ГЛАВА 2. ИВ СИВ ДИВ

Таня Шелхорн

web | Най-дивната нощ

Необичайна гледка се разкриваше пред летящия Замък, наблюдавана от небесните висоти. Дори и в най-смелите си мечти той не би могъл да си представи такова изумително пътешествие! Бързо прелитаха над различни страни и навсякъде се виждаше празничната Коледна картина. Градовете бяха потънали в разноцветни светлини, които със своята причудлива загадъчност им придаваха един фантастичен облик. Падащите бели кристалчета обличаха зимната нощ в снежна белота и приказност.

Звездата се спусна ниско над Земята и нейната светлина се разля над площадите и къщите. Замъкът любопитно заразглежда зелените елхи, украсени с играчки и гирлянди. Така му се искаше да надзърне през прозорците и да види кой живее там.

Звездата като че ли отгатна скритото му желание и бавно се приближи до един жилищен блок, потънал в сън. Само на деветия етаж трептяха леки светлинки зад остъклената тераса. Плътните пердета на прозореца в хола бяха дръпнати встрани и това даваше възможност да бъде наблюдаван целият интериор. Звездата скри лъчите си зад гърба на Замъка и така притулена се приближи до терасата. Двамата се огледаха в нейните тъмни стъкла и безшумно се промъкнаха през тях. Стария замък разположи своето невеществено тяло върху гранитения под и нетърпеливо надникна през прозореца. Остана смаян от гледката, която се откри пред очите му!

Точно на отсрещната стена висеше портретът на същия Актьор, който беше танцувал върху неговата тераса. Той продължаваше да държи водача на малката марионетка в ръцете си и замислено следеше нейните движения, които потъваха в златисто-кафявата дървена рамка. Стената имаше цвета на морските води и създаваше илюзията за дълбочина и движение. Много други картини заобикаляха големия портрет на Актьора и сякаш бяха неговата безмълвна публика.

Другата стена беше боядисана в един по-светъл нюанс, върху който нежно се открояваше мекият пастелен цвят на вратата. Витрината на салонния бюфет беше отрупана със снимки и сувенири, а върху масата бяха разпилени различни диплянки, албуми и книги. Обстановката се допълваше от един голям диван и широк фотьойл, покрити с пухкави вълнени китеници. Изобщо в цялото жилище се усещаше артистичния дух на неговия стопанин.

Един прозрачен лъч се пречупи през стъклото и докосна предпазливо фигурата на мъжа, който си почиваше спокойно във фотьойла. Сребристите му коси се сливаха с меката постеля, върху която беше облегнал главата си. Беше облечен в сив панталон и пуловер със сребристо-сиви и сини ромбоиди. Аристократичният сив цвят така му отиваше, че вероятно всеки би възкликнал: "Сив-красив!"

Стария замък се вгледа внимателно в лицето му и позна, че това е същият Актьор от портрета, извървял още двайсетина години в живота си! Той седеше със затворени очи и лека усмивка се плъзгаше по устните му. Вероятно изживяваше някакъв прекрасен сън или просто беше потънал в мислите си. Пепелникът върху малката полирана масичка преливаше с угарки, а ледът в кристалната чаша отдавна се беше разтопил. Телевизорът продължаваше да боботи приспивно, създавайки илюзията за неуморим събеседник.

- Ив Сив Див! - пошушна удивеният Замък.

Мъжът в креслото трепна като в просъница и отвори очи. Задържа погледа си върху телевизионния екран, мъчейки се да си спомни какво беше гледал. Имаше някакво предаване за Херман Хесе, когото той много харесваше. В главата му още се въртеше един цитат от "Степния вълк":

Всеки възвишен хумор започва с това, че човек престава да взима сериозно собствената си личност.

- За да оцелееш в днешния хаос, трябва често да си припомняш тези думи - говореше си сам белокосият мъж, - а още повече да не забравяш "приказната мъдрост на детството"! Ето, това ме е крепяло през целия ми живот...

Запали цигара и погледна скептично останалата течност в чашата. Но му беше толкова приятно да разговаря със собствените си мисли, че изобщо не му се ставаше да търси някакво питие. Освен това имаше усещането, че нещо много красиво се беше случило тази вечер, което не искаше да изгуби в действителността. Дали това беше сън или мечта, не можеше да каже, но още беше под влиянието на чудното нощно пътуване!

"Дали пък не е повик към отвъдното..." - помисли си Актьора и възторжено изрече:

- Ех, дано да бъде така красиво, като този сън!

Сега не можа да устои на изкушението да пийне нещо и взе бутилката уиски от бюфета. Погледна чашата с мътната течност и като махна с ръка, се упъти към кухнята за нова. Докато вадеше ледените кубчета от пластмасовата форма, се мъчеше да си припомни още един цитат от Херман Хесе, който наскоро беше прочел в едно немско театрално списание:

"При всеки повик на живота сърцето трябва да бъде готово за сбогуване и започване отново. И във всяко начало живее едно вълшебство, което ни закриля и помага да живеем..." - и шегувайки се със своята памет добави:

- Е, може и да не е точен цитатът в моя превод, но смисълът е същият!

Върна се в хола, наля си уиски и като се настани удобно във фотьойла, с удоволствие отпи глътка от огненото питие. То се разля на топли вълни в цялата му вътрешност и един стих изплува ненадейно в съзнанието му:

Тъй както вехне цвят и както всяка младост
клони към старостта, така цъфти живота,
цъфти тъй всяка мъдра добродетел с радост
до някакъв момент и не издържа вечно.

Къде беше прочел тези думи? Спомни си, че ги беше записал някъде, защото го бяха впечатлили страхотно... Ето защо са се запечатали в паметта му, без той да си е дал труд за това. Бързо издърпа долното чекмедже, пълно с най-различни материали, и като порови в купчината книги, измъкна една стара тетрадка с твърди черни корици. Тя беше неговото тайно вдъхновение - в нея се съхраняваха и собствените му стихове! Трескаво запрелисти изписаните страници и с облекчение си отдъхна, когато погледът му се спря на заглавието "Стъпала" от Херман Хесе.

Зачете с вълнение първия стих, който толкова точно отговаряше на сегашното му състояние, и задържа погледа си върху последната строфа. После продължи на глас:

Сърцето трябва да е винаги с охота
готово за раздяла и начало ново...

Ами да, това е същият стих, който се опитваше да преведе от немски и горе-долу беше налучкал смисъла! Случайното "откритие" го развесели и той започна изразително да рецитира:

Сърцето трябва да е винаги с охота
готово за раздяла и начало ново,
за да успее с храброст в тръгване далечно
да се отправи то към порив ненадеен.
И ето ти, начало, чудо си, готово
да ни закриляш и помагаш да живеем.

Всяка дума предизвикваше толкова сърдечни чувства, че Актьора се вживя напълно в новата си роля и започна сам себе си да убеждава в смисъла на написаното:

Би трябвало с усмивка всичките пространства
да прекосим и нищо да не ни обвързва,
духът световен тук с вериги не ни свързва,
той иска в извисяването да се странства.

Започне ли сърцето да не се вълнува
и се почувстваме уютно, може да е късно,
а който е готов да тръгне и пътува,
от навика сковаващ той ще се откъсне.

И смъртния ни час със същата охота
пред нови хоризонти пак ще ни възправя,
не ще притихне този повик на живота...
Сърце, вземи си сбогом и хайде, оздравявай!

- Сърце, вземи си сбогом и хайде, оздравявай! - бодро изрече и усети, че отсега-нататък, това ще е мотото на живота му.

Актьора насочи дистанционното управление към телевизора, с намерение да го загаси, но се загледа в модното ревю за вечерни дамски тоалети. Не че това го интересуваше особено, но движението на фееричните материи му припомни за неговите собствени миниатюри, които преди години бяха отбелязани като ново явление в изразните средства за куклен театър. От обикновено парче плат и бяла сфера се родиха интересните "Метаморфози", които станаха повод за нови творчески търсения. И през всичките изминали години, тези чудни спектакли, сътворени от фантазия и ентусиазъм, се радваха на голям успех и зрителски интерес.

Той разгъна една стара диплянка с черно-бели снимки и пред очите му оживяха онези щастливи театрални сезони, изпълнени с празници, фестивали, турнета в чужбина... Как бързо отлетяха тези мигове, а без театъра животът му нямаше никакъв смисъл. Не беше от хората, които можеха да се радват на спокойни старини. Сърцето му туптеше с младежки жар и духът му оставаше буден, но физическите сили вече не му достигаха. Неуморният Рицар беше остарял, ала не се отказваше от мечтите си!

Бавно започна да сгъва дългата хартиена лента, но преди да затвори последната страница, погледът му се задържа върху летящата бяла фигура, устремена към небесата.

- Ех, как искам и аз така да полетя! - въздъхна дълбоко и угаси телевизора.

Изведнъж стана много тихо и нощният мрак безшумно се спотаи в ъглите. Небесните светлини пронизаха с лъчите си тъмните стъкла и преобразиха цялата обстановка. Стаята се изпълни с оная позната творческа атмосфера, която цареше в полутъмните театрални салони. Той погледна към прозореца, който сега приличаше на малка сцена с разтворена завеса. Всяка вечер, преди да заспи, изиграваше на нея някой куклен номер.

Взе квадратната битова кърпа, останала случайно върху масата, сгъна я като триъгълник и сръчно оформи между пръстите си червения гребен на петльовата глава. Тъкмо се канеше да изиграе етюда "Първи петли", когато му се стори, че някой го наблюдава отвън. Вгледа се внимателно в отражението върху стъклата и... даде простор на цялата си фантазия...

Ето, точно такъв спектакъл му се искаше да изиграе, като истински Рицар на своето изкуство! И този, незнайно откъде долетял Замък, беше най-подходящият декор за неговата лебедова песен! Ех, да можеше да се потопи в това вълшебство, да влезе в тихите покои и да остане там завинаги...

Притвори очите си и до слуха му достигнаха звуците на вълшебните Чаплинови мелодии, които слушаше често през дългите самотни нощи. Замъкът изпълни сценичното пространство и спусна своята външна тераса в нозете му. Той се изправи върху нея и с разтворени обятия се издигна като безтелесен нагоре. Посегна към своя портрет и пое от ръцете му водача на любимата малка марионетка. Тя го последва послушно и двамата затанцуваха с удоволствие. Цялата природа ги гледаше удивена, а звездите им пращаха целувки от небето.

Когато се поклониха на финала, една голяма звезда се спусна към тях и ги помилва с лъчите си. Те се огледаха в блестящата й повърхност и пожелаха да отлетят с нея. Звездата ги взе в прегръдките си и плавно се понесе над светлините на града. Чудната музика се присъедини към тях и нейната примамлива мелодия се носеше в сияйния простор!

Ив Сив Див се беше унесъл в своя блян и остана така дълго в нощта. Когато затихнаха и последните музикални тонове, той отвори очи и се обърна към своя портрет.

- Лека нощ, приятелю! - кимна усмихнат и тихо прошепна. - Изиграй този спектакъл вместо мен!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.07.2007
Таня Шелхорн. Най-дивната нощ. Варна: LiterNet, 2007.