ТОСКАНА И УМБРИЯ - ЕДНА НЕЗАБРАВИМА ЕМОЦИЯ

Таня Шелхорн

web

Всяко пътешествие из Апенинския полуостров представлява едно смайващо докосване до неговите живописни области, които въплъщават в себе си красотите на италианския пейзаж. Два от тези скъпоценни камъка са Тоскана и Умбрия, изпълнени със зелени хълмове, маслинови горички и лозя, идилични селца и средновековни замъци. Тоскана е най-популярната туристическа дестинация, понеже в нея се намират най-големите градове на италианския Ренесанс, а Умбрия се слави като "зеленото сърце" на Италия. Отдавна мечтаех да посетя тези места, най-вече заради известните забележителности в тях.

Събрах доста информация, направих съответните маршрути, но накрая в главата ми имаше толкова много площади, църкви и замъци, че се обърквах къде какво се намира. Това е то заученото като по учебник - мине време и всичко се изпарява, докато видяното остава за цял живот. Да тръгваме по-скоро, че вече нямам търпение!

Потеглихме от Швейцария в дъждовното утро на 15-ти юни 2015 г., с надеждата скоро да изгрее слънцето, но се изсипаха такива водни лавини по магистралата, че направо ме достраша. Видимостта се ограничи до няколко метра, наистина беше рисковано. Молех се усърдно в себе си и мислено си представях как Св. Архангел Рафаил, нашият пътеводител, лети пред колата, а от двете й страни са нашите Ангели-пазители. Като по чудо дъждът се укротяваше, пронизван от слънчевите лъчи. Вярата наистина прави чудеса, но чудесата не могат да предизвикат вяра у този, който за всичко има научно обяснение. Важното е, че пристигнахме живи и здрави в Сиена, където щяхме да нощуваме през цялата седмица, понеже се намираше някъде по средата между набелязаните за посещение градове. Настанихме се в приятната къща на симпатично италианско семейство, после седнахме отвън в градината и направо не ни се ставаше от мястото. Имахме достатъчно пресни сандвичи и плодове, мъжът ми отскочи до близкия магазин и си осигури бирата, тъй че не се налагаше да ходим на ресторант. Приключи първият ден, от утре започваше истинското пътешествие. Чакаше ни една емоционална седмица, която зависеше от умението ни да си я направим такава!

Започнахме с посещението на Сиена, тъй като след вчерашното дълго пътуване на шофьора се полагаше почивка. Ободрени от кафето и закуската, се впуснахме във вълнуващото приключение, което предоставяше най-съвършеният средновековен град в Италия. Квартирата ни се намираше на около трийсетина минути пеша до историческия център и тази разходка беше истинско потапяне в атмосферата.

Скоро се показаха кулите на катедралата и първият досег с необичайния облик на града ме изпълни с енергия. Идваше ми направо да полетя натам. Потръпвах от удоволствие, че след броени минути ще бъда сред мистериозния средновековен декор от известните забележителности.

Първото впечатление от Сиена

Според една местна легенда, малко или много фантастична, градът е бил основан от синовете на Рем, близнаците Аксий и Сений, които се скрили тук от чичо си Ромул. Това обяснява употребата на капитолийската вълчица като символ на Сиена. В действителност археологическите проучвания преоткриват етруски селища, населявани от племе, наречено сайна. Те обаче са били неспособни да създадат урбанистичен център, поради което е трябвало да се изчака римската ера, когато Сиена Юлия става военна колония.

През 1115 г. е основана Република Сиена, която продължава съществуванието си до 1555 г. и това е времето на нейния най-голям разцвет. Победена накрая от Флоренция, Сиена се превръща в беден провинциален град, което пък става причина да бъдат запазени автентичните средновековни постройки от разрушение. Дори до днес се спазва традицията, всички нови сгради в пределите на града да са в унисон със старинната архитектура.

Сиена пази жив духа на богатата си история и култура, за която свидетелстват непокътнатите средновековни сгради, както и живописта, скулптурата и архитектурата, които са уникални и имат огромна историческа значимост.

Неусетно бяхме стигнали до Сиенската катедрала, която датира от ХII век и е съчетание от сложни декоративни детайли и колони. Невероятният ансамбъл ни грабна веднага, но най-напред се наредихме на опашката за билети, а после решихме да започнем визитата си от "Пиаца дел Кампо", който е историческото сърце на града.

Вече доста бяхме повървели, времето беше горещо, имахме нужда от почивка, затова се настанихме под чадърите на едно от многобройните заведения около площада и се прехласнахме от възхищение. Целият исторически център на Сиена е в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство.

"Пиаца дел Кампо" е един от най-големите средновековни площади в Европа и се е превърнал във визитната картичка на Сиена. Построен е точно върху мястото, където се съединяват трите хълма - Кастеларе, Сан Мартино и Камолиа, над които се издига градът. Има интересната форма на вдлъбната черупка, разделена на девет ивици и покрита с червен паваж. Целият площад е заобиколен от великолепни постройки, тук се издига сградата на "Палацо Публико" с известната кула "Торе дел Манджа". На червения фон на тухлите се откроява мраморният фонтан, пред който имаше доста народ. Бяхме седнали на една масичка най-отпред в кафето и можехме да разглеждаме всичко в детайли. После тръгнахме на обиколка из площада.

Площадът "Пиаца дел Кампо"

Наоколо кипеше живот, младите хора бяха насядали или налягали навсякъде по площада, разговаряха, хапваха нещо, снимаха. Беше особено приятно да ги наблюдаваш. Спряхме се и ние пред фонтана, наречен Гая, което означава "Фонтан на радостта". Той наистина беше станал притегателен център за туристите, не само с красивата си форма, но вероятно и заради поверието, че водите му носят радост или каквото и да е. Всички си наливаха вода от чешмичката до фонтана, наредих се и аз, но не от суеверие, а защото бях постоянно жадна. Мъжът ми засне барелефите на Божията Майка, които украсяваха трите му страни, и направи цяла поредица от снимки на една гугутка, която си потапяше човката право в устата на каменното куче над басейна. Фонтанът наистина създаваше радост и вероятно е било винаги така, още от 1342 г., когато е бил построен. За водоснабдяването на града цели осем години били прокопавани подземни канали и когато водата най-после стигнала до "Пиаца дел Кампо", сиенци приветствали това събитие с бурна радост и оттогава останало подходящото име на фонтана - Fonte Gaia.

Снимахме се пред "Палацо Публико" и неговата величествена камбанария, "Торе дел Манджа", втората по височина в Италия. Сега проследихме внимателно очертаните с мрамор ивици, които разделяха площада на девет части, символизиращи старинното градско Управление на деветте. Казва се още, че имитират гънките в плаща на Дева Мария. Тухлите бяха подредени по интересната техника "рибена кост".

Дворецът "Палацо Публико"

"Пиаца дел Кампо" винаги е бил централното място и сцена, където са се провеждали шумните конни надбягвания върху коне без седла, известни като Палио. Това събитие се провежда два пъти в годината - на 2-ри юли и 16-ти август, и събира многохилядна тълпа. За мен не беше от голямо значение да присъствам на такова зрелище, но мъжът ми наистина съжаляваше, когато още предната вечер разбра, че няма да види това рисковано конно състезание.

Чудехме се дали най-напред да разгледаме "Палацо Публико", в който се намираше музеят на изкуствата, или да се изкачим на "Торе дел Манджа", но решихме да започнем с кулата, след като разбрахме, че е отворена само до 16 часа. Купихме билети и зачакахме пред вратата, докато изведнъж се сетих, че не знаем колко стъпала ни чакат догоре. Притичах бързо до билетния център, но не видях рекламни брошури, затова попитах някой от опашката, знае ли броя на стъпалата - отговори ми, че са 503 на брой, а височината до върха на камбанарията била 102 м. По-късно, когато търсех информация, попаднах на най-различни цифри - и за стъпалата, и за височината, тъй че с точност не мога да твърдя, но горе-долу е така. Наименованието на камбанарията се свързва с името на своя пръв звънар, който се казвал Джовани ди Балдучо, бил голям чревоугодник и всичките си пари давал за ядене. Затова го наричали "манджа-гуадани", което означава "ядящ печалба". "Торе дел Манджа" е построена от братята архитекти Мучио и Франческо ди Риналди между 1338 и 1348 г.

Високата кула "Торе дел Манджа"

Изкачването започна. Не ни е за пръв път, но май че вече не сме толкова ентусиазирани, както преди. Стълбите се вият, по едно време нямаш и представа къде се намираш. Толкова е тясно, че двама човека не могат да се разминат, добре, че на места има малко по-широки площадки. Поспирахме се на тях запъхтяни, но идваха и други след нас, които имаха същото желание. Стъпалата бяха високи, изискваха доста усилие за повдигане на крайниците, а не се знаеше колко още остава. Един млад мъж зад мен лазеше на четири крака, но като видя, че го гледам засмяно, бързо се изправи.

Стигнахме до помещение, в което се намираше охраната, там показахме билетите и оставихме всичкия си багаж, дори и дамските чанти в специална клетка. Нагоре можехме да вземем само телефон и фотоапарат.

Най-после се изкачихме до широката ложа, от която можехме да се насладим на великолепната гледка към "Пиаца дел Кампо" и към целия град. Сега ясно видяхме всяка подробност от площада и сградите около него, снимахме ги отвсякъде, после плъзнахме поглед по покривите и направихме чудесни панорамни снимки. Катедралата се виждаше в цялото й величие, също и другите църкви, които бях отбелязала за посещение. Имахме на разположение само 15 минути, но половината бяха отлетели, тъй че нямаше време за губене. Чакаше ни още едно изкушение, което не искахме да пропуснем - по малки дървени стълбички се изкачихме още по-нагоре, в подножието на мраморната ложа в горния край на кулата. Тя била добавена през 1352 г. като обет на жителите, оцелели по времето на чумата, отнесла една трета от населението на Сиена. През 1360 г. бил добавен и часовникът. Кулата има три камбани, под които се бяхме изправили доверчиво, доволни от постигнатия успех в изкачването. Вече се чуваше сигнала, който ни приканваше да тръгваме, защото идваше следващата група. Хайде обратно по тесните стълби, емоцията си заслужаваше всяко усилие!

Гледка към площада, снимана от кулата

Наистина се бяхме поуморили, не можехме веднага да хукнем към следващото посещение, та приседнахме и ние на площада, мъжът ми си сви цигара, наоколо оживено, просто не ти се тръгва. Единодушно решихме да пропуснем сега посещението на музея в "Палацо Публико", защото ни чакаше Катедралата и целият ансамбъл около нея, а също и разходката из тъй примамливите тесни улички със старинните сгради. Мъжът ми си отдъхна облекчено и веднага реши, че му се полага една студена бира. Седнахме в друго заведение, точно срещу двореца, в чиято сграда, която е на повече от 800 години, се помещава Общинският съвет на Сиена. Целият архитектурен комплекс поразява със своята изящна елегантност, символизираща мощта на своите владетели.

Тъкмо се наканихме да тръгваме и се изсипа един закачлив летен дъжд, но не можа да ни уплаши. Потънахме в тесните лъкатушещи улички, стигнахме до "Виа дел Капитано", която ни изведе точно до "Пиаца дел Дуомо". Над целия площад доминираше мраморният обем на Катедралата, датираща от ХII век, построена на мястото на някогашен храм на Минерва. Тя представлява един от най-разкошните и прочути образци на италианската романо-готическа архитектура, с красива фасада, украсена със статуи, проектирани от Джовани Пизано. Статуите на Св. Петър и Св. Павел са сътворени от Микеланджело. В Катедралата се намира и музеят на операта, в който се съхраняват произведения на видни творци от Сиена.

Повечето туристи смятат, че най-впечатляващата забележителност на града е емблематичният площад, "Пиаца дел Кампо", но истинската гордост на Сиена е нейната катедрала "Санта Мария Асунта" (Успение на Пресвета Богородица). Твърди се, че тя е третата по големина и великолепие след катедралите в Милано и Флоренция. Истински архитектурен шедьовър, красива, както отвън, така и отвътре. Изработена е от бял и зеленикаво-черен мрамор с допълнение от малко червен, редуващ се на ивици. Това са емблематичните цветове на Сиена, застъпени силно в архитектурния й облик. Етимологично са свързани с цветовете на конете, бял и черен, яздени от основателите на града - Синиус и Аскиус, синовете на Рем. Особено впечатляваща е фасадата с трите портала, над които е поставено бронзово слънце. Порталите са украсени с масивни полукръгли арки, увенчани с лунети и готически фронтони, и колони в йонийски стил, богато декорирани с алегорични фигури и библейски сцени.

Катедралата "Санта Мария Асунта"

Влязохме да разгледаме интериора на Катедралата, който е наистина главозамайващ! Плетеница от колони, редуващи се в бял и черен мрамор, повтарящи своя ефект на светлосянката, богата декорация, син свод със златни звезди, позлатен шестоъгълен купол, наподобяващ слънце, невероятните мраморни панели по пода и слисващо красивият амвон, изработен от баща и син Пизано. Какво по-напред да гледаш!

Заснехме някои от картините, изобразяващи сцени от Стария завет, но паната бяха 56 на брой, тъй че беше невъзможно да се обходи всичко наведнъж. Затова пък мъжът ми упорито засне всички фигури от амвона, 42 на брой, изобразяващи изкуплението на човечеството. Аз предпочетох повече да гледам този апотеоз на ренесансовото изкуство. После открихме оная потайна стълба, която отвежда към нишата, в която някога била държана жива вълчица, като символ на митичния произход на Сиена.

Не помня колко време разглеждахме интериора, но когато излязохме навън, имахме нужда от кратка пауза, преди да продължим с другите обекти. Приседнахме на стъпалата, откъдето можехме да наблюдаваме отсрещната сграда, в която се намираше музейният комплекс "Санта Мария дела Скала". Постройката датира от 1090 г. и първоначално е била предназначена за болница. Влязохме да разгледаме интересните колекции, обхващащи античността, средновековието, ренесанса и съвремието. После се изкачихме до кулата, направихме снимки отвисоко и с треперещи колена заслизахме по стълбите.

В комбинирания билет се включваше и Баптистерията, намираща се точно зад Катедралата, в която са кръщавани повечето сиенски граждани. Построена е между 1316 и 1325 г., като фасадата остава недовършена. Интериорът обаче е много впечатляващ. В центъра е разположен басейнът със светена вода, изработен от бронз и мрамор. Има шестоъгълна форма, която символизира шестте дни на Сътворението. Шест бронзови панела изобразяват важни моменти от живота на Йоан Кръстител.

Приключихме с посещенията на обектите и тръгнахме на разходка по малките задънени улички, украсени с цветя и кладенци, които предлагаха невероятни гледки. Излязохме на "Пиаца Салимбени", където се намираше средновековното седалище на "Монте дей Паски ди Сиена" - най-старата банка в света. По залез слънце Сиена изглежда наистина мистериозна. Решихме да вечеряме в стария град, излязохме на едно малко кокетно площадче и се настанихме под цветните чадъри на една пицария. Вечеря на открито, сред автентичната средновековна обстановка. Не липсваше и кладенецът с цветята.

Разходката продължи и след вечерята, пътят ни минаваше покрай крепостта "Фортеца Медичи", построена между 1561-1563 г., за която си казахме, че ако ни остане време, ще я посетим. Недалеч беше и нашата квартира, влязохме в потъналия в зеленина и цветя двор, поседяхме отвън, преживявайки днешния великолепен ден, който се пренесе и в съня ми.

Втория ден определихме за Асизи, понеже беше най-отдалеченият град от местопребиваването ни, та решихме да започнем с него, докато сме още свежи. Той се намира в областта Умбрия, съседна на Тоскана. Докато стигнем до хълма, върху който беше изграден този розово обагрен малък град, минахме през други селища и местности, чиито красиви гледки няма да описвам, те бяха навсякъде. Аз тръпнех от вълнение да видя най-после Асизи, за чийто любим син - младия босоног монах Франческо, бях чела с такъв интерес. Нарочно минахме по малкото пътче, направо през полята, за да се насладим отдалече на средновековното градче и неговите околности. Базиликата веднага привлече вниманието ни, открояваща се върху зеления хълм заедно с манастирския комплекс около нея. Тя е една от основните архитектурни забележителности на града и е включена в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство.

Асизи

Историята за живота на Св. Франциск от Асизи никога няма да престане да се разказва, напротив, интересът към него нараства все повече и милиони туристи и поклоници посещават всяка година Базиликата "Свети Франциск", където се покоят мощите на светеца. Единствено в съприкосновение с местата, които пазят жив спомена през вековете, може да се почувства и разбере значението на този светец при хората от всички раси и религии.

Родил се през студената зима на 1182 г. в Асизи, когато баща му, Пиетро Бернардоне, търговец на платове, се връщал от едно далечно пътуване в Прованс. Бил наречен от майка си, Мона Пика, с името Йоан, но баща му го променил на Франческо. В детството си бил обграден от внимание и любов от майка си и от строгите наставления на баща си, учил латински, провансалски, също и вулгарния език, математика, музика и пеене. Младостта му преминала между учението, работата с баща му и приятелската компания, с която гуляел по цели нощи. Дори бил наречен "Краля на банкетите и танците", заради своето волнодумство и дръзко поведение. Вероятно контрастът между публичния му живот и суровото семейно възпитание са дали сериозно отражение върху младия Франческо, защото веднъж, когато един просяк потропал на вратата, той го изгонил грубо, но след това го догонил, извинил се и му дал кесия с пари. Когато Асизи влиза във война с Перуджа, Франческо е от първите граждани, които се ангажирали в битката, но скоро бил пленен и останал цяла година затворен в кулата. Завърнал се сериозно болен у дома и по време на дългото му възстановяване вътрешно се променял. Той все още бил свързан със своята компания, дори тръгнали заедно отново на война, но при един нощен престой край Сполето, бил призован от Бога да се върне назад. Завръщайки се в Асизи, бил обхванат от неудържимо желание да раздаде своето имущество на бедните, въпреки неодобрението на баща си. Сега не само че не побягнал от прокажения, както правел преди, но дори го целунал. Поведението на Франческо предизвиквало недоверие от страна на жителите на Асизи, най-вече от баща му, който не можел да си обясни тази промяна в сина си и го смятал за окончателно изгубен. Франческо се оттеглил в самота и медитация в горите край Асизи. Недалеч от града имало една малка полуразрушена църквица, "Св. Дамян", където влязъл веднъж да се помоли. Чул глас от старото разпятие: "Франциск, иди и поправи Моя Дом, който е в развалини". Тези думи го придружавали през целия му живот. Продал много платове и искал с парите да ремонтира църквата, но баща му, разгневен, го завел при епископа. Младежът трябвало да избира между лишаването от наследство и връщането в нормалния живот. Франческо без колебание се отрекъл от всякакви материални блага, дори се съблякъл гол и върнал дрехите на баща си. Покрил се с един чувал и се оттеглил в горите. Скоро се разчуло, че в околностите на Губио живее един просяк, облечен в дрипи, който е опитомил един кръвожаден вълк. Към него се присъединили и първите му последователи от Асизи, които скоро станали дванайсет на брой - също като Апостолите. Франциск написал кратко правило и го представил на папа Инокентий III с молба да им бъде разрешено от Църквата да водят този нов начин на живот според Евангелието. Получили от Бенедиктинския манастир малката църквица "Санта Мария на Ангелите", която станала църквата-майка на францисканския орден. В това време Клара, родена също в Асизи, в богато и аристократично семейство, решила да се откаже от цялото си наследство и да възприеме начина на живот, предлаган от Франциск. Напуснала бащиния си дом 18-годишна, след като искали да я омъжат за някаква знатна личност, и отишла скришом при Малките братя край малката църквичка Порционкула. Това станало вечерта на Палмова неделя 1211 г., когато бил извършен един символичен жест от Франциск: при запалени факли той й отрязъл косите и Клара облякла грубото расо на покаяница. Станала годеница на Христос. Основала Втория Францискански Орден (на Кларисите) и написала правило за него. Франциск бил не само учител в нейния монашески живот, но също приятел и брат. Предал духа си на Бога на 3-ти октомври 1226 г. Клара умряла в Асизи на 11-ти август 1253 г. След смъртта на Франциск неговите тленни останки били положени за поклонение в малката църква "Свети Георги", но той приживе настоявал пред своите последователи да бъде погребан на най-тъжното място на града, което наричали "Могилата на ада". Там се извършвали масовите екзекуции, затова хората се страхували и го избягвали. След построяването на Базиликата мястото било наречено "Могилата на Рая". Само след две години Франциск бил провъзгласен за светец. Мощите му били пренесени в новопостроената Базилика на 25-ти май 1230 г. Тази дата не била края на неговото присъствие, защото през вековете светът е следвал ехото на Божествения му повик. През 1939 г. Св. Франциск е провъзгласен за патрон на Италия.

Паркирахме колата в огромния паркинг до "Пиаца Джовани Паоло II", минахме под каменния свод на "Порта Сан Пиетро" и градът изведнъж се разкри пред очите ни. Просто те примамваше да тръгнеш веднага по тесните му улички, които криеха своите вековни потайности. Спряхме се да разгледаме това ъгълче и направихме първите си снимки на Асизи. Надолу се слизаше до "Пиаца Сан Пиетро", където се намираше и едноименното абатство.

Средновековната атмосфера в Асизи

Главната ни цел обаче беше Базиликата, затова продължихме пътя си нагоре, стигнахме до "Виа Фрате Елиа" и излязохме на малкия площад "Св. Франциск", където се намираше и входът на Базиликата. Вълнувах се в какво състояние ще видим сградата след унищожителното земетресение през 1997 г., което беше разрушило цялата горна част и двама монаси бяха загинали под развалините. Спомням си предаванията по телевизията, беше ужасно.

Базиликата "Св. Франциск" и манастира "Сакро Конвенто"

Пред очите ни блесна бялата мраморна фасада на огромната базилика, която наистина е била средновековен архитектурен подвиг и се смята за едно от инженерните чудеса на този период. Тя се състоеше от две църкви, построени една над друга, и крипта, в която се съхраняват мощите на светеца.

Влязохме да разгледаме долната църква, която създаваше усещането за мистериозност поради слабата светлина и ниския таван. Удивлява хармонията от цветове по свода и декорацията на стените, покрити с фрески. От двете страни се намират многобройни параклиси и гробници.

По две стълби се слиза надолу в криптата и това е най-вълнуващият момент. Тук се изисква тишина и съзерцание. Криптата е построена през 1820 г., две години след като са били открити мощите на светеца. Мислих си как са били изгубени мощите, след като са били пренесени в Базиликата още при построяването й, но кой знае какво точно се е случило през вековете. Гледах каменния стълб в средата, там отдолу е тялото. Беше забранено да се снима, но почти всички тайничко щракваха и ние не направихме изключение. Толкова исках да имам спомен от това място и накарах мъжа ми да направи набързо една снимка, но без светкавица излезе доста тъмна. После обиколихме криптата, имаше специално място да се пишат писма до Св. Франциск, аз също написах, като преди всичко му благодарих, че направи възможно това мое посещение.

Криптата с мощите на Св. Франциск

След визитата в Криптата отново се върнахме в църквата и продължихме към трансепта, който беше най-интересната част на сградата. Фреските на Джото и неговите ученици, като и тези, на братята Пиетро и Амброджо Лоренцети, можеха да се разглеждат дни наред, това е истинско съкровище.

Пред вечно зелената ливада се издига великолепната фасада на готическата горна църква, място, превърнало се в театър на религиозните срещи между патриарсите от целия свят. Построена е от бял камък, а интериорът е изпълнен със светлина и живопис. Тук се намира известният шедьовър на Джото, "Житието на свети Франциск", който е представен в 28 сцени. Разглеждахме ги бавно и с удоволствие, такава възможност не се дава всеки ден. За съжаление, някои от фреските са доста повредени от земетресението и тяхната реставрация вероятно ще отнеме години.

Фасадата на Горната църква от Базиликата

Особен интерес предизвиква стенописът, познат под номер 20, който изобразява сцена от смъртта на Св. Франциск. В облаците се забелязва едно лице, приписвано на дявола, но не може да се твърди със сигурност, че негов автор е великият майстор Джото. Фигурата била открита съвсем наскоро, въпреки че е съществувала цели 800 години. Това наистина ме учудва, защото личи доста ясно, но може би при работа от близо се видоизменя. Както и да е, откритието е сензация, та затова са сложили специална табела, която насочва вниманието на посетителите към дяволската глава в облаците.

Интересни са също и стенописите на Чимабуе, учителят на Джото, които се намират от лявата и дясната страна на трансепта и в абсидата. Претворяват сцени от Апокалипсиса и живота на Св. Петър.

Последно посетихме музея в Базиликата, където се съхраняват вещи на Св. Франциск, и тези мигове аз никога няма да забравя. Запазено е автентичното му облекло, което се състои от една наметка, връв, торбичка и цървули. Просълзих се пред това смирение и пълно себеотрицание. Унесена в мислите си, не чувах и не виждах нищо около себе си, докато до слуха ми достигнаха нечии ридания. Млада жена плачеше неутешимо, а мъжът до нея се опитваше да я успокоява. Тази сцена силно ме разчувства и през цялата обиколка в музея поглеждах към младата двойка - момичето не престана да плаче. Аз си мислех за човешката суета и безсмислие, сред които преминават повече от дните ни.

Разделихме се с величествената Базилика и тръгнахме да разглеждаме града, пълен с архитектурни шедьоври, както религиозни, така и светски. Невероятно удоволствие е разходката по тесните и криволичещи улички, свойствени за малкия средновековен град в сърцето на Умбрия. Поехме по "Виа Сан Франческо", стигнахме до "Виа Фортини", после се заизкачвахме по "Виа Портика", която водеше право до "Пиаца дел Комюне", където се намираше Кметството.

До слуха ми достигна българска реч, едно момченце тичаше напред-назад и възторжено обясняваше нещо на родителите си. Казах му: здравей! и то се ококори. Продължих да разговарям с него, младите му родители приближиха усмихнати, поздравихме се и се заприказвахме. Оказа се, че са група туристи, запознаха ме с тяхната екскурзоводка, Мария, която присърце ме упъти към важните забележителности. Попитах я за гроба на царица Йоана, знаех, че е погребана в гробището на Базиликата, обясни как най-лесно да стигнем дотам, но трябваше да се връщаме обратно и затова се отказахме. Пък и какво ли да видим, освен един саркофаг.

Вече бяхме стигнали до "Пиаца дел Комюне", тук се намираха едни от най-интересните паметници и ние искахме да ги разгледаме бавно и на спокойствие. Разделихме се с групата българи и най-напред влязохме в Информационния център, за да си набавим карта на града. Дадоха ни точно такава карта, каквато аз обичам - с изрисувани картинки и списък на всички забележителности. Така беше значително по-лесно - знаеш къде се намираш и коя е сградата пред тебе.

"Пиаца дел Комюне"

Направихме снимки на площада, който и до днес продължава да бъде център на Асизи и сцена на най-забележителните епизоди от живота на града. Около правоъгълната му форма са групирани многобройни исторически паметници, между които е "Палацо дел Капитано дел Пополо", построен през 1282 г., който днес е седалище на Международното сдружение на Францисканските науки, център за срещи на специалисти от цял свят.

Отдясно се издига "Торе дел Пополо", построена през ХIII век, до кулата е "Храмът на Миневра", датиращ от I век, днес е превърнат в църква, наречена "Санта Мария сопра Минерва". Срещу нея, от другата страна на площада, се намира "Палацо дей Приори", днес в него се помещава Кметството. Един шармантен фонтан украсява оживения площад, та поседнахме за кратък отдих и наслада. После влязохме да разгледаме интериора на "Храма на Минерва" и когато излязохме, отново се срещнахме с българите. Споделихме впечатления, снимахме се с групата и екскурзоводката Мария, която темпераментно обясняваше на мъжа ми кой следващ маршрут да поемем. Говореше перфектно италиански.

Недалеч от "Пиаца дел Комюне" се намира храмът "Киеза Нуова", построен през 1615 г. със щедрото дарение на Филип III Испански. Има формата на гръцки кръст с красив бял купол. Мястото е интересно не само с архитектурните си особености, но преди всичко с предположението, че тук се е намирала къщата на бащата на Св. Франциск. Според легендата тук, в малкия обор, Мона Пика е родила Франческо.

Продължихме нагоре по "Виа Сан Руфино", стигнахме до едноименния площад и пред нас блесна красивата фасада на катедралата "Сан Руфино", призната не само за една от най-забележителните сгради в Умбрия, но и с ролята, която е изиграла във францисканското движение. Наоколо беше толкова красиво и необикновено, че останахме доста време на това място, направихме много снимки, разгледахме интериора на църквата и по една тясна уличка се упътихме към следващата забележителност.

Излязохме на "Пиаца Санта Киара", където се намираше едноименната базилика, завършена през 1257 г. в готически италиански стил, в който се усещаше деликатното францисканско докосване, отговарящо на простотата, с която двамата светии са проповядвали. В Криптата се покоят мощите на Св. Клара, открити през 1850 г. под един свод под олтара.

От "Пиаца Санта Киара" се откриваха красиви гледки към Асизи, някои от които ни предстоеше да посетим. Особено првлекателна беше бялата постройка на "Санта Мариа Маджоре", най-старата запазена църква и бивша катедрала на града. По лъкатушещата "Виа Санта Агнеса" слязохме до нея. Тук е бил кръстен Св. Франческо.

Изглед към Асизи

Минахме покрай стария Бенедиктински манастир и продължихме по "Виа Сан Аполинаре", където отново се срещнахме с групата българи. Продължихме заедно разходката си, стигнахме до "Пиаца Сан Пиетро", разгледахме църквата, снимахме се пред "Порта Сан Пиетро" и се сбогувахме на паркинга.

Изживяванията в Асизи оставаха незабравими, а един ден беше недостатъчен да се види всичко. Снимахме отдалече крепостта "Рока Маджоре" (Големият замък), която доминира над целия град и всява почит и респект. Другият замък, "Рока Миноре", се откриваше само частично, но не можахме да го хванем с фотообектива, беше доста отдалечен. За Асизи са нужни поне три дни, за да могат да се обиколят всички забележителности, също и тези, в околностите.

Докато пишех пътеписа, прочетох и романа на Джон Сак "Францисканският заговор", чийто сюжет се базира на действително събитие - отвличането и укриването на мощите на Св. Франциск в деня на тяхното тържествено пренасяне в Базиликата. Гробът остава неизвестен цели 600 години, а францисканският заговор е разкрит едва сега. Много интересни неща научих от този роман, имената на улиците и сградите са същите, следях интригата, движейки се по картата, пренесена изцяло в средновековната епоха, която се е запазила непокътната до днес. Усещането беше невероятно, имам силно желание отново да посетя Асизи!

На следващия ден посетихме Перуджа, столицата на Умбрия, малък, но известен град, разположен близо до река Тибър, сред зелените хълмове на Апенините. Важните забележителности се намираха в стария център, към който се насочихме, но както често се случваше, пак направихме две-три обиколки на града, преди да открием паркинга. Вече бях приела тези лутания като повод да се придобие едно общо впечатление от града, преди да се впуснем по набелязания маршрут. Изкачихме се до университетската зона, която със сигурност не бихме посетили пеша, и видяхме красивата ботаническа градина. Пообиколихме криволичещите улички, със стари каменни къщи, и най-после паркирахме колата близо до сърцето на града.

Тръгнахме към стария център и излязохме на площад "IV ноември", исторически и артистичен център, откъдето започваха всички маршрути към важните забележителности на Перуджа. Тук бяха творили множество известни художници, чрез чиито имена градът е известен на чужденците. Сред запазените архитектурни шедьоври са двореца "Палацо дей Приори", катедралата "Сан Лоренцо" и фонтана "Маджоре".

Седнахме на стъпалата пред Катедралата, откъдето можехме да се насладим на великолепната гледка пред нас, показваща изключителния средновековен разцвет на града, основан през далечната 1270 г. Големият фонтан е артистичен шедьовър от XIII век, дело на Никола и Джовани Пизано, който украсява площада със забележителната си форма и декоративните пана. Фонтанът е отново открит за обществеността на 28-ми март 1999 г.

Перуджа - Фонтана "Маджоре", "Палацо дей Приори" и "Корсо Авенучи"

Възхитителната сграда на "Палацо дей Приори", безспорно, е най-емоционалната забележителност, произвеждаща грандиозен ефект. Дворецът е построен между края на XIII век и първите години на XIV век по проект на известните местни архитекти Джакомо ди Сервадио и Джованело ди Бенвенуто и отразява независимия дух на гражданите на Перуджа. Огромната сграда е украсена с една безкрайна огърлица от сводести прозорци, които ми напомниха за Венеция.

След като отпочинахме и се нагледахме на "Палацо дей Приори", станахме от стълбите и се обърнахме към сградата на Катедралата, за да я разгледаме и снимаме. Откъм площад "IV ноември" можеше да се види само лявата част, фланкирана от големите аркади на Лоджията на Брачио Фортебрачио от XV век. За отбелязване е също мраморната декорация на фасадата в долната част на църквата, хубавата статуя на Папа Юлиус III (творба с голяма стойност на Винченцо Данти), много красив амвон от XV век, две ниши и Разпятието, поставено зад един витраж.

Катедралата "Сан Лоренцо"

Главната фасада беше откъм малкото площадче "Пиаца Данти", тя е незавършена, с изключение на входния портал, разработен в стил барок. За съжаление, Катедралата беше затворена в този обеден час и не можахме да видим нейния интериор. Решихме да направим една обиколка около сградата и открихме невероятни кътчета наоколо.

"Пиаца Данти"

Върнахме се отново на "Корсо Ванучи" и се настанихме в кафето, точно срещу "Палацо дей Приори". Сега можехме да разгледаме отблизо сводестите прозорци и цялата сграда. На третия етаж се разполагаше Националната галерия на Умбрия и ние се чудехме дали да я посетим, но това щеше да отнеме поне два часа, а времето беше чудесно за разходка. Тръгнахме по пешеходната улица, пълна със забележителности, стигнахме до хълма "Рока Паолина", върху който се намираше историческата крепост, после потънахме в характерните улички, в които се криеше неповторимият чар на Перуджа. Никога нямаше да ми омръзне да се разхождам сред автентичния средновековен декор, но имахме желание да видим и други обекти през днешния ден, затова бавно се упътихме към паркинга. Колебаехме се дали да продължим пътешествието из Умбрия, но решихме да се върнем отново в Тоскана и да посетим препоръчания от нашия хазяин туристически град Сан Джиминяно.

Отдалече забелязахме високите кули, заради които градът бил наричан "Манхатън на Тоскана". На мен обаче това сравнение изобщо не ми допадна, тъй като Сан Джиминяно представлява такава едноцветна живопис, инкрустирана в най-типичния тоскански пейзаж, че просто не подлежи на сравнение. Първоначално това е било място за отсядане на поклонниците, пътуващи за Рим и Йерусалим. През този период била изградена крепостната стена с обща дължина 2177 м, подсилена с многобройни кули. Апогея на Сан Джиминяно съвпада с момента, в който градът се издига като свободна комуна и се заражда аристократичната класа, която трупа богатство от продажбите на земеделски продукти, на първо място шафран. За съжаление, борбите между отделните градски фракции продължавали, като най-насилствени били тези, между гвелфите Ардинджели и гибелините Салвучи, управлявали града през средните векове. При тях били изградени 72 кули-къщи в надпревара коя да бъде по-висока като израз на мощта и благополучието на господарите си. До днес са оцелели едва 14 кули. Като се прибави към битките и опустошителната чумна епидемия през 1348 г. градът стигнал до своя икономически упадък и бил присъединен към Флоренция през 1351 г. Днес Сан Джиминяно е намерил своето място в Тоскана като един от най-посещаваните туристически центрове.

Докато се любувахме на магическото очарование на средновековните кули, неусетно стигнахме до тях и паркирахме колата в един от обширните паркинги около крепостната стена. Оказа се, че сме избрали този, който е в противоположната част на "Порта Сан Джовани", през която обикновено се прониква в града. Така започнахме обиколката обратно на повечето туристи, което имаше своето предимство, че не се сблъскахме с тълпите.

Още щом тръгнахме покрай дебелите зидове и минахме през "Порта Сан Матео", усетих странната атмосфера на един друг свят, роден през вековете. Обожавам разходките в такива места, просто не мога да им се наситя. Излязохме на "Пиаца Сан Агостино" и посетихме едноименната готическа църква. Внушителната постройка от 1280 г., изградена съвсем семпло от тухли, криеше в интериора си голямо богатство от фрески и красив мраморен олтар. В момента имаше гид, който разказваше интересни неща, та се спряхме да послушаме.

После тръгнахме по оживената и красива "Виа Сан Матео", по чиято дължина можеха да се видят дворци, църкви, къщи-кули, докато излязохме на "Пиаца дел Дуомо", където се издига съборната църква "Санта Мария Асунта". Датира от втората половина на XIII век и е построена върху стара църква с по-малки размери и друга ориентация. Отсреща имаше едно кокетно кафене, седнахме да отдъхнем и можехме да се наслаждаваме на необичайния декор колкото си искаме. Около нас цветя и пъстрота, не пропуснахме да се снимаме и с големите сладоледи.

Сан Джиминяно - Колегиалната църква "Санта Мария Асунта"

До Колегиалната църква, която сякаш ни гледаше със своята семпла каменна фасада, се издигаше "Палацо дел Пополо", в който се помещава Кметството, а голямата кула, наречена "Торе Гроса", приютява още от XIX век важен градски музей. След като се нагледахме и отпочинахме, влязохме да разгледаме интериора на Колегиалната църква, който ярко контрастираше на семплата фасада и предлагаше един ефектен ансамбъл от стени и сводове, изцяло покрити с фрески, изпълнени от сиенски и флорентински художници.

После седнахме на стълбите на църквата, откъдето можехме да разглеждаме отсрещния дворец, "Палацо дел Подеста", с импозантната му кула, висока 51 м. В края на XVIII век дворецът е трансформиран в театър.

"Палацо дел Подеста"

На няколко стъпки се намираше "Пиаца Систерна", посетихме и това местенце, а после по "Виа Сан Джовани’’ стигнахме до "Порта Сан Джовани’’ и така обходихме цялото градче. Какво щастие, че превозните средства остават извън защитните стени. Тишина и спокойствие цари въпреки многолюдните посетители. Историческият център на Сан Джиминяно е обявен за част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Да си в Тоскана и да не видиш една от най-причудливите забележителности в света е направо невъзможно, затова четвъртият ден от нашето пътешествие беше посветен на Пиза. Нямах търпение да видя "Наклонената кула", която прави името на малкото университетско градче известно на целия свят, въпреки че тук е роден Галилео Галилей. Има и други забележителности, за които предварително се бях подготвила, но те са като допълнение към "наклоненото чудо", което привлича като магнит огромните тълпи от туристи.

Ето ни най-после пред входа на "Кампо дей Мираколи"! Пред очите ми се откри част от средновековния религиозен комплекс, който толкова бях гледала на картинки, а сега стоях в действителност пред него. "Наклонената кула" първа привлече вниманието ми, гледах я отдалече и предвкусвах удоволствието, което ме очакваше. Разбира се, впечатлението за всеки е различно, но аз винаги сама си създавам приказния свят, в който после се потапям с цялата си фантазия. Бавно преминахме през портала и застинахме от възхищение пред красотата на целия ансамбъл. Наистина това беше "Площада на чудесата", според щастливата дефиниция на Габриеле Д’Анунцио през миналия век.

Пред портала на "Площада на чудесата" в Пиза

Хармоничният ансамбъл, представен от бели мраморни сгради, силно контрастиращи на зелените тревни площи, е най-осезаемото доказателство за древното величие на Пиза. Сегашната организация на пространството, простиращо се между двете средновековни огради, датира от втората половина на XIX век и отговаря на критерия за едно сценично оформление, предназначено да възвеличи необичайността и красотата на Ансамбъла, включен в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство.

"Пиаца дей Мираколи"

Катедралата "Санта Мария Асунта" е първата сграда, построена на площада, според чийто модел по-късно са реализирани Баптистерия и Кулата. Строежът е могъл да бъде започнат през 1063 г., благодарение на значителната плячка, придобита от победата над Палермо, и сградата, реализирана под ръководството на архитекта Бускето, макар и незавършена, била осветена през 1118 г.

През следващите десетилетия работата била продължена от архитекта Рейналдо, който проектира фасадата, непроменена до днес. Формира се едно уникално творение, в което се срещат и преливат различни стилове. През 1595 г. пожар разрушава бронзовите врати на портала, дело на Бонано Пизано, от чието творчество остават единствено 24 пана, илюстриращи историите от Новия Завет, които могат да се видят върху портата на параклиса на Св. Раниери, покровител на града.

Интериорът на Катедралата е просто един екран от шедьоври, от които накратко могат да бъдат споменати мозайката в абсидата, изобразяваща Христос Пантократор, дело на Чимабуе, изумителния амвон на Джовани Пизано и внушителния полилей, окачен в купола на централния неф. Известен е като "лампата на Галилей", понеже се счита, че като наблюдавал неговите поклащания, открил принципа на махалото.

Нашият тур за посещение на Наклонената кула беше в 14:45 часа, затова, в уреченото време застанахме под "Торе Пенденте" в трепетно очакване. Толкова информация бях изчела за нея, но да я видиш току пред себе си е съвсем друго нещо. Неволно ти се иска да я подпреш с ръка - вероятно това е дало идеята за популярната снимка, която всички наоколо правеха. Беше забавно да ги гледаш как се вживяват в играта, независимо от възрастта си.

Торе Пенденте (Наклонената кула)

Причината за наклона се приписва на слабата земна основа, други смятат, че е архитектурна грешка или пък гениална мисъл, има и легенди, но мистерията е в това, че кулата не е паднала вече цели 800 години! Според законите на физиката това е трябвало отдавна да се случи.

Предвидена да бъде камбанария на Катедралата, нейният строеж е започнал през 1173 г. и след изграждането на третия етаж започнала да се накланя, което спряло строежа. Седмият етаж бил довършен през 1319 г., а камбанарията със седемте камбани била достроена през 1372 г.

Спомням си периода между 1990-2001 г., когато усилено се говореше, че "Наклонената кула" ще се срути, беше затворена за посетители, провеждаха се ремонтни дейности за изправянето на наклона. Направените поправки са подпомогнали, тежащата 14500 тона мраморна красавица, да се изправи до положението, в което е била през 1838 година, което я прави отново годна за посещение.

Дойде жадуваният миг и малката група, в която бяхме и ние, беше пропусната през входа на кулата. Озовахме се в нейното каменно устие, изслушахме кратка информация и изкачването започна. Чакаха ни 295 стъпала, които не ни плашеха, защото сме се справяли с много повече. Изживяването обаче беше различно от другите кули, защото наклонът се усещаше много силно, и при непрекъснатото въртене, като че ли имаш чувството, че залиташ. Само нещо да пропукаше в този миг и паниката би настъпила. Помислих си го, защото е имало случаи на срутване на кули с трагични последици.

Изкачването в "Наклонената кула"

Когато обаче излязохме на върха и видяхме големите камбани, умората мигом се изпари и ни обхвана луда емоция. Именно от надвесения връх на кулата, Галилео Галилей е доказал теорията си за земната гравитация, хвърляйки камъни с различна големина, забавлявайки себе си и тълпата зяпачи.

Изглед към "Площада на чудесата", заснет от върха на "Наклонената кула"

Цялата външна тераса беше обградена с предпазна телена мрежа - мъжът ми смяташе, че това е с цел да се предотврати хвърлянето на камъни, по примера на Галилей, но аз бях прочела, че над 250 човека са паднали от кулата по различни причини. Току под носа ни блестяха куполите на Катедралата, целият площад се виждаше като на длан, а гледките към града бяха прекрасни. Забавлявахме се да обикаляме терасата и да снимаме до насита. Една мисъл, зародила се спонтанно в съзнанието ми, все повече ме убеждаваше в своята мистериозна истина: "Наклонената кула" не пада, защото е подкрепяна от Ангели!

Решихме да поотдъхнем от емоциите, като се разходим из градчето и поседнем някъде на чашка кафе. Беше много приятно из тихите, почти безлюдни улички, след главозамайващия наплив от туристи на "Пиаца дей Мираколи".

Разгледахме стария исторически център на "Пиаца деи Кавалиери", където са се обсъждали всички проблеми или са празнували своите победи. На това място пратеник на Флоренция е обявил независимостта на Пиза през 1406 г. Площадът е бил възстановен през възраждането от известния архитект Джорджо Вазари. Основната сграда на площада е "Палацо дела Карована", модернизиран в ренесансов стил от Вазари, а в другия край се издига "Палацо дел Оролоджио".

Тръгнахме из градчето без ориентир, това е най-приятната разходка, която позволява да се усети неговото идилично излъчване. Потъвахме в тесните улички, с прилепени една до друга къщи, излизахме на малки площадчета, с уютни кафенета и течащи фонтани, магазинчета за сувенири, пазари на открито. Истинска романтика на отдавна отминалите времена, която те успокоява и просто не можеш да се откъснеш от насладата и тишината.

Върнахме се отново на "Площада на чудесата" и влязохме в баптистерия "Сан Джовани", който е най-голямата кръщелня в Италия. Строежът на кръглата римска сграда започнал през 1152 г., под ръководството на архитекта Диотисалви (Бог да те спаси). По-късно Николо и Джовани Пизано се присъединили към изключителното творение, продължавайки прекъснатата работа до второто ниво на малките ложи, и реализирайки една удивителна галерия от мраморни бюстове на хора и алегорични животни. В интериора са запазени кръщелния купел на Гуидо Бигарели да Комо и амвона на Николо Пизани. Имахме шанса да присъстваме на демонстрация на изключителната акустичност в Баптистерия, представена чрез гласово изпълнение от една млада жена.

Баптистерия "Сан Джовани"

Оставаше още една сграда за посещение, която затваряше площада откъм северната му страна - гробището "Кампосанто". В превод името означава "свещена земя", понеже след Четвъртия кръстоносен поход рицарите са донесли тук пръст от Голгота. Известно е още като "старото гробище" и било предназначено за знатните жители на Пиза. Гробището е последният монумент от Ансамбъла, построен на "Пиаца дел Дуомо". Проектът е на Джовани ди Симоне, реализиран през 1278 г. През следващите векове стените му били украсени с богати фрески, които обаче биват почти унищожени при бомбардировките през Втората световна война.

Тази кратка информация и снимките ни дадоха визуална представа за този паметник и ние решихме да не го разглеждаме, шегувайки се, че в него няма следи от Галилео Галилей. Направихме снимки на външните мраморни стени откъм Катедралата, това беше достатъчно.

Започнахме да се сбогуваме с "Пиаца деи Мираколи", но тъй като хич не ни се тръгваше оттук, обиколихме още веднъж цялото пространство и запечатахме с фотообектива различни детайли от отминалите векове. Днешният ден щеше да остане завинаги в най-съкровените ми спомени, защото беше изживян сред приказните декори на "Площада на чудесата"!

Последните два дни от нашето пътешествие бяхме определили за посещение на Флоренция, столицата на Тоскана. Очаквах с нетърпение да видя нейните забележителности, за които се бях подготвила старателно с информация, но знаех, че срещата с действителността ще бъде далеч по-вълнуваща.

Разстоянието от Сиена беше само някакви 55 км, пътуването мина неусетно, за щастие, намерихме свободен паркинг и всичко се нареждаше чудесно. Само че дяволът пак завидя на радостта ми, та се опита да помрачи настроението ни още отначало, но аз се бях настроила да приемам всяко предизвикателство като повод за мое добро.

Тръгнахме пеша покрай левия бряг на река Арно - мислихме, че до Стария град не е толкова далече, но по средата на пътя разбрахме заблудата си, която ни костваше разстоянието между още два моста, докато стигнем до прочутия покрит мост. Както и да е, въпреки горещината и раздразнителността на мъжа ми, успявах да поддържам духа и на двамата, за което много ми помагаха изникващите по пътя ни обекти за снимане. Когато мисълта е заета, разстоянията се стопяват.

Всичко обаче се промени, щом пристигнахме пред моста "Понте Векио", който беше един от символите на града. Най-напред седнахме на сянка в кокетното бистро, ободрихме се с едно студено питие, отдъхнахме от уморителния път и с повишено настроение се впуснахме в приключението.

Покритият мост "Понте Векио" с "коридора на Вазари"

Разходката по "Понте Векио" (Стария мост) е необичайно изживяване, понеже в рамките на няколко минути виждаш вековната история на Флоренция. Тук е най-тясното място на река Арно и вероятно винаги е имало мост, но многократно разрушаван от наводненията, докато придобие днешния си вид през 1345 г. Проектиран е от италианския архитект и художник Тадео Гади с характерните за средновековието магазинчета. Над тях преминава "коридорът на Вазари", един уникален строеж, който започва от "Палацо Векио" и свършва до "Палацо Пити". Тайният проход бил построен от архитекта Джорджо Вазари, на чието име е наречен, за безпрепятствено преминаване на херцог Козимо I Медичи и неговата фамилия, както и на управниците на Тоскана, като по този начин избягвали шумните улици и неочакваните неприятности. Освен това на стария мост се били разположили рибарите и месарите, от чиито магазинчета се носела неприятна миризма, заради което били прогонени и на тяхното място се настанили бижутерите. Магазинчетата постепенно станали частна собственост и били доукрасявани с допълнителни помещения и тераси, стърчащи над реката, които придали колоритния вид на "Понте Векио". Той станал толкова култово място, че бил пощаден от нацистите по време на тяхното отстъпление.

По средата на моста има бюст на Бенвенуто Челини, италиански скулптор, живописец и музикант, а наоколо беше пълно с хора от всякаква възраст, които се снимаха с него. Цялата решетка около паметника беше отрупана с катинарчета, които влюбените заключват на моста, а ключето хвърлят в реката, за да бъде вечна любовта им. Бях прочела, че това удоволствие вече било забранено, дори глобявали доста солено, но кой се спира пред поривите на любовта, какво значи някаква си глоба!

Бюстът на Бенвенуто Челини върху "Понте Векио"

Продължихме разходката си по моста, снимахме интересните кътчета, на мен ми беше много любопитно да "надникна" в потайния коридор, мислено си представях картините от ония времена и просто не ми се излизаше от приказния "Понте Векио", но той беше само началото, а ни чакаха още много атракции!

Упътихме се към "Пиаца дела Синьория", мястото, което е било център на политическия живот по времето на Флорентинската република. Щом завихме по улицата, водеща право към площада, пред очите ни се изписа силуетът на "Палацо Векио", който не можеше да бъде сбъркан с никой друг, дори и тогава, когато си го виждал само на картинка. Сградата в готически стил наистина приличаше на огромна шахматна фигура, спряхме се, за да я заснемем, но непрекъснато някой заставаше пред обектива и разваляше кадъра. Бавно се приближихме към края на улицата и ето ни пред лицето на магнетичната Флоренция, която примамваше милионите пътешественици от цял свят!

"Палацо Векио"

"Палацо Векио" (Стария дворец) е една от най-значимите сгради във Флоренция, построен е през 1299 г. от архитекта Арнолфо ди Камбио и наподобява крепост със зъбчата кула. Някога се е наричал "Палацо Нуово" (Новия дворец) и в него са заседавали приорите, но когато по-късно управниците на комуните се обявяват за синьори, сградата се преименува в "Палацо дела Синьория", след това става "Палацо Дукале", докато се превърне в "Палацо Векио". Самата смяна на имената говори за богатата история през вековете, която показва доминацията на Флоренция, отразена в множество мъжки статуи на площада.

Когато попаднеш за първи път на място като "Пиаца дела Синьория", не знаеш накъде по-напред да гледаш, затова аз винаги предпочитам да седна някъде и бавно да обходя с поглед цялото пространство. Щом го опозная добре, тръгвам на обиколка, но вече знам към какво да се насоча. Споделих с мъжа ми предложението си, а той само това и чакаше. Седнахме в едно кафе и съчетахме полезното с приятното.

"Пиаца дела Синьория"

Постепенно се ориентирах и си припомних какво съм чела. Ето, този конник е херцог Козимо I Медичи, а мускулестият гол мъж, стъпил върху четири коня, е Нептун, символизиращ морската доминация на Флоренция.

За статуята пред входа на "Палацо Векио" мъжът ми ме изпревари, че това е "Давид" на Микеланджело, но не знаеше, че тук беше копието, а оригиналът се намира в "Галерия дел’Академика", тъй като преди няколко години бил повреден от група туристи, замерящи го с камъни. До "Давид" имаше още двама огромни голи мъже, това бяха Херкулес и Какус, отразяващи властта и мощта на Медичите.

Входът пред "Палацо Векио"

Бяхме седнали точно срещу двореца, а отдясно се намираше "Лоджия деи Ланци", една от забележителностите на града, изпълнена с прекрасни скулптури. Лоджията е специално направена покрита тераса за церемонии, в случай че вали. Получава своето име от названието на намиращите се в нея наемници на великия херцог Козимо I Медичи, които на италиански се наричали ланци. Днес "Лоджия деи Ланци" представлява истински музей под открито небе, чиято експозиция обяснява защо Флоренция често е наричана "Каменното цвете на Тоскана". Най-известните статуи са "Персей с главата на Медуза" на Бенвенуто Челини, "Отвличането на сабинянките" и "Херкулес и Кентавър" на Джамболоня, "Похищението на Поликсена" на Пио Феди. Основният мотив на каменните творения е мъжкото превъзходство над жените, а голотата се приема като нещо естествено, дори божествено.

"Лоджия дел Ланци"

На "Пиаца дела Синьория" има толкова много за гледане, че спокойно човек може да остане тук през целия ден, ако реши да посети интериора на "Палацо Векио" и галерията "Уфици". Ние решихме да оставим музеите за утрешния ден, а днес да се запознаем, колкото е възможно повече, с града. Затова се упътихме към религиозния център, разположен на "Пиаца дел Дуомо" и "Пиаца Сан Джовани", където се издигаха Катедралата, Баптистерия и кулата на Джото.

Най-напред видяхме купола, който изведнъж блесна над флорентинските къщи, и докато излезем на площада, заснехме много интересни кадри. Когато обаче застанахме под огромната постройка, строена в продължение на почти шест века, умълчахме се и двамата, мъжът ми запали цигара и седна на каменния парапет. Мен не ме свърташе на едно място, затова разузнах откъде се купуват билети за кулата на Джото и се върнах с предложението най-напред да се изкачим в нея. Не получих отговор, но погледът на мъжа ми беше достатъчно красноречив, за да разбера, че идеята не му се нрави. Тогава предложих да се изкачим на купола, защото видях там посетители, но той запали нова цигара и каза, че има нужда от кратък отдих. Седнах до него и се загледах в красивото творение на Джото, което ми се стори леко наклонено към Дуомото. Мъжът ми също потвърди, че вижда кулата наклонена, това ни развесели и решихме, че няма смисъл да се катерим до върха, вече сме изживели тази емоция в Пиза. Как само си отдъхна моят съпруг и започна да ме убеждава, че освен едни покриви, няма какво друго да видим. Тръгнахме на обиколка около Катедралата.

Катедралата "Санта Мария дел Фиоре" и кулата на Джото

Нейното строителство започва през 1294 г. с архитекта Арнолфо ди Камбио, но след неговата смърт строителството продължава с много трудности и честа смяна на ръководителите, чак до 1420 г. Накрая куполът е завършен от Филипо Брунелески, истински манифест на ренесансовия човек, предопределен завинаги да запечата физиономията на града.

Влязохме да разгледаме интериора, нямаше такса за вход и имахме късмет, че опашката не беше толкова голяма, както я описват. Относно облеклото обаче стриктно се спазва наредбата, който не е облечен подходящо, срещу 2 евро получава покривало.

Интериорът е в готически стил, смекчен от едно класическо вдъхновение и украсен с шедьоври от XV век. Има три огромни кораба, завършващи под осмоъгълен купол, като средният кораб е разположен на мястото на старата катедрала "Санта Репарата". Забележителният часовник, създаден през 1443 г., работи и досега, като стрелките му се движат в обратна посока на днешните часовници. Има барелеф на Джото, който е погребан тук.

Отново обикаляхме екстериора и не можехме да се нагледаме на неповторимата облицовка от зелено-розови и бели правоъгълници. На повече от 700 години, "Санта Мария дел Фиоре" си остава една от най-красивите и запомнящи се готически катедрали. За нея избрали названието "Богородица на цветята", тъй като Флоренция носи името си от думата "цвете".

За съжаление, не можахме да видим "Райските порти" на Баптистерия, във великолепната изработка на Лоренцо Гиберти, тъй като сградата беше в ремонт и всичко беше опаковано в защитна мрежа. Успокоихме се, че при следващото си посещение във Флоренция няма да пропуснем тази забележителност, въпреки че оригиналните врати от позлатен бронз са заменени с превъзходни копия, заради лудите тълпи пред тях. Но на великолепната кула на Джото се нагледахме до насита и я снимахме във всички възможни ракурси.

Флорентинският баптистерий е най-старата сграда на града и тръгвайки от него попаднахме в лабиринт от малки и скрити улички, които ни пренесоха директно във времето на Данте. Точно неговата къща искахме да видим и докато се лутахме и я търсихме по картата, изведнъж видяхме, че сме се спрели пред висока кула, на която имаше плакат с надпис: "Каза ди Данте". Влязохме да разгледаме, имаше уреден малък музей, посветен на живота и изкуството на Данте. Не е доказано дали поетът настина е бил роден тук, но със сигурност се знае, че е живял някъде наблизо. Всъщност самата кула, която е реставрирана през 1911 г., не е била реалният дом, в който е живяло семейството на твореца, тъй като Алигиери са били богати собственици на голям имот. След като фамилията е прокудена във Верона, имуществото се разпада, отделните постройки се използват от флорентинци за различни цели и така се забравя, в коя точно сграда е живял Данте. Тъй като кулата остава в паметта на местните жители, те я свързват със семейството на Данте. Само на няколко метра се намира енорийската църква "Санта Маргарита де Черчи", в която е гробът на Беатриче Портинари, любимата на Данте, идеализирана в неговата поезия. От другата страна на "Виа Данте Алигиери" е средновековният дворец "Барчело", превърнат в Национален музей, и църквата "Бадиа Флорентина", където Данте е видял за първи път Беатриче.

Каза ди Данте

Продължихме към "Пиаца Санта Кроче", като по пътя се наслаждавахме на уникални архитектурни шедьоври, запазени през вековете. Една от най-големите забележителности е магнетичната църква "Санта Кроче" (Светия Кръст), построена в края на XIII век върху основите на малка църквичка. Днес е най-голямата францисканска църква в света.

Базиликата "Санта Кроче"

Бях запленена още с влизането в просторния й интериор, изпълнен с безброй забележителности. Разгледахме фреските на Джото и неговия ученик, Тадео Гади, красивите витражи, скулптури и картини, както и забележителния олтар. Най-интересни обаче бяха гробниците на известни флорентинци, които превръщат базиликата в своеобразен пантеон.

Гробницата на Галилео Галилей веднага привлече вниманието ни, тъй като непрекъснато го споменавахме в Пиза, където е роден. Анатемосан от църквата заради напредничавите си идеи, на този велик учен е било забранено религиозно погребение, което е осъществено едва през 1737 г.

Микеланджело Буонароти умира в Рим на 18-ти февруари 1564 г., но по негово желание тленните му останки са върнати във Флоренция и е погребан в "Санта Кроче". Легендата обаче разказва, че тялото е било откраднато по нареждане на Флорентинския херцог. Саркофагът е изработен от Вазари, гробницата е украсена с бюста на прочутия скулптор, поет и живописец, както и три алегорични фигури, символизиращи рисуването, архитектурата и скулптурата.

Данте Алигиери е погребан в Равена и въпреки молбите на Флорентинската република, прахът на поета да бъде пренесен във Флоренция, властите в Равена се противопоставят. През 1829 г. в "Санта Кроче" е поставен възпоминателен кенотаф на великия син на Флоренция, завършил живота си в изгнание.

Разгледахме също гробниците на Николо Макиавели (успешен политик и последен републикански канцлер на Флоренция), композитора Джоакино Росини, Гулелмо Маркони (лауреат на Нобелова награда 1909 г. за създаването на безжичния телеграф), полския композитор Михаил Огински, автор на известната полонеза, и на много други.

Вътрешният двор на църквата е оформен като истински музей на религиозното изкуство. Тук се намира "Капела дей Паци", последно дело на Брунелески, истински шедьовър на ренесансовата архитектура. Строена е между 1429-1443 г. Накрая се снимахме с паметника на Данте пред фасадата на църквата и се сбогувахме със "Санта Кроче".

"Санта Кроче" - вътрешен двор с "Капела дей Паци"

Тръгнахме пеша покрай реката, сега не беше толкова трудно, тъй като се намирахме по средата на пътя, а гледките при залез слънце бяха направо фантастични. Вървяхме бавно, спирахме се често и снимахме, докато стигнем моста "Сан Николо", откъдето се виждаше цялата прелест до "Понте Векио". Всичко изглеждаше като приказен филм, в чиято действителност се бяхме потопили през този миг от живота ни!

Втори ден във Флоренция. Оставихме колата в същия паркинг, но този път взехме автобуса, чиято спирка беше съвсем наблизо. Друго си е, когато се върнеш в познато място, чувствахме се все по-уютно. Разходката беше повече от приятна, наслаждавахме се през широките стъкла на красивата панорама, пресякохме "Понте Але Грацие", автобусът подмина "Понте Векио", после зави по "Понте Санта Тринита" и спря недалеч от "Палацо Пити". Толкова забележителности видяхме в това кратко пътуване, бяхме пълни с енергия, денят започна чудесно!

Дворецът "Пити" не ме впечатли с огромната си сграда в мъждивочервен цвят, а голото павирано поле пред него ми подейства даже тягостно. Приличаше ми на тежка правителствена сграда, но не и на дворец от епохата на Ренесанса. Строежът е започнат през 1458 г., по заповед на богатия флорентински търговец Луки Пити, с архитект Брунелески. По-късно бил закупен от Медичите, които многократно го доустроявали и разширявали, а когато Флоренция била столица на Италия, служил за кралска резиденция. Днес "Палацо Пити" е музей на изящното изкуство.

"Палацо Пити"

Разглеждахме външната фасада и умувахме дали да посетим двореца и неговите интересни градини, но преценихме, че това не може да бъде съчетано в един ден с посещението на галерията "Уфици", която искахме непременно да видим.

Имахме късмет да надникнем в градините "Боболи", тъй като разтвориха железните врати за пристигналия камион и докато разтоварваха стоката, ние понавлязохме навътре, за да заснемем някои кадри. Дори видяхме края на "коридора Вазари" и го снимахме. Беше много мило от страна на служителите, които се правеха, че не ни забелязват, ние също се правехме на разсеяни, но щом камионът започна да се изтегля назад, послушно излязохме след него. Дори благодарихме на полицая, който ни кимна приветливо. Веселата случка ни вдигна настроението, обещахме си, че при следващото посещение във Флоренция ще отделим подобаващо време на Палацото и неговите чудни градини.

Пътем попаднахме на интересна находка - над вратата на една къща имаше табела, на която пишеше, че между 1868 и 1869 г. Достоевски е писал тук романа си "Идиот". Ето защо е добре човек да вдига по-често поглед нагоре. Разбира се, че тази забележителност беше видяна от мен, но мъжът ми побърза пръв да я снима.

Отново се разходихме по "Понте Векио" и удоволствието беше същото, както вчера, при първата ни среща с него. Изминахме същия път до "Палацо Векио" и пак се чудихме, дали да го разгледаме, но разумно преценихме, че само опашката на входа ще ни отнеме достатъчно време и сили, а и тълпата наоколо беше направо задушаваща. Свърнахме към "Пиацале дели Уфици", тук беше по-спокойно, освен това и забавно.

Уличните артисти и музиканти създаваха настроение и допълваха колоритната атмосфера. Една висока скулптура привлече вниманието ми, вгледах се и разбрах, че е жив артист. Трогнах се от неговия стоицизъм, наблюдавах го, а той дори не мигваше. Пуснах монети, скулптурата оживя и бавно протегна ръка към мен, докосна ме, прегърна ме, склони глава и замря. Получи се едно наистина забавно шоу, което привлече вниманието на минувачите и артистът беше възнаграден. Мъжът ми засне всички тези кадри, сега като ги гледам, са направо готово анимационно филмче.

Уличен артист от Флоренция

Наредихме се на опашката за билети, която не беше малка, но не беше и така чудовищна, както бях чела. Ако трябва да чакам повече от три часа, докато вляза, аз вече ще бъда тотално каталясала. Пак измислих трик, който да скъсява времето - да се редуваме с мъжа ми на опашката. Предложих му да заснеме различните скулптури в нишите по фасадата, направих му поредния комплимент като фотограф и той се оживи невероятно. Казах му да ме смени след двайсетина минути, но той дойде по-бързо. Сега пък аз тръгнах да обикалям наоколо и направих своите снимки. Върнах се за смяна, но опашката беше намаляла неимоверно и не след дълго вече бяхме пред касата. Чакахме не повече от 50 минути, които се изнизаха неусетно, благодарение на играта на смени.

Другата тайна е посещението в малките следобедни часове - тогава опашките са най-лениви! Запазила съм билета си, виждам, че е издаден в 14:15 часа. По-късно научих за Вход №2, който се намира от същата страна на сградата, където е основният Вход №1, в посока към реката. Там също има билетна каса и явно, не се знае от повечето хора, защото опашките са доста по-скромни.

Влязохме в сградата и бяхме подложени на много строг контрол - сканиране на ръчния багаж и специален "портал" за сканирането на хората при влизане. Имахме обаче голям късмет, че точно при нас асансьорът слезе свободен и двете разпоредителки ни поканиха да се изкачим с него до третия етаж. Иначе ни чакаше уморително катерене по високата каменна стълба, чиито стъпала бяха доста по-високи от стандартния размер, с който сме свикнали. Всичко обаче се променя, когато тръгнеш из офисите на Вазари, в които е все още Ренесанс.

Галерия "Уфици" (галерия от офиси) е световноизвестна галерия и най-важният музей на ренесансовото изкуство в света, при това и най-старият. Сградата е поръчана през 1559 г. от Козимо I Медичи, който желаел да осъществи своя отдавнашен план за събиране на всички важни административни служби или т.нар. офиси (uffici) на едно място. Реализацията на проекта е възложена на Джорджо Вазари, който построява внушителната сграда, в която трябва да се помещава административният апарат на флорентинската държава. В стремежа си за власт и великолепие Медичите започват да я пълнят със скулптури, картини и предмети на изкуството, като за две столетия набират най-обширните колекции в света. Последният член на фамилията, Анна Мария Луиза, завещава личната собственост на Медичите на град Флоренция, с условие, ценностите да не бъдат изнасяни извън пределите на великото херцогство. През 1765 г. галерия "Уфици" отваря врати за посетителите.

Галерия "Уфици"

Излишно е да разказвам за самата галерия, притежаваща шедьоври на Джото, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Ботичели, Рафаел, Тициан, Караваджо, Джордоне, Филипо Липи, Паоло Учело, Дучо Ручелаи и много други, разположени в 60-тината зали, които не се запомнят с едно посещение. Преживяванията са различни за всеки, аз лично потънах във времето, забравяйки напълно шумния свят навън. Някои от картините бяха покрити със защитни стъкла, пред тях най-много се тълпяха, та беше трудно да ги снима човек както трябва. Аз оставих тази задача на мъжа ми, предпочитах да гледам оригиналите, то е невероятна емоция. Картините на Ботичели например заемат четири зали, а пред "Раждането на Венера" тълпата беше непробиваема. Колкото и да се опитвах да снимам картината, все някоя глава влизаше в обектива. Но на "Благовещение", на Леонардо да Винчи, направих много хубава снимка.

Бяхме направо зашеметени от видяното, изминахме още петнайсетина зали със шедьоври на Перуджино, Фра Бартоломео, Джордоне, Тинторето, Веронезе и още поне дузина имена, оставили незаличими следи в историята на изкуството. Медичите, които са главните виновници за тези колекции, ми ставаха все по-симпатични. Освен че с тази уникална ренесансова колекция са допринесли много за световната култура, те са създали и първата в света концепция за музей.

След двучасово обикаляне си дадохме почивка и излязохме на терасата на кафето в галерия "Уфици". "Палацо Векио" беше толкова близо, чак ми се струваше, че мога да го докосна с ръка. Най-интересна беше гледката към "Понте Векио", от терасата се виждаше целия "коридор на Вазари", дори се бяхме надвесели точно над мястото, откъдето той излиза от "Уфици". Очарователни гледки се откриваха и към целия град, тъй че доста удължихме престоя си в кафето. След ободрителната пауза продължихме обиколката по залите и останахме почти до затварянето на музея. Емоциите бяха много силни, а умората приятна.

Дойде време да се сбогуваме с Флоренция и ние тръгнахме пеша покрай реката в посока към паркинга. След няколкочасовото обикаляне в залите на "Уфици", свежият въздух и блестящите води на река Арно ни заредиха с енергия, а картините при залез слънце ни потопиха в мечтание. Вървяхме бавно и се наслаждавахме на гледките от двата бряга на реката, снимахме ги, спирахме се често и хич не ни се искаше да свършва приказката. За последно се поспряхме на "Понте Сан Николо", гледахме, додето ни поглед стигаше, а после потънахме в зеленината на парка. Утешихме се, че ни чака една прекрасна вечер в Сиена, която беше не по-малко красива.

Сбогуване с Флоренция

На следващата сутрин се сбогувахме и със Сиена, потеглихме на път, преминахме през познатите ни вече местности на Тоскана и отнесохме със себе си онова незабравимо усещане, че пътешествията наистина осмислят живота!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2018, № 2 (219)