ГЛАВА 5. ЗВЕЗДНА ПРИКАЗКА

Таня Шелхорн

web | Най-дивната нощ

Да летиш със светлината е наистина нещо невероятно! Тя препуска шеметно в ефира, пронизвайки с лъчите си необятните предели. Провира се умело покрай планетните орбити или се спуска отвесно към тях, без да променя скоростта си. Нейните светлинни импулси, пуснати в обръщение от космическия кораб, рефлектират моментално. Чрез своите трептящи конуси пренасят историите от Земята в междузвездното пространство, като същевременно въздействат върху наблюдателя. Всеки си има своя мярка за времето. Това, в космическия кораб, минава по-бавно, вследствие на неговото движение. Той може да пристигне до желания обект дори по-рано от часа, в който е стартирал към него. А съзерцанието на далечните галактики е поглед към миналото на Вселената, понеже светлината се движи със същата скорост.

Фантастичният космически кораб и неговият чуден екипаж продължаваха да летят в тази вълшебна атмосфера, изпъстрена с безброй небесни тела, притежаващи различни форми, блясък и големина. Те трептяха закачливо и сякаш примамваха към себе си. Това предизвикателство беше твърде забавно и любопитните пътешественици се впуснаха с удоволствие в небесната авантюра. Но въпреки шеметната скорост на носещата ги светлина, все не успяваха да достигнат до някоя звезда. Наистина странно!

Куклите обърнаха очи към компютърния екран. Оттам ги гледаше усмихнат д-р Кристиан, обграден от всевъзможни летателни обекти.

- Звездите играят на криеница, затова не можем да ги стигнем! - запротестираха Мануел и Нани, разгорещени от напрежение.

- Ако знаем къде се крият... - не се доизказа мистър Талиман и погледна многозначително към своя балон.

- ...непременно ще ги уловим! - довърши мисълта му Хари.

Д-р Кристиан кимна утвърдително, но не каза дума. Само се чу едно отчетливо "клик" и екранът мигом потъмня. В долния край се търкулна малко златисто кълбо, от което пропълзяха нагоре тънки светли нишки и обградиха тъмното пространство.

- Прилича на кристална купа за плодове! - не се стърпя Берта и първа даде своята оценка.

- Бих казала, че е красива чаша за шампанско! - усмихна се Ерта.

- На мене ми прилича на половин балон... - въздъхна мистър Талиман и поясни: - Другата му половина е извън екрана!

От дъното на тази небесна полусфера изплаваха няколко светещи "рибки" и Вълчан и Лапен в един глас отговориха, че това е стъклен аквариум. Мери Лу се втренчи изненадано, когато видя, че някои плаващи тела наподобяваха нейната капела. Люсиен и Сузана се спогледаха потайно, но предпочетоха да си замълчат, защото звездните обитатели се преумножиха невероятно бързо и изпълниха цялото пространство.

- Това е Вселената! - прозвуча зад кадър гласът на д-р Кристиан. - Поне такава, каквато можем да си я представим!

- Къде се намираме в момента? - прошепна Сузана, запленена от изключителната гледка.

- Невъзможно е да се види - отвърна д-р Кристиан, - но да опитаме все пак!

В огромната кристална купа се вмъкна една бяла стрелка и зашари между безбройните космически обекти. Нейната плавна орбита, плъзгаща се по изкривената форма на пространството и времето, се завъртя като красива фльонга и спря пред едно спираловидно светещо тяло. С решителното "клик" го огради в квадратче и ловко го изтегли напред. То се завъртя около своето ослепително ядро и безброй звезди се пръснаха наоколо.

- Млечния път! - тържествено обяви д-р Кристиан. - Галактиката, в която е разположена нашата Слънчева система. Пресича почти цялото звездно небе над планетата Земя, като слабо светеща дифузна лента. Нейното название е свързано още и със старогръцкия мит за разлятото майчино мляко на богинята Хера, която кърмела малкия Херкулес.

Стрелката се докосна леко до единия ъгъл и уголеми още повече екзотичната картина. Пламтящото ядро изсипа своето огнено злато в гонещата се спираловидна линия, която постепенно се сля с мекия звезден блясък. Върху нейната виолетово-синя периферия се появи светло трептящо кръстче, отбелязващо месторазположението на една голяма звезда. Стрелката се превъплъти в малка детска ръчичка, която настоятелно придърпваше с пръстчетата си отбелязаното място. Екранът се изпълни с невероятно красиви облаци, преливащи помежду си в неописуема тоналност. В средата на този небесен океан изплува величественото Слънце и прати светлина до своите Планети. Те пътуваха неспирно около него в елипсовидните си орбити, потопени в нежна синева.

- Нашата Слънчева система! - появи се ликът на д-р Кристиан зад орбиталната плетеница. Погледна с нежност синята планета, която се въртеше и около своята ос, и беше трета по отдалеченост от Слънцето. - Нашата Земя!

Стрелката беше готова за действие и без да чака покана, улови в своето квадратче планетата Земя. После отново се превъплъти в детска ръчичка и закачливо замаха към нея. Синята топка се плъзна грациозно напред и повлече след себе си една по-малка топка, която пък се въртеше около нея.

- Каква забавна двойка! - разсмя се д-р Кристиан и обясни, че никоя друга планета от Слънчевата система, няма такава голяма компания в подобна пропорция. - Астрономите не са престанали да се питат относно странната връзка, която обединява Луната и Земята, и те често биват разглеждани като двойна планета.

Куклите бяха впили поглед в тъмния екран, поръсен с множество звезди, и се мъчеха да отгатнат откъде наистина идва огромният лампион, който осветява нощния мрак?

- Как се е формирала Луната? Дали е сестра на Земята? Или нейна затворница? Или пък нейно творение? - шеговито изстреля въпросите си техният покровител и добави: - Но нека да се запознаем с идеите на съвременните учени!

Неочаквано за всички започна прожекцията на едно рисувано филмче, в което Земята и Луната бяха главните герои. Те представиха много комично своя първи скеч, който се наричаше "Разцепването".

Според този сценарий, Земята, при своето раждане, представляваше един пумпал, пълен с флуидни тела. Завъртайки се бързо около себе си, тя се деформира и сплесква в нивото на екватора. В един момент от нея се откъсва една капка и хуква в пространството. Но бързо се препъва в земните бразди и става послушен спътник на по-голямата си сестра.

Цялата аудитория заръкопляска на двамата изпълнители, а особено много се смяха на изразителните Лунни физиономии, анимирани от нейните тъмни и светли петна. Тя приличаше ту на дебело учудено бебе, ту на сърдита кокетка, ту на любопитна стара клюкарка.

Д-р Кристиан направи кратък коментар, че идеята за разцепването съблазнява учените до момента, когато разбират, че не би могла да се осъществи, според определената схема: Земята би трябвало да бъде много по-течна, каквато не е била в действителност, и най-вече трябва да продължава да се върти, както преди!

- След тази "пукнатина", бързо се развива една втора теза - "Улавянето" - каза той и от екрана се разнесоха мистериозни звуци, илюстриращи генезиса на Слънчевата система.

Луната, малка, но самостоятелна, се върти около Слънцето, по примера на другите планети. Тя плава безгрижно в небесното море и твърде непредпазливо се приближава до Земята. Любопитството й нараства дотолкова, че се оставя да бъде хваната от по-голямата планета. Луната става пленница на Земята и нейната орбита се ограничава някъде около третата земна бразда.

Д-р Кристиан обясни, че това разстояние отговаря на около 20 000 км, срещу повече от 380 000 км днес. Но тъй като всички мълчаха и гледаха малко тъжно, заради хитростта на Земята, той ги успокои, че тази идея също отпада, понеже не обяснява модификацията на лунната орбита.

- Един трети модел вижда бял свят - бодро изрече той и всички впиха поглед в екрана - "Нарастването", което ще рече съсирване на космическия прах!

В началото на Слънчевата система многобройни планетни ембриони - планетоиди - плават около земната орбита, притеглени от нейната гравитационна сила. Малките космически телца, които си приличат поразително, започват да се привличат едни други. Бавно и с удоволствие се спояват, докато формират Луната такава, каквато я познаваме. Тя става естествен спътник на Земята.

В корабната кабина избухнаха възторжени аплодисменти, защото сега раждането на Луната беше плод на едно творческо осмисляне. Но когато разбраха, че и тоя модел отпада, възторгът им беше бързо охладен. Учените отново се връщат в началната точка на своите изследвания, но този път с една увереност: нашата планета и нейната компания имат еднаква възраст!

- Най-после човекът сам стъпи на Луната! - потайно изрече д-р Кристиан и всички наостриха уши. - Започна да колекционира лунни мостри, които предизвикаха разгорещени спорове в целия свят!

На екрана се появи снимка на космонавт върху Луната. Беше толкова необичайно да виждаш романтичния светещ кръг като безводна пустиня, поръсена с камъни и прах. На всичкото отгоре няма и атмосфера!

- Ах, тези сиви камъчета, какви неочаквани издайници! - засмя се д-р Кристиан и предложи да видят привидното раждане на Луната в ерата на компютърната мощ.

Екранът почерня като бездна и примитивната Земя се появи в мрака. Наоколо цареше пълна тишина. Изведнъж се чу страхотен удар, който разтърси Земята. В младото й тяло се блъсна една чужда планета, чието желязно ядро изскочи от орбитата. След малко се върна и удари Земята още по-силно. После започна да потъва в нейната леплива маса, докато се засели в желязното земно ядро. Остатъците от експлозията захванаха оформлението на бъдещата Луна.

Този път не се разнесоха аплодисменти, въпреки изключителната компютърна анимация. Всички се питаха, дали наистина така се е родила Луната, и нямаха търпение да стъпят на нейната повърхност.

- Историята изглежда необикновена, но никой не може да предложи днес нещо по-добро! - след известна пауза продума д-р Кристиан. - Сега, преди да отлетим на Луната, искам да ви предам специалните поздрави от нашия стар приятел Професора!

Вълнението достигна кулминационната си точка и цялата кабина се разтресе от възторжените викове:

- Професора! Професора! Професора!

- На него дължим удоволствието да видим тези интересни анимационни филми - разнесе се гласът на д-р Кристиан над небивалото оживление. - Очакват ни нови срещи с господин Професора и много поучителни лекции!

В екрана пробляснаха далечните галактики, заслушани в интересната Звездна приказка. Тя се раждаше в сърцата на любопитните Кукли, полетели в междузвездните пространства със своя фантастичен космически кораб. Светлината се насочи към познатата галактика Млечния път и скоро потъна в царството на милиардите нейни звезди. Една от тях беше отбелязана с туптящо кръстче и цялата пътешестваща Компания позна доброто старо Слънце. То се усмихна дружелюбно и лъчите му огряха синята планета. Радостта на всички беше безгранична и те единодушно решиха да направят няколко обиколки около чудесната Земя.

* * *

Щастливите Кукли търчаха неспирно край малките прозорчета на своя кораб и надничаха възбудено през тях. Д-р Кристиан ги наблюдаваше усмихнат и без да отвлича вниманието им, непринудено заразказва:

- Още от най-ранно време хората са се опитвали да изобразят картинно своята околност и с прости средства са чертали първите скици и планове. Особена трудност е представлявало нанасянето на кръглата повърхност върху една плоскост. Този проблем е бил разрешен с помощта на една координатна мрежа от успоредни и напречни кръгове, наречени паралели и меридиани. Някои от средновековните изображения са постигнати с помощта на фантазията и днес изглеждат гротескни, но от тези антики човечеството достигна до днешните сателитни картини. Ето как изглежда Земята, снимана от различни височини!

Всички се струпаха пред големия компютърен екран и не откъсваха поглед от мистериозните земни превъплъщения. Действителността беше претворена в очарователни сателитни картини, които можеха да конкурират и най-смелите модернистични представи в художествената живопис. Цветовете преливаха толкова изкусно, а освен това отбелязваха и температурата на земната повърхност.

Огромните глетчери и планини представляваха един величествен ландшафт от лед и огън, а дълбоките водни простори изглеждаха странно-черни, като бездънното око на Вселената. Бреговете се очертаваха твърде контрастно със своите наситени топли цветове. Многобройните острови образуваха уникална колекция от есенни листа, потопени в Световния океан. Гледката с обширните пясъчни пустини или изригналите вулкани беше твърде причудлива, а растителността по високите вулканични скали изпъкваше с интензивните си зелени украски. Големите реки се виеха като гигантски змии върху пъстрата повърхност и достигайки дълбоките води лениво се потапяха в тях.

Следващите прожекции представиха някои значителни градове и райони, потънали в меки пастелни цветове. Те можеха да бъдат възприети като готови акварели, достойни за най-престижните галерии. Но когато стрелката очерта няколко обекта и започна чевръсто да ги изтегля с малката си ръчичка, сведенията за Земята, през погледа на Вселената, надминаха всякаква представа. Всичко беше заснето до последната подробност!

Без всякакво затруднение Куклите разгледаха целия Little Big Sity, а после с нетърпение поискаха да видят Града на тепетата. Стрелката изпълни тяхното желание и палавата детска ръчичка се втурна във вековния Пловдив. Неуморно започна да показва улиците, сградите, паметниците, градините... докато накрая улови парапета на една висока тераса. Всички заръкопляскаха и нададоха възторжени викове, но вкъщи нямаше никой. Значи Дарина беше в Швейцария!

Докато Куклите се опомнят, стрелката полетя стремително на запад и в следващия миг чертаеше ново квадратче върху земната повърхност. От него надничаха безброй черни очички и ръчичката потопи пръстчетата си в едно от тях. То веднага изплува напред и всички познаха голямото водно око в Цюрих.

Точно в тоя момент над екрана премина някаква вихрушка, в която се носеха малки блестящи частици. Те се събраха в средата и се издигнаха като фонтан, който се завъртя около себе си и постепенно избледня. Сред водните пръски неочаквано се появи техният стар приятел, господин Професора!

С един комичен скок се плъзна напред и захвърли кафявото си палто. Разкърши енергично рамене и се прозя от удоволствие. Бяло пухкаво облаче излетя от устата му и бързо се изпълни с някакви формули. Професора ги погледна бегло, сгъна облачето като хартийка и го мушна във вътрешния си джоб. Оттам извади един фотоапарат и щракна към изумените Кукли, които не можеха да си поемат дъх от изненада. Веднага измъкна готовата снимка, огледа я ококорено, почеса щръкналите си коси с молива, закрепен зад ухото му, и записа нещо на гърба на снимката. После се вгледа изпитателно в своята аудитория.

Тъй като всички очакваха с нетърпение новата лекция, Професора събра Земята в една красива кристална топка, завъртя я върху екрана и без да каже дума, пусна две еднакви самолетчета по нейната орбита. Те стартираха в едно и също време в две противоположни посоки. Едното самолетче, с оранжевите перки, пое на изток, а другото, със сините перки - на запад. Въпреки че се движеха с еднаква скорост, когато се срещнаха отново, техните часовници показваха различно време. За самолетчето с оранжевите перки, летяло на изток, времето беше по-кратко от това, на неговия еквивалент, летял в противоположната посока.

- Този феномен би могъл да се докаже в многобройни експерименти! - завъртя очи Професора и извади два будилника от джобовете си. Нагласи стрелките им еднакво точно и ги пусна да летят сами около Земята в противоположни посоки. Когато кацнаха на нейната повърхност, часовникът, който беше летял на изток, показваше по-малко време.

- Това обстоятелство би могло да наведе един умен човек на идеята, че ако иска да живее по-дълго, остатъка от дните му трябва да преминат в постоянно летящ на изток самолет! - задруса се от смях господин Професора и изведнъж попита строго: - Накъде се върти Земята?

- На изток! - задружно отговориха всички.

- От запад на изток! - прецизно допълни Берта.

Професора щракна с пръсти към екрана и върху него се опъна еластичната мрежа на космическото време и пространство. В средата се излежаваше засмяното Слънце и наблюдаваше въртящата около себе си Земя. Тя се радваше на гальовните му милувки и с удоволствие се къпеше в тях. Когато на Слънцето му се доспа, то се отпусна в своята небесна люлка, която се разтегли под огромната му тежест. Наоколо изгряха безброй звезди, но въпреки тяхната светлина на Земята стана тъмно.

- Защо нощта е черна? - скръсти ръце зад гърба си Професора и премигна замечтано към екрана. - Възпявана от поетите, желана от влюбените, страшна за децата, нощта привлича и безпокои. Лишена от цветове и форми, нощта ни прави чужди на това, което ни е най-близко. Но в крайна сметка, кое я прави черна?

- Слънцето заспа и затвори очите си, които са неговите лъчи - както винаги отговори първа Берта.

- Мисля, че то потъна в своята люлка - подкрепи я мистър Талиман.

- Или пък се е завило презглава - присмехулно каза Хари и смигна на Мери Лу.

- Не зная точно, но нощта е винаги желана гостенка на Земята! - сериозно отвърна тя.

- Слънцето е една звезда измежду милиарди други, но когато си ляга да спи, всичко угасва. Странно, ако размислим! - развълнувано изрече Люсиен и се обърна към Сузана.

- Би било логично безбройните звезди да поемат щафетата, проектирайки ослепителна светлина на Земята! - тихо промълви тя.

- Обаче нищо такова! - предизвикателно подметна Ерта.

- Мисля, че звездите палят своите малки светилници, за да може Земята да си отдъхне - трепетно изрече Розата и се завъртя към Професора.

- Точно така - отвърна той. - През деня Слънцето затъмнява слабата светлина на другите звезди, докато през нощта ги оставя да поддържат своите кандила.

- Откакто човек вдига главата си към небето, редуването на деня и нощта не престава да го интригува - деликатно се обади д-р Кристиан и учтиво помоли: - Разкажете ни цялата история, господин Професор!

Всички запазиха абсолютно мълчание, впили поглед в застиналата физиономия на Професора. Той премигваше отчетливо към една невидима точка, сякаш отброяваше изминалите векове. Машинално погледна в своя тефтер, начерта нещо в него, откъсна листа и го окачи във въздуха. Почеса дълбокомислено брадата си и разпери красноречиво ръце.

- Преди много години, един от най-великите старогръцки философи и мислители, на име Аристотел, обрисувал Вселената като едно голямо пространство с добре определени контури, боядисано в черно и пронизано с няколко звезди. В средата - Слънцето! - Моливът усърдно рисуваше всяка дума и неговата наивна детска картинка се хареса особено много на Мануел и Нани. - Сто години по-късно, за философите-стоици, Космоса не е нищо друго, освен един океан от празно пространство, в което изплуват шепа звезди, твърде недостатъчни, за да осветят нашите нощи. Тази концепция за небето доминира до седемнайсти век.

За голямо съжаление на Мануел и Нани изрисуваният лист се смачка на топче и скочи в алуминиевото кошче.

- Но ето какво се случило през 1610 година във Венеция! - вдигна високо показалец Професора и всички притихнаха отново. - Един именит италиански математик, физик и астроном, на име Галилео Галилей, насочил към небесния свод очилата на своето изобретение - астрономическата тръба! - Косите на Професора щръкнаха като наелектризирани и около фигурата му се появиха плаващи флуиди, които бързо отлетяха. Той се усмихна саркастично: - Всички научни познания били сринати из основи, защото великият мъж доказал съществуването на множество звезди!

Бурни аплодисменти разтърсиха цялата кабина и Професора, трогнат от този радушен прием, взриви съдържанието на алуминиевото кошче. Един робот, във формата на кюнец, наведе извитата си глава, отвори нейната малка вратичка и подаде няколко рисунки, илюстриращи старинните звездни уреди и обсерватории.

Мануел и Нани не можеха повече да издържат и умолително поискаха да погледнат през далекогледа на господин Галилей. Разбира се, че това веднага им беше позволено. Оптическият уред се насочи сам към блестящия от звезди компютърен екран. Радостните детски викове възбудиха любопитството и на останалите членове на екипажа и всички се изредиха пред дългата магическа тръба. Звездите мигом се приближаваха до тях и премигваха щастливо.

Когато вълнението поутихна, господин Професора продължи с още по-голям ентузиазъм своята увлекателна лекция:

- След по-малко от един век, през 1687 година, е ред на Исак Нютон да обясни, че щом звездите се задържат на небето, това е, защото са в безкрайно количество. Следователно трябва да има звезди навсякъде, за да могат да се привличат едни към други. Ако ли не, гравитационната сила ще отслабне и звездите по периферията ще паднат върху звездите в центъра. Тогава всичко ще се продъни!

Обяснението произведе невероятен ефект върху впечатлителната аудитория и всички се заклатушкаха напред-назад.

- Но и това необикновено откритие на Нютон не разпръсква мистерията на черните нощи! Трябва да изчакаме годината 1823-та, за да може немският астроном Вилхелм Олберс да подхване дебата: ако наистина съществува една безкрайност от слънца, всяка линия за прицелване, излизаща от нашето око, трябва да достигне до една фиксирана звезда. Защо тази армада от слънца не ни ослепява?

Въпросът беше твърде провокиращ и Куклите се спогледаха смутено помежду си. Обърнаха питащи погледи към д-р Кристиан, но той само се усмихна и кимна към Професора.

- Страстите отново се разгорещяват и учените достигат до хипотезата, че нощната тъмнина наподобява един флуид, разпръснат в пространството, който, като една плътна попивателна поглъща блясъка на звездите. Обяснението съблазнява известно време научното общество, убедено, че Космоса е пълен с етер, докато новото откритие - консервирането на енергията - довежда до изоставяне на тази идея.

Професорът остана известно време съсредоточен в мислите си, почесвайки се с два пръста по брадата, но когато бялото облаче с изписаните редове изплува в съзнанието му, той продължи своята лекция.

- В същото време, когато се водят горещи спорове около парадокса на Олберс, една гениална интуиция възниква в главата на един човек, при това, твърде отдалечен от пътя на науката: Едгар Алан По. Цар на мрачните истории, американският писател описва своето видение за нощното небе. Накратко казано, нощта е черна, защото светлината на някои звезди не е имала време да достигне до нас! Идеята е перфектна, но учените отдават право на поета значително по-късно. Едгар Алан По пръв открива ключа на енигмата!

Една дълбока пауза настъпи след това невероятно откритие, което можеше само да поощри пътешестващите Кукли в техните по-нататъшни приключения. Не беше нужно да си блъскаш главата като учен, за да разбереш, че звездите са твърде далече!

Господин Професора отново се заклати напред-назад, сякаш беше яхнал детско дървено конче, и видимо развеселен, допълни скритите куклени мисли:

- За да пристигне от Слънцето до Земята, на светлината са нужни само осем минути и трийсет секунди. И не по-малко от два милиона години, за да достигне до галактиката Андромеда, която блести със своите милиарди звезди, намираща се на милиарди и милиарди километри от нашата Земя. По е имал право: светлината на отдалечените звезди още не ни е достигнала!

Всички заръкопляскаха възторжено и се изредиха един по един, да поднесат своите благодарности за невероятно интересната лекция. Професора ги гледаше с нескрита симпатия и горещо им пожела нови междузвездни приключения. Скри в ръкава си светещата до главата му лампа и като кихна силно, потъна в звездния екран.

* * *

Колко време беше изминало от посещението на Професора, никой не можеше да каже с точност. Космическият кораб продължаваше своите обиколки около Земята, сякаш се беше превърнал в неин естествен спътник, но по залез слънце се издигна високо нагоре и отлетя на Луната. Безшумно кацна на каменистата повърхност и заобленият капак с небесносинята топчеста дръжка леко се повдигна нагоре.

В кораба цареше пълна тишина. Всички се бяха вглъбили в мислите си, породени от лекцията на Професора, и изобщо не усещаха промяната. Но изведнъж нещо привлече вниманието им и те стреснато се озърнаха около себе си. Едва сега установиха, че се движат като безтелесни в пространството. Върху повърхността на компютърния екран се разстилаше една непозната местност, която изобщо не приличаше на Земята.

- Ето ни най-после на Луната! - обади се д-р Кристиан и закачливо предложи: - Бихме могли да вземем за спомен няколко лунни мостри!

Мануел любопитно провря глава под кръглия капак и ловко започна да се измъква през тесния отвор. Хари, който притежаваше изключителни технически познания, веднага натисна небесносиния бутон върху командното табло и капакът се отвори моментално. Мануел излетя с разперени крайници навън и весело заподскача върху големите камъни:

- Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка!

Малкото бананче Нани зарита от нетърпение и настоятелно задърпа Хари за ръката. Той я взе в прегръдките си и изскочи върху покрива на прилунилата се летателна машина.

- Дей-о, дей-ей-ей-о! - провикна се от възторг и запя своята любима песен "Banana Boat Song".

Мери Лу не се стърпя и протегна лапа към Хари. Той я хвана здраво и с лекота я изтегли навън.

- Бала, бала, бала, ла бамба! - махаше към тях Мануел.

- Тюй, тюй! - възкликна учудената маминка и подкани останалите да я последват.

Люсиен и мистър Талиман проявиха своето кавалерско държание и помогнаха на Сузана, Ерта и Розата да излязат от кораба. Ханс за сетен път доказа самопожертвователната си любов към Берта: изпъна се по диагонал, внимателно я издигна на ръце и деликатно я промуши през отвора навън. Тя седна върху отворения капак, а той, като оловен войник, мигом се преметна до нея. Бързо се изправи на крака, повдигна своята половинка, тя разпери пъстрата си рокля и фустите под нея и двамата се спуснаха върху сухия пясък. Вълчан и Лапен излязоха последни.

Беше твърде необичайно да си на Луната! Наоколо само камъни и пясък, заоблени хълмове и високи планини. Няма хора, няма животни, няма цветя. Пълна тишина.

Мълчаливо започнаха да събират малки сиви камъчета, които щяха да отнесат на Земята за спомен. И подарък за Дарина - тя обичаше да колекционира такива неща.

Изведнъж се разнесоха нежни музикални звуци, които се спускаха от висините. В далечината съзряха голяма летяща Звезда, която бързо се приближаваше към тях и безшумно кацна на Луната. Нейното сребристо сияние се разля по цялата безводна пустиня и се отрази в отсрещните хълмове. В средата на този звезден ореол се появи един светъл Юноша с разперени криле на гърба. Дрехата му беше изтъкана от светлина, преливаща в розово-бели и сини цветове. Косите му се спускаха красиво по раменете, очите му бяха бистри като езера, а усмивката му галеше и успокояваше сърцата. В ръцете си държеше голям снежнобял плик, от който излизаха пленителните музикални звуци.

- Имате писмо от Дарина! - усмихна се крилатият Юноша и отвори плика. Извади една музикална картичка, украсена с елхови клонки, и я разтвори пред себе си. Музиката се разнесе с още по-голяма сила и нежни бели снежинки затанцуваха около уличните фенери. Сред светлините на града се появи един стар Замък и радостно кимна към учудените Кукли. От неговата начупена керемидена коса се спуснаха нарисуваните фигури на един Актьор, държащ в ръцете си водача на малката марионетка. Двамата започнаха да се пързалят върху външната Замъкова тераса, покрита с нежни музикални лъчи.

Палавите снежинки се пръснаха в цялото пространство и закачливо пощипваха необикновените пътешественици. Те гледаха с възторг ледените шестоъгълни кристали, които, групирайки се, придаваха най-разнообразни форми на падащите снежинки. За първи път виждаха такава зимна приказка.

Д-р Кристиан, който и на Луната беше невидим, накратко им обясни по-важните неща за снежинките и тихо пошушна, че е време да поздравят гостите от Земята. Всички се втурнаха към Замъковата тераса и с въодушевление затанцуваха около своите нарисувани колеги.

Красивият Юноша потрепваше леко с крилете си в унисон с музиката, и скръстил молитвено ръце, ги милваше с поглед. Когато затихнаха и последните акорди, прозвуча неговият сладостен глас:

- Дарина имаше горещото желание да й разкажете Звездната приказка. Тя сподели със Замъка мечтата си, а той, с дълбоката си въздишка ме повика. Преди да долетим при вас, посетихме и Актьора. Той също имаше едно желание - да изиграе последния си спектакъл, и помоли своя Портрет да го направи вместо него.

Всички заръкопляскаха на двамата герои, които решително бяха излезли от портрета, заради своя татко Ив. Те се поклониха с благодарност и мълчаливо се обърнаха към лицето на Замъка. Той премигна от вълнение и неговата радостна въздишка раздуха закачливите снежинки. Музикалната картичка отново засвири с настроение и този път поздрави танцуващите Кукли със специално избраната за тях мелодия, наречена Пилигрим.

Още щом прозвучаха първите акорди на любимия Бертин танц - танго, тя се завъртя около Ханс твърде артистично, той се опъна като солдат и двамата откриха Лунния бал! Люсиен целуна ръка на Сузана, а мистер Талиман се поклони пред Ерта. Хари и Мери Лу си кимнаха усмихнати, Розата се превъплъти в девойка и направи лек реверанс пред Вълчан. Понеже този неувяхващ танц беше най-подходящ за влюбени двойки, малките Мануел и Нани също се присъединиха към тях. Лапен, както винаги, в такива емоционални моменти получаваше творческо вдъхновение и, прегърнал своята невидима муза, редеше стихчета в ума си.

Музикалната картичка поднесе поредния си сюрприз: разтваряйки широко своите бели страници, тя пусна следващото музикално парче на свобода. Неговите игриви звуци се втурнаха извън Замъковата тераса и повлякоха след себе си цялата Компания! Снежинките хукнаха в надпревара с тях и бързо покриха близките хълмове с пухкав сняг. Всички започнаха да се пързалят с удоволствие и закачливо се замерваха със снежни топки. Махаха с ръце към Замъка и го канеха да ги последва, но той не се решаваше на такъв риск. Помнеше добре своята възраст.

Тогава Музикалната картичка се позатвори деликатно и поредното кънтри изпълнение беше специален поздрав за Замъка. Той остана трогнат от този жест и тромаво се задруса на мястото си. Всички го наобиколиха и пляскайки в ритъм, изразиха уважението си към него.

Луната се беше закръглила от възхищение. Такова чудо се случваше за първи път, откакто се беше родила! Тя изсипа щедро удвоената си светлина върху тъмната нощ, но едва ли някой от земните обитатели би могъл да предположи какво в действителност се случва там горе!

- Вашата звездна приказка ще зарадва безкрайно Дарина, но за Коледния празник ще й направим още един подарък - нежно изрече чудният Юноша. - Също и за татко Ив - усмихна се към нарисуваната дружинка и тихо добави: - И за всички хора!

Куклите изгаряха от любопитство да научат кой е той и откъде познава Дарина, но не смееха да попитат. Все пак Берта не се сдържа и за всеобщо удовлетворение зададе въпроса:

- А какъв ще бъде следващия подарък за Дарина?

- Приказка за най-дивната нощ. Но за това е нужно да отпътуваме назад във времето, което е възможно единствено с вас!

- Откъде познавате Дарина? - настойчиво прошепна Берта.

- Аз съм нейният Ангел-пазител!

Всички бяха онемели от изненада и не можеха да отреагират по никакъв начин. Така и не разбраха как се намериха отново в кораба и бяха понесени от летящата Звезда. Отдалече се сбогуваха с Луната и поеха отново към Земята. Само че този път се гмурнаха в завъртяната фльонга на отминалото време и потънаха в нейните потайни дипли.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.07.2007
Таня Шелхорн. Най-дивната нощ. Варна: LiterNet, 2007.