса и реши да се включи в следващия маршрут. Ето ти идея - да отидем до най-високия хълм на града, Уетлиберг (871 м), който е по-скоро красива малка планинка. От върха се открива великолепна гледка към Цюрих и езерото, а при добра видимост се виждат и Алпите.

Дадохме си сметка, че вече са изминали повече от десетина години, когато за последен път бяхме на Уетлиберг. Поводът беше вечеря в ресторанта "Uto Kulm", организирана от фирмата, в която той работеше, по случай Коледа. Всички се качихме на оранжевото влакче, състоящо се от два вагона, и потеглихме от Централната гара към Уетлиберг. Слязохме на последната станция и се изкачихме пеша до платформата. Тогава за първи път видях снежната планина и нощния Цюрих, окъпан в светлини. Беше наистина Коледна приказка!

Спомних си и другите мои посещения, оказа се, че съм видяла Уетлиберг през всичките сезони и винаги беше много красиво! Изкачвахме се нагоре пеша, разхождахме се по Пътя на планетите, гледахме високата Телевизионна кула, която се вижда от целия Цюрих. На Платформата е истинско удоволствие, особено когато времето е слънчево. Да седнеш на терасата с приятна напитка и да се любуваш на красивата гледка, докъдето ти виждат очите! А който може да се изкачи на Наблюдателната кула, вижда като на длан цялата платформа и още по-далече към хълмовете и града. Тази емоция никога не съм я пропускала, освен веднъж, когато кулата беше в ремонт.

Днес, понеделник, 21-ви май 2012 г., решихме пак да се изкачим на Уетлиберг! От седмици наред дебнехме времето, което беше толкова променливо, че изобщо не можеше да се разчита на него. Днешната прогноза беше слънчева, та решихме да не отлагаме. Към обяд времето се позатопли, показа се слънцето и ние радостни потеглихме към Цюрих. Избрахме обиколните пътища, за да можем да се насладим на красивите местности. Днес за никъде не бързахме.

Искахме да се изкачим с колата, доколкото беше възможно, но доста пообиколихме улиците из хълма, тъй като повечето бяха затворени за движение. Хората, които живееха тук, си искаха спокойствието. Все пак успяхме да открием обществен паркинг близо до една от станциите. Вълнувах се, защото само след минути щяхме да сме на върха. И не щеш ли, времето ни изигра такъв подъл номер - взе, че заваля.

Влакчето пристигна, качихме се с надеждата, че ще премине дъждовният облак, но когато слязохме, дъждът се усили и всичко потъна в мъгла. Стана пак приказно, като че ли бяхме попаднали в страната на феите. Не бях виждала досега този пейзаж, можеше и на него да му се любува човек, но не когато трепери навън под дъжда.

Стояхме и се чудехме какво да предприемем - ако хукнем нагоре към платформата, щяхме да се измокрим до кости. Да чакаме да премине дъжда, беше само заблуда - той се усилваше все повече и май че нямаше намерение да спре. Освен това стана и студено, а точно днес кафенето на тази последна спирка беше затворено. Решихме да се върнем обратно с влакчето, което тръгваше след три минути. На бегом до колата и хайде обратно назад.

Над магистралата се изсипа ужасен порой, аз почти нищо не виждах и за сетен път си дадох сметка колко умение ми липсва, за да бъда истински шофьор. Спокойна съм зад волана, само когато времето и ситуацията около мен са също спокойни. Молех се само да се приберем без произшествия и мислено се сбогувах с Уетлиберг - едва ли пак ще се наканя да се изкача до върха. Била съм вече на това място 4-5 пъти през различните сезони, нагледала съм се на красивата панорама, изкачвала съм се на Наблюдателната кула, виждала съм Цюрих и през деня, и през нощта, вечеряла съм в ресторанта "Uto Kulm", разхождала съм се по "Пътя на планетите", тъй че мога да разкажа за Уетлиберг и без това посещение. Всъщност вече го направих.

Бяхме определили още два маршрута през следващите дни, само времето да се оправи. Мъжът ми предложи да посетим Водната църква с гид, слизало се надолу в основите, било много интересно, нещо, което не бях виждала през всичките тези години. Другото посещение, за което се канех, откакто съм пристигнала в Цюрих, беше посещението на Цюрихската обсерватория. Някога, когато работех в "Хайфишбар", бях на няколко метра разстояние от нея, но работното ми време съвпадаше със звездното шоу, тъй че никога не успях да го видя. После пък се отдалечихме от големия град и аз почти забравих за това си желание. Преди няколко години, тъкмо се наканих да го осъществя, се оказа че Обсерваторията е затворена поради основен ремонт по случай наближаващата стогодишнина от нейното създаване. Пак се разминах с намерението си, но сега вече ще го осъществя на всяка цена.

Докато очаквах да се появят слънчевите дни, се разходих по сателитната карта из местата, които не бях посещавала отдавна. А преди години работех тук в нощните барове и беше толкова атрактивно и оживено по всяко време на денонощието. Имаше много бутици, антикварни и цветарски магазини, ресторанти, барове, банки. Всичко, което ми беше нужно за шоуто - фосфоресциращи бои, цветни тюлове и платове, ултравиолетови лампи, черни трика и ръкавици, малки касети от 45 минути, го намирах на веселата улица "Лангщрасе". Най-интересните подаръци, като специални лули и табак, също съм намирала само тук. Старите кварталци бяха общителни хора, заведенията бяха пълни, имаше настроение и желание за работа. Сега стана квартала с "червените фенери". Територията е окупирана от местната проституция и подземните босове и лека-полека улицата изгуби своя жив работнически облик. Преди няколко години се отбих да видя как изглежда и останах много натъжена. Разликата с оная Лангщрасе, която видях преди четвърт век, беше огромна. Но, такъв е животът, всичко се променя.

Мислено обходих по картата бреговете на двете рекички, Сил и Шанценграбер, местата ми бяха добре познати. Когато работих в "Хайфишбар", обикалях всичко наоколо и любопитството ми нямаше край. Един ден реших да тръгна по течението на Лимат, откъм десния бряг, и да видя какво се крие зад Централната гара. Така стигнах до едно малко мостче, пълно с млади хора, които ми се сториха много интересни отдалече. Бяха с цветни коси и екцентрични дрехи и си помислих, че може би е някакъв карнавал. Свърнах по мостчето и към средата разбрах къде съм попаднала. Това беше сборище от наркомани, за които аз още нищо не знаех. Бяха насядали по земята, пиеха бира, пушеха, гледаха унесено. Почувствах, че ме обхваща страх, бях съвсем сама сред хора, от които се различавах напълно. Чудех се дали да продължавам напред, или да се върна обратно, но тъй като бях по средата, реших да извървя пътя си докрай. Отдъхнах си, когато излязох на тротоара и точно тогава към мен се приближи един младеж, гледаше ме настървено и повтаряше: "хаш, хашиш". Явно ме бяха взели за дилър на наркотици. С треперещи нозе хукнах към гарата и тъй не разбрах какво се крие зад нея.

По-късно разказах тази история на един приятел и той ми обясни, че това мостче и парка "Променаде" са сборното място на наркоманите от централна Европа и привличат вниманието на медиите в цял свят. Настръхнах, като ми разказа, че са хвърлили през моста един наркоман със завързани ръце и крака. Явно, имах късмет, че нищо не ми се случи. Повече не стъпих на мостчето, но заедно с Карло посетихме Националния музей, който се намира в този красив парк, където реките Лимат и Сил се съединяват и образуват така наречения "Плацшпиц". Сградата на музея има внушителна архитектура с много кули и вътрешни дворове и съхранява важни за културата и историята на Швейцария артефакти. Експозициите представят на посетителите ценни находки от праисторията до средновековието и ги въвеждат в модерното изкуство на ХХ век. В градината има уютно кафе, много е приятно и прохладно през лятото.

Времето изведнъж се затопли и днес, 14-ти юни, решихме да осъществим посещението си в Цюрих, за което се канехме от толкова време. Мъжът ми резервира два билета в "Цюрих Туризъм" за следобедната обиколка из Стария град с екскурзовод. Целта ми беше да видя какво предлага един тур, да науча някои нови неща и най-вече, посещението на Криптата във Водната църква.

Националният музей в Цюрих

Към 14:30 часа бяхме в Цюрих, оставихме колата в един гараж, близо до Централна гара, където се намираше и бюрото по туризъм. Обиколката започваше оттук в 15 часа. Минахме покрай онова прочуто мостче, после покрай Националния музей, чиито кули блестяха под слънцето. Изпитвах странното чувство, че снощи писах за тези места, а днес съм в действителност пред тях. Почувствах в себе си познатата емоционална тръпка, която се появява преди всяко мое приключение!

Имаше още десетина минути до началото на обиколката и аз ги използвах да разгледам огромната изрисувана карта на Цюрих, закачена на стената, и да се сдобия с нови рекламни брошури. Групата туристи беше доста разнообразна като националности, екскурзоводката говореше на английски и немски, беше забавно. Научихме, че през Централна гара всеки ден преминават 3600 влака, това не го знаех! Продължихме по познатия ми до болка мой маршрут и изведнъж ми стана смешно, че съм тръгнала с гид из тези места. Да не говорим за мъжа ми, който е следвал, живял и работил в Цюрих дълги години. Но сами решихме да изживеем тази емоция, хайде тогава напред!

Поляната с паметника на Песталоци

Стигнахме до паметника на Песталоци, днес беше слънчево и на тревата, както обикновено, бяха налягали младите хора. Попитах за онази история с обезглавяването на престъпниците. Екскурзоводката се засмя и каза, че във всеки тур има поне един-двама, които задават този въпрос. Това изобщо не било вярно! На мястото на днешния "Глобус" е имало училище и затова са решили да поставят паметника на Песталоци точно тук. Обясни ми, че "обезглавяването" се е извършвало извън града, днес там имало гробища.

Останах много изненадана от тази информация, тъй като неведнъж бях чела в интернет, че до 1860 г. тук е било мястото за екзекуции в град Цюрих. По-късно е преобразено в малък парк, който граничи с новопостроеното училище. То е съборено през 1961 г. и на неговото място се издига днешният "Глобус".

Не коментирах повече информацията относно Поляната на Пестолоци, но в себе си реших, че още веднъж ще се поровя в интернет. Все пак не може една екскурзоводка, на която често задават този въпрос, да не е информирана подробно?

Споделих, че пиша пътепис за Цюрих и за мен е интересно да науча нови неща. Барбара, така се казваше нашият гид, много се впечатли, хвана ме под ръка и докато стигнем до следващия обект ми поразказа още някои неща. Ето, толкова пъти съм минавала покрай сградата на Градската полиция, но не знаех, че преди това тя се е ползвала като сиропиталище. Сега обърнах внимание, че улицата се казва "Вайзенхаусщрасе". Пак татко Песталоци се е намесил да преместят децата на друго място, защото наблизо е имало затвор, което не е било подходящо за възпитанието.

Изглед към "Шипфе" и "Линденхоф"

Пресякохме пешеходната пътека до моста "Рудолф Брун-Брюке" и се озовахме на историческото място "Шипфе", което се простира до другия мост, "Ратхауз-Брюке". Това е един от най-старите квартали на Цюрих, запазени са къщи на над хиляда години. Специфичното наименование идва от разговорния цюрихски диалект и означава действие като: "бутам", "тласкам", което се е отнасяло до товарене и разтоварване на шлеповете по бреговата ивица. Плавателните съдове бивали изтегляни на сушата и после, с тласкане, връщани обратно в реката. Въпреки че "Шипфе" е една от туристическите атракции на града, една четвърт от населението не е осведомено за неговата историческа значимост. Подетите инициативи от жителите на този квартал имат за цел повишаване на осведомеността и запазване на старите занаятчийски традиции. През ХVІ век тук е бил центърът на копринената индустрия. С установяване на техническата изправност на първите параходи областта преживява нов подем и се превръща в популярен търговски център.

Рядко минавах оттук, в повечето случаи съм гледала и снимала панорамата от отсрещния бряг. Никога досега не бях сядала в приятния ресторант "Шипфе", на брега на Лимат, то било толкова романтично. Почерпиха ни по чаша сироп, което беше жест от туристическата агенция, след което се изкачихме по каменните стъпала на хълма "Линденхоф". Преди месец и половина бях тук, но никога няма да ми омръзне да гледам прекрасната панорама, която се открива към града. Казах на Барбара, че някъде бях прочела, че на хълма са засадени 90 липи, но тя се разсмя и отвърна, че от пръв поглед се вижда, че са много по-малко. Мъжът ми започна да ги брои и това повиши настроението в групата. Наистина не трябва да се вярва на всичко, написано в интернет - липите бяха 56 на брой.

Седалище на масоните от "Свободните зидари" в Цюрих

Попитах за какво се ползва сградата, чийто официален вход беше откъм двора на Линденхоф, и останах много изненадана, че това е седалище на масоните от "Свободните зидари". Били девет ложи, имало също и ложа на жените. Доколкото знаех, жени не се допускат в масонските ложи, но Барбара каза, че преди е било така, но вече имало промяна. Преди няколко години чествали някакъв юбилей и тогава по телевизията била представена и ложата на жените. Заслизахме надолу към стръмната уличка покрай масивната сграда и другите постройки към нея, всичко било собственост на масоните. Казах си, че още тая вечер ще потърся информация в интернет за "Свободните зидари" от Цюрих.

Маршрутът продължи към църквата "Свети Петър", спряхме се на площадчето, изслушахме кратка информация за огромния циферблат на кулата и продължихме нататък. Никой не видя изписаната къща "При лозарите", нито пък другите забележителности наоколо. Нямаше време за тях. Пресякохме моста "Ратхаус-Брюке" и се спряхме на "Марктплац". Толкова ми беше познато всичко, някога живеех на "Нидердорфщрасе", дори посочих на мъжа ми прозореца на стаята на четвъртия етаж.

На "Нидердорфщрасе" имаше всичко: барове, ресторанти, антиквариати, бутици. Прочутата пицария "Санта Лучия" работеше до 4 часа сутринта и много често, след работа, идвахме да хапнем по една пица. Развълнувах се от спомените, но точно в тоя момент разбрахме, че маршрутът свършва с Голямата катедрала и не включва Водната църква. А ние точно заради нея предприехме тази обиколка. Ама че късмет, но хайде, няма да си развалям настроението, пак ще дойда в Цюрих, не е за последен път. Освен това, в тази част на Стария град се крие друг един мой маршрут, който си бях набелязала да посетя отново. С групата и гида не може да се видят всички забележителности, то е по-скоро за ориентировка, ако градът ти е непознат. Но да се гмурнеш в потайните улички и да преоткриваш нещата е нещо съвсем различно.

На "Шпигелгасе" № 14 Ленин е подготвял революцията

Ето например подминахме кабаре "Волтер", а на "Шпигелгасе" никой не забеляза табелата над нас, на която пишеше, че тук е живял Ленин. Дори и мъжът ми нямаше да си вдигне главата, ако не бях му казала. Знаел е къде да отседне другарят Ленин, в сърцето на Цюрих се е вдъхновявал за преврата - явно е бил доста добре финансиран, за да си позволи този лукс. Ама и цюрихци не са пропуснали да отбележат точно престоя му, та да не се забравя от поколенията.

Излязохме на "Цвинглиплац", който се простираше около "Гросмюнстер" и след кратка информация за това историческо място, маршрутът приключи. Обещах на Барбара, че при следващото ми идване в Цюрих ще я потърся, за да й подаря мои книги. Тя се зарадва и ми даде визитната си картичка. С прегръдка и три целувки, "по швейцарски", се сбогувахме. Беше много приятна разходка, останах доволна.

На връщане към гарата се отбихме с мъжа ми пак в ресторанта "Шипфе", да пийнем нещо и да си отдъхнем сред очарователната атмосфера. За първи път сядахме двамата в това заведение, но си казахме, че няма да е за последен. Минахме покрай Обсерваторията и си припомнихме, че следващото ни посещение е в нея. Днес беше един прекрасен ден, който остана запечатан завинаги и в съзнанието, и във фотообектива!

Кога се изнизаха последните два месеца, просто не разбрах - понякога времето е убийствено бавно, понякога пък отлита неусетно като сън. Бяхме се настроили за посещение на Обсерваторията и всяка вечер гледахме луната, особено в нейното пълнолуние. Беше толкова красива и закръглена, че нямах търпение да я видя отблизо. Посещенията в "Урания" бяха само в четвъртък, петък и събота, от 21 до 23 часа. Времето беше хубаво, имаше ясна видимост, но точно в четвъртък се разваляше, небето се покриваше с облаци и луната изчезваше. Същото беше и през останалите два-три дни и пълнолунието свършваше. Следващата седмица отново изгряваше слънце, луната изплуваше доволна, но вече се беше изтънила. Настройвах се за следващото пълнолуние и пак същият проклет сценарий се разиграваше отново. Направо бях отчаяна от тази лоша шега, аз от години се каня да посетя "Урания", а сега, когато имам възможност, нямам късмет с времето. Накрая вече се отказах да дебна луната и погледнах към нещата с цялото си несъпротивление. Мъжът ми ме успокои, че през зимните месеци нощите са много ясни и при пълнолуние небето е чисто. Добре, ще отидем някоя зимна нощ, ей така, спонтанно, без много подготовка и изчисления.

Днес, 8-ми август, отново съм в Цюрих, имах час за дентална хигиена, та го съчетах и с моите емоционални маршрути. Най-после щях да посетя криптата във Водната църква. Понеже пристигнах по-рано, реших да се отбия във "Фраумюнстер", която беше на няколко метра разстояние от "Парадеплац".

Колко отдавна не бях влизала вътре, дори не си спомням кога за последен път бях тук. Често минавах покрай "Фраумюнстер", но все не ми оставаше време или просто не се сещах да вляза. Нямаше кой знае какво да се види, а голите стени не могат да ме настроят молитвено. Сега обаче имах друга цел, бях прочела доста за историята на тази обител и исках да се докосна до местата на събитията. Влязох, седнах пред витражите на Марк Шагал и се пренесох назад във вековете.

Малката елегантна църква с островърха камбанария, която се издига в центъра на Цюрих, е била бивш бенедиктински женски манастир, а днес - протестантска енория "Фраумюнстер", център на културния, образователния и духовен живот на града.

Тъмните стени на манастира се открояват като жив свидетел на отминали епохи и векове. Имало е времена, когато всичко в Цюрих е зависело от настоятелството на "Фраумюнстер" и дори самият кмет е бил назначаван от игуменката на манастира.

В древността Цюрих се наричал Турикум, бил основан от римляните като митнически пост в граничните земи на империята. Людовик ІІ Немски, крал на източните франки и внук на Карл Велики, построил тук замък. В тия времена девойките от аристократичните родове често избирали пътя на монашеството. Всъщност всяко благовъзпитано момиче е имало само две възможности - под венчило или в манастир.

По-голямата дъщеря на крал Людовик, Хилдегард (828-856), още от ранно детство почувствала в себе си призвание към монашески подвиг и стараейки се да създаде нова обител, която да приеме по-голямо число послушници, помолила баща си да основе на брега на Лимат бенедиктинско абатство. Кралят се вслушал в искането на дъщеря си и обителта била основана през 853 г. Людовик обезпечил новосъздадения манастир с обширни земи в кантон Цюрих и гарантирал неприкосновеност. Към Хилдегард скоро се присъединила и по-малката й сестра Берта (839-877), която станала игуменка през 856 г. след смъртта на Хилдегард.

Абатство "Фраумюнстер", елитна по същност обител, която приемала само представители на аристократичната класа, придобилo значителна тежест в града. През 1045 г. императорът на Свещената Римска империя, Хенри ІІІ, дал на манастира монопол върху притежанието на пазарите, събирането на задълженията и сеченето на монети. Игуменката всъщност става глава на града, тя държи юздите на икономическата власт и в продължение на столетия именно тя назначава кмета на Цюрих.

С появата на Реформацията през ХІV век значението на манастира намаляло. В града пристига пламенният протестантски проповедник Улрих Цвингли, който на противоположния бряг на Лимат, от своята катедра в "Гросмюнстер", безпощадно изобличавал привържениците на католицизма. Величественият паметник на Цвингли и досега стои под стените на "Гросмюнстер" като възпоменание на тези събития.

Монахините от "Фраумюнстер" се оказали в твърде неловко положение. Рудолф Бруно станал първият независим кмет на града, демократическите преобразувания били необратими и на 30 ноември 1524 г. манастирът бил премахнат в хода на църковните реформи на Цвингли.

Кой бил прав, кой виновен - отсъдило времето. Днес и "Гросмюнстер", и "Фраумюнстер" са протестантски конгрегации, но всеки от тях помни своята славна многовековна история. Цюрихци внимателно тачат паметта и културното наследство на своите църкви и катедрали като живи свидетели на миналите постижения.

Във "Фраумюнстер" нееднократно са извършвани преобразувания и ремонти. През 1847 г. швейцарският археолог Фердинанд Келер открива уникален стенопис, закрит вероятно в епохата на Реформацията, която отрича всякакви орнаменти в храмовете. Обществото на антикварните ценности в Цюрих, създадено по инициатива на Келер и съществуващо до днес, поръчало на художника Франц Хеги да направи едно акварелно копие на фреската. През годините акварелът бил доста износен, но с усилията на протестантската община "Фраумюнстер" фреската била възстановена и през 2006 г. краси отново южната стена на храма.

На фреската, състояща се от две рисунки, е изобразена историята на създаването на манастира и пренасянето на мощите на светите покровители на Цюрих, Феликс и Регула. В дясната страна на фреската е изобразен елен със златисти рога, който води двете сестри, Хилдегард и Берта, от бащиния замък в Германия през моста Албис в Цюрих на мястото на постройката на бъдещия манастир. В лявата част е изобразена процесията от катедралата "Гросмюнстер", начело със седем епископи и краля, които носят мощите на светите Феликс и Регула. Първоначално тази фреска украсявала нишата над гроба на първите игуменки на манастира Хилдегард и Берта, препогребани в стените на храма през 1272 г.

През ХХ век над украшението на храма са работили художници и архитекти от различни националности и вероизповедания. Днес най-голямата атракция са петте стъклописа от Марк Шагал, изпълнени през 1970 г. Смелите композиции с евангелски мотиви внесли дух на съвременност в старинния храмов ансамбъл.

Други два витража са създадени от представителя на швейцарския постмодернизъм Аугусто Джакомети (1877-1947). Останалата част от църквата е в готически стил.

От голямото богатство на "Фраумюнстер" са останали само двете скулптури на ангелите пред входната врата. Всичко останало е унищожено от реформаторите. Тази крайност аз не мога да разбера, още повече пък да я приема. Излязох по-скоро тъжна, отколкото успокоена, но все пак си отдъхнах през този половин час в тишината и размислите. Упътих се към зъболекарския кабинет, а после - по местата за поклонение.

Паметникът на Ханс Валдман, Водната църква и Голямата катедрала

След един час отново бях на Мюнстербрюке, пак се спрях, за да се полюбувам на красивата гледка и да направя нови снимки. Това е пътят на поклонение още от древността, когато тук е имало малко дървено мостче. От едната страна на Лимат са Водната църква и "Гросмюнстер", а от другата - "Фраумюнстер".

В началото на моста се издига паметникът на Ханс Валдман - кмет на Цюрих и швейцарски военачалник. Той се родил през 1435 г. в селско семейство от Цуг. Благодарение на успешна женитба станал рицар и барон и успява да се включи в политическия живот на града. Като кмет на Цюрих и представител на най-богатите хора в Конфедерацията, Валдман се стремил да наложи високи данъци на съседните села, които не могли да изтърпят тиранията му, вдигнали се на въстание и го свалили от кметския пост. Обвинен в корупция, измяна и содомия, на 6-ти април 1489 г. бил обезглавен. Според преданието последните му думи били: "Бог ще те пази от посегателства, мой мили Цюрих". Погребан е във "Фраумюнстер" и неговата надгробна плоча се пази досега, фиксирана на източната стена.

Поспрях се да погледам паметника на Ханс Валдман и за първи път ми направи впечатление колко слаб е този рицар на коня, а какъв дух е имал - заприлича ми на Дон Кихот!

Продължих нататък по моста и ето ме най-после пред "Васеркирхе" (Водната църква), която се издига на малък остров сред водите на Лимат, лобното място на светиите Феликс и Регула, почитано в Средновековието. През 1940-41 г. биват направени археологически разкопки, които разкриват още по-точно богатата история на това изключително място. За първи влизах вътре и най-напред поех надолу в криптата. Запазен е камъкът, върху който са били отрязани главите на светиите. Направих интересни снимки.

Според легендата Феликс и сестра му Регула били част от легиона на град Тива, който представлявал римска военна единица в Египет. Към 300 г. сл.Хр. легионът поел на път и бил разположен във Вале, днес кантон във френска Швейцария. Войниците, 6 600 на брой, били принудени да участват в преследването на християните, на което те се съпротивили. Всички били подложени на мъчения. Феликс и Регула успели да избягат в Турикум, където били заловени и убити.

Когато Реформацията премахва култа към светците, почитането на патроните на града също изпада в забвение. Днес техните мощи се намират в енорийската църква в Андермат, кантон Ури.

Криптата може да се види и за пет минути, аз останах двайсетина, обиколих я три пъти, прочетох всички надписи, снимах камъка и другите разкопки, слушах и аудиозаписа и все не можех да разбера защо екскурзоводката Барбара ми препоръча да си отделя 4 часа за посещение на това място, тъй като имало много интересна информация? Явно, тя никога не е влизала вътре, тъй като обиколката в нейния тур не включва посещението на Водната църква.

Навън беше фантастично време, лебедите плуваха безгрижно по Лимат, плажът на отсрещния бряг преливаше от посетители, в островчето Баушенцли белееха разперените чадъри. Седнах на пейката до паметника на Цвингли и се отдадох на съзерцание. Направих чудесни снимки и си отдъхнах на прохлада под голямото дърво. После се изкачих до "Гросмюнстер", последния обект от моя днешен маршрут.

"Гросмюнстер" (Голямата катедрала), която се откроява с двете си величествени кули-близнаци, с камбанарии на предната фасада, е символ на реформирания Цюрих. Разположена е близо до десния бряг на Лимат, в старата част на града, върху група хълмове, на юг от средновековната агломерация. По-високите възвишения са Линденхоф, със замък от епохата на Валентиниан, и хълмът с най-старата енорийска църква "Св. Петър", които оформят истинското агломерационно ядро. По-ниските хълмове и останалите възвишения на града са били окупирани по времето на каролингите от църквите.

Легендата разказва, че патроните на града, Феликс и Регула, били обезглавени на острова, където днес се издига Водната църква, някъде към края на ІІІ век. Те веднага взели в ръце отрязаните си глави и се изкачили "на 40 лакътя до мястото, където били погребани; на 200 лакътя от замъка". Тази легенда би могла да бъде написана за първи път в средата на VІІІ век, през който се споменава за поклоничество над гробовете на светиите, съществуващи отдавна.

Император Карл Велики - това е мястото в Криптата, където е била построена първата църква

Много по-скорошна е легендата за основаването на манастира. Император Карл Велики (747-814) преследвал един елен от Екс-ла-Шапел чак до Цюрих. Там конят му паднал изведнъж на колене, за да посочи на монарха, че мъчениците са погребани на това място. Карл Велики заповядал да изровят костите и основал църква в памет на Феликс и Регула.

Слязох в Криптата, най-старата част на Катедралата. Тук се намира оригиналната статуя на Карл Велики, която е била пренесена от южната кула. Поставена е точно върху мястото, където са били гробовете на светиите Феликс и Регула, над които е била издигната първата църква. В останалата част на бившия параклис "Дванадесетте апостоли" могат да се видят останки от стенописи, които са били изтрити при Реформацията. Също и един видим модел на оригиналната сграда на Катедралата. От някогашното оборудване на параклиса са останали и няколко плочи, фиксирани на стените, върху които е бил изобразен пейзаж от най-старата част на Цюрих, приписвани на Ханс Лой. Плочите били силно умалени и рисунките с изображенията на мъченичеството на светиите замазани така, че да не изглеждат интересни. Копия на плочите могат да се видят в архива на архитектурната история на града, а оригиналите са съхранени в Националния музей на Швейцария.

Излязох от Криптата с потиснато настроение и така е всеки път, когато посещавам величествените сгради с изтрити стенописи и унищожени скулптури, в които е била отразена историята и културата на отминалите епохи. И как можеш да не почиташ паметта на светиите, благодарение на чиито молитви се крепи светът?!

Седнах в църквата, органът свиреше, можех да си почина и да разгледам отново интериора. Строителството на сегашната Катедрала започва през 1090 г. и по-голямата част е завършена до 1230 г. Посветена е на тримата християни (през ХІІІ век е присъединен и Ексуперантиус), които защитили вярата с живота си и които днес се тачат като патрони на Цюрих. (Само че гробовете им са унищожени и мощите им са в друг град).

През вековете Голямата катедрала непрекъснато търпи преустройство и реставрации, поради което и архитектурният й стил не е единен. Огромен пожар разрушава кулите и покрива през 1763 г., след което е била реставрирана в готическия стил, който може да се види и днес. Оригиналната барокова украса в интериора е сменена през ХІХ и ХХ век с първоначалния романски стил. Това обзавеждане било изцяло в унисон с разбиранията и идеите на Цвингли.

От построяването си "Гросмюнстер" започва да функционира като манастирска църква, която във времето непрекъснато се надпреварва по важност с "Фраумюнстер". Благодарение действията на Улрих Цвингли (1484-1531) и неговият последовател Хайнрих Булингер (-1575) Голямата катедрала става майка на швейцарско-немската Реформация. Оттук Цвингли произнасял своите пламенни речи, сложили дълбок отпечатък в живота на града. Особено успешна била борбата му с практикуването на индулгенциите. Обявил се активно против постите, против безбрачието на свещениците. Твърдял, че Христос е единственият посредник между Бога и хората, затова разглеждал вярата като единствено средство за спасение. През 1523 г. бил организиран диспут по религиозните въпроси, който завършил тържествено за Цвингли над неговите противници. Цюрихският съвет приел учението на Цвингли и започнал да се разпорежда самостоятелно по църковните въпроси в кантона вместо тогавашния епископ. Били отстранени католическата меса и поклонението на иконите, опростен бил и процесът на богослужението, латинският език бил заменен с немски. Манастирите били обърнати в школи, приюти и болници, а безбрачието на свещениците отстранено.

Свидетелство за влиянието на Цвингли днес са бронзовите барелефи на вратата на входния портал на Катедралата. Богато украсените бронзови врати на северния и южния портал са майсторени от Ото Мюнх и са добавени през 1935 и 1950 г. Художествените украси са сравнително нови и са дело на Аугусто Джакомети от 1932 г. Днес в сградата се помещава Теологическият факултет на Университета в Цюрих. Двете катедрални кули се считат за символ на града, като едната от тях е отворена свободно за туристи. От терасата се открива невероятен изглед към Цюрих и езерото.

Поколебах се дали да се изкача на кулата, тъй като не се чувствах много добре, бях преболедувала и ми се струваше, че все още нямам достатъчно сили за повече натоварване. Два пъти досега се бях изкачвала горе и бях виждала невероятната панорама, която се открива към целия град и езерото. Реших и този път да се изкача, кой знае, може да е последен. Времето беше фантастично, само за снимки, кога друг път ще уцеля такъв слънчев ден. Взех си билет, удоволствието е само 4 швейцарски франка, и потеглих нагоре по тесните каменни стъпала. Скоро те свършиха, започнаха дървените стълби и ми се стори, че нямат край. Явно се бях надценила, уморих се доста, но се молех само да стигна догоре. Знаех, че стъпалата са 187 на брой, изкачвала съм много по-високи кули, та сега ли няма да се справя!

Изглед към Цюрихското езеро видян от кулата на "Гросмюнстер"

Най-после се изкачих и макар все още задъхана, излязох на една от наблюдателните тераски. Беше точно срещу езерото, което блестеше с цялата си красота. При тази гледка цялата ми умора се изпари и аз се почувствах повече от бодра. Благословено място, никога няма да се наситя да го гледам!

Обиколих цялата кула, която е разделена на четири отделни тераски, които предлагат вълнуващи гледки към целия град. Ако някой желае да види Цюрих в пълната му красота, трябва непременно да се изкачи на високата "Карлстурм", една от двете кули на "Гросмюнстер", символ на града. Направих много снимки, които ще ми напомнят за този вълшебен ден през целия ми живот!

Останах горе до затварянето на кулата, просто не можех да се разделя с това емоционално изживяване, от което оздравях напълно. Слизането беше не по-леко от изкачването, защото по тези тесни стъпалца ако се подхлъзнеш и вече е станала белята. Японката, която вървеше пред мен, беше с едни елегантни токчета и просто увисваше на страничното въже от страх да не падне. Придвижваше се със скоростта на мравка. Най-после свърши и това изпитание и аз излязох навън да се насладя на слънчевите лъчи, които рядко са така щедри.

Обиколих цялата "Гросмюнстер", направих снимки, пак се нагледах на любимите кътчета и тъкмо щях да тръгвам, когато дочух една реч, която накара сърцето ми да затупти. Група български туристи бяха се спрели пред катедралата, екскурзоводът им разказваше за околните забележителности и после ги подкани да влязат вътре, за да разгледат интериора. Тогава ги поздравих и попитах откъде са, а те отговориха, че са от България. Това е ясно, засмях се аз, питам от кой град сте? Били от различни градове, сега те ме попитаха откъде съм, отговорих, че съм от Пловдив. Усмивки цъфнаха по лицата на хората, явно, всички харесваха този град. Сбогувах се с моите сънародници и им пожелах една емоционална екскурзия в Швейцария!

Всичко хубаво трябва да завърши хубаво и понеже имах много настроение, отидох в престижната сладкарница "Sprüngli", седнах отвън до "Големият бум", поръчах си едно еспресо и шварцвалд торта и се отдадох на заслужената почивка, която се нарича "фаре ниенте" - нищо не правиш, само седиш и гледаш, и чувстваш, че в жилите ти пулсира еликсирът на живота!

Сбогувах се с Цюрих за днес, но приключението продължава и няма да приключи, докато очите ми виждат светлината!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2013, № 2(159)