ПЪТЕШЕСТВИЕ В СИЦИЛИЯ

Таня Шелхорн

web

Когато се говори за Сицилия, първата асоциация на всички е именно мафията. Чак да те дострашее от мисълта за евентуално пътешествие натам. Аз обаче се влюбих в този райски кът земя, след всичко, което видях през двуседмичната си обиколка из острова. Мафията изобщо не си показа носа, та даже останах донякъде разочарована, че няма да мога да споделя една вълнуваща емоция, като сцените от "Октопод" например! Всъщност тук туристите са добре дошли и ако не си търсят белята, проблеми няма. Мафията закриля туризма, в него е основната печалба. Хората са много сърдечни и услужливи, а другото е "коза ностра" (наша си работа).

За Сицилия съм закопняла още от ранната си младост и то пак благодарение на един фантастичен филм, "Avanti!", чието съдържание запомних за цял живот. Разказваше се за една голяма любов между милиардер американец и красива англичанка, които в продължение на 10 години - от 15-ти юли до 15-ти август - се срещат в Сицилия. Този царски месец е истинското щастие и за двамата, през останалото време на годината не се виждат. Тъй като всичко е временно в тоя живот, следва катастрофа, но любовната сага продължава между сина на милиардера и дъщерята на англичанката, дошли в Сицилия да уредят формалностите около покойните си родители. Имаше и мафия, разбира се, но такива са рисковете на богатите. Изобщо в този филм имаше всичко, а най-много впечатляваха кадрите с красотите на Сицилия. Още тогава си казах, че ако ми се случи подобно щастие, друга любов не ми трябва!

През всичките последвали години от моя живот не срещнах приказния милиардер, но пък и от мечтата си, да видя Сицилия, не се отказах. Ето че дойде и този момент. Подготвях маршрут за друго място, когато една мисъл деликатно ме провокира: Сицилия! Подскочих от възторг и трескаво се заприготвях за предстоящото приключение. То започна на 10-ти май 2013 г.

Полетът от Цюрих до Катания беше около два часа, пристигнахме към 19 часа вечерта и първото нещо, което беше наложително, взехме кола под наем. Настанихме се удобно и потеглихме към малкото градче Фонтане Бианке, недалеч от Сиракуза. Мъжът ми беше избрал това тихо местенце, понеже не искаше да влиза с колата в големия град късно вечерта. След около час вече бяхме във Villa Sunset, кокетно хотелче с красива градина. Оставихме си багажа и се упътихме към близкия ресторант, на брега на морето. Бяхме единствените гости в голямата зала, която подготвяха за предстоящия сезон. Собственикът ни посрещна много любезно, сам ни обслужи, дори и снимки ни направи. Всичко се случваше някак си необичайно, като в приказка. За един ден колко много неща се промениха и изживяха, ако си вкъщи, дори няма и да го усетиш как е изтекъл. Пътешествията осмислят живота и отварят очите ти за красивите неща!

На следващия ден посетихме Сиракуза. Най-напред искахме да разгледаме старата част на града, която се намираше на остров Ортиджа. Пресякохме Понте Умберто, един от двата големи моста, които свързваха острова с новата част, и попаднахме точно на Пиаца Панкали, оживен площад с пазар и доста интензивно движение. Мъжът ми бързо се ориентира в обстановката, та успяхме безпрепятствено да се измъкнем от навалицата и да паркираме колата в обширния крайморски паркинг.

Сиракуза и Йонийско море

Решихме да се разходим най-напред по крайбрежната тераса, защото гледката към ширналото се пред очите ни Йонийско море беше много отморяваща и успокояваща. Тук е роден Архимед и вероятно от тези издадени скали е подпалвал вражеските кораби със система от огледала. Вървяхме покрай морския бряг и не можехме да се нагледаме на неговите водни красоти, преливащи в изумрудени цветове. Често се спирахме, правихме снимки и разговаряхме за отминалите времена, когато Сиракуза е била, според думите на Цицерон, "най-великият и красив гръцки град". Истинска перла, чийто блясък е шлифован от древните гърци, римляни, византийци, араби, нормани, германски завоеватели и испански конкистадори.

Сиракуза се намира в югоизточната част на остров Сицилия и е на възраст над 2700 години. Градът е основан от древногръцки коринтяни и е имал голямо влияние върху целия район, който се е наричал Магна Греция. Известен е с богатата си гръцка история, защото в един период от време е бил главният съперник на Атина, тогава, когато е блестял като столица на една от най-могъщите държави на Средиземноморието. По-късно се превръща в част от Римската република и Византийската империя.

След опустошителното земетресение от 1693 г. много древни обекти и паметници са били разрушени или повредени, след което градът е възстановен в типичния сицилиански барок. Разраства се и съвременният град, променя се и бреговата линия, оставяйки все по-малко от старите форми и доказателства за далечното минало. През 2005 г. древният център на Сиракуза е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Продължихме разходката си по цялото източно крайбрежие на Ортиджа, като често пресичахме Виа Виторио Венето и се отбивахме в страничните улички, за да разгледаме старите църкви и дворци. После сядахме в някое кафене за кратък отдих и едно капучино. Така стигнахме до пристанищната крепост Кастело Маниаче, кацнала върху удължения триъгълник, който оформя крайната южна част на острова. Замъкът е построен през 1232-1240 г. по заповед на Фридрих ІІ, императора на Свещената Римска империя. Наречен е в чест на Георги Маниак (на италиански: Giorgio Maniace), византийски пълководец, който през 1038-1040 г. отвоювал Сицилия за Византия. Още тогава на това място било издигнато укрепление от Георги Маниак, прославил се с победите си над арабите, с цел отвоюването на християнските места от ръцете на друговерците. Интересен е етническият произход на Маниак, като не се изключва възможността да е бил българин от поселените във византийските арменски земи аристократи от Първата българска държава. От 1305 до 1536 г. Кастело Маниаче се ползвал като резиденция на сицилианските крале, после бил затвор, а по-късно бил включен в комплекс от укрепления, защитаващи пристанището и града. След силен взрив през 1704 г. замъкът бил реставриран и приспособен за използване на огнестрелни оръжия.

Разгледахме целия замък с неговата специфична квадратна форма, с четири цилиндрични донжона в ъглите, високи варовикови стени и обширни вътрешни зали. Надничахме към подземията, които не бяха достъпни за посещение, изкачихме се на високата тераса и се захласнахме в прелестните гледки наоколо. Времето беше чудесно и обещаваше да бъде такова и занапред. Пред очите ни се виждаше цялата Сиракуза, чак и новата част, която щяхме да посетим в следващите часове. Колкото и да беше примамливо за отдих това кътче, все пак решихме да тръгваме, защото ни очакваха още забележителности, отбелязани в моя маршрут.

От Кастело Маниаче тръгнахме по крайбрежната алея "Алфео" и стигнахме до красивия извор "Аретуза". Според древногръцката митология Аретуза била нимфа, усърдно преследвана от речния бог Алфей. За да я спаси, богиня Артемида я превърнала в сладководен извор. Алфей слял водите си с нея.

Това местенце беше просто магнетично. В извора плуваха безброй крилати и опашати, снимахме ги, разходихме се по оживеното площадче, нагледахме се на старите къщи, купихме си книга за Сиракуза и продължихме към Пиаца Дуомо.

Тъй като бяхме избрали посоката, обратна на официалния гид в картата, ние се появихме на огромния слънчев площад откъм страната на базиликата "Санта Лучия ала Бадиа", която завършва площада "Дуомо" в този край. Най-напред разгледахме нея. Старата византийска църква е била построена през 303 г. след мъченическата смърт на светицата, но след земетресенията е възстановена в късния бароков стил. Тук е изложен шедьовърът на Караваджо "Погребението на Санта Лучия", сътворен през 1608 г.

Площадът "Дуомо" в историческия център на Ортиджа

Площадът "Дуомо" е в сърцето на Ортиджа, място, винаги смятано за свещена зона, изпълнена с грандиозни постройки. Над всички се извисява катедралата "Ил Дуомо", създадена като поредния дорийски храм. В нейните основи още могат да се видят останките от храма на Атина. После се е превърнала във византийска базилика, в нормандска църква, украсявана и разширявана през вековете. За да се насладим на цялото величие на "Дуомо", седнахме в едно от отсрещните заведения и се отдадохме на съзерцание.

На запад от катедралата се намира Палацо дел Вермексио, наречен още Палацо дел Сенато (1629-1633), а срещу него е Палацо Беневентано дел Боско, построен през ХІХ век. На изток от "Дуомо" се намира Архиепископският дворец, а срещу него е Палацо Борджия. Обиколихме всички сгради, после разгледахме интериора на катедралата. В параклиса "Санта Лучия" в една ниша се намира сребърната статуя на светицата, която се показва периодично на гражданството. Тук се съхранява и частица от нейните мощи.

Недалеч от площад "Дуомо" се намира площадът "Архимед", построен през 1872 г., в чийто център се издига величественият фонтан, работа на Джулио Москети, със скулптурата на Диана-ловджийка в средата. Снимах се пред фонтана, също и пред околните дворци, след което тръгнахме по "Матеоти", централната търговска улица на историческия център. Стигнахме до храма на Аполон, една от първите постройки в Сиракуза, построена в VІ век пр.Хр. По-късно храмът бил преустроен във византийска църква, от която е останала централната стълба, църквата пък била превърната в джамия, после в нормандска църква и в крайна сметка е станала част от испанската казарма. Руините са намираха до площад "Пинкали", мястото, в което влязохме най-напред. Бяхме обиколили целия остров, върху чиято повърхност, по-малко от километър, можеше да се прочете дългата история на Сиракуза.

Сбогувахме се с Ортиджа, която ни плени с целия си древен чар, и се отправихме към новата част на града, за да посетим църквата и катакомбите "Санта Лучия". Църквата е построена извън стените на катакомбите, където, според традицията, е била измъчвана и убита светицата. Вероятно е имало преди византийска базилика, разрушена от арабите и реконструирана през ХІІ век от норманите. През ХVІІІ век е била отново разрушена при голямото земетресение. В интериора корабите са разделени чрез пиластри, които заместват оригиналните колони. Запазена е обаче една гранитна колона, която маркира мястото на убийството на Св. Лучия. Достъпът до Параклиса с гроба е осъществен чрез една стълба, а осмоъгълният баптистерий прецизно пази гроба на светицата. Въпреки това тялото е било откраднато от Георги Маниак и изпратено в Константинопол през 1040 г., а през 1204 г. отнесено от кръстоносците във Венеция. Част от мощите се съхраняват в катедралата на Сиракуза. И до днес се показва дупката в стената, през която Георги Маниак е похитил тялото.

Голяма част от катакомбите, построени на три нива под църквата, не са достъпни за публично посещение, но достатъчно беше и това, което видяхме. Най-старата част датира от 220-230 г. пр.Хр., обаче се откриват следи чак до византийската епоха (VІІІ-ІХ век).

Недалеч от катакомбите се издига монументалната структура от бетон на Храма-сантуарий "Мадона делле Лакриме" (Плачущата Мадона), която привлича вниманието със своята необичайна форма. Бяхме минали покрай нея още на влизането си в Сиракуза и се чудехме какво ли означава, но вече знаехме накратко нейната история.

Било 29-ти август 1953 г., когато в дома на съпрузите Анжело и Антонина Ианузо малкият образ на Мадона, поставен над леглото, започнал да пролива човешки сълзи. Първа забелязала това чудо съпругата, бременна с първото си дете. Скоро тесният дом станал място за поклонение и Архиепископията в Сиракуза назначила специална медицинска комисия, която да изследва съдържанието на течността. Било установено, че тя има същия състав, като човешките сълзи. След този опит Светата Дева престанала да плаче. Нейният образ бил пренесен на площад "Еврипид", който скоро станал Площад на Поклонението или Площад на чудесата. Било взето решение да се построи църква-светилище в чест на Плачещата Богородица. Проведен бил международен конкурс, в който участвали около 100 архитекти от 17 страни. Проектът на французите Мишел Андрол и Пиер Пара спечелил конкурса. Това било през 1957 г. Храмът бил осветен през 1994 г. от папа Йоан Павел ІІ по време на неговото пасторално посещение в Сиракуза.

В Археологическия парк "Неаполис" можеха да се видят основните паметници на античността, чиито руини бяха съхранени до наши дни. Паркът е създаден между 1952-1955 г. и е разположен в новия град върху площ от около 240 хил. кв.м. Нямахме намерение да обхождаме цялото пространство, но най-важните обекти, отбелязани в туристическия гид, бяха леснодостъпни.

Близо до входа се намираше малката църква "Сан Никола дел Кордари", построена през ХІ век на място, свързано с историята още от времето на каменоломните. Вероятно е било басейн или резевоар за вода. Тук бяха билетните каси и информационният център, снабдихме се с гид и билети и продължихме към Римския амфитеатър. Построен между І и ІІІ век, от него бяха останали жалките отломки на времето, но с малко повече фантазия човек можеше да се ориентира в пространството. Подземните тунели ясно личаха, централната зала за скриване на машинарията почти е оцеляла, а за предназначението на околните коридори бих могла да се досетя без всякакво затруднение. Картината навсякъде е една и съща - гладиатори, диви животни и морски битки. Да се чудиш кого повече да съжаляваш - жертвите, мъчителите или пък тълпата. Цялата гениална инженерна и архитектурна мисъл е била в служба на примитивните зрелища. Винаги се натъжавам от срещите си с тези паметници на жестокостта, затова заснехме няколко кадъра за спомен и отминахме нататък.

На запад от Амфитеатъра се намира друго едно превъзходно творение: свещеният жертвеник на Хиерон ІІ или жертвоприношението на бикове в чест на Зевс Олимпийски. И тук са останали само камънаци за възхищение на днешните туристи. Но заслуга за разрушените творения имат испанците, които през ХVІ век са измъкнали варовиковите камъни за строеж на укрепления в Ортиджа.

Гръцкият театър в Археологическия Парк Неаполис. В далечината се вижда църквата "Мадона делле Лакриме"

Стигнахме до Гръцкия театър, построен през V век пр.Хр., врязан в скалите на могилата, идеален декор за панорамната позиция и акустика. От театралната конструкция и фасада не е останало нищо, тъй като и тук испанците на Карл V са отмъкнали каменните блокове за своите крепости. Това, което е останало до днес, е врязаната част в могилата със своите 67 реда зрителски места в диаметър 138,60 м, разделени от 8 стълби на 9 сектора и един кулоар. По времето на Хиерон І и Хиерон ІІ на сцената са били представяни трагедиите на Есхил и Еврипид, докато в римската епоха театърът е бил преустроен за гладиаторски борби и морски битки.

Векове наред потънал в забвение, днес Античният театър на Сиракуза е поставен отново на своето сценично място, благодарение на Националния институт за антична драма, създаден през 1914 г., чийто инициатор е бил сиракузкият благородник, граф Марио Томазо. Неговата цел е била да съживи античната драма, поставяйки я в нейното естествено сценично пространство. Вече цял век, в този прочут храм на Мелпомена, всяко лято се представят антични трагедии в рамките на Летен фестивал, който има за цел възстановяване на оригиналните версии на класическите произведения. За художник на костюмите тази година беше поканена модната италианска къща Долче & Габана. Точно днес се откриваше фестивалът и сега строяха декора за вечерното представление. Поспряхме се да погледаме и направихме красиви снимки.

Върху терасата, която коронова театъра, има няколко правоъгълни ниши, според култа към героите на елинистичната или византийска епохи. В средата се намира Пещерата на Нимфите, в чийто интериор има голям резервоар, откъдето идва и името (светилище на Музите). Снимахме се пред нея и малкия изкуствен водопад.

Най-впечатляващо в Археологическия парк са каменоломните, съществуващи от древни времена, чийто каменни блокове са били използвани за строеж на храмове и паметници, както и за затвори някъде към V век пр.Хр. Има няколко каменоломни в интериора и екстериора на парка. Ако не видиш с очите си, не можеш да си представиш невероятната дълбочина врязана в скалите, резултат от гигантския труд, извършен от хиляди затворници, намерили тук смъртта си. Скалите са придобили чудновати форми и днес представляват екзотична гледка сред красивите градини с буйна растителност от палми, лимони, портокали, смокини и кедрови дървета.

Разгледахме "Райската каменоломна", която се намира до Гръцкия театър и в чиито високи стени са изрязани изкуствените пещери "Ухото на Дионисий", "Кордари" и "Салнитро". Трудно е да се опише действителността, която и панорамните снимки не могат да пресъздадат дословно. Ако не бях видяла "Ухото на Дионисий", никога нямаше да си представя конкретната картина. Външният отвор, който прилича на ушната мида, не дава никаква конкретна представа за огромния интериор, с дължина 70 м и височина на стените 23 м, по които все още личат следите от използваните сечива.

Вътре е студено и мрачно, а ехото кънти необичайно силно. Влезли веднъж в гигантската пещера, туристите се забавляваха да викат лудешки, наслаждавайки се на мощността на собствените си гласове. Мъжът ми изсвири силно с пръсти, а после се провикна така, сякаш цепеше дърва. Не се стърпях и му отвърнах пронизително, но преди това се огледах, да няма други хора наоколо. Забавлявахме се с тези атракции, но мисълта за жестоката действителност през отминалите векове не ме напускаше.

Традицията разказва, че при едно свое посещение през 1608 г., Караваджо е дал името "Ухото на Дионисий", не само заради уникалната форма на входното отвърстие, но и заради легендата, свързана с тирана Дионисий. След като вкарвал затворниците в пещерата, той се наслаждавал да подслушва техните разговори през един процеп в скалата.

Под скалистите хребети на археологическия парк Неаполис има и един некропол, в който се посочва могилата, назована като гроб на Архимед. Конкретни доказателства за това няма, обаче на сиракузци явно им харесва да твърдят така, тачейки по този начин паметта на прочутия си земляк.

Завършихме днешния ден с няколкочасовата си разходка сред изключителните руини на античните паметници, бяхме пълни с емоции, имахме предвид посещението и на други обекти, но тяхното работно време вече беше изтекло. В Сиракуза не може да се види всичко за един ден, затова си пожелахме пак да се завърнем в този град!

Вечерта завърши в ресторанта на Фонтана Бианке, а на следващия ден потеглихме към Рагуза. Пътем разгледахме и красивото градче Ното - заедно с Рагуза са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Рагуза

Рагуза е един от най-динамичните градове на италианския юг и доста популярна туристическа дестинация. Градът е разделен на две части: Рагуза, която е част от модерния град, и Рагуза Ибла, със своите стари сгради, която е античната част. Преломен момент в историята на града е земетресението от 1693 г., когато е загинало почти половината население. Рагуза Ибла била построена отново, в резултат на което придобила изключителни архитектурни паметници на сицилианския барок, като базиликата "Сан-Джорджо" и църквата "Сан-Джовани". Едва през 1926 г. двете части биват съединени, за да образуват един цялостен град, който в следващите години става столица на провинцията. Днес Рагуза е принципно индустриален град, благодарение на асфалтовите мини и производството на хидравлични машини и цимент. Потъването на почвата около Рагуза през 1950 г. става причина за откриването на петрол, след което се построява петролопровод, който транспортира суровината чак до рафинериите в Аугуста. Покровител на Рагуза е св. Йоан Кръстител.

Разходката в стария град беше много приятна, сред тесните средновековни улички и невероятната барокова атмосфера. На тръгване минахме през новия град, свързан със стария чрез три моста над дефилето. И тук беше красиво и можеха да се видят следи от древни времена. Дълго се обръщахме и гледахме красивата панорама върху хълмовете, преди да излезем от Рагуза.

Маршрутът ни водеше към едно кратко отклонение във вътрешността на острова, за което бях прочела любопитни факти. Става въпрос за Римската вила в Пиаца Армерина, която криеше сред зелените хълмове най-значителното доказателство за присъствието на римската цивилизация. Пътем спирахме, за да направим снимки на великолепния природен декор, преливащ от ярки цветове и сякаш изрисувани хълмове. Някъде бях прочела, че Сицилия е най-красива през май, затова избрахме този месец и очакванията ни се оправдаха напълно.

Пиаца Армерина е малък живописен град в провинция Ена, разположен върху три нива на върха Ерей, заобиколен с характерните маслинови, бадемови и лешникови горички. Потокът от туристи не спира, най-вече заради прочутите мозайки, които се намират недалеч от града, близо до пътя Катания-Агридженто. Това са едни от най-запазените мозайки в цялата Римска империя.

Нашият хотел се намираше извън градчето, близо до Римската вила, затова, щом пристигнахме и се настанихме, веднага се отправихме към начертаната цел. Въпреки че бях видяла доста рекламни материали, все си мислех, че ще видя постройка, отговаряща на понятието за вила, но това, което видях, надмина всичките ми представи.

В първия момент сградата може да бъде взета за императорско жилище. Всъщност става въпрос за луксозна частна резиденция, принадлежаща на могъща римска фамилия, която е отсядала тук за почивка и лов. Построена на множество етапи, между края на ІІ и началото на ІV век сл.Хр., Вила Романа дел Казале е била обитавана през византийския и арабски периоди, а след нейното частично разрушаване е била изоставена в началото на нормандския период.

През ХІІ век, вследствие на срутване на връх Мангоне, тя става жертва на огромна кална маса, която я поглъща напълно, но в същото време я предпазва от разрухата на времето. Първите разкопки биват направени към края на ХІХ век, после, на интервали, между 1929 и 1935-36 г. Едва към 50-те години на миналия век Вила Романа дел Казале бива открита за посещение.

Оригиналните постройки са покрити с пластмасова изолация и са свързани с рационална система от входове, която гарантира пълно запазване на мозайките и открива за посетителите много добър изглед отвисоко.

Планиметрията на вилата, съобразена с морфологията на терена и последователните строителни фази, следва една особена раздвиженост и яснота. Особено впечатляващи са големият перистил пред резиденцията и базиликата, както и малкият елипсовиден перистил пред трапезарията. Интересен е комплексът от термални бани. Подовите мозайки покриват почти цялата повърхност на вилата, която е около 3500 кв.м. Създадени са приблизително между 360 и 410 г. от различни групи работници, северо-африканци, наследници на традициите на Александрия. Документ на една епоха, през която социалните заплахи и религиозните безпокойства разтърсват Рим, мозайките на Вила Казале са убедително доказателство за волята на езичеството, стремящо се да оцелее сред обкръжението на триумфиращото християнство.

Забележителни са коридорите на Големия и Малкия Лов, покрити с мозайки, пресъздаващи поредица от сцени по време на лов на зайци, лисици, сърни, глигани и диви зверове, както и целият ритул при поднасянето на изкупителните жертви на богинята на лова Диана.

Момичета по "бикини"

Една от най-запомнящите се мозайки е известната на света като "момичетата по бикини". Сцената представя десет девойки, облечени в кехлибарени костюми, приличащи на днешните бански, и тяхната интерпретация е доста спорна. Според някои, момичетата държат гимнастически инструменти в момент на връчване на наградите от едно атлетическо състезание; според други, става въпрос за връчване на наградите от конкурс за красота; според трети - момичетата държат в ръцете си музикални инструменти и сцената представя хореографска изложба.

Темите на другите мозайки са много разнообразни и се променят според помещението, което покриват: митологични сцени, описващи подвизите на Херкулес, митът за Орфей, легендата за Арион, битката между Ерос и Пан; сцени от селския живот и земеделието; сцени от цирковете; детски игри в спалните на децата или еротични сцени в спалните на възрастните.

Огромният ансамбъл на Вила Романа дел Казале, съхранил непокътнатите си мозайки, които са уникални за цялото Средиземноморие, е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Изглед към старата част на Ена и замъка "Ди Ломбардия"

След това емоционално отклонение във времето, на следващия ден продължихме пътешествието си към Ена, административен център на едноименната провинция, издигаща се на 948 м надморска височина. Градът е разположен в централната част на острова и не случайно е наречен "пъпа на Сицилия". Древният град е падал под ударите на картагенците, после на римляните, византийците и норманите. Бил е много скъп на Фридрих ІІ Швабски и Фридрих ІІІ Арагонски. В най-високата част, от която се открива просторна и красива панорома, се намира Замъка Ломбардия, който се нарежда сред най-интересните средновековни замъци на Сицилия. Издигнат в стратегическа позиция над живописните склонове, той е възпрепятствал всякакви вражески нашествия. Днес, в първия от неговите вътрешни дворове, е реализиран театър на открито, който може да побере около 8000 зрители.

Катедралата, която се намираше в историческия център на града, в близост до Кастело Ломбардия, също заслужаваше посещение. През 2008 г. е обявена от ЮНЕСКО за Паметник на мира и е сред най-големите прояви на изкуството в провинция Ена. Катедралата е построена през 1307 г. върху руините на Храма на Прозерпина, по заповед на Елеонора д'Анжу, съпруга на Фридрих ІІІ Арагонски, по повод раждането на сина им Петър. През 1446 г. голям пожар унищожава всичко, с изключение на апсидата и част от дясната страна. Папа Евгений ІV събира средства в продължение на 7 години за възстановяване на това свято място за поклонение, а крал Алфонсо Арагонски продава различни земи и с постъпленията възстановява църквата, която е завършена в края на ХVІ век.

Обиколихме дебелите зидове и разгледахме интериора, после се изкачихме до Пиаца Мацини, просторен площад, който заемаше цялата северна страна откъм Катедралата. Оттук се откриваше фантастична панорама към околния планински ландшафт и живописните селца. Пътешествието ни се превръщаше в истинска приказка, на която не можехме да се нагледаме през цялото време. Такава красота не бях виждала през живота си, всичко изглеждаше като нарисуван акварел. Картината се оживи от появата на стадо овце, които излязоха на пътя и тръгнаха невъзмутимо напред. Точно в тоя момент пристигнаха две коли, които запълзяха след овцете и не можеха по никакъв начин да се проврат между тях. Снимахме епизод след епизод от тази забавна анимация, докато стадото се отби вдясно и тръгна по малкото пътче към кошарите. Колите най-после се измъкнаха от обкръжението и се изгубиха между хълмовете. Ние продължихме разходката си, посетихме и други църкви и руини, направихме много красиви снимки и се сбогувахме с Ена.

Следващата точка от нашия маршрут водеше към Агридженто, който беше разположен в южната част на острова, на брега на Следиземно море. Пътeм се отбихме до Понте Каподарсо, исторически мост, построен през ХVІ век, запазил се почти изцяло до днес и служещ за граница между настоящите провинции Ена и Калтанисета. Въпреки предупредителната червена бариера, не се сдържахме и любопитно се шмугнахме под огромната арка. Мигом потънахме назад във времето. Беше толкова тихо наоколо, чуваше се жуженето на пчеличките и ромоленето на реката. Разходихме се покрай брега, мъжът ми се увлече в обяснения за състава и възрастта на скалите, направихме снимки на архитектурния паметник и отново се върнахме в настоящето.

Скоро пристигнахме в Агридженто и докато се ориентираме за хотела, имахме възможност да усетим артистичната атмосфера от малки прави улички и кокетни стълби , както и да зърнем простиращия се наблизо просторен археологически ансамбъл, заради който всъщност бяхме дошли. Нашият хотел се намираше недалеч от прочутата "Долина на Храмовете", която привличаше гости от цял свят с древната си история и изумителна красота.

Посрещна ни собственикът на хотела, Nello Lombardo, който беше от така наречените Различни хора! Веднага те грабва и спечелва симпатиите ти, без това да му коства някакво усилие. Мъжът ми вече беше водил доста приятелска кореспонденция с него и сега двамата явно изпитваха удоволствие да се видят на живо. Качихме се в стаята на втория етаж, която беше с изглед към Долината на Храмовете и от терасата се откриваше великолепен пейзаж. Повече от това не бихме могли да желаем. Направихме комплимент на Нело, който ни покани на чашка коктейл, долу на бара, за добре дошли! Сега стана ясно, че той ще бъде нашият гид в утрешното ни посещение на забележителностите. Освен хотела, притежаваше и туристическа агенция, което беше чудесно съчетание. Останахме очаровани от непринуденото му поведение и преливащото му чувство за хумор!

Агридженто - на брега на Средиземно море

Имахме достатъчно време до вечерта и решихме да разгледаме модерния град. Най-напред обаче отидохме до морето, за да вдъхнем от неговия средиземноморски аромат. Духаше доста силен вятър, който надигаше вълните и издуваше шала ми така, че всеки миг можех наистина да полетя. Бях опиянена от тази островна приказка, която се случваше в чудната смесица от слънце и море, неповторимото ухание на цветове и невероятното изобилие от археологически находки. Числото три като че ли беше вълшебният ключ за точното географско описание на Сицилия - имаше почти перфектна триъгълна форма; заобиколена от три морета (Тиренско, Йонийско и Средиземно); три планински вериги; дори протокът, който я дели от Апенините е широк 3 км. Изобщо, една неповторима комбинация от природни, географски и културни феномени, които те карат да се влюбиш в този пленителен остров. В миналото е бил завоевателна амбиция на целия античен свят, а в по-модерни времена - родина на Нобелови лауреати за литература, като Куазимодо и Пирандело, и композитори като Белини.

Агридженто е родното място на писателя Луиджи Пирандело, неговата рождена къща е превърната в музей, а прочутите му комедии продължават да заемат водещо място в репертоара на италианските театри. Според Пирандело, всеки човек, пред другите и пред обществото, носи маска, на която неминуемо започва да прилича, независимо дали желае или не. Външните прояви и действителността така се сливат, че човекът, изглежда, губи окончателно своята едноличност в непрекъснато усилие да търси реалността, която му се изплъзва постоянно.

Разходихме се из романтичния център, полюбувахме се на живописните улички и накрая седнахме в едно кокетно кафене, за отдих и наслада. Отпивахме ароматното "еспресо" и шеговито си разменяхме реплики на италиански. От съседната маса ни гледаха усмихнатите сицилианци и ни попитаха откъде сме. Мъжът ми отговори, че сме от Швейцария, на което те кимнаха приветливо, но когато казах, че съм от България, спонтанно възкликнаха: Булгара?!

На следващата сутрин, след приятната закуска на откритата просторна тераса, се сбогувахме с любезния персонал и Нело ни поведе към Вале деи Темпли (Долината на Храмовете). Следвахме мотора му и не след дълго вече бяхме сред древните храмове с внушителни дорийски колони, които са едни от най-запазените културни следи от древна Елада. Това място можеше да се нарече "епицентър" на древногръцката археология и беше една от основните туристически забележителности на Сицилия. Долината на Храмовете е национален паметник на Италия и е включена в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО. Агридженто е наследник на античния Акрагас, наречен от древногръцкият поет Пиндар "най-хубавият град на смъртните". В Акрагас е роден и прочутият гръцки философ Емпедокъл (490-430 пр.Хр.).

С нашия гид, Nello Lombardo, в "Долината на Храмовете"

Да побродиш сред уникалната редица от златистокаменни дорийски храмове, построени върху дългия хребет, от който се открива великолепна гледка чак до морето, при това, придружен от гид като Нело Ломбардо, беше истинско приключение, което остава за цял живот.

Темпио дела Конкордия (Храмът на Хармонията), изграден около средата на V век пр.Хр., е достигнал до нас почти в цялостния си вид, със своите 34 външни колони, изправени до една. Покривът, който в началото е бил покрит с многоцветна щукатура, липсва, може би и поради факта, че в VІ век постройката е била превърната в християнска църква. Неизвестно е на кое божество е била посветена, тъй като сегашното му име е дадено по-късно, вследствие на един латински надпис, намерен наблизо, който при това, не е имал никаква връзка с храма.

Подобен по форма на Конкордия е Храмът на Юнона, но сегашното му състояние не е добро. Построен е през 460-440 пр.Хр., запазени са 25 колони, от началните 34, върху червеникавите скали все още личат следите от пожара, провокиран в Акрагас през 406 пр.Хр. от картагенците. Реставриран от римляните, храмът се срутва частично през Средновековието вследствие на земетресение.

Най-големият храм е Темпио ди Джове (Храмът на Зевс или Юпитер Олимпийски), който се смята за третият по големина древен гръцки храм. Руините дават представа за един гигантски ансамбъл, който внушава представата за свято място с колосални размери - 113 м дължина и 56,30 м ширина. Построен е между 480-490 пр.Хр., период, който отбелязва максималния блясък на Агридженто. Най-внушителните детайли на Храма на Юпитер са безспорно колосалните подпорни статуи "Теламон", с височина около 8 м. Една от оригиналните статуи е съхранена в Археологическия музей, а нейно копие е положено хоризонтално на земята в близост до Храма.

Посетихме също и храмовете на Херкулес, Хефес и Ескулап, издигнати сред внушителния декор от скали и бадемови и маслинови дървета. Накрая аплодирахме нашия фантастичен гид и се сбогувахме с него и Долината на Хълмовете.

Скала дей Турки

Отправихме се към едно необичайно място, за което малцина знаят, но ние го бяхме открили, любопитни към забележителностите на Сицилия. Недалеч от градчето Реалмонте се намира уникалното скално образувание, Скала дей Турки, което горещо препоръчвам на всеки, посетил провинция Агридженто.

Белоснежната гордост на Сицилия наистина наподобява една природна стълба, чиито стъпала водят към крайбрежието и свързват два великолепни плажа. Причудливите плавни форми са резултат на въздействието на морските вълни, които хилядолетия са извайвали мергелната скала, превръщайки я в прекрасно природно творение. Светещият на слънцето огромен бял масив представлява потресаващо зрелище, но въздействието е необичайно силно, когато започнеш да се изкачваш по него. Имаш чувството, че си на друга планета!

Пристъпвах боса по топлите варовикови скали, удоволствието беше невероятно, искаше ми се да надникна навсякъде. Духаше доста силен вятър, но въпреки всичко се престраших да погледна към морските дълбини, които блестяха със своите тюркоазени цветове. Мъжът ми вече се провикваше тревожно да внимавам, той нямаше намерение да се изкачва нависоко, но когато възбудено му заръкомахах да дойде, също не можа да устои на изкушението да види и снима скалния феномен отблизо.

Един симпатичен младеж предложи да ни снима заедно, така че се изкачихме още по-нависоко и видяхме изумителната гледка и от другата страна на Скала дей Турки (турската стълба). Попитах любезния италианец какво означава името и той ни разказа легендата, че в миналото мюсюлманските пирати акостирали корабите си в малкия залив между скалистия бряг и намирали убежище от несгодите и бурите в защитните первази. Оттук прониквали в острова.

Направо не ми се тръгваше от това космическо място и ревниво поглеждах към младите хора, които се печаха на слънцето, легнали върху белите скали. Склоних мъжа ми да поседнем и ние в белоснежното царство - и без друго дрехите ни вече бяха покрити с варовиковия прах, поне да се насладим докрай на емоцията. После се разходихме по целия плаж, пихме кафе в откритата тераса на ресторанта и потеглихме към Селинунте.

Селинунте е древен град в южното крайбрежие на Сицилия, основан от мегарските колонисти около 650 пр.Хр. Името си получава от растящата в изобилие целина, която гърците наричали "селинон". Листо от това растение било изобразявано върху монетите. Селинунте е най-западната гръцка колония и, със сигурност, една от най-цветущите, ако се съди по красотата и величието на нейните паметници. Градът е разрушен от картагенците през 409 пр.Хр., но две години по-късно е възстановен от сиракузеца Хермократ. Картагенците го атакуват отново през 250 пр.Хр. и този път неговите жители били принудени да търсят убежище в близкия град Лилибео (днес Марсала). През Средновековието тук се установяват отшелници и религиозни общини, но едно силно заметресение по време на византийската епоха, превръща възхитителните паметници в грамада камъни, които столетия наред били използвани за строеж на околните селски къщи. Днес на мястото на древния град се намира селцето Маринела, в което пренощувахме.

Археологическия парк в Селинунте

На следващата сутрин се отправихме към Археологическия парк, простиращ се върху огромен терен, издигнат високо между две долини, и разделен на две части, свързани като с провлак. Южната част, която беше в близост с морето, е била сърцето на най-старата част на града, тук се е намирал и Акрополът. Днес са останали само руините от храмовете, които са обозначени с буквите A, B C, D и O. На изток се издигат грандиозните ориенталски храмове, обозначени като G, F и E. Храмът G е бил една от най-колосалните постройки на гръцката архитектура. Откритата през 1871 г. регистрация, дава основание да се смята, че той е бил посветен на Аполон, покровител на града. За всички останали храмове имената са неизвестни, както и на кои божества са били посветени, затова са отбелязани с букви.

Човек се чувства необичайно сред този хаос на времето, вървиш сред руините и съзнаваш цялата преходност на нещата. Какво е било и какво е останало от цялата човешка суета!

Наблизо имаше една прекрасна маслинова горичка, седнах върху древните камъни и се прехласнах от живата картина. Короните на дърветата блестяха така, сякаш бяха обгърнати от слънчев ореол. Толкова съм копняла да видя маслинова гора, ето я сега пред очите ми!

Като малка изпитвах някакво страхопочитание към маслините, защото баба разрешаваше всичките си проблеми с тях. Винаги имаше в шкафа две големи тенджери с маслини, залети с олио. Понякога тайно отхлупвах капака и с любопитство вдишвах аромата на черните блестящи топчета, но баба винаги познаваше и ме мъмреше строго. Все пак ми даваше няколко маслинки и нареждаше да ги ям с повече хляб. После разпределяше подбраните си "порцийки" в найлонови пакетчета и тръгваше да урежда сделките на живота. Успехът й беше в кърпа вързан. Удивителна сила притежаваха бабините маслини, особено в ония времена, когато за тях се редяха на огромни опашки. Та оттогава съм си мечтала да видя един ден дърветата, по които растат тези божествени плодове. Ето че и това се случи. Впрочем в Гърция не съм се натъквала на маслинови горички, също и на такова изобилие от храмове, което се среща в този райски остров Сицилия!

Нашият гид, Нело, ни беше препоръчал малкия остров Моция, известен със своите археологически находки, който се намираше в лагуната Станьоне-ди-Марсала, недалеч от Селинунте. Отправихме се натам, доверявайки се напълно на упътванията на навигационната система, която бях кръстила "Си бомбона" - моят съпруг не можеше и дума да обели срещу нея, дори когато го ядосваше с настоятелните си предупреждения. Макар че ни преведе по едно селско пътче, направо посред нивите, по чудодеен начин се озовахме в Марсала и корабчето, което превозваше туристите до острова, ни чакаше, като по поръчка. Страхотна е нашата "Си бомбона", вече не можехме да пътуваме без нея!

Островът Моция (нарича се още и Мотия) е добре прикрит от ветровете и затова от древни времена се е ползвал като пристанище за корабите. Първи на този остров се установили финикийските мореплаватели, които веднага построили две пристанища, а в ХІІ век пр.Хр. устроили тук своя колония. Тя изиграла голяма роля за развитието на финикийската търговия по сицилианското крайбрежие. В VІ век пр.Хр., когато Сицилия станала обект на спор между гърци и финикийци, Моция била обградена с укрепления, но след основаването на град Лилебео, това финикийско пристанище бързо загубило своето значение. А след 241 г. пр.Хр., по времето на Първата пуническа война, когато Римската флота в битката за Егадските острови разгромила флотата на Картаген, Моция изпаднала в пълна забрава. На острова останали да живеят малко хора, но селище повече не било създадено.

Остров Моция

Древното селище на острова било открито през ХVІІ век от немския учен и пътешественик Филип Клювер, натъкнал се на първите находки, които спомогнали за идентификацията на острова като финикийска морска база. В началото на ХХ век островът бил купен от англичанина Джозеф Уитакер, който бил наследник на богато британско семейство винопроизводители, които живеели постоянно в Сицилия. Сам Джозеф бил археолог, затова веднага се заловил с мащабните разкопки на собствения си остров, в чийто ход били изследвани останките от финикийското селище. Новият собственик наредил да бъде построен музей, в който да се съхраняват находките. Днес помещението е разделено на две части, едната от които показва артефактите, открити от Уитакер, а втората съдържа съвременните находки.

В центъра на острова, който някога е бил пренаселен, е останала така наречената Къща на мозайките, двуетажна сграда с правоъгълен двор и открита външна галерия. Може да се види част от съхранената мозайка, покрита с черни, бели и сиви камъни.

Между Къщата на мозайките и Южната порта е запазена още една постройка - Казермета, от която е останала само южната част. Интерес представлява и Капидацу - "голяма шапка" в превод от сицилиански диалект. Така се наричало светилището, в което принасяли в жертви животните. Ужасното обаче е, че в жертва са били принасяни и деца, чиито родители са били длъжни да гледат ритуала, без да проявят и частица съжаление. Ако някой от родителите не могъл да издържи гледката, също бил убиван. Това го пишеше на един плакат в музея.

На северното крайбрежие се намира некропола, представляващ издълбани дупки в скалите, в които се съхранявали урните с праха на починалите. Започвайки от VІІ век пр.Хр. до нашата ера такива урни се пазят в храма, който се нарича Тофет Моции. По-късно в него съхранявали изделия, които принасяли като дар.

Обиколихме целия остров, който в голямата си част беше абсолютно необитаем - пустош и находки. Беше доста необичайно да попаднеш в такова място, особено ако наоколо няма жива душа. Бяхме само двамата с мъжа ми, вървяхме умълчани, взирахме се в стърчащите съдове и камънаци и ги снимахме с голямо старание.

Моция и досега се намира в частно владение, затова може да се посети само в работното време на музея на острова. С двете частни корабчета може да се направи разходка и до другите острови в архипелага, но ние нямахме време за тях, видяното тук ни беше достатъчно.

Мислихме да се отбием в Седжеста, предварително го бяхме включили в маршрута си, но времето напредваше, затова решихме да продължим към Монреале, където щяхме да отседнем през следващите четири дни, и в някой от тях можехме да посетим комплекса в Седжеста.

Монреале се намира само на 8 км от Палермо, затова го избрахме за нощувка на тишина и спокойствие. Нашият хотел, "Гулиелмо ІІ", беше разположен в подножието на гористия хълм, върху чиито склонове е построен живописният градец. Оттук се откриваше невероятна гледка към катедралата, която, заедно с постройките на манастира, бяха едни от най-големите забележителности, свидетелстващи за изявеното и грандиозно нормандско изкуство. Утре щяхме да ги посетим, а сега се настанихме на терасата пред хотела, поръчахме си по една освежителна напитка и потънахме в отморяващо съзерцание. То продължи и вечерта, в съседния ресторант, от чиито огромни прозорци се виждаше целият Палермо, разположен в гънките на Конка д’Оро (Златната раковина) - равнината, върху която е построен градът, под хълма Пелегрино и срещу божествения залив на Тиренско море. Прелестна картина, само да я гледаш и въздишаш!

Катедралата в Монреале

Монреале е бил любимо място на сицилианските крале, особена привързаност към него е питаел Вилхелм ІІ Добрия, който през 1174 г. е заповядал построяването на катедралния храм, запазил се непокътнат до наши дни. Една известна легенда разказва, че на младия крал се явила насън Св. Богородица и му показала мястото, където неговият баща, Вилхелм І Злия, бил скрил значителни съкровища. Това място се намирало на възвишението Монте Капуте, предпочитано място за отдих на арабските емири и сменилите ги нормандски крале. Благодарение на значителните средства и мирното царуване на Вилхелм ІІ, строителството на храма и прилежащия към него манастир се придвижвало бързо и за срок от 15 години било завършено напълно. Монреалската Катедрала била наречена в чест на Рождество на Пресвета Богородица или Санта Мария Нуова. Това е най-сложната смес от стилове, който може да се намери в средновековна Европа.

В 1183 г. тук била погребана майката на Вилхелм ІІ, Маргарита Наварска, а после били пренесени тленните останки на неговите баща и братя. По волята на Вилхелм ІІ, той също бил погребан в храма, който към края на царуването му придобил днешния си облик. Надгробията са били повредени при пожар в 1811 г. и впоследствие реставрирани.

В сградата на катедралата са обединени елементи на арабски, византийски и нормандски архитектурни стилове, хармонично съчетани един с друг. Древната църква се възвишава над долината на река Орето, приканвайки всички да вземат участие в богослужението или просто да постоят под високите арки, отдадени на мълчаливи и възвишени размисли. Катедралата впечатлява със своите размери: 102 м дължина, 40 м ширина и 35 м височина. Особено внимание заслужават двете наблюдателни кули, извисяващи се над фасадата. Лявата кула така и не била довършена докрай, а куполът на дясната бил разрушен през ХVІ век от мълния. На фасадата между двете кули бил изграден класически портал, на който и до днес се виждат частично декоративни арки с арабски инкрустации.

Иисус Христос Пантократор - мозайка в главната абсида на Катедралата

Интериорът обаче ни поднася грандиозен спектакъл със своите невероятни мозайки на златен фон, със сцени от Стария и Новия завет, изпълващи почти всички стени, изографисаните тавани и под в порфир и гранит. В главната абсида се намира огромното изображение на Христос Пантократор (Вседържител), което доминира над цялото вътрешно пространство. Главата на Спасителя, заедно с барадата, е повече от 3 м, дясната Му ръка се простира на около 7 м, а цялото изображение има височина 7 м и ширина - 13,30 м. Пръстите на дясната Му ръка са събрани за благослов, а в лявата държи Евангелието, отворено на стиха: "Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота." (Йоан, 8:12), написани на латински и гръцки език.

Отличителното на монреалския Пантократор от други подобни изображения, са широко разперените ръце на Спасителя, сякаш обгръщат всички, които са в храма. Авторите на мозайката са постигнали поразителен оптичен ефект, благодарение на който очите на Христос се обръщат към всеки от поклонниците.

Площта, покрита с мозайки, е най-голямата в света, след "Света София" в Константинопол. Тя заема близо 6430 кв.м и в сравнение с базиликата "Сан Марко" във Венеция, е с почти 2000 кв.м по-голяма. Цялото великолепие е включено в монументалния корпус на църквата, която е израз на вдъхновението и радостта в изкуството, а целият този грандиозен комплекс е обграден с великолепния кадър от природните красоти, което го прави единствен в света.

Дълго разглеждахме мозайките в интериора, посетихме също съкровищницата и криптата. После се разходихме из клуатрата на някогашния бенедиктински манастир, който беше ценен паметник на нормандската архитектура. Вътрешният двор представляваше правилен квадрат със страни по 47 м, оградени с колонади, чиито колони се различават една от друга, както по материал, така и по характера на капителите. Особено красив беше малкият фонтан с типично за мюсюлманската архитектура колонно ограждение. По местно предание водата била изведена тук по заповед на Вилхелм ІІ Добрия. Клуатрата е поетически описана от Ги дьо Мопасан.

Оттук се откриваше прекрасен изглед към целия Монреале, виждаше се и нашият хотел, направихме много снимки и после тръгнахме по тесните улички на живописния стар град. Беше един незабравим следобед.

Имахме още доста време до вечерта и решихме да прескочим до Палермо. Копнеех да видя този град, познат ми само от филмите, които са разпалвали въображението ми още от ранна младост. Бях направила богат маршрут, който щяхме да изминем през утрешния ден, а сега просто искахме да добием първи впечатления от столицата на Сицилия. Тръгнахме с весело настроение и само след петнайсетина минути попаднахме в едно ужасно движение, от което нямаше излизане. Някъде улиците бяха направо блокирани от задръствания, шумните клаксони и провиращите се по най-рискован начин мотори покрай колите направо те изправяха на нокти. Изтръпнах от напрежение и само се молех да излезем веднъж от този ад. Предварително бяхме решили да посетим старата църква "Сан Джовани дели еремити" (Св. Йоан на отшелниците) и се упътихме натам сред хаоса от коли. Слава Богу, стигнахме безпрепятствено и направо си отдъхнахме от шока, който бяхме изживели. Първото ми впечатление от Палермо се оказа направо стряскащо, добре, че не започнахме пътешествието си от този град.

Намерихме църквата, но тя се оказа затворена, затуй можахме да я разгледаме и снимаме отвън, нейните червени куполи бяха впечатляващи. Това е един от най-старите нормандски паметници, построен от Роже І през 1070 г., довършен един век по-късно, когато към църквата бил построен и лепрозариум. Поразгледахме наоколо, но аз бях направо разочарована от гледката - такива мръсни улици и олющени сгради си ги имаме и у нас. Явно, днес не ни вървеше в Палермо, може да е от уличния стрес, сега въпросът беше как по-скоро да се измъкнем обратно? Отдъхнахме си, когато излязохме на пътя за Монреале, аз направих заслужен комплимент на мъжа ми за неговото безупречно шофиране и безпогрешна ориентация. За мен това е направо невъзможно достижение. Вечерта се насладихме отново на великолепната гледка през отворените прозорци на ресторанта. Градът, облян в многобройните си светлини, беше направо приказен... само да не влизаш с кола в него!

На следващата утрин, бодри след закуската, повикахме такси и се упътихме отново към Палермо. Шофьорът ни предложи най-напред да разгледаме Катакомбите на Капуцините, които бяха още в началото на града, влизайки откъм Монреале. Той щеше да ни изчака и след това да ни закара до морския бряг, откъдето започваха важните забележителности на историческия център.

Нямах представа какво точно ще видим в този манастир, но що се отнася до катакомби, мислех, че това съвпада с представата ми за видените такива места. Спряхме на едно малко площадче, шофьорът ни посочи отсрещната ниска и незабележителна сграда, каза, че това е Манастирът на Капуцините и че за катакомбите ще са ни достатъчни 15-20 минути.

С безгрижно любопитство прекрачихме прага на входната врата, вдясно имаше едно старо бюро, вътре един монах продаваше билети и на всеки обясняваше, че снимането е абсолютно забранено. Въпреки че имахме някаква информация за съхраняваните мумии в подземието, срещата с действителността се оказа направо един зловещ спектакъл. Смразяващото чувство те обзема още от входната галерия, в която по стените са окачени телата на безброй мъртъвци. Някои са положени в ковчези, на които е премахната страничната част откъм пътеките, за да се виждат скелетите. Труповете са облечени в дрехи, подредени са в различни композиции, замръзнали в мъртвешките си пози. Какъвто и да си в настоящето, срещата с тези мумии, изложени в необичаен открит вид, просто те смразява. Това се виждаше у всички посетители, с които се разминавахме по коридорите. Вътре цареше гробна тишина.

Катакомбите на Капуцините - Крило на професиите (снимката е от Уикипедия)

Влезли веднъж в катакомбите, напрегнахме сили да ги разгледаме докрай, все пак беше музей, а не филм на ужасите. Аз започнах да си въобразявам, че окачените по стените трупове са кукли, така ми беше по-леко да ги гледам отблизо. Залата беше достатъчно осветена, виждаха се всички подробности, но постепенно претръпваш и започваш да разглеждаш като турист, нали затова си влязъл. Видяхме коридора на монасите, загърнати в своите кафяви раса; коридора на свещениците, в напълно запазените им одежди; до тях беше крилото на децата и гледката беше покъртителна, особено ъгъла на пеленачетата; минахме по коридорите на мъжете и на жените, завихме покрай крилото на девствениците и се озовахме в коридора на професиите, някои от които можеха да бъдат разпознати по облеклото. Това бяха адвокати, лекари, военни, банкери... някогашният елит на Палермо, хора, живели със своите страсти, обзети от суета и след смъртта си да бъдат някои, но от тях бяха останали само едни човешки трупове. Тук ме обзе най-силно чувството за преходност и тленността на този материален свят, а човешките амбиции за слава, успехи, богатство изглеждаха направо жалки пред смъртта.

Всъщност, поглеждайки назад в историята на тези катакомби, урокът за назидание, който игуменът на манастира е искал да даде на братята, е постигнат успешно!

През 1534 г. в Сицилия дошли първите капуцини, които се поселили недалеч от Палермо, на запад от градските стени. Била им дадена неголямата стара църква от нормандската епоха, Санта Мария дела Паче, която била близо до селището. Ремонтните работи се проточили десетилетия поради трудности и разногласия, но в крайна сметка параклисът бил напълно обновен. Капуцините основали малък манастир, който в течение на годините се разраствал, благодарение на пожертвователността на гражданите. Някои завещали цялото си имущество в полза на ордена.

Когато през 1599 г. броят на населението на Капуцинския манастир нараснал значително, манастирското гробище станало тясно и било взето решение за целта да бъде приспособена криптата под храма. Там били пренесени и тленните останки на по-рано починалите монаси. Каква била изненадата обаче, когато видели, че техните тела се запазили в почти цялостен вид. Те били естествено мумифицирани. Причината за това се криела в особеността на почвата и атмосферата в катакомбите. Тогава игуменът заповядал телата да бъдат окачени на стените, за да напомнят постоянно за смъртта, която е завършекът на суетния земен живот.

Когато и криптата станала тясна, капуцините започнали да прокопават отделните коридори, защото много от знатните граждани, благодетели на манастира, изявили желание също да бъдат погребани тук. За тях са прокопани допълнителни коридори. Основният метод за подготовка на телата, преди да бъдат пренесени в катакомбите, било изсушаването в специални камери в продължение на 8 месеца. След този срок измивали мумифицираните останки с оцет, обличали ги в най-хубавите дрехи, които, според завещанията, понякога сменяли 2-3 пъти годишно. Някои от телата полагали в гробници, но в повечето случаи ги оставяли открити, окачени по стените и нишите или лежащи на рафтовете.

Катакомбите на капуцините били официално закрити за погребение през 1882 г. За три века на това престижно гробище са погребани 8000 жители на Палермо - духовници, монаси, благородници и буржоазни семейства.

Розалия Ломбардо (снимката е от Уикипедия)

След 1880 г., по изключителни прошения, са погребани само няколко покойници, в това число вицеконсула на САЩ, Джовани Патернити (1910) и двегодишната Розалия Ломбардо (1920), чиито нетленни тела се явяват главните забележителности в Катакомбите.

Най-известната част е параклисът на Св. Розалия, където се намира стъкленият ковчег на малката Розалия. Нейният баща, който преживял тежко смъртта на дъщеря си, се обърнал с молба към известния балсамиращ доктор, Алфредо Салафия, да съхрани тялото от тление. Благодарение на удивителната балсамираща техника, тялото на Розалия Ломбарди се е запазило до днес в неизменен вид, заради което е получило названието "Спящата красавица". Стъкленият ковчег на мраморен пиедестал е последната атракция от Катакомбите на Капуцините, която въздейства повече приказно и те освобождава донякъде от ужасното въздействие на мъртвешкия спектакъл.

Най-после излязохме навън, в света на живите, качихме се в таксито, шофьорът ни кимна съчувствено и ни откара до другия край на историческия център. Знаех, че никога няма да забравя това, което видях в Катакомбите на Пиаца Капучини. Тази необичайна забележителност отвори в съзнанието ми порой от мисли, свързани със земното ни съществувание, чийто смисъл виждах единствено като подготовка към Вечния живот!

Поразходихме се най-напред по Виа делла Гала, обикаляща красивия морски залив, имахме нужда от ободряване и промяна на емоциите. Бяхме в Палермо, градът на атракциите, чийто списък може да продължи дълго и въпреки това не би обхванал всички подробности. В това се убеждаваш веднага, вървейки по улиците и площадите, разглеждайки църкви и дворци, събрали в себе си историята на много векове. Градът е основан от финикийците преди 2700 години, триста години преди новата ера е бил гръцка колония, след което става част от Римската империя. След нейното разпадане се оказва под властта на древни германски племена, през 904 г. бил основан емиратът на Сицилия, а през ХІІ век е избран за столица на кралство Сицилия. Името му идва от гръцкото название Панормус, което означава "пристанище за всички".

За да се почувства колоритът на този град, е нужно да се повърви повече пеша из историческия център, който крие в себе си многобройните забележителности, свидетелстващи за различни епохи и цивилизации.

Тръгнахме по булевард "Виторио Емануеле", който водеше право до прочутия площад "Куатро Канти" (Четирите ъгъла). Всъщност Куатро Канти, Пиаца Вилена или Слънчев театър са названия на едно и също място и това е площадът в историческия център на Палермо.

През 1600 г. по указание на испанския вицекрал Македа, през лабиринта от стари улички била прокарана права улица, перпендикулярна на "Виторио Емануеле", която по-късно била наречена на негово име. Полученото кръстовище било наречено Пиаца Вилена - едно от имената на вицекраля на Сицилия. Шест години по-късно, по разпореждане на Градския парламент, било взето решение за реконструкция на кръстовището и благоустройване на прилежащата му територия. За основа на проекта послужил създаденият в Рим площад Куатро Фонтане (Четирите фонтана) и само след година били завършени строителните работи по двата "ъгъла" на архитекта Джулио Ласо, който починал през 1617 г. Работата била преустановена за две години, но по предложение на Сената отново продължила и така до 1630 г., когато били изпълнени последните мраморни скулптури.

Площадът "Куатро Канти" представлява единен архитектурен ансамбъл, изпълнен в стила на сицилианския барок. Ъглите на четирите здания, излизащи на Пиаца Вилена, са срязани така, че площадът е придобил необичайната форма на осмоъгълник. В някои старинни източници е наречен още Слънчев театър, тъй като в течение на деня винаги една от страните на площада е огряна в слънце.

Пиаца Претория

Пиаца Претория е мястото пред Сенаторския дворец, на което е оформен красивия фонтан, предизвикал на времето буря от недоволства. Той бил създаден от флорентинеца Франческо Камиляни за разкошната тосканска резиденция на вицекраля, но след неговата смърт синът му решил да го продаде на Сената на Палермо, тъй като не било по силите му да поддържа разкошната фонтанна композиция. Фонтанът бил пренесен на части и когато през 1575 г. бил представен в цялостния му вид, протестът на палермианци бил толкова гръмък, че се чувал в целия град. Работата била в това, че сицилианци се оказали доста по-консервативни от флорентинци. Те не могли да се примирят, че около петдесетина голи фигури ще стоят в центъра на града. С времето палермианци се научили да живеят с това "възмущение", наричайки го "фонтана на срама". Прозвището останало и до наши дни.

Пиаца Претория е един от най-красивите площади в Палермо, обрамчен от трите страни с красиви барокови сгради. Това са църквите "Санта Катерина" и "Сан Джузепе деи Театини", както и Палацо Преторио. Снимахме навсякъде, а после влязохме в църквата "Санта Катерина", която беше с платен вход. Напълно си заслужаваше цената от 2,50 евро, защото вътре е цяла съкровищница. Другата църква беше затворена, затова пък отсреща имаше кокетно кафене, седнахме и се насладихме на великолепния декор.

Продължихме разходката си отново по Корсо Виторио Емануеле, но шумът от колите беше направо оглушителен и въздухът наситен с прах. Това задръстено движение унищожаваше цялото архитектурно великолепие. Усетих, че настроението ни започна да пада и веднага го обърнах на игра, кой от двама ни ще уцели повече забележителности с обектива. Мъжът ми се освежи от поставената му задача и така се увлякохме, че напълно изключихме лудницата от коли наоколо.

Свърнахме по Виа Македа, която беше елегантна и тиха улица и се разходихме до Театро Масимо - големият оперен театър на Палермо, който носи името на краля Виктор Емануил ІІ (Teatro Massimo Vittorio Emanuele). Архитектурният комплекс се явява една от големите сгради на оперните театри в Италия и е един от най-големите в Европа, славещ се със своята превъзходна акустика.

Върнахме се обратно по Виа Македа, защото беше удоволствие да се движиш по нея, но щом се показахме на Корсо Виторио Емануеле, потокът от коли отново ни заля и ние побързахме да се скрием в Катедралата, която беше другата голяма забележителност.

Катедралата на Палермо

Катедралата на Палермо, чието официално название е "Санта Мария Асунта" (Успение Богородично) е богат нормандско-арабски архитектурен комплекс, който датира от ХІІ век и се отличава с разнообразните си стилове. Сградата е разположена на един от най-старите площади на Палермо, където, още в древността, се намирали свещени култови съоръжения. До наши дни са се съхранили криптата и една от колоните на южния портик, със следи от цитати от Корана.

Влязохме да разгледаме интериора, който не ни впечатли особено, след богатите мозайки и барокови украси, които вече бяхме видели. Обстановката беше сдържана и някак си хладна. В апсидата на десния кораб се намираше параклисът на Св. Розалия, небесната покровителка на Палермо, чиито мощи били пренесени тук през 1624 г. и се съхраняваха в сребърна рака с бронзови ограждения. Св. Розалия е живяла през ХІІ век и съгласно легендата, благодарение на нейните свети мощи, от града отстъпила епидемията от чума. Статуя на светицата се издига над фонтана на площада пред Катедралата.

В друг паракликлис се съхраняваха мощи на други светици, предишни покровителки на Палермо, както и част от мощите на Мария Магдалена. В два параклиса са разположени кралските и императорски гробници през ХІІ-ХІІІ век.

Разгледахме също Съкровищницата и Криптата, която датира от VІІ век. Тук са съхранени древните гробници на знатни лица от различни епохи.

Упътихме се в посока към Норманския дворец и стигнахме до едно монументално съоръжение във вид на необичайна тържествена триумфална арка. Това беше Порта Нуова, която от векове служи като главен вход в историческия център на Палермо откъм запад. Била построена през 1583 г. в чест на победата на Карл V в Туниската война. Отсреща се издигаше Палацо деи Нормани, но преди да влезем в него, седнахме в малкото бистро в градинката за кратък отдих и едно "еспресо", а също и да посъзерцаваме обстановката наоколо. Не съм виждала другаде такова очарователно съчетание на бивше бароково величие и олющена съвременност, което се среща навсякъде из Палермо. И странното е, че не те дразни, приемаш го като някаква артистична декорация. Дворецът на Норманите беше една от основните забележителности на града, с характерната си арабско-нормандска архитектура се считаше за един от най-красивите замъци в Италия, но това не пречеше да има и олющени стени, на които сега се любувахме от малкото бистро.

По време на нормандската епоха дворецът е бил седалище на кралете на Сицилия, по-късно е продължил да има същите функции и за следващите управници, а днес е седалище на регионалния парламент на Сицилия. През ІХ век арабите обединяват крепостните съоръжения от финикийските, пуническите и римските епохи и построяват "Замъка на Емирите". Норманите го разширяват и повикват арабски и византийски майстори да го декорират. Разкошният дворец става важен център на европейската цивилизация и култура. Фредерик ІІ, един гениален владетел, прави кралския Двор убежище на поети, писатели, философи и научни деятели. От неговите зали излизат първите стихове на италиански език.

Капела Палатина - интериор

На територията на историческия комплекс се намира прочутата Капела Палатина, параклис на нормандските крале на Сицилия, която съхранява най-древните мозайки на града, датиращи от 1143 г., в най-чист византийски стил. Входът на Двореца на Норманите, откъм Пиаца Индипенденца, води директно към блестящата Капела Палатина, която е върхово постижение на арабско-нормандската архитектурна мисъл. В началото е била отделна сграда, но в резултат на постоянните трансформации и преустройства на Норманския дворец, е станала част от него. Три от четирите външни стени на параклиса са вътре в сградите на двореца и само южната фасада може да се види във вътрешния Двор Македа. Представена е като лоджия, чиито стени са украсени с мозайки от ХVІІІ век.

Още с влизането си в Капела Палатина ахнахме от изненада и възторг при вида на интериора, който не се поддава на описание. Малката класическа трикорабна базилика беше изпълнена открай докрай с мозайки, просто не знаеш, какво по-напред да гледаш. Имаше доста посетители и редицата от хора се придвижваше твърде бавно, но и ние не бързахме. Снимахме мозайка след мозайка, такъв разкош досега не бях виждала.

Източните и западните части на параклиса са украсени с мозайки, изобразяващи Христос Пантократор. Така са показани съгласието и взаимното допълняне на духовната и царската власт. Куполът, трансептата, абсидата са украсени с мозайки, изпълнени от византийски майстори, а резбованите тавани са дело на арабски занаятчии. Сцени от Битието изпълват централния кораб, а в страничните пътеки има по-малки мозайки със сцени от живота на апостолите Петър и Павел. Инкрустираните мраморни и гранитни настилки в пода бяха изпълнени в техниката на парче пъзел и това е един от най-съхранените елементи на ХІІ век, достигнал до наши дни. В Сицилия, в епохата на нормандското владичество, възникнал особен архитектурен стил, съчетаващ в себе си източни и западни, европейски и азиатски елементи, които в цялата си пълнота са въплътени в Капела Палатина. Ги дьо Мопасан я назовава като най-красивата религиозна перла, за която понякога би могъл да мечтае човешкият разум.

Останахме в Норманския дворец до приключване на работното време, разгледахме и останалите зали, предоставени за посещение, направихме много снимки, които ще ни останат скъп спомен от това посещение.

Не може всичко да се види за един ден, но ние бяхме доволни от днешния си маршрут, защото успяхме да посетим най-важните забележителности. Денят вече преваляше, пък и умората си казваше думата, затова с радост се сбогувахме с Палермо, когато видяхме едно такси пред двореца, сякаш беше поръчано за нас. Вечерта, както обикновено, завърши в нашия ресторант, на чиято изключителна панорама не можехме да се налюбуваме.

Последен ден в Монреале. Решихме да посетим Седжеста. След вчерашния шумен маратон в Палермо, днес желаехме да се отдадем на тишина и разходка в природата. Седжеста е един от най-известните археологически центрове на Сицилия, разположен на склона на гората Барбаро, недалеч от селището Калатафими. Величие и самота, възхитително слети в едно, доминират над тези земи, известни днес като провинция Трапани. Древният град Седжеста е бил мястото на някогашната гръцка колония, а хората, които са населявали тези земи, са едни от трите основни групи, които се считат за коренно население на Сицилия. Те постоянно воювали с близкия град Селинунте, но били освободени от сиракузците, които го завоювали в края на ІV век пр.Хр., а през 307 г. пр.Хр. го разрушили. Второто раждане на града е през епохата на Римската империя, когато през ІІІ век пр.Хр. градът попада под властта на римляните. Разраства се и става един от важните икономически и културни центрове на Сицилия. След разпадането на Римската империя бил разрушен от вандалите и жителите му го напускат завинаги.

Комплексът на Седжеста е забележителен с древния дорийски храм и амфитеатъра, еднички свидетели на славното минало на този град. Те са просто задължителна спирка за всеки туристически маршрут, прекосяващ западна Сицилия. Величествените исторически паметници, съчетани с удивителните природни картини и красивото морско крайбрежие, са притегателна сила за туристите, които отнасят със себе си спомена за една незабравима екскурзия.

Дорийският храм в Седжеста

Най-напред се изкачихме на хълма, върху който се издигаше дорийският храм, напълно съхранен до наши дни. Той е един от ярките образци на елинската култура по тези земи. Елегантен и импозантен, той притежава 36 колони, шест от които крепят фронтона и антаблемена. Липсва традиционният жертвеник на бога, което навежда на мисълта, че просто е бил издигнат в култ към някое местно божество. Липсата на покрив свидетелства, че храмът никога не е бил завършен. Сградата е построена някъде около V век пр.Хр. и е направо удивително, как се е запазила в този вид цели 25 века.

Докато мъжът ми обикаляше целия храм и снимаше подробно всеки детайл, аз седнах на отсрещната пейка и се потопих в любимото си мечтателно наблюдение. Тези състояния не мога да описвам, те са лични преживявания, характерни за моята емоционалност, които ме даряват с незабравими мигове, изпълнени с догадки за вечно вълнуващите ме въпроси.

След приятната пауза в ресторантската градина се качихме в автобуса, който ни отведе до Амфитеатъра, построен на хълма Монте Барбаро, на 400 м надморска височина. Той представлява един просторен полукръг, с диаметър повече от 60 м, врязан в скалата, с грандиозни стълби, разделени на 7 участъка. Дори и днес се използва като театрална сцена и всяко лято тук се играят класически гръцки драми и комедии.

От върха Монте Барбаро се откриваше невероятна гледка към долината, оттук се виждаше и дорийският храм, заобиколен от оголените хълмове, а изгледът към залива Кастелмаре беше фантастичен. Приседнахме на топлите каменни стъпала и изпаднахме в прехлас. Пътешествието ни се беше превърнало в истинска приказка още в началото, но всеки ден ни омагьосваше все повече и повече. Когато се нагледахме до насита, решихме да отидем до Кастелмаре, а там ни чакаха нови приключения. Снимахме се със стария замък, разходихме се по красивото крайбрежие, посетихме катедралата и се полутахме из романтичните улички. Денят ни беше наситен с приключения, които правят живота смислен и красив.

На следващия ден се сбогувахме с Монреале и потеглихме към идиличното Чефалу, на около 70 км от Палермо. Пътем се нагледахме на морската шир, от едната страна, и хълмистия ландшафт - от другата. Беше опасно да въртим глави наляво-надясно, добре, че изпълзя на шосето една пепелянка, та ни стресна начаса. Беше малка черна змия, но само като си помислих за нейната смъртоносна отрова, ми настръхнаха косите. Мъжът ми намали скоростта, за да не я прегази, пък и да можем хубаво да я видим, то си беше направо голяма забележителност. Лично аз виждах пепелянка за първи път на живо - ако вървяхме пеша, можеше и да я настъпя... ужас! След този случай направо ме беше страх като спирахме по пътя и все се оглеждах и потропвах с крака.

Хотелът, "Албери дел Парадизо", беше чудесен, разположен на висок хълм, от който се откриваше живописна гледка към целия град. Нямахме търпение да го разгледаме, толкова примамлив изглеждаше неговият облик. Оставихме си багажа и се впуснахме в предстоящото ни днешно приключение.

Историческият център на Чефалу представлява фантастична комбинация от една недълга централна улица и десетки други, които я пресичаха. Главната улица се казва Корсо Руджеро и е пълна с магазини, лавки и кафета. Тесните странични улички, с боядисани в светли тонове къщи, стоящи плътно една до друга, напомняха за отминалите няколко века, през които, като че ли нищо не се беше променило. В този типичен провинциален италиански град всеки познава всекиго и никой за никъде не бърза. Тук почти отсъстваше обществен транспорт, тъй като не беше нужен. Наоколо е доста оживено, а в същото време цари една приятна тишина, която те настройва романтично.

Пред едно кафене беше поставен голям постер с лика на Марлон Брандо в ролята на Дон Корлеоне от филма "Кръстникът", тъй като заведението се казваше "Ил Падрино". Снимах се пред него и въодушевено споделих с мъжа ми, че ако някой остарял "дон корлеоне", изпаднал в покаяние, реши да ми остави наследство, ще се моля за душата му горещо!

Свърнахме в една тясна уличка, чиито срещуположни къщи бяха толкова близко, че спокойно можеха да си подават през прозорците това-онова. Натъкнахме се на една необичайна конструкция, която наричаха "лаватойо", което означаваше място за пране. Предприемчиви средновековни строители използвали течащата тук река като основа за изграждането на няколко малки басейна и каменни прагове, където е удобно да се изпере бельото.

Чефалу

Полутахме се из шармантните улички, пак излязохме на Корсо Руджеро и стигнахме до Пиаца дел Дуомо с впечатляващата катедрала от ХІІ век. Сградата е в арабско-нормандски стил, както и много други в Сицилия, и по красота не отстъпва на катедралите в съседните Палермо и Монреале. Построена е по заповед на Роже ІІ, отвоювал Сицилия от арабите. Според легендата, флотът му попаднал на буря и бил захвърлен в бреговете на Чефалу, където, като по чудо се спасили. В памет на това събитие бил изграден храмът, главното съкровище в който е величествената мозайка на Христос Пантократор в главната абсида, реализирана през 1148 г. заедно с другите мозайки, които украсяват абсидата, стените и свода на катедралата. Фигурата на Христос впечатлява, както с гиганските си размери, така и със своя тъжен поглед, потънал в мъчителната медитация, и тържествеността на своята осанка. Тази мозайка е изработена по вдъхновение от мозайката в Катедралата на Монреале.

Храмът се явява като синтез от арабски, нормандски и гръцки стилове. Именно тази смесица и особеният сицилиански колорит в археологичното и културното многообразие впечатляват всеки пътешественик на острова.

От центъра до плажа разстоянието е само няколко минутки пеша и ние се упътихме натам. Въпреки че все още беше едва началото на сезона, вече имаше летуващи, които се печаха на слънце и се къпеха сред вълните. На мен ми беше доста хладно, аз бях с яке. Но шарен свят, чудаци колкото щеш. Гледката обаче беше зашеметяваща, тя привлече мигновено вниманието ми. Оттук се очертаваше още по-ярко контрастът между надвисналата скала и морето, между които е сгушен градът. Мястото беше просто рай за фотографи, художници и чувствителни натури.

Чефалу е изграден върху един висок нос и привидна равнина в крака на масивната канара, надвесена над морето. Тя приличаше на някаква огромна крепост, издигаща се като страж над града. Върволица от хора пълзяха нагоре по стръмната пътека, виждаха се руините от крепостта и храма на Диана. Ние нямахме време, нито пък сили да се изкачим върху скалата, но ако се случеше пак да дойдем тук, непременно бихме го направили. Изобщо в Чефалу не можеш да скучаеш нито ден.

Разхождахме се до вечерта покрай плажовете, гледахме и снимахме живописните скали, любувахме се на канарата, мечтаехме на воля и все не ни се тръгваше, защото този град просто ни омагьоса. Продължихме да се наслаждаваме на неговата миловидност по пътя към нашия хотел и накрая помахахме за сбогом от високия хълм.

Колкото повече сицилианската приказка се приближаваше към края, толкова по-чудна и дивна ставаше и всеки ден ни даряваше с нови емоционални преживявания. Днес, 20-май, отпътувахме към Таормина, но по пътя спирахме често, за да направим снимки и да се налюбуваме на чудесните гледки. Сбогувахме се с Тиренско море и навлязохме в планинските склонове между върховете Неброди и Пелоритани, от които се виждаше димящият вулкан Етна. Спирахме се в малките селца, разглеждахме ги с интерес, отсядахме в някое кафенце, после пак потегляхме, точно такава екскурзия обичам!

Цялата Сицилия беше като една ботаническа градина, навсякъде лимонови и мандаринови дръвчета, цъфнали кактуси, пъстри цветя, маслинови горички и какво ли още не. Всичко дал Господ в изобилие, дори и природни чудеса, като Голе Алкантара, което бяхме запланували да видим. Това е едно около 500 м дълго ждрело на реката Алкантара, образувано при вулканично изригване преди хилядолетия, което е от значителна важност, както с чудесните природни картини, така и с историческите събития, познати още от дълбока древност. Днес Голе (Гърлото) Алкантара е превърнато в национален парк на Сицилия, което те дарява с едно истинско приключение. Прилича на джунгла, а скалите са невероятно набраздени, не подлежат на описание. Реката е кристално бистра, на места е до колене, повечето хора газеха, а някои даже се и къпеха. Мъжът ми също навлезе навътре да погази, но аз не се реших от предпазливост, да не взема да се подхлъзна и да се натопя като гъба с дрехите. Достатъчно ми беше да поседя боса върху пясъка, приседнала в издълбаната скала, и да наблюдавам природните чудеса и живите картини наоколо.

Имаше туристически маршрути за обиколка на мястото, но ние нямахме време да се включваме в тях, стигаше ни това, което се откриваше пред очите ни. Поглеждах ревниво към хората, които си правеха плаж, на мен за такива удоволствия никога не ми остава време. Но от любознателност не пропуснахме да обходим маршрута по картата върху голямото пано, тъй че емоцията все пак беше изживяна, макар и виртуално.

Продължихме към Таормина, която се намираше на около 15 км и скоро вече бяхме в столицата на туризма. В града, разположен по склоновете на върха Тауро, се влиза през един криволичещ и живописен път - Виа Пирандело, откъдето се откриват характерни и приятни гледки.

Популярността на Таормина отдавна е задминала националните граници и не би могло да бъде другояче, имайки предвид красотата и величието на нейните панорами, великолепието на цветовете, живописната позиция, мекия климат и значението на нейните артистични паметници. Всичко това е направило от малкия град едно твърде привлекателно място, посещавано от цялата европейска интелигенция и от всички туристи.

Античният Тауромион, както се е казвал преди, принадлежи на Сицилия още преди да стане римска колония. Той се радва на своя великолепен блясък през средновековието, после има известен упадък. Акрополът на античния град се намира на върха на Монте Тауро, докато жителите му се разполагат надлъж около мястото, където днес се намира Античният театър.

Настанихме се в хотел "Вила Киара", който се намираше в сърцето на стария град, и веднага излязохме на разходка. От Виа дон Боско слязохме по едни стръмни и романтични стълби и се озовахме на Корсо Умберто. Мъжът ми не можа да устои на изкушението да изпие една бира и още щом видя първото бистро, категорично заяви, че му се полага заслужена почивка. Аз също имах нужда от нещо освежително, но се задоволих с едно кафенце, а бирата я оставих за вечерята.

Порта Месина в Таормина

Гледайки красотата наоколо повече не можах да се сдържа на едно място и както обикновено, оставих мъжа ми да си утолява жаждата на воля, а аз се впуснах в разузнаване на обстановката. Обходих надлъж целия Корсо Умберто, надничах в страничните улички, стигнах до Пиаца Виторио Емануеле, снимах Порта Месина и много други кътчета. Таормина ме омагьоса напълно, такъв артистичен град не бях виждала досега! Неговата красота се дължи не само на културните паметници, тя може да се открие във всяко ъгълче и кътче, във всяка уличка и балконче, в живописните къщи, богатата растителност и прозрачната красота на морето. Удивлявах се от умението на италианците да правят от всяко нещо изкуство. Дори старите и олющени стени бяха така декорирани, че стояха повече от красиво.

Върнах се обратно до бистрото да подканя мъжа ми да се пораздвижи, но той така се беше разбъбрил на италиански, че хич не му се ставаше. Гордо заяви, че по-хубава бира досега не е пил и обеща на сервитьора, че утре пак ще се видят. Похвалих се какво съм видяла и снимала, но не успях да предизвикам ревността му, напротив, беше доволен, че утрешният маршрут вече е готов. Разходихме се заедно в обратната посока на Корсо Умберто, стигнахме до Катедралата, наоколо беше направо фантастично, но тъй като вече се свечеряваше, решихме да открием едно приятно място за вечеря. Такива имаше в изобилие, но свободни места липсваха. Натъкнахме се на едно живописно ресторантче, с масички на самата кокетна уличка, и сякаш по чудо, една масичка с две местенца беше свободна. Удоволствието беше пълно.

След време дочухме, че двойката на съседната маса говорят "швицердюч", наистина светът е малък. Постепенно се сближихме, оказа се, че живеят в съседен град, имаме общи познати, съпругата работеше в туристическа агенция, познаваше България, а съпругът беше от ония екземпляри, които се запомнят завинаги. Вдигна ни настроението, разсмиваше ни, сервитьорите го гледаха със симпатия, бързо изпълняваха всяка поръчка, изобщо вечерта ни премина във веселие и забавление. Сбогувахме се към полунощ, кой знае дали ще остане време да се срещнем в Швейцария.

Вторият ден в Таормина започна с много настроение, защото всичко бях обмислила и нямаше да се лутаме и губим време. Упътихме се към Античния театър, към който водеше Виа Театро Греко. Преди това се отбихме на Пиаца Виторио Емануеле, показах на мъжа ми Порта Месина, а той ми направи хубава снимка пред нея.

Точно в Таормина, люлката на новата цивилизация, намираме израза на процъфтяващата елинска култура, чийто шедьовър е Античният театър. Тук можем да видим перфекционизъм, безсмъртна и непорочна красота, мистично спокойствие и тишина, които са толкова скъпи за гръцките артисти. Това възхитително архитектурно произведение, съчетало два хармонични фактора - изтънчен стил и функционален облик, е построено върху едно възвишение над града, откъдето се откриват божествени гледки към цялата околност. В далечината се очертава силуетът на Етна. Изключителната акустика, живописната позиция, атмосферата, създадена сред старите камъни, съставляват най-вече нужните елементи, които въодушевяват театралните спектакли с високо качество. Представям си удоволствието да гледаш древногръцка комедия или трагедия сред този естествен декор!

Оригиналната елинична конструкция датира от ІІІ век пр.Хр. Промяна претърпява през ІІ век сл.Хр. от римляните. Максималният диаметър е 109 м, зрителните места са около 5400, разделени на 9 сектора, свързани с 8 стълби. Сцената е оформена от сценичната стена, украсена с колони, и затваря един от петте коридора, заобикалящи сценичното пространство.

Таормина - изглед от Античния театър

Античният театър е в перфектна хармония с нечуваната природна красота на Таормина. Обикаляхме страничните тераси до околната стена и не можехме да се нагледаме на чудесата. Навсякъде красота, която те омайва напълно. Накъдето и да се обърнеш се откриват приказни гледки и не можеш да кажеш коя от коя е по-хубава!

Високите върхове и непристъпните брегове са покрити с богата на цветове растителност, по цялото крайбрежие са оформени красиви плажове, а мъничкият остров, Изола Бела, е като произведение на изкуството.

Останахме доста време в Античния театър, просто не ни се тръгваше оттук, но тъй като ни чакаха и други забележителности, трябваше да се сбогуваме с това великолепие. Изола Бела от даден ракурс приличаше на костенурка, източила главата си напред, и така ми се искаше да я яхна и да отплувам навътре в морето, но засега се въздържах от тази емоция. Въздъхнахме за последно и бавно заслизахме надолу по Виа Театро Греко. Полутахме се по страничните улички, пак излязохме на Корсо Умберто и как се случи, точно срещу вчерашното бистро. В същия миг сервитьорът пресичаше улицата с поръчката и като видя мъжа ми, радостно го поздрави, а той отвърна, че тъкмо се кани да седне. Нямаше как да не се съглася, пък и беше време за една отморителна пауза.

Продължихме към Пиаца ІХ Април, във вид на голяма тераса-белведере, с великолепни панорами към града, театъра, морския бряг и чак до Етна. В дъното на площада се издига часовниковата кула, отдясно е църквата "Сан Джузепе", а до нея е бароковата камбанария с островърхата си пирамидна част на върха.

Разходихме се до катедралата "Сан Николо", построена през ХІІІ век на мястото на малка примитивна църква, преустроена през ХV-ХVІ век и видоизменена през ХVІІІ век. Нейната външна физиономия, със строгите форми и прави линии, напомня на нормандските катедрали.

Мъжът ми предложи да се изкачим до "Туризи бар", един италианец му го бил предложил като забележителност. Беше се зарекъл, че през тези два дни в Таормина няма да шофира, затова взехме такси. Заведението се намираше в Кастелмола, малко селце високо в планината. Самото изкачване към върха беше голямо преживяване, защото, гледайки отдолу накацалите къщи, все се чудех как се стига до тях по тези стръмни склонове. А Кастелмола беше очарователно артистично кътче със зашеметяващи гледки към Таормина и морето.

Намерихме "Туризи бар", с червените чадъри над балкончетата на четириетажната постройка, влязохме и помолихме да ни сервират кафето най-горе. Любезно ни предложиха да разгледаме, ние се изкачихме чак до откритата тераса на покрива, а после разгледахме и снимахме артистичния интериор, със специфичните дървени скулптури и предмети. Ставаше въпрос за историята на фалоса и всичко беше в този стил. Дори чучура на чайника, каната, чешмите, парапетите по стълбищата, облегалките на креслата бяха оформени като фалос, което придаваше една оригиналност на заведението. Балконските масички бяха покрити с мозайки със сцени от камасутра, в тоалетната имаше цял фриз с това изкуство, но всичко беше направено твърде професионално и с вкус. Отникъде не лъхаше вулгарност или посредственост. Италианецът наистина има естетичен вкус.

Слязохме обратно в Таормина с автобус и още веднъж се насладихме на прекрасните гледки, които бяха навсякъде. Вечерта завърши в същия ресторант, само че този път ни предложиха маса от другата страна на заведението, за което не знаехме, а местенцето там се оказа още по-очарователно. Всичко в Таормина е фантастично, затова, посети ли човек Сицилия, непременно да разгледа този невероятен град, който няма равен на себе си по красота и артистичност.

Казано е, че ако не сте били на Етна, все едно не сте били в Сицилия! Невъзможно е да гледаш отдалеч димящата планина и да не се изкушиш да я видиш отблизо. Оставихме това удоволствие за края на нашето пътешествие, защото вулканичният танц беше наистина едно необикновено преживяване.

След прекрасните мигове, преживени в Таормина, наистина ни беше нужна още по-силна емоция, която да ни освободи от тъгата, породена от раздялата с този невероятен град. Такава емоция можеше да ни даде само Етна - "черната перла" на Сицилия. Потеглихме натам, изпълнени с лека възбуда от предстоящото приключение.

Етна е най-важният активен вулкан на Европа, по склоновете му има над 400 кратера и лавови потоци. Финалният кратер, с окръжност около 3 км и дълбочина до 200 м, се намира на върха, чиято височина не може с точност да се определи, поради постоянните промени, но е някъде около 3323 м. Етна е най-високият вулкан в Европа. Възрастта му се определя на около 600 хил. години, когато на източния бряг на острова, където един залив навлиза дълбоко в сушата, са възникнали първите подводни вулканични действия, започнали преди един милион години. Планината, която виждаме днес, е на възраст около 10 хил. години, а най-младата й част, Монджибело, е на 3 хил. г. Името Етна е от индогермански произход и означава "горене", затова се смята, че то не се дължи само на гръцките заселници.

Вулканичната активност е известна още в древността, като първото историческо изригване е регистрирано през 475 г. пр.Хр. Най-мощното изригване на вулкана, което трае цели 4 месеца, започва на 11-ти март 1669 г. и унищожава цялата провинция Катания. Разрушени са 50 града, загиват 20 хил. души. През вековете вулканът продължава да бъде активен в различна степен.

Колкото повече се приближавахме към черната планина, толкова повече пейзажът ставаше все по-странен и чудноват. Благодарение на древната и модерна лава, застинала в различни потоци, почвата около Етна е много плодородна и това позволява нейните склонове да бъдат обработвани почти до 1000 м височина. Те са покрити с лозя, маслинови и бадемови горички, изобилие от лимонови, мандаринови, портокалови насаждения, които по-нагоре остъпват място на залесените склонове. Постепенно пейзажът странно се променя и започваш да придобиваш усещането, че си на луната: сред хаотичните грамади от лава и прах плахо се показват само мъхове и някои жълтеникави цветчета, после и те изчезват и остават само пирамидалните върхове и лавовите потоци.

Етна - 1900 м височина

Изкачихме се по асфалтовия път до 1900 м височина, тук беше последната спирка за превозните средства, имаше паркинги, ресторант, административни постройки и няколко хотела. Поразходихме се наоколо, още не можехме да се окопитим от рязката промяна, духаше доста силен вятър и беше студено. Добре, че се бяхме облекли подходящо, благодарение на предварително прочетената информация. Оттук можехме да вземем кабинков лифт, който се изкачваше до 2500 м височина, а още по-нагоре водеше специален минибус. Решихме да вземем билети само за лифта, а след това ще решим дали да се изкачваме по-нагоре. За голямо съжаление, поради силния вятър, лифтът беше спрян и се налагаше да пътуваме с минибуса. Другояче би изглеждала гледката отвисоко, канехме се да направим интересни снимки, но такъв ни бил късметът. Потеглихме по прашния лъкатушещ път, от който ми се завъртя главата, но не откъсвах поглед от прозореца. Мъжът ми пък не престана да прави снимки, дори се обръщаше назад и снимаше виещия се като змия път след нас. Най-странното обаче бяха движещите се човешки фигури, изгубени сред вулканичните отломъци, блъскани от силния вятър и облаците черен прах. Приличаха на пришълци. Мъжът ми сподели, че всеки си има своя малък мазохизъм.

Слязохме на първата спирка и тръгнахме наоколо. Имаше дебели пластове сняг, покрити с черен слой, наоколо мистична тишина и черни конусовидни върхове. Повървяхме насам-натам, продухани от свирепия вятър, и си казахме, че ако не видим димящия кратер, за какво сме идвали до Етна. Вярно, че имаше риск да се приближиш съвсем до отвора на ковачницата на Вулкан и Циклопите, но каквото ще да става, искахме да видим зрелището докрай. Върнахме се, купихме си билети до втория пункт и отново запълзяхме нагоре с минибуса, придружени от двама екскурзоводи. Отвън човешките фигури продължаваха маратона си упорито към целта.

Етна - 2920 м височина

Целият спектакъл се показа пред очите ни. Намирахме се пред нещо грандиозно, изключително, необикновено, което нямаше лимит! Централният кратер пушеше силно, той можеше всеки миг да избълва горещата си лава, но да видиш неговата мощ, току пред себе си, беше неописуемо преживяване. Мигове, които остават завинаги в съзнанието!

Толкова се вълнувах, че се подхлъзнах и тупнах върху зърнестите черни пластове. Усетих съвсем осезаемо топлината и ми стана страшно, че можех да се изтърколя надолу. Опитах се да извикам мъжа ми, но той изобщо не ме чуваше, нито пък ме виждаше. Цялата група се беше приближила до опънатото въженце над кратера и никой не ме забелязваше. Станах и предпазливо запристъпвах по търкалящите се топченца лава под краката. Приближих се до въженцето и онемях от възторг. За първи път виждах димящ вулкан от педя разстояние!

Единият екскурзовод говореше на английски, а колежката му превеждаше на руски, тъй като в групата по-голямата част бяха руснаци. Но вятърът беше толкова силен, че думите им се губеха и трябваше просто да ги гледаш в устата, за да разбираш какво говорят. Предпочетох да гледам вулкана, пък историята винаги мога да я прочета. Направихме много снимки, нагледахме се на върховете - особено внушителен беше този, във формата на пирамида. Не можех да пропусна и забавните живи картини около димящия кратер: една двойка на почтена възраст се бяха заровили в праха и спокойно си ядяха сандвичите, да се чудиш как не им влиза прах в устата; други се бяха изкачили на самия ръб над кратера и надничаха отгоре право в устата на дявола; трети пък изобщо не се съобразяваха със забраната за по-нататъшното изкачване и въпреки строгото предупреждение на ескурзовода вървяха напред като коне с капаци. Когато дойде време да се връщаме обратно, видях отдалеч пристигащите маратонци, които се движеха свободно, без надзиратели, и можеха да правят каквото си искат. Дано само да не се изкушат докрай, че няма кой да ги спаси от преизподнята.

По обратния път отново се нагледахме на необичайните картини, този път видяхме и затрупани под лавата къщи, но нямаше как да паркираме на това място за снимки. Можех само да си представя, какво изживяване е било за хората, живеещи около разгневената черна красавица, която, въпреки рисковете, дава прехрана на жителите си.

След нашето посещение Етна вече за трети път изригна, като последното й проявление беше на 23-ти ноември 2013 г. Гледах зрелищния спектакъл по телевизията, а мъжът ми все съжаляваше, че това не се е случило, когато бяхме там. Слава на Бога, че не всякога изпълнява желанията ни!

Вече сме към края на нашето пътешествие в Сицилия, което завършва в крака на Етна, издигаща се високо със своята могъща конична маса над прекрасния град Катания, вторият по големина след Палермо. Древна халкидическа колония, след това попада под владичеството на римляните, на готите, на византийците, на сарацинците, на норманите, на испанците и на бурбоните, преди да бъде присъединен към Италия през 1860 г. Неговата история и съществувание много пъти са били опечалени от чумни епидемии, изригвания на Етна и земетресения, но всеки път е възкръсвал от пепелищата. Днес се представя като модерен и много активен град, имащ голямо значение в културния, икономическия и политическия живот. Артистично достояние на Катания са многобройните бележити творения, като Катедралата, замъка Урсино, Съборната църква, Античния театър, дворци, музеи.

Невероятно приятно впечатление ми направи хотелът Villa Romeo, в който бяхме отседнали за две нощувки. Беше направо изключение да попаднеш в такова тихо и прекрасно място, недалеч от историческия център, оборудвано с всички удобства. Хотелът беше елегантен и изискан, с три красиви градински тераси, разположени във вътрешния двор. Стаите гледаха към градините, бяха напълно изолирани от уличния шум, наоколо потънало в цветя, носи се тиха и вълшебна музика, да седнеш сред този оазис и да се отдадеш на една хармонична и релаксираща почивка. Всичко е направено с любов и естетически вкус.

Наслаждавахме се всяка минута на прелестната обстановка, мъжът ми се чувстваше превъзходно с книгата и бирата под високите дървета, аз го гледах от стаята, която беше на едно ниво с терасата, и свободно влизах или излизах навън, когато си поискам. Всичко беше открито, стоиш си спокойно в градината и стаята ти е пред очите. Браво за архитектурния замисъл!

Забележителностите на Катания започват от Катедралата и на следващия ден ние се упътихме натам. Разглеждахме и снимахме интересните улички и къщи, с нагиздени балкончета и олющени стени, които привличаха любопитството ни. Минахме покрай Театро Масимо Белини, построен през 1890 г. и наречен в чест на Винченцо Белини. На уютния площад с фонтана се намират много кафета. Свърнахме по централната и тъмна улица Виторио Емануеле ІІ, която се простира от морето до историческия център на града. Тук можеха да се видят многочислените свидетели на историята на Катания. Недалеч от Пиаца дел Дуомо се намира друга важна религиозна постройка, бароковата църква Бадия-ди-Санта-Агата, която се явява един от главните монументи на града. Тъй като ни беше по път, отбихме се да я разгледаме и снимаме.

Стигнахме до Пиаца дел Дуамо, сърцето на Катания, и едно от най-красивите места на града. С правилната форма, заобиколена от разкошни дворци, с оригиналния фонтан в центъра и живописния пазар в съседство, площадът представляваше великолепния сицилиански колорит, с характерния барок и рибните аромати на крайбрежния град. Гледката беше фантастична, заради което се настанихме в Кафе дел Дуомо и си поръчахме по един голям сладолед.

Катания - Пиаца дел Дуомо

Седнахме точно срещу Фонтана дел’Елефанте, символ на града и един от неговите незабравими паметници. Фигурата на слона, изработена от черен вулканичен камък, носи на гърба си висок египетски обелиск, увенчан с християнски кръст, лилия и палмови клонки - символи на святата покровителка на града. Монументът, положен тук през ХVІІІ век, е свързан с името Лиотру, което се явява производно от името на мага-некромант Илиодор, който, според легендата, живял тук в VІІІ век и владеел изкуството да превръща хората в животни. Някои народни приказки разказват, че Илиодор сам е изваял слона и с него е извършил пътешествие от Катания до Константинопол, а други подвърждават умението на вълшебника да се трансформира в огромни животни. Оттогава в Катания статуите на слоновете от лава с повдигнати хоботи ги наричат Лиотру и им приписват магически свойства, както и способността да усмиряват неспокойната Етна.

Редом с фонтана се издига сградата на Кметството (ХVІІІ век), която наричат още Палацо дели Елефанти (Слонов дворец). Кметството е печално известно с това, че по време на пожар, предизвикан от бунтовете през 1944 г., в него е изгоряла цялата градска историческа архива.

Над всичко обаче беше впечатляващата Катедрала, посветена на Св. Агата, покровителката на града, чиито свети мощи се покоят тук. Красивата фасада е изработена от мрамор и украсена с множество статуи, предназначени да пазят Катания от опасното съседство с вулкана. Катедралата е построена през 1092 г., но това здание бива разрушено от земетресението през 1169 г. Пет столетия по-късно, по време на голямото земетресение през 1693 г., катедралата е изградена изцяло наново. Днешният великолепен бароков стил е осъществен през 1711 г.

Главният вход на Катедралата е украсен с 32 резбовани дървени панела, илюстриращи сцени от живота и мъченическата смърт на Св. Агата, така също и изображения на няколко християнски символа и папски гербове.

В параклиса на Св. Агата, зад красивата решетка от ковано желязо, се съхраняват мощите на мъченицата и статуята, която в дните на празника се разнася из града.

В Катедралата са разположени гробниците на сицилианските крале Фридрих ІІІ, Джовани ди Рандацо, Людовик Сицилийски и Констанций Арагонски, също и мощите на кардинал Дусмет. През 1876 г. е пренесен праха на великия композитор Винченцо Белини, погребан първоначално в парижкото гробище "Пер-Лашез".

От Пиаца дел Дуомо започваше маршрутът на туристическото влакче и ние решихме да направим с него една обиколка из града. В горещия следобед това беше най-приятната разходка, която избрахме. Возенето с червеното влакче ни вдигна настроението моментално, след което имахме достатъчно енергия да изминем маршрута пеша.

След обиколката слязохме отново на Пиаца дел Дуомо и тръгнахме по Виа Виторио Емануеле ІІ към Пиаца Сан-Франческо-д’Асизи. В центъра се издига паметникът на кардинал Дусмет, чиито мощи се съхраняват в Катедралата. В самото начало на улицата се издига бароковата църква "Свети Франциск Асизки". Оттук започва Виа Крочифери, улицата на сицилианския барок, най-красивата в Катания. По продължение на улицата са разположени църкви, манастири и не много жилищни домове. Виа Крочифери е рядък пример на архитектурна хармония и единство.

Първата пресечка, Виа Театро Греко, води към руините на древногръцкия театър, който датира от ІІ век. Отбихме се да го разгледаме и поседим на спокойствие и тишина върху древните камъни. Съхранени са местата за зрители, оркестъра и част от сцената. Театърът е построен от лавов камък и украсен с мрамор и статуи. Събирал е около 7 хил. зрители.

Продължихме разходката си по Виа Крочифери, която се простира на 3 км, чието начало започва от Катедралния площад. После излязохме на Пиаца Университа и се спряхме да разгледаме Университета. Старото здание е било построено през 1434 г., но е разрушено при ужасното земетресение през 1693 г. Новото здание също претърпява реконструкция след земетрението през 1818 г. Влязохме във вътрешния двор, който беше открит за посещение и наподобяваше на манастирските дворове, обкръжен с порти.

От Пиаца Университа излязохме право на Виа Етнеа, главната улица на историческия център, с исторически здания, църкви, барокови дворци, магазини и кафета. Част от улицата е предназначена само за пешеходци.

В горещия следобед най-подходящото място за разходка беше паркът "Вила Белини", покрай който бяхме минали с влакчето, и си казахме, че после ще дойдем тук. Това беше един от най-старите и красиви паркове на Катания, съхранил своя облик от ХVІІІ век. Беше много приятно и отморяващо. Снимахме се пред паметника на Белини и на много други места.

Отново се върнахме на Пиаца дел Дуомо и понеже нямаше по-хубава гледка от тази, седнахме отново в Кафе дел Дуомо и решихме да вечеряме тук. Катедралата беше обляна от слънчевата светлина и блестеше сияйно, а накацалите гугутки по слона ни забавляваха и развеселяваха. Днешният ден беше невероятен, ние обикнахме завинаги красивия град Катания, топъл като сърцето на вулкана.

24-ти май 2013 г. - последен ден в Сицилия.

Освободихме хотела към обяд и тъй като самолетът ни беше чак в 20:30 часа имахме на разположение целия ден. Все пак не искахме да се отдалечаваме доста от Катания, затова избрахме да посетим Аугуста и за последно да се разходим покрай морето. Имаше исторически забележителности, също и замък, но Аугуста-Приоле беше най-големият индустриален комплекс на Сицилия, което намаляваше туристическата му атрактивност. Затова потърсихме по-спокойно и закътано кътче, като Бриколи, което се намираше на около 6 км от Аугуста, разположено на малък скалист полуостров. И тук имаше замък, което правеше обстановката приказна, обикаляхме и снимахме отвсякъде. После се отбихме в съседното ресторантче и споделихме със собственика възхищението си от Сицилия. Попита ни кои градове сме посетили, мъжът ми му показа картата с отбелязаните маршрути, което много го впечатли и на драго сърце ни препоръча още няколко забележителни града, в случай че дойдем отново в Сицилия.

Преди да си тръгнем, пак се разходихме покрай морето, любувахме се на невероятните морски цветове, които пресъздаваха фантастични живописни акварели, готови да ги поставиш в рамка и окачиш на стената. Приседнахме на големите топли камъни, в далечината се виждаше силуетът на Етна, който опираше в ясносиньото небе, а кракът му беше потопен в лазурното море. Гледахме, мълчахме и бавно се сбогувахме с този вълшебен остров на красотата. Той целият заслужаваше да се нарече Изола Бела!

Сицилианското ни пътешествие приключи, но вълшебната приказка продължаваше да ни вълнува и знаехме, че така ще бъде завинаги!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2014, № 6 (175)