ВУПИ

Таня Шелхорн

web

Беше изминала година и половина, откакто напуснахме Цюрих и се преместихме в малкото и спокойно селце Нидерленц, кантон Ааргау. Жадувах за тишина и самота. Почти девет години работих в Швейцария в нощни увеселителни заведения като актриса-кукловод. Обичам своята професия, контакта с куклите, тази необяснима магия, наречена куклен театър. Имах доста богата и разнообразна програма с кукли, маски, пантомима и това ми даваше възможност да работя по-продължително в един и същ локал от обикновения ангажимент за един месец. Така изминаха последните пет години в Цюрих, където срещнах и моя бъдещ съпруг. Той живееше и работеше в този град, но също жадуваше за тихо и спокойно място.

В един декемврийски ден се настанихме в новото жилище. Апартаментът беше на партера, с просторна тераса и камина, заобиколен с градина и дървета. Любимо място за разходка и съсредоточаване станаха за мен близките около нас замъци. “Моята гора” ме спасяваше в минути на депресия или носталгия. Времето летеше неусетно...

Ето че отбелязахме годишнина от сватбата - нашето второ лято в Нидерленц. Точно по това време и двамата пожелахме да имаме котка. Мъжът ми ме попита имам ли някакво предпочитание относно цвета и породата. Разбира се, че имах такова, но желаех най-напред да чуя неговото мнение.

- Искам черен котарак с голяма глава! - категорично отсече той.

Едва произнесъл това свое желание и започнаха да ни посещават цяла група котки. Три от тях бяха черни. Разбрах от съседите, че в малката къщичка до нас е живяла една стара жена, която е починала наскоро. Наричаха я “майката на котките”. Стана ми жал за осиротелите питомци и започнах да ги храня. Бяха около шест-седем котки. Беше ми трудно да избера една черна и другите да прогоня. Какво да правя?

Дойде месец август и аз заминах за България. Върнах се през септември, а от 1-ви октомври започнах да работя в Лозана, град във френска Швейцария.

През това време котките, в своята внушителна група, започнали да посещават не само съпруга ми, но и другите съседи. Свикнали да им се дава храна, сега те мяукали упорито, докато не получат. Когато след месец се върнах от Лозана, моята съседка, майка на две малки деца, отправи към мен лек упрек, че котките пречат на децата й, през нощта вдигат шум и т.н.

- Защо не сте ги прогонили? - попитах я усмихнато. - Аз бях цял месец в Лозана, вината не е моя.

Нямаше какво да ми отговори, но явно, че и на тях е било трудно да го сторят. Решихме котките да бъдат предадени в пансион за бездомни животни - това е нещо обичайно в Швейцария. По телевизията гледах често специална емисия за защита на животните, включително и за тези “котешки пансиони”.

Споменах вече, че в групата котки имаше три черни. Мислех да взема най-голямата, тъй като тя първа започна да идва. Тъй като беше с голяма глава, решихме, че е котарак и аз му дадох името Чери. Колкото и да бях мила и внимателна с него, той си остана студен и дистанциран. Идваше да яде, лежеше по столовете, не се страхуваше да се качва и върху масата, но в никакъв случай не позволяваше да го погаля. Понякога даже отправяше заплашителното “пхъъъхх” и гледаше страшно. Другите котки идваха само да се нахранят и си отиваха. Тях пък изобщо беше невъзможно да ги погаля.

В групата имаше едно малко черно котенце, на което не обръщах внимание, не го и докосвах, защото беше болно. Очичките му бяха насълзени, разплакани, по-късно забелязах, че започна да трепери. Веднъж, когато всичките пет-шест котки се хранеха, реших да ги погаля подред. Те или се отдръпваха, или едва позволяваха да ги докосна, съблазнени от храната. Само малкото черно болно котенце, не само че се остави да го галя, ами само натискаше главичката си и гальовно мъркаше. О, кротко безпомощно създание, а аз досега не те и забелязвах! Единствено от групата, което търсеше не само храна, ами и любов... Мисля, че се обърнах за първи път към него с думите: о, любов! То никога не се блъскаше, изчакваше другите котки да се наядат и тогава се доближаваше до паничката. Разбрах, че това е моето котенце, което грабна сърцето ми. Взех го в шепите си и го внесох вкъщи на топло. Беше започнало да кашля, очичките и нослето му течаха, гърдичките му хъркаха. Имаше и паразити. На другия ден му сложих антипаразитна каишка, почиствах му очичките, нослето, хранех го, галех го. То се чувстваше на сигурно място и ме гледаше признателно.

Все още нямаше име. Наскоро бяхме гледали няколко филма с Вупи Голдберг (Whoopi Goldberg). Обичахме много тази талантлива черна актриса. Ето че името на моето малко черно котенце се роди спонтанно в главата ми - Вупи! Когато бяхме по-строги с него, го наричахме Вупер, тъй като беше котарак!

Желанието на мъжа ми се изпълни: черен котарак, сега оставаше да порасне и да има голяма глава. Аз бях щастлива. Моето детство беше свързано с една черна котка, която обичах с цялата си детска любов. Сега отново имах черен котарак.

Беше краят на ноември. Другите котки ги прибраха и настаниха при своите “братя по съдба”. Вупи имаше шанса да живее на топло и да бъде обграден с много обич. Той показа, че има не само стомах, но преди всичко сърце! Ах, неговото малко голямо сърчице!...

Минаха няколко дни, но здравословното състояние на Вупи не се подобряваше. Кашлянето беше съпроводено с отделяне на секрет. Разбрах, че простудата беше проникнала в дробовете му и без лекарства няма да се оправи. Занесох го при ветеринарната лекарка.

След няколко дни Вупи престана да кашля, очичките му повече не сълзяха, а до една седмица оздравя напълно. Носих го още два-три пъти, за да му се направят нужните имунизации и ваксини. Сега беше напълно здрав. Ядеше много и с апетит. За месец и половина стана двоен. Поддаваше се лесно на възпитание, показваше определена интелигентност. Беше на около седем-осем месеца и проявяваше интерес към всеки предмет. Скачаше към всичко, което се движи. От това му поведение най-много си изпатиха пердетата от фина бяла материя. Щом кацнеше някоя муха, тя не оставаше незабелязана от Вупи. Хубавите ми нови пердета! Ден след ден по тях оставаха следи от ноктите на този енергичен мухоловец. Бях пред дилемата: бели пердета или черен котарак?! Само си зададох този въпрос и разбрах колко всъщност не ме интересуват бездушните вещи - никога не са ме вълнували! И мога ли да заменя тази малка пухкава черна топка с някакъв найлон? Не! Съпругът ми беше на същото мнение.

- Е, докато издържат пердетата, добре, после ще ги сменим! - спокойно каза той.

Виждах, че му е смешно и забавно с новия член на нашето семейство.

Нищо не оставаше незабелязано от Вупи. Купихме нов диван и го поставихме на мястото на стария. Беше също от черна кожа, но различен модел. Вечерта, когато размествахме мебелите, Вупи се беше свил на кълбо и спеше. Не забеляза промяната.

На другия ден наблюдавах реакцията му. Правейки обичайната си разходка в салона, той се протегна на килима, после се премести върху моя фотьойл, започна “утринния тоалет”, на който отдаваше доста време и внимание, и в миг... остана с изплезен език! Целият се беше устремил към дивана. Лицето му придоби сериозно изражение, муцунката му леко се смръщи - същински детектив! "Какво е това?", сякаш говореха очите му, изпълнени с любопитство и недоверие.

Започна дълго и подробно изследване, най-вече под дивана, защото именно тук беше съществената разлика. Под стария диван нямаше празно място, беше, така да се каже, масивен, а новият имаше лека елегантна конструкция, издигната на 25-30 см от пода. Обърнат върху гърба си, Вупи упорито дращеше с нокти новата материя, подушваше всеки ъгъл, вглеждаше се внимателно, докато накрая се качи отгоре и се протегна. Погледна ме тържествуващо - тази територия е отново негова! Да, съгласих се аз и го погалих.

Започнах да прослушвам музика за един нов куклен номер. От компактдискове прехвърлях на касета набелязаната музика, дълго я слушах, променях, докато се стигнеше до окончателния вариант. После започвах монтаж на музикалните откъси, звуци, ефекти. Всичко трябва да е точно, прецизно, без “пуканки” или ненужни паузи. Деликатна работа! Бях усвоила добре този “занаят” от мой приятел, бивш дисководещ. Сега той е президент на голяма музикална фирма, но щом се видим или чуем по телефона, си припомняме съвместната ни работа в миналото. Бяхме пълни с ентусиазъм. Вълнувам се, когато пиша тези редове, но това е друга тема.

Вупи винаги стоеше до мен и наблюдаваше какво правя. Толкова предмети, шумолящи опаковки, хартия, химикал... Не можеше един котарак, при това още бебе, да устои на изкушението. Току сграбчваше нещо и започваше да играе. Но магическата дума: “Не!” го спираше. Благодарение на своята изключителна интелигентност той бързо възприе значението на тази сричка. Щом кажех: “Не!”, Вупи ме поглеждаше умно и отговаряше с едно възклицание като: мммм?, след което не докосваше въпросния предмет. Тъй че можех да работя спокойно в негово присъствие.

Докато един ден гледам Вупи и не вярвам на очите си: легнал до музикалната уредба и с лапа натиска едно копче. Хооп, излиза компактдиска! Отново натиска същото копче - хооп, той се прибира! И отново, и отново... Наблюдавах го с умиление - невероятно животно! Попитах го: “Вупи, какво правиш?” Отговорът беше кратък: Мяаау! Преведено на човешки език - играя!

Така се научи да играе с видеокасетофона, да затваря телефона, когато сметне, че говоря дълго и не му обръщам внимание. Докато го видя, вече е натиснал копчето и ме гледа победоносно! Щом започвах да пиша нещо, идваше до мен, лягаше върху листа, но щом му кажех: “Не!” сядаше встрани и наблюдаваше какво правя.

Така отмина зимата, после пролетта... Вупи се хранеше добре и растеше бързо. Имаше черна лъскава козина и красиви синьо-зелени очи. Дойде жадуваното лято. Щом легнех в градината да чета или да правя плаж, моят котарак беше върху мен. Нямаше ли го доста време, трябваше само да извикам силно: “Вупи!” и пристигаше в тръст като конче.

Започна да ни посещава един бодлив приятел, малкото таралежче Еди. Два-три пъти дойде и майка му (така предполагах). Кръстих я Една. Но после тя изчезна, а Еди стана редовен посетител. Всяка вечер той беше пред вратата и чакаше да яде. Давах му от котешката храна, харесваше му много. Понякога Вупи проявяваше каприз: ако храната от консервата е стояла по-дълго в паничката му, не искаше да яде. Тази “престояла” порция отиваше за Еди. Той не беше капризен. Постепенно свикна с всички и всичко. Понякога имаха спор с Вупи, тъй като таралежчето искаше да спи в неговата къщичка на терасата. Но достатъчно беше Еди да се свие на кълбо и Вупи се отказваше от намеренията си. Бяха много забавни.

Това лято дойде от България моята племеница Ани и остана при мен един месец. Аз имах малък автомобил Auto Bianki - моята сладка “Биби”. Разхождахме се по замъците, съседните селища, магазините. Ани се радваше като дете. За първи път посещаваше Швейцария. Вечерите прекарвахме отвън на терасата, забавлявахме се с Вупи и Еди, пак се разхождахме с “Биби” - беше чудесно незабравимо лято!

Към средата на септември Ани си замина за България. Лятото приключи.

Обичам топлата ранна есен. Да се разхождам в гората и листата да шумолят под краката ми. Да прегърна някое дърво и да остана безмълвна. Дълго да проследявам красивата опашка на катеричката, летяща стремително нагоре, сърничките с техните грациозни скокове. Красота, тишина, спокойствие... Това изпълва сърцето ми с радост!

Вупи започна да слабее. Спираше да яде по два-три дни. Когато го вземахме в ръцете си и невнимателно притискахме коремчето му, той просто оставаше без въздух. С опъната шия кашляше и дишаше тежко, докато се възстанови нормалното му състояние.

Отново започнахме да посещаваме нашата ветеринарна лекарка. Не можех и да допусна, че ще се случи нещо лошо на моя прекрасен черен котарак. Мислех, че това е временно боледуване, което ще отмине. Но страшната истина стана явна: Вупи имаше тумор на сърцето. Видях рентгеновата снимка. Неговото малко сърчице се беше ненормално уголемило и притискаше дробовете му. Дихателните пътища почти се бяха затворили.

Последният ден от живота му... Аз все още не исках да повярвам, че ще го изгубя. Още от сутринта Вупи беше неспокоен, седеше до главата ми в леглото, опитваше се да ме събуди, дишаше тежко. Отново го занесох в клиниката. Последен опит: ако можеше да се изтегли водата от тумора, което щеше да освободи донякъде дишането му.

Оставих го с надеждата, че ще се случи някакво чудо. Към 18 часа трябваше да го взема обратно. Отидохме със съпруга ми. Не! Нямаше повече никаква надежда. Нищо не можеше да се направи за моя мил Вупи! Туморът беше обхванал цялото му сърчице и станал твърд.

Бях изправена пред дилемата: да оставим Вупи да изживее дните си мъчително и тежко или да отнемем живота му с помощта на една инжекция. И едното, и другото решение бяха непоносими за мен. Гледах го как лежеше безпомощен, коремчето му встрани обръснато... все още беше под въздействие на упойката, но ме позна! Щом посегнах да го погаля, леко натисна главичката си. Разплаках се. Казах на лекарката, тя да реши кое е най-добре за Вупи - посъветва ме да бъде “приспан” завинаги. За него това е избавление. Разбирах, че е така.

- Добре, само че по-бързо! - отговорих.

За последен път го погалих, за последен път той натисна главичката си към мене и после животът бавно угасна в очите му. Свърши се.

Взехме го, за да го погребем под бора - любимото му място. Седеше с часове, за да наблюдава птичките или да си почива. Сега вече завинаги.

Беше сряда вечерта. Къщата ни някак опустя. Странно, само допреди няколко часа Вупи беше тук, а сега лежи под бора. Ето паничката с храната му... пясъка в тоалетната кутия... четката, с която го решех... Тъжно.

През следващите дни плачех неудържимо. Някаква голяма мъка все повече и повече обхващаше сърцето ми, нещо ме задушаваше. Сама не разбирах какво става с мен. Мъжът ми страдаше и от загубата на Вупи, и от моя плач. В събота вечерта ми каза: “Престани да плачеш. Така сякаш роптаеш против Божията воля”. Тези думи силно ми подействаха. Да, така е трябвало да стане. Милият Вупи имаше късмета да живее една година с нас, обграден с много любов, и той прекрасно разбираше това. Той “танцува само едно лято”, но всичко беше чудесно!

Реших, че повече няма да плача. Лицето ми беше цялото подпухнало, направо видоизменено. Неделният ден беше тъжен и някак смълчан. Гледах през прозореца пресния гроб на Вупи и нещо дълбоко ме пробождаше в сърцето. Вече не плачех. Нямах сили за това. А и очите ми пресъхнаха. Толкова сълзи не бях проливала дори и през най-тежките мигове от живота си.

В понеделник телефонът иззвъня. Бях сама вкъщи. Обади се сестра ми от България. Чух страшната вест: “Днес почина татко.”. Думите звучаха в ушите ми, ясно пронизваха съзнанието ми, в сърцето нещо все ме пробождаше..., но не се разплаках... Моят малък Вупи ме подготви за тоя момент. Неговото сърчице беше пълно с любов докрай! Вупи, любов! Винаги ще те наричам така!

В сряда погребахме татко.

Швейцария, 1999 г.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2005, № 8 (69)