ВЕНЕЦИЯ - ЛА СЕРЕНИСИМА

Таня Шелхорн

web

Чуден град, родил се като приказка между морето и небето, пълен с тайни и красоти, блестящи цветове и неизчерпаемо изобилие от изкуство и архитектура! Магнетично място, поразяващо със своята предизвикателност и нежност, което доставя удоволствие на всеки, приютил се в спрялото време и намерил покой. Ла Серенисима, Републиката на спокойствието, която отразява състоянието на духа!

Някога, когато гледах Венеция по филми и картинки, се питах, защо се е родил този град във водата и се чудех, как е построен? Все ми се струваше невероятно неговото съществуване и това ми чувство не се промени и тогава, когато го видях с очите си! Няма друг такъв град в света, плуващ във водата, в която се отразява мистериозният му лик, изваян от великолепни дворци, пищно украсени църкви и изящни мостове. За Венеция може да се разказва само като приказка, чието начало започнало преди много векове...

В плитката лагуна на Адриатическо море, между устието на реките По и Пиаве, започнали да се заселват хора, търсещи спасение от нашествията на варварите. Още в римски времена тук живяло племето венети, което дало името на областта Венето. Според легендата, Венеция била основана на 25-ти март 421 г., в деня Благовещение, в знак на благодарност от местните жители, спасили се от нашествието на готите в пустинните острови на блатистото крайбрежие. Заселването продължило и през периода на упадъка на Западната Римска империя, когато хуните на Атила разрушили големия град Аквилея. Постепенно възникнали няколко селища и се стигнало до необходимостта от общо управление и върховен водач, който бил избран през 697 г. и получил титлата "дож". На необитаемия остров Риалто започнало необикновено строителство и така възникнал чудният град Венеция, който станал столица на Светлейшата Република Венеция. През Средновековието Ла Серенисима била царицата на Адриатика и една от най-богатите държави в Европа. Притежавала най-големия морски флот в света. Прочути художници от венецианската живописна школа свързвали Венеция с най-прекрасните си творби, а майсторите на стъкларски изделия и шивачите на скъпи облекла станали световноизвестни. Силно се развило книгопечатането и били създадени огромни библиотеки, пълни с книги, ръкописи, документи, морски карти. Появили се комедиите на веселия и саркастичен венецианец Карло Голдони, които осмивали нравите на богатите. Тук се родил и един от най-големите пътешественици, Марко Поло, обиколил Европа и Азия и допринесъл много за развитието на географските науки. Към венецианския дож се обърнал за помощ и родолюбивият българин Петър Парчевич, търсейки подкрепа в борбата за освобождението на поробената си родина. Настъпили обаче и тежки години на упадък, които нанесли съкрушителен удар върху Венеция, която започнала да губи своята слава и мощ. През 1797 г. войските на Наполеон Бонапарт нахлули в града, превзели двореца на дожа и сложили край на единайсетвековната свобода на Серенисима. Земите били поделени между Франция и Австрия. През 1866 г. Венеция влязла в състава на младата италианска държава.

Въпреки отминалата слава и могъщество, Венеция продължава да привлича милиони туристи от цял свят, да вълнува сърцата и да възпламенява чувствата. Толкова много е споделено, написано и нарисувано за този град, който те омагьосва със своя нереален декор, изграден върху 120 острова, прорязани от многобройни канали, над които са изградени над 400 моста. Действителност, по-красива и от приказка!

Вълнението започва още по огромния четирикилометров мост, "Понте дела Либерта", който свързва Венеция с континенталните преддверия Местре и Маргера, а също и с магистралата. Построен в цялата си дължина до стария железопътен мост, той е преименуван през 1946 г. в "Мост на Свободата", в чест на победата над фашизма. Това е единственият път по суша, по който може да се стигне до Венеция. Пресичайки залива, откъдето започва Канал Гранде, мостът стига до площад "Рома", който е крайният пункт на автобусните рейсове между града и материка. Оставихме колата на паркинга и приключението започна!

Венеция изведнъж се откри пред очите ни, щом излязохме на пристанищната площадка пред Канал Гранде. Отсреща се издигаше Понте дели Скалци, първият от трите моста, който се представя на посетителите, пристигащи във Венеция на Пиацале Рома или на гарата "Санта Лучия". Отдясно се виждаше зеленикавият купол на църквата "Сан Симеон Пиколо" и дворецът "Фоскарини", а отляво - църквата "Санта Мария ди Назарет", наричана още Киеза ди Скалци. Тук е началото, което ни грабна с елегантните си постройки, а какво ли ни очакваше, докато изминем целия маршрут до площад "Сан Марко"! Канал Гранде е една от най-големите забележителности на Венеция и може да се разгледа най-добре, плавайки по него.

Качихме се с разтуптени сърца във водното рейсче - вапорето - и потеглихме по Големия канал, главната артерия на Венеция. По своята форма той наподобява обърнатата латинска буква "S" и пресича целия град, чието пък изображение в плана прилича на риба, плуваща в синевата. Дължината на канала е почти 4 км, ширината - от 30 до 70 м, а дълбочината над 5 м, така че в него могат да влизат спокойно и по-големи плавателни съдове. От двете му страни са построени най-красивите дворци на града, в които са живели знатните венецианци. Болшинството от тези дворци са от ХV-ХVІ век, а най-късните постройки са от ХVІІІ век. От това време обликът на Канал Гранде е практически непроменен.

Изключено е да се опише видяното и преживяното от първото съприкосновение с венецианската действителност, която се възприема като приказен филм. Много биха могли да разказват тези дворци-ветерани, въпреки че повечето от тях са превърнати в музеи, хотели, ресторанти. Не можеха да се запомнят всички, то се искаше време за проучване, също и повече информация, което не става с едно посещение в този необикновен град-музей. Сега емоцията беше много силна, тя трябваше да се изживее подобаващо, в това е чарът от първата разходка по Канал Гранде!

Когато приближихме до Палацо Вендрамин Калерджи, си спомних, че тук е починал Рихард Вагнер и любопитството ми веднага се изостри. Дворецът е построен през ХVІ век и е доста добре съхранен. Счита се за класически образец на венецианската архитектура през епохата на Възраждането. Това разкошно здание е построено от архитекта Мауро Кодуси, автор на проектите на няколко двореца и църкви във Венеция. В първата половина на ХVІІІ век дворецът станал собственост на знатното семейство Вендрамин Калерджи, откъдето идва и названието му. През 1946 г. бил откупен от града и в него било открито казино, единственото на Канал Гранде.

На отсрещния бряг една синкаво-сива сграда във венецианско-византийски стил привлича вниманието - това е Фондако дей Турки, в който са отсядали източните търговци. Сега в него се помещава Природонаучния музей.

Палацо Ка-д-Оро на Канал Гранде

Не смогвах да видя всичките редящи се декори по двата бряга, но Ка-д-Оро не пропуснах от погледа си - това е бижуто на Венеция! Изящна триетажна сграда в характерния венециански стил на ХV век. В превод името означава "Златен дом", което отговаряло напълно на блестящата позлатена и украсена фасада на богатия палат, принадлежащ на знатното венецианско семейство Контарини. Дворецът е запазил напълно оригиналния си вид и по него може да се съди за богатството и стила на живот на тогавашната аристокрация. Ка-д-Оро произвежда зашеметяващо впечатление на туристите, особено когато го видиш за първи път. Възклицания и щракане на фотообективи изпълват пространството, докато "вапоретото" бавно го подмине. Последният владетел, барон Франкети, предал "Златния дом" на града. Сега тук е уреден музей на източното и съвременно изкуство.

Стигнахме до прочутия мост "Риалто" и неудържими възклицания, смях и глъч разтърсиха въздуха наоколо. Емоциите ни бяха направо лудешки, особено когато корабчето се провираше под могъщата арка. Понте ди Риалто, хилядократно възпроизведен на картини, медальони и сувенири, е станал символ на града, тъй че не можеш да останеш равнодушен, гледайки го пред очите си. Всеки надничаше и снимаше, откъдето му падне възможност. Да си запален турист, е наистина голяма терапия, нищо, че отстрани изглежда смешно!

Отминахме Понте ди Риалто и отново по брега на Канала се заредиха дворци и църкви, едни от други по-хубави. Тези, които са построени по-късно, свидетелстват за по-нататъшните промени във вкусовете и начина на живот на богатите венецианци. Потомците на благородните патрициански родове отдавна са умрели или обеднели и днес техните разкошни дворци са заети от различни правителствени учреждения.

Бялото вапорето се плъзна по големия завой на Големия канал и плавно се провря под неговия трети мост, Понте дел Академия. Докато гледахме отдясно величествената базилика "Санта Мария дела Салюте" и златната сфера върху митническия пункт "Догана", отляво вече се разкриваше най-туристическото място на Венеция, което се намираше покрай басейна "Сан Марко". Тук беше нашата последна спирка. За този половин час по Канал Гранде пред очите ни се изниза цялата хилядолетна история в лагуната. Фантастично пътешествие!

Рива дели Скиавони, Венеция

Настанихме се в хотел "Лондра Палас", който се намираше в първата редица на известния кей "Рива дели Скиавони". Този бряг беше истински крайбрежен булевард, можеше спокойно да се разхождаш по широката земна ивица. Странно обаче откъде е дошло това название - бряг на робите? Някога, идващите от бреговете на Далмация славяни, са пускали котва на това място и твърде вероятно е думата "славо", да е била заменена със "скиаво" (роб). Но на този мелодичен език всичко звучи толкова приятно, че не може да те оскърби дори и явната етимологична грешка.

Стаята ни имаше великолепен изглед към морето, та, докато си отдъхвахме от пътуването, се насладихме на ширналата се пред очите ни картина, пресъздадена от големите майстори на четката. Отсреща се виждаше островът "Сан Джорджо Маджоре" с островърхата камбанария на едноименната църква, а в далечината - пясъчният остров "Лидо", който отделяше венецианската лагуна от Адриатика. Там беше плажът на Венеция, а ежегодно през септември там се провежда Венецианският кинофестивал. Целият този приказен кадър беше потопен в блестящите морски води, изпъстрени с безброй гондоли и вапорети.

Хотелът се намираше недалеч от Пиаца Сан Марко, но това култово място оставихме за утрешния ден, а сега се потопихме в атмосферата на малките улички и канали, ей така, без ориентир. Сякаш по поръчка пред нас изникна един самотен гондолиер, който любезно ни предложи разходка на "специална цена", тъй като беше отминал пиковият час. Съгласихме се, днес ни беше определено да плаваме - най-добрият начин да опознаеш Венеция. След като видяхме Канал Гранде, нека сега да изживеем емоцията из потайните улички и канали.

Настанихме се в дългата черна лодка и понеже аз я нарекох "гондола", Ермано обясни, че това е "сандоло". Попитах каква е разликата между двете возила, а той отговори, че "сандоло" е от мъжки род, а пък "гондола" - от женски. Успя да ни разсмее, явно не му липсваше чувство за хумор.

Видяхме къщата на Казанова, обиколихме я отвсякъде, минахме по някои от следите на прочутия любовник, просто да не вярваш, че това е действителност. Ермано ни преведе през такива водни лабиринти, че аз изгубих напълно всякакъв ориентир. Имаше моменти, в които тесните канали, с охлузените стари къщи над тях, ми действаха направо плашещо. Находчивият венецианец ни отведе в още по-пикантни места, които не можеха да се срещнат в официалните туристически гидове. Разхожда ни почти цял час и ни показа част от другата Венеция, не по-малко предизвикателна и мистериозна. Изживяхме едно вълнуващо приключение, което никога няма да забравя!

Днешния, втори венециански ден, бяхме посветили на най-голямата забележителност, Пиаца "Сан Марко", с едноименната Базилика и останалите аристократични постройки. Това е най-туристическото място, но ако не си го видял, напразно си идвал във Венеция.

Пиацета "Сан Марко" и част от Двореца на дожите

Пристигайки в басейна "Сан Марко", пред погледа ти се открива невероятна картина, която те приковава с изящната си хармония и величественост и поражда усещането, че се намираш пред нещо възвишено и нереално. Корабчето бавно го подминава и ако не се върнеш отново, ти се струва, че си имал някакво видение!

Две огромни мраморни колони, пренесени от Константинопол през ХІІ век, се издигат на Пиацета, малкото площадче между Канал Гранде и Часовниковата кула. Върху тях са поставени статуята на Св. Теодор, първият покровител на Венеция, и бронзовият крилат лъв на Св. Марк, символ на мощта и богатството на Венецианската република. Отдясно се издига Дворецът на дожите и се вижда част от Базиликата, отляво е ренесансовото здание на Националната библиотека и Кампаниле, а отсреща - Часовниковата кула с "Маврите" завършва този великолепен мизансцен.

Тази приказна гледка, която е неповторим образец на венецианското изкуство, просто те приковава на място и те кара да занемееш от възхищение пред ума и таланта на поколения венециански майстори и архитекти. Чудо на средновековното строително изкуство е Дворецът на дожите. Той има две фасади - едната е към лагуната, а другата - към Пиацета. Това е една наистина много впечатляваща сграда, с огромни стени от бял варовик и розов мрамор, образец на венецианската готика. Изисканост и ефирност лъха от леките ажурни аркади и великолепните балкони и входове, над които се издига масивната част на двореца - истински архитектурен парадокс и тържество над конструктивната логика!

Долната част на Двореца се носи от трите най-големи главни колони, символизиращи опорите на държавата, а над капителите им са изобразени скулптурни групи от Стария завет. Върху покритата долна галерия с аркади е разположена откритата лоджия, украсена с мраморна дантела и скулптури на ангели. Над нея се извисява впечатляващият масив, прорязан от островърхи прозорци и украсен с два централни балкона, от които дожът се е показвал на народа. В продължение на почти три века венецианските майстори създават един уникален архитектурен паметник, който не може да бъде сравнен с нищо, построено преди него.

Пиаца "Сан Марко" с новите и старите прокурации

Пиаца "Сан Марко" е най-оживеното място на Венеция, тук се провеждат най-важните граждански и религиозни церемонии, тук се тълпят постоянно туристи, които снимат и хранят безчисленото количество гълъби. Някога е бил съвсем мъничък площад, прорязан от един канал, който е бил запълнен през 1160 г. Точно срещу Базиликата се е намирала църквата "Сан Жеминиано", около която били засадени лози и плодни дръвчета. Тази църква и пет аркади от старата прокурация са били съборени по заповед на Наполеон и на тяхно място, през 1810 г., е построено днешното Наполеоново крило. Отдясно се намират старите прокурации с Часовниковата кула, построени през 1532 г., а отляво - новите прокурации, завършени през 1640 г. Те са били резиденции на девет прокуратори на Венеция, най-важните особи след дожа. Контролирали са площада, базиликата и 6 части от града.

През 1585 г. венецианският консул в Истанбул докладвал на Сената, че турците пият някаква гореща черна напитка, след която е трудно да заспят. Тя била направена от изпечени семена, стрити на прах, които се наричали "Kahavè". Това семе било доставено във Венеция през 1638 г. и започнало да се продава на доста висока цена в специалния магазин Caffè, който се намирал в старата прокурация. За кратко време магазините Caffè се разпространили из целия град и станали любимо място на интелектуалците, които идвали да се видят и пият кафе. Тук възникнали и любимите на знатните венецианци хазартни игри.

Знаменитото кафе "Флориан" било открито на 29-ти декември 1720 г. под аркадите на Новата Прокурация и се ползва с голяма популярност и до днес. В него пребивавали Гьоте, Байрон, Русо, Хемингуей, Бродски.

Другото известно кафе, "Куадри", започва своята истинска дейност през 1775 г., когато венецианският търговец Джорджо Куадри се завръща у дома си след дълъг престой на остров Корфу, тогава влизащ в територията на Република Венеция. Съвместно със своята съпруга, гъркиня, решават да отворят един локал, в който да продават кафе, под формата на кипяща черна напитка. Кафе "Куадри" скоро се превръща в любимо място на венецианската аристокрация.

Венецианците били добре известни и със своята любов към красивите жени и техните любовни приключения са се превърнали в легенди. Един от големите венециански любовници е Джакомо Казанова, чиито любовни интриги често се завързвали в кафето на площад "Сан Марко". Поради тази причина правителството забранило през 1767 г. посещението на жени в заведението. Казанова обаче не можел да устои на женския чар и продължил да съблазнява красавиците, които се разхождали по Площада и покрай прокурациите. Заради неговите похотливи и антирелигиозни привички той бил на два пъти хвърлян в затвора, но вторият път успял да избяга. Преди да напусне града, отишъл да се поразходи за последен път на любимия площад "Сан Марко", да се прости с приятелите си и да пие чашка кафе във "Флориан". После избягал в Париж, където живял 20 години, но бил помилван и получил възможност да се завърне в любимата Венеция.

"Маврите" върху Часовниковата кула

В крайното крило на старата прокурация се издига един необикновен архитектурен ансамбъл, наречен Часовниковата кула. Нейният огромен часовник, украсен със злато и емайл, показва смяната на сезоните, преминаване на слънцето в зодиакалните знаци, времето и лунните фази. Помага на моряците за идентифициране на приливите и месеците, благоприятни за плаване. На високия плосък покрив две тъмни бронзови фигури, известни като "Маврите", вече пет столетия удрят с чук по голямата камбана, вследствие на което тя звъни на всеки час. Сложният часовников механизъм и "Маврите" били създадени през 1497 г. от Джанпаоло и Джанкарло Раниери - баща и син от Реджо-Емилия. Съществува мълва, че след като им платили щедро, венецианците им изболи очите, за да не могат никога повече да повторят това чудо.

На изток от новите прокурации, устремила се към небето, доминира над целия площад почти стометровата Кампаниле - символ на града! Наречена е "El paron de casa" (господарят на къщата, тоест на града). На върха има позлатена фигура на ангел, която се движи от вятъра. Строителството било започнато през 888-912 г. на мястото на някогашната наблюдателна кула. Днешната си форма Кампаниле придобила през 1514 г., когато, след удар от мълния, била възстановена от адмирал Гримани, който, след неуспешна морска операция, искал да поправи своята репутация. Наистина успял - само след шест години бил избран за дож. Кампаниле изпълнявала също функции на наблюдателна кула и място за публично унижение. В нейните клетки били окачвани свещениците, уличени в содомски грехове.

На 14-ти юли 1902 г. в 9 часа сутринта камбанарията изтрещяла и рухнала деликатно, без никой да пострада. Веднага било взето решение съоръжението да се изгради отново и на следващата година строителството започнало. На 25-ти април 1912 г., в деня на Св. Марк, Кампаниле била изцяло възстановена и се издигнала отново на същото място, такава, каквато е била.

Базиликата "Сан Марко"

Най-голямата забележителност на Венеция е базиликата "Сан Марко", която в течение на много столетия била основната врата на Европа между Изтока и Запада. Нейната удивителна архитектура и украса показват, че в началото е строена от византийски майстори, а впоследствие са вплетени елементи на романски и готически стил. Великолепната Базилика съчетава в себе си църквата, духовния център и главния символ на властта и целостта на Венецианската държава. Издигната е на същото място, където до 828 г. е имало стара църква, посветена на св. Теодор. Новата Базилика, осветена през 832 г., била посветена на Св. Марк, чиито мощи били пренесени от Александрия във Венеция. Легендата разказва, че неговото тяло било откраднато от един манастир в Александрия от венецианските търговци Буоно да Маламоко и Рустичело да Торсело. След пожари и разрушения, базиликата "Сан Марко" била построена отново и осветена през 1094 г. в нейния истински вид, който познаваме днес.

Гълъбите са станали неотменима част на градския пейзаж. Съществува легенда за тяхното появяване във Венеция. Имало традиция, веднъж в годината да се поднасят подаръци на дожа от всеки район в града и от различни религиозни братства. Обичайно това били хранителни продукти - плодове, сладкиши, дивеч. Веднъж, в годината на завършване на базиликата "Сан Марко", сред даровете имало една клетка с чифт гълъби. Пуснали ги на свобода, те полетели наоколо и кацнали на фасадната арка на току-що осветената Базилика. Това било изтълкувано като поредното чудо на св. Марк, който по този начин показал, че желае гълъбите да станат свещени птици, чийто покровител бил самият светец. Дожът подписал декрет, според който Серенисима се задължавала да храни на своя сметка тази двойка гълъби и цялото тяхно потомство.

Величественият декор на Пиаца "Сан Марко" би могъл да бъде съзерцаван с часове, но тъй като щяхме да се връщаме тук през всичките останали дни на нашия престой, решихме да разгледаме интериора на Базиликата, тъй като в този час нямаше много посетители.

Когато влезеш за първи път в такова свято място и видиш необичайната изящна украса с позлатени византийски мозайки, те обхваща едно трепетно благоговение и смирение пред Всевишния. Не можеш да не благодариш в сърцето си за този дар, че си тук и си видял това съвършенство. От цялото ти същество се изтръгва безмълвен вик на възхищение пред човешкия гений. Не напразно Базиликата е наречена също "Златната църква". Нейното най-голямо съкровище е Златният иконостас - Пала д’Оро - готически шедьовър, украсен с над 2000 скъпоценни камъни, инкрустирани в злато и емайл. До средата на ХХ век Пала д’Оро се считал за празничен олтар и всекидневния достъп до него бил закрит. Второто по значителност място в Базиликата се явява Куполът с 26 сцени от Сътворението на света, покрити със златни люспи.

Интериорът на Базиликата "Сан Марко" е във формата на гръцки кръст, шест големи пиластри и още толкова колони отделят централния неф от страничните, под които се редуват галерии и антични трибуни, трансформирани в коридори. Цялата горна част е покрита с богати драперии и мрамор, а главните части са изпълнени със златни мозайки, представящи библейски сцени. Подът също е покрит с мозайки, изработени от ориенталски камъни.

"Поклонение на дожа пред мощите на Св. Марк" - мозайка в Базиликата "Сан Марко"

Мощите на Св. Марк, които се покоят в Базиликата повече от хилядолетие, са сюжет на някои от мозайките, които ни дават известна представа какво е било в миналото. Дълго разглеждах сцената с поклонението на дожа пред тялото на Св. Марк и удивлението ми пред този изумителен труд беше безгранично. Камъче по камъче са се редили търпеливо и с любов столетия наред, докато изпълнят цялата Базилика!

Откритата лоджия "Кавали" предлага великолепен изглед към Площада и Канал Гранде. Толкова е красиво, просто мечта за всеки фотограф! Тук се намира прочутата квадрига "Венецианските коне", творение на древногръцкия скулптор Лизип от ІV век пр.Хр. Дълго време, преди да бъдат изпратени във Венеция през 1204 г., са украсявали Хиподрума в Константинопол. Наполеон пък ги откарал в Париж през 1797 г., но през 1815 г. били върнати отново във Венеция. Оригиналът се съхранява в Музея на Базиликата, а на терасата е поставено бронзово копие. Мъжът ми се снима с квадригата, а пък аз - с великолепната мозайка на Св. Николай Чудотворец.

Между Двореца на Дожите и Базиликата "Сан Марко" се намира монументалната Порта дела Карта, изградена в готически стил с богата скулптурна украса. Великолепната врата е дело на Буон и е изработена в периода между 1438-1441 г. Над нея е изобразен дожа Франческо Фоскари, коленичил пред лъва на Св. Марк, а от двете страни на входа са статуите на добродетелите. "Хартиената порта" дължи името си на факта, че пред нея дълги години седели писари, които, срещу заплащане, пишели молби, жалби и писма. Тъй като нямало широка улица пред двореца, тя била построена плътно до Базиликата.

Покритата галерия "Фоскари" води към вътрешния двор, обкръжен от двуредна мраморна аркада и украсен със скулптури, а оттам, по прочутата Стълба на Гигантите се влиза в самото здание. Това е един чудесен паметник от епохата на Ренесанса, дължащ името си на двете големи статуи на Марс и Нептун, които символизират господството на Венецианската република по суша и море. Тук са се провеждали най-пищните тържества и церемонии по коронясването на дожа, избиран от най-богатите и влиятелни венециански фамилии.

Стълбата на Гигантите отвежда към лоджията и блестящата "Златна стълба", по която минавал дожът, отивайки в своите апартаменти. През тъй наречената "стълба на честта", можели да влизат в двореца само тези, чиито имена били вписани в "Златната книга", съставена през 1315 г., в която отбелязвали ражданията, браковете и смъртта на венецианските аристократи.

Многочислените вътрешни помещения на Двореца са богато украсени с позлатени резби, фрески и великолепни картини, рисувани от най-добрите венециански живописци. Най-обширните от тях са били седалище на различни държавни органи и институции на Венецианската република. През вековете са се превърнали в истински галерии на художественото изкуство. Така например залите на Колегията и Антиколегията са декорирани с платна на Тинторето и Веронезе. Залата на Сената е едно от най-тържествените помещения, образец на изискан и тържествен дворцов интериор във венециански стил. Таваните са инкрустирани със златни рамки, встрани са разположени креслата на сенаторите, а на специален подиум е издигнат тронът на дожа. Централно място в тази зала заема величествената творба на Тинторето, "Триумфът на Венеция", която изобразява царствена жена, символизираща града, заобиколена от алегорични и митологични фигури, приема от Меркурий даровете на земята и морето. Рисувана през най-славните години на републиката, тази творба завладяващо пресъздава апогея на Венеция.

Най-обширната и красива зала в двореца е залата на Големия съвет, която може да се нарече връх в архитектурата. Тя заема почти цялото южно крило на двореца и нейния интериор не е поддържан от никакви колони. Притежава наистина впечатляващи размери: 54 м дължина, 25 м ширина и приблизително 15 м височина. Тук се провеждали заседанията на Големия съвет, ръководен от дожа в присъствието на Сеньорията. Към края на ХV век неговите членове наброявали 2600 души.

Над великолепната декорация на залата са работели най-известните венециански майстори на епохата. Живописта на централния плафон е дело на Якопо Тинторето и представлява "Венеция сред морските божества". Овалите са изпълнени с произведения на Паоло Веронезе, Якопо Палми Младши, Франческо да Басано. Огромната картина на Тинторето, "Рай", изпълва цялата стена над трона на дожа и креслата на шестте члена на Малкия съвет. Тази творба, плод на почти двегодишен труд, е реализирана с помощта на сина на Тинторето, Доменико, и на други млади художници.

На третия етаж се намира залата на Съвета на Десетте, в която е заседавал Върховният съд. Тук са се кроели тайните планове, контролирал се животът на гражданите, разглеждала се информацията за шпионите, водела се борба срещу политическите престъпления. В залата днес са изложени портретите на всичките венециански дожове, само мястото на петдесет и петия дож, Фалиери, е заето от празна рамка. Под нея има надпис, който гласи: "Това е мястото на Марино Фалиери, екзекутиран за измяна".

Мостът на въздишките (Понте дел Соспири)

На последния етаж се намират залите Управление на законите и Управление на углавните дела, в които се провеждали съдебните процеси. От тях се минава по един коридор, който е свързан с "Моста на въздишките" и затвора "Карчери", известен със своите страшни тайни. Името си мостът получил от лорд Байрон, който доброволно се съгласил да прекара една нощ в затвора, за да изпита всички чувства, които преживявали осъдените. Минавайки по моста, не може да сдържиш въздишката си особено ако осъзнаваш, че виждаш за последен път късчето синьо небе и водата. Изживях го лично.

Мостът на въздишките (Понте дей Соспири) представлява красива каменна арка, която е една от забележителностите на Венеция. Минава над Рио ди Палацо и свързва Двореца на дожите със Старите затвори. Създаден е през 1602 г. от Антони Контино, племенник на архитекта, построил Понте Риалто. Мостът е дълъг 11 м, украсен е със светъл мрамор и каменни релефни фигури. Отвън мостът изглежда лек и ефирен поради своето изящество, но въздишките, отправени през дантелената украса на големите квадратни прозорци, са били невероятно тежки. От съда нещастниците са били отвеждани направо в затворническите килии, които са без осветление и не се проветрявали. Престоят в тях бил непоносим, особено при горещо време. Вътре има само един дървен нар. Знаело се, че който влезе в "Качери", жив и здрав няма да излезе. Все пак Казанова успял да се спаси.

Базиликата "Санта Мария дела Салюте" (Света Мария Изцеляваща) е една от ярките забележителности, с които Венеция е известна, затова, през третия ден от престоя ни, решихме да я посетим и да разгледаме част от района "Дорсодуро", разположен от другата страна на Канал Гранде, между центъра и лагуната. През ХІХ век бил построен Моста на Академията, който свързал "Дорсодуро" с района "Сан Марко". Придвижихме се по вода до отсрещния бряг, защото, ако тръгнем към моста, кой знае кога ще стигнем до него, лутайки се в лабиринта от улички и канали.

Докато плавахме, имахме чудесната възможност да се любуваме отново на картината, изрисувана в басейна "Сан Марко". Отпред е островът "Сан Джорджо Маджоре", отдясно блести златната сфера на Пунта дела Догана (Митническия пункт), зад който се разливат водите на канала Джудека. Някои картини на Каналето могат да помогнат на въображението ни, за по-ясна представа, какъв живот се е вихрил по тези води.

Пунта дела Догана пък е мястото, от което можем да се насладим на прекрасната гледка към залива на "Сан Марко". Тук, в ХV век е имало митническа служба за инспекция на стоките, идващи във Венеция. Този триъгълен синор разделя Канал Гранде от Канал Джудека. През 1677 г., на самия край на носа, е построена кулата със статуи и позлатен глобус, който е служил като ветропоказател. През ХVІІІ-ХІХ век на носа са извършени възстановителни работи и е ремонтирана цялата сграда, а през 2009 г., след поредната реставрация от японския архитект Тадао Андо, складовите помещения под зданието са преустроени в Музей на съвременното изкуство.

Църквата "Санта Мария дела Салюте"

Над целия панорамен вид на Басейна величествено се извисява църквата "Санта Мария дела Салюте", изградена с елегантен бял мрамор, в хармония с другите сгради и в същото време уникална в бароковата си архитектура. Планът на църквата, по мислите на самия архитект, напомнял на корона, посветена на Пречистата Дева. Всяка година, на 21-ви ноември, деня на Въведение Богородично, хората посещават масово храма, за да се помолят за здраве и спасение.

По време на чумната епидемия, която отнела живота на хиляди венецианци, дожът, заедно със Сената, решават да се издигне църква на Св. Богородица, ако злото отмине. От представените единайсет проекта за новата сграда бил одобрен проектът на венецианския архитект Балтазар Лонгена, който е бил тогава на 34 години. За издигане на храма бил избран островът на "Св. Троица", връхната точка на района "Дорсодуро", който се врязва почти в центъра на басейна "Сан Марко". Много интересно място от гледна точка на пейзажа. На 1-ви април 1631 г. бил поставен основният камък на новото строителство, което продължило повече от половин век. Според тогавашната хроника, за укрепване на терена, били забити един милион шестстотин петдесет и седем хиляди пилота, които се простирали чак до средата на басейна, но това е просто легенда. В действителност използваните пилоти били около 10 772 на брой.

Базиликата е проектирана във формата на осмоъгълник, увенчан с два купола, единият от които, разположеният над олтара, бил построен по-късно. Главният вход е изпълнен като триумфална арка, а фасадата е украсена с красиви скулптури. Високият бароков олтар е разработен от самия архитект Лонгена, в него се съхранява почетната икона Мадона дела Салюте (ХІІ век), пренесена от остров Крит. Самият олтар е украсен с мраморни статуи, посветени на избавлението на Венеция от чумната епидемия. Много красиви са и бароковите параклиси на Базиликата, посветени на Дева Мария, с изписаните образи, дело на Тициан, Лука Джордано, Пиетро Либери.

В голямата зала на Сакристията се намират 12 картини на Тициан, голямото платно на Тинторето "Сватбата в Кана Галилейска", също и картини на Падованино, Базаити, Сасоферато. През 2010 г. по време на потушаването на избухналия пожар, са пострадали няколко безценни работи на Тициан.

Поразходихме се из квартала "Дорсодуро", стигнахме до Палацо Дарио, известен с тъмната си слава на проклет дом, и се поспряхме да го погледаме отвън. Едната му фасада е към Канал Гранде, а другата - към площад "Барбаро". Дворецът бил построен през 1487 г. за венецианския посланик в Константинопол Джовани Дарио. Съществува мълвата, че златото и богатствата в този разкошен дом са заграбени от Константинопол след неговото превземане, но са съпроводени от проклятието, всеки, който се докосне до тях, да бъде възмезден. Дъщерята на Дарио, Мариета, и неговият зет, Винченцо Барбаро, който не отстъпвал по богатства на жена си, загинали трагично. Техният син бил убит в Крит. Трагичната участ преследвала и следващите обитатели на Ка-Дарио, които завършвали живота си със самоубийства, банкрут или нещастен случай. Последният инцидент се случил през 1993 г., когато се застрелял крупен италиански индустриалец, обвинен в корупция.

По криволичещите пътечки между каналите стигнахме до Понте дел Академия, мостът, който свързва кварталите "Дорсодуро" и "Сан Марко". Построен е през 1854 г. и е наречен в чест на художествения музей Галереи дел Академия, разположен в зданието на бившия манастир "Санта Мария Карита". Днес беше слънчев ден, приятен за разходка, затова решихме да оставим посещението на музея за по-късно, когато може би ще бъде дъждовно. Продължихме пеша към моста "Риалто", като по пътя си разглеждахме и другите забележителности, а те са на всяка крачка.

Понте ди Риалто

Мостът "Риалто" пресича Канал Гранде в най-тясната му част, свързвайки районите "Сан Марко" и "Сан Поло" (Венеция е разделена на шест зони, наречени "сестиери"). Понте ди Риалто води към най-старата част на Венеция, пазара "Риалто", построен през ХІ век и придал голямо икономическо значение на района. Самият мост е въплъщение на последната генерация от серия мостове, започнала през 1180 г. с един дървен мост, чието преминаване се заплащало с една монета, поради което бил наречен Понте дела Монета. През 1264 г. бил заместен от друг дървен мост, който издържал до 1310 г., бил възстановен, но рухнал отново от тежестта на тълпата, събрала се да гледа преминаването на маркизата на Ферара. Пак бил възстановен, този път по-широк и с бутици от двете страни, а в средата с подвижна пасарела, за да могат да преминават лодките, но през 1523 г. се срутил отново. През следващата година било взето решение да се изгради каменен мост, за който се провел конкурс. Участвали много известни архитекти, между които и Микеланджело, но от всички представени проекти бил одобрен този на Антонио де Понте, който реализирал в периода 1588-1591 г. творението, което виждаме до днес. Мостът се състои от две наклонени рампи, които водят до централен портик, разделен е на три платна с пешеходна пътека в средата и бутици от двете страни, които са свързани в най-високите точки с две арки. Мостът е с дължина 48 м, ширина 22 м и височина 7,50 м.

Направихме много снимки, разхождахме се по моста, гледахме Канал Гранде в целия му блясък, а мъжът ми изживяваше спомените си от първото му посещение във Венеция, когато е бил на 17 години. Посочи ми мястото, където е пренощувал в спалния чувал пред входа на един ресторант, точно под Понте ди Риалто.

Посетихме и района "Сан Поло" и потънахме в мистериозната атмосфера на някогашния квартал с "червените фенери". Стигнахме до малкото мостче с пикантното име Понте деле Тете (мостът на гърдите). Наречен е така, защото точно под него се намира къщата, в която проститутките са седели с голи гърди на прозорците за привличане на клиентелата. Този хетеросексуален акт е бил подкрепен през ХVІ век с официален указ, за да подпомогне спирането на нарастващата вълна от хомосексуалност, която се е превърнала в социален проблем. Имало е около 12 000 куртизанки, работещи във Венеция. В действителност тази не съвсем традиционна мярка се е оказала много по-ефективна от смъртното наказание на извършващите хомосексуални действия, които са били изгаряни между колоните на Пиацета.

Изобщо, всичко е било създадено така, както е било угодно на богатите - през деня са важни в големите си постове и заслуги, през нощта - омаломощени в обятията на жриците на любовта. Нужно е било само да се пресече Понте Риалто и всичко се променя според желаната ситуация.

Четвъртият венециански ден посветихме на пътешествие до остров Мурано. Отидохме дотам с водно такси. Отдалече видяхме острова "Сан Мишел", където са последните жилища на венецианците. В Мурано, който е част от града, има занаятчийски работилнички за стъкло, които посетихме и видяхме на живо техниките, измислени преди векове и прилагани досега. Венецианското стъкло е най-хубавото в света и начинът на неговото производство векове наред е бил една от най-строго пазените тайни на Серенисима. Още през ХV век венецианските стъклари са първите, които реализират кристала и правят възможна реализацията на цветно стъкло през ХVІІ век.

В пететажния магазин на фабриката за стъкло имаше произведения за всички вкусове и вероятно за всички портфейли. Тръгнахме да разглеждаме щандовете, всичко вървеше добре, докато придружаващият ни мениджър, от когото изобщо нямахме нужда, ни взе просто за изкупителни жертви. Толкова нахалство и принуда не ми се беше случвало да изтърпя. Предлагаше ни да закупим скъпи кристални сервизи или разни произведения на изкуството и вървеше неотстъпно до нас. Мъжът ми почти беше склонен да направим някоя покупка, защото се почувства неудобно след толкова кандърми, но аз категорично отказах да бъда манипулирана като клиент. Бизнесът си е бизнес, но хората не са "канарчета", та да ги улавят в мрежите си по този начин. Благодарих учтиво и се сбогувах с енергичния стъклопродавец.

Тръгнахме на разходка из острова, беше толкова тихо и спокойно. Къщите едни такива цветни, червени, розови, лилави, оглеждащи се във водите на заобикалящите ги канали. Разгледахме катедралата "Сан Донато", видяхме и двореца "Да Мула", който беше доста олющен. Снимахме се навсякъде, мислихме да посетим и Музея за стъклено изкуство, но вече ми се отщя да гледам тези крехки творения. Отложихме и пътуването до остров Бурано, може би някой следващ път ще го посетим. Върнахме се обратно с водното такси до Венеция и се посветихме на блажена почивка в една кокетна венецианска кръчма. Това понякога е най-добрият избор за разтоварване от напрежението.

Дойде и последният ден, в който освободихме стаята в хотела, но до късния следобед имахме достатъчно време за още посещения. Днес вече за никъде не бързахме, всичко правихме с настроение и удоволствие. След приятната закуска тръгнахме да се сбогуваме с околните забележителности и посетихме музея "Корер", който се намира на Пиаца Сан Марко. Огромен музей, посветен на различни аспекти от традиционния венециански живот, особено през последния период от съществуването на Венецианската република. Разположен е в сградата на Наполеоновото крило и част от Новите прокурации. Възниква през 1830 г. благодарение на венецианеца Теодор Корер (1750-1830), който завещал на града своята ценна колекция от живопис и произведения на декоративно-приложното изкуство.

Изглед към Венеция, видян от Кампаниле

После се изкачихме на Кампаниле и това беше най-невероятното изживяване през целия ни престой. Оттук се виждаха като на длан градът, островите, лагуната. Куполите на "Сан Марко" се открояваха над покривите, гледката беше наистина внушителна. Ла Серенисима сияеше в цялата си красота и спокойствие и аз не исках да повярвам в мрачните прогнози за нейното потъване. Сегашните и бъдещите поколения са длъжни да я спасят.

За последен път седнахме във "Флориан", да изпием едно кафе преди раздяла, и се сбогувахме с Пиаца "Сан Марко". После отново изживяхме пътешествието по Канал Гранде, слязохме на площад "Рома", взехме колата и се понесохме по Понте дела Либерта. Венеция остана в своя приказен свят, в който времето не съществува. Беше едно невероятно приключение, в което действителност и въображение постоянно разменяха местата си.

Чао, Венеция - романтична или мистериозна, но винаги Серенисима!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2015, № 2 (183)