ГЛАВА 1. СТАРИЯТ ЗАМЪК

Таня Шелхорн

web | Най-дивната нощ

Тази нощ падна първият сняг и покри земята с пухкав топъл килим. Палави снежинки накичиха дърветата и храстите и нахлупиха бели калпаци върху червените покриви. Стана приказно красиво и звездите заблестяха от възхищение. Тяхното сияние се отрази в нежната зимна белота и изрисува по нея безброй ледени кристалчета. Невероятната нощна феерия примами поутихналите облачета и от тях отново се спуснаха танцуващи малки снежинки. Цялата природа замря от удивление и се сгуши под своята бяла завивка. Дълбока тишина обгърна земята и тя се унесе в покой.

Дарина се събуди със странното усещане, че днешният ден ще бъде различен, и сънено се протегна. Беше толкова топло и уютно, че изобщо не й се ставаше. Но знаеше много добре, че повече няма да заспи и започна своята "събуждаща" гимнастика в леглото. Едновременно с това се настройваше да посрещне деня с усмивка и ведри мисли. Нямаше представа за времето, тъй като в стаята цареше сумрак, но през горните процепи на затворените щори се промъкваха ивици светлина.

Най-после отметна решително пухения юрган и стъпи с боси крака върху бялата агнешка кожа. Затърка силно ходилата си в меката вълна и щом почувства, че те запламтяха, се изправи доволна и тръгна към прозореца. Сгъна металната пръчка и енергично започна да вдига щорите нагоре. Изведнъж ослепителен блясък нахлу през стъклата и тя затвори очи. Когато ги отвори отново, застина на мястото си от изненада - пред нея се разстилаше една приказна белота, все още недокосната от човешки крак. Тази картина се беше запечатила в нейното детско съзнание, когато я видя за първи път в живота си, и дълго не можеше да откъсне очи от чудната бяла приказка!

- Тихо се сипе първият сняг, галено щипе бузките пак! - затананика си детската песничка, с която винаги поздравяваше първия сняг! Радостното настроение я понесе на крилете си и тя бодро размаха сините гири. И за да бъде тяхното изпълнение още по-ентусиазирано, пусна един от любимите си компакт дискове, с песните на Бъди Холи, и хукна след техния ритъм.

След като заслужи сутрешната си закуска с една серия упражнения, Дарина седна пред ароматното кафе и плодовата салата и се загледа унесено през прозореца. Бялата тишина я настрои романтично и тя свърза зимата с последния сезон от човешкия живот - старостта. Мислеше си, че точно така трябва да изглежда: тиха, спокойна, уютна! Първите три сезона, пълни с оптимизъм, енергия и плодотворност, бяха длъжни да подготвят един достоен завършек в земния живот на човека. Как само Майката Природа премъдро е устроила своя жизнен кръговрат! И сега земята почива блажено, радвайки се на плодовете от своя труд. Защо при хората е толкова различно?

Вълненията на Дарина сякаш се предадоха на прехвръкващите снежинки и те се заизсипваха на едри парцали пред замъглените й от сълзи очи. В зимната вихрушка се появиха фигурите на безброй стари хора, които стискаха в треперещите си ръце изтънелите кесийки, и се чудеха за какво по-напред да изразходват тяхното мизерно съдържание. Върху лицата им беше изписана спотаена болка и... недоумение...

Дълбоката въздишка, изтръгнала се от дълбините на Даринината душа, отлетя навън и меко се разстла между гонещите се пухести кълбенца. Те позатихнаха и престанаха да вдигат снежен прах. След миг се усмихна един слънчев лъч и малките снежинки се стопиха в неговата топлина. През огрения от светлина прозорец Дарина съзря усмивките на други стари хора, които седяха спокойно в топлите си домове и се радваха на първия сняг. С украсените коледни елхи и приготвените подаръци под тях те очакваха най-красивия празник в живота и бяха щастливи! Колко различна може да бъде зимата в сърцата на хората!

Дарина реши да се поразходи, докато не се е стъмнило, защото декемврийският ден отлиташе като миг. "Съмне - мръкне!" - както казваше често баба й. Приготви се набързо, но времето, кой знае защо, възпрепятства доброто й намерение - пак заваля сняг и то доста силно. Реши да поизчака малко, докато поутихне, и включи компютъра, за да провери електронната си поща. Имаше имейл от Буби, чийто "Betreff" гласеше: "От Ели, преди да е пожелала щастлива Нова Година"?

Докато си мислеше, че това е някое от ония послания, които обещават "късмет", в случай че ги препратиш на определен брой твои познати, зачете обръщението: "Моля, прочетете този мейл и не го ИЗТРИВАЙТЕ! Нужна е вашата помощ!!!" По-нататък съдържанието беше призив срещу едно нечовешко деяние...

Дарина четеше и не можеше да повярва на очите си... Такава жестокост и извратеност към най-гальовните питомци - котките, хилядолетните компаньони на човека! Котка в стъкленица...? Сплескана и обезформена, според извратения вкус на купувача... И това се наричало "най-новата мода" в Китай, Индонезия и... Ню Йорк?! Бедното животно бива обречено на тази мъка до края на живота си! Та то е по-ужасно от средновековното преследване и унищожаване на тези беззащитни четириноги!

"Ако имате здрави нерви разгледайте следния уеб сайт...". Дарина кликна с треперещи пръсти върху адреса и стоеше като хипнотизирана... Бавно изплува сладката муцунка на едно малко котенце, притиснато в плоска стъкленица... Ужас!!! И цялата тази садистична пошлост се рекламираше в този отвратителен сайт и обслужваше извратени вкусове и болни мозъци.

Целта на изпратения имейл беше да се съберат нужните 500 имена, за да бъде ефикасен протестът срещу това безумие и да доведе до спиране на сайта. Дарина копира текста в ново съобщение, дописа своето име в списъка, прибави също имената на мъжа си и своите приятели Алберто и Грациела, и изпрати веднага съобщението до всички свои познати. Погледна за последен път тъжната котешка картина от сайта, гняв и мъка обзе цялото й същество, и тя процеди през зъби към дръпнатите очи на японеца-търговец:

- Тебе трябва да затворят в стъкленицата! - и побърза да изключи компютъра, защото почувства, че се задушава. Облече набързо сивата грейка и без да погледне какво е времето, изхвърча навън.

Скоро щеше да се смрачи, въпреки ранния следобеден час, но сега това беше без значение. Дарина все още не можеше да се успокои от прочетеното и хукна бързо към другото жилище, за да види своя черен Шани. Намери го, както обикновено в леглото, потънал в пухения юрган и в своя сладък сън. Надвеси се радостно над него, като го целуваше и притискаше лицето си към топлото му тяло, галеше го по главата и нежно му говореше. Шани примижа от удоволствие, прозя се сънено и скочи на пода. Опъна последователно двата си задни крака, после се протегна надлъж и като се прозя още веднъж, доволен тръгна към паничката с храна.

- Щастлив котарак! - възкликна Дарина и се отправи към своята разходка.

* * *

Снегът тихо проскърцваше под дебелите грайфери на зимните ботуши, които оставяха своите релефни следи върху бялата постеля. Уличните лампи вече светеха и под тях се гонеха безброй палави снежинки. Небесният свод се беше покрил с необикновеносин прозрачен воал, който бавно потъваше в падащата здрачевина. Този миг от отиващия си зимен ден беше наистина магичен, стига да можеш да го уловиш и да му се насладиш!

Дарина се поспря на малкия кръстопът, чудейки се коя посока да поеме, но се сети за романтичната каменна стълбичка, скрита между храстите, и реши да види дали някой вече е минал по нея. Както често се случваше, тя беше първата, която я навестяваше през зимата!

В детските си години Дарина вярваше, че можеш да откриеш тайните мисли на човека, ако минеш точно по неговите следи. Когато ги водеха от училище на екскурзия в планината, се стараеше да върви след своя учител по история и да скача точно в неговите снежни стъпки. Това не оставаше незабелязано от него, но той го приемаше като една детска игра. Когато обаче тя тайнствено му разкри намерението си, той, въпреки че се разсмя на нейната наивност, все пак й забрани да скача след него. Нейната сериозна физиономия и упорит поглед не можеха да не предизвикат известен смут у този, чиито тайни се опитваше да разгадае!

Дарина се развесели от тоя детски спомен и с обич си помисли за своя добър учител, който винаги й припомняше тази история, когато се виждаха. "Любопитното дете" в нея отново се впусна в играта и тя хукна към стръмните стъпала. Задъхано се спря пред тях и нежно ги загледа. Те стояха кротко под пухкавата снежна пелена и вероятно си мислеха, че никой няма да ги забележи.

- Едно, две, три... - пъргаво се заизкачваха черните ботуши, оставяйки своите релефни отпечатъци. - Двайсет и пет! - възкликна Дарина и погледна отгоре стръмните стъпала. Изведнъж й хрумна, че някой може много скоро да мине по нейните стъпки и току-виж, че разгадал тайните й. - Едно, две, три... - заскачаха обратно черните ботуши, стъпвайки точно в собствените си следи. Каменната стълба се трогна от това удвоено внимание и изтърси всичкия сняг от металния парапет. Четирите сиамски дървета, които й правеха компания от другата страна, също кимнаха за поздрав и поръсиха пресните следи със снежни иглички. Е, сега и да минеше някой по Даринините стъпки, нищо нямаше да разгадае!

Доволна, тя продължи своята разходка и излезе на горното асфалтово пътче. Недалеч се простираше гората, с която я свързваха толкова мили спомени. Отдавна беше престанала да се разхожда в нея... откакто изгуби своето любимо Дърво! Развилнелият се циклон отнесе неговата божествена корона, а хората, като не го приеха в този вид, отсякоха величествената му снага.

Дарина присядаше често на широкия дънер и мълчаливо споделяше болката си със своя верен приятел. Знаеше, че неговите корени са живи в земята и, както преди, връзката между тях продължава. Но доброто старо Дърво, осакатено така жестоко, правеше всичко възможно да се сбогува завинаги: обгърна се с бодливи храсти и висока коприва и достъпът до него стана невъзможен.

Много скоро Дарина разбра значението на тази последна проява на обич: гората беше нападната от безброй кърлежи, които предизвикваха коварната болест "борелиозе". Въпреки че неведнъж беше чувала и чела за предупреждението относно тези паразити, тя продължаваше да посещава своите любими горски кътове и не обръщаше внимание на опасността. Но трагичната съдба на нейния Дъб-великан и неговото последно желание да остане сам, я спасиха от една вероятна неприятност.

Дарина махна отдалеч за поздрав към смълчаната гора и нежна въздушна целувка полетя към мястото, където почиваше нейният скъп приятел, Стария дъб!

* * *

Колко са красиви къщите в коледната си украса! Нагиздени с елхови клонки, разноцветни звезди, гирлянди и светлинки, те придобиваха един приказен вид! Особено обаятелна ставаше атмосферата вечер, когато светнеха уличните фенери и под тях се гонеха немирните снежинки. Тази вълнуваща картина пораждаше такива радостни емоции, че човек не можеше да се насити да я съзерцава!

Над всичко обаче беше атрактивната гледка от осветения замък, който се издигаше импозантно върху предната заоблена част на малката планинка. Съхранил в себе си минало и настояще, обвързани в една чувствена цялост, той представляваше интересна културна панорама от национално значение.

Благодарение на добре съхранявания фамилен архив, който даваше богати сведения за любовта, браковете и всекидневните грижи на обитателите през различните епохи, посетителите можеха да изживеят днес лично техните житейски истории.

След като се сбогува с гората, Дарина започна да посещава много често Стария замък и тези разходки станаха едни от любимите й занимания. Освен че се разтоварваше и ободряваше физически, катерейки се по стръмната пътечка, тя всеки път преоткриваше по нов начин чудесните неща!

Дарина се спря пред голямата сива къща, весело помаха отдалече на чакащия Замък, и се загледа в засмения Дядо Мраз, седнал в шейната с подаръци! Той изглеждаше толкова истински в своя естествен човешки ръст, хванал поводите на рогатия северен елен. Наричаха го още Дядо Коледа, но за Дарина той си оставаше Дядо Мраз от приказките, както Снежанка и седемте Джуджета! А и можеше ли най-чудния празник, Коледа, да бъде именуван като "Дядо"? То е направо смешно, но на хората им дай само някоя измишльотина и започват да я повтарят като папагали.

Слава Богу, че все още най-великия празник - Великден - не е наречен "Дядо"! Но колкото и да е невероятно, беше чула вече и този израз: "Честит Дядо Великден!" Така я бяха поздравили веднъж нейни близки.

Дарина тръсна глава, сякаш искаше да пропъди връхлетелите я мисли, които разваляха доброто й настроение, и се приближи до шейната. Погали големия елен по рогата и понеже се страхуваше да не събори Дядо Мраз, само му намигна закачливо. После продължи разходката си сред красивите къщи, но мислите й бяха в друга насока...

Бяха изминали повече от три години, откакто нейните Кукли отлетяха на междузвездно пътешествие, но тяхното присъствие беше осезателно - те не преставаха да провокират творческата й фантазия! Често гледаше снимките от двете прекрасни премиери на новите си книги и преживяваше отново щастливите мигове. Толкова радост и вдъхновение беше получила от тези незабравими срещи. И всеки път си мислеше, че Куклите не желаят да прекъснат контакта със своите любими актьори!

"Как ли би се развило действието, ако всеки един от актьорите напише писмо до Куклите и го изпрати по свой оригинален начин - завързано за балона на въображаемото време, продиктувано на някоя звезда, разказано на пламъчето на горящата свещ, нарисувано или изпято, или пък преживяно в съня? - мислеше си Дарина и унесено се усмихваше. - Магическата формула, която поставя изходната точка и отключва фантазията, е семплата фраза: ами, ако всичко това беше истина!? Ако Куклите можеха да изпълнят нашето желание, какво бихме поискали в Коледната нощ?

Така й се искаше да сподели с колегите си това свое хрумване, защото си даде сметка, че не е много лесно да решиш, какво всъщност желаеш най-силно? Куклите със сигурност биха откликнали на тези необикновени писма, долетели от земята в тази нощ. И тогава...

- Това ще бъде най-дивната нощ! - прошепна развълнувано Дарина и притисна с длани разтуптяното си сърце.

Беше се спряла пред един просторен двор, в дъното на който се издигаше малката постройка на някаква църква. За първи път минаваше оттук и с интерес се огледа наоколо. Една шарена котка притича и доверчиво се погали в краката й, след което скочи върху ниската ограда и приседна любопитно. Това я развесели и тя реши да се поразходи из квадратния двор, застлан с каменни плочи. Едва направи няколко крачки и се спря от изненада: осветеният замък застана пред нея в цялата си величественост и... той я гледаше като жив!!!

Досега Дарина не беше забелязала това чудо, въпреки че изминаха повече от десет години, откакто живееше тук. Стоеше като омагьосана пред лицето на Стария замък и си мислеше, че той би могъл да бъде не само фантастичен декор, но и герой от новата приказка. Замъкът я гледаше изпитателно и сякаш се стремеше да провокира нейната фантазия!

Дарина не можеше да откъсне поглед от необичайното видение и неусетно до слуха й достигнаха някакви артистични акорди, напомнящи за музиката от филмите на Чарли Чаплин. Замъкът премигна от изненада и светлинните лъчи леко се разпиляха към покрива, прострял се като дълга керемидена коса. Върху него изплува един тъмен силует, който започна да се катери или пързаля по начупената повърхност. Светлинната завеса разстла своите дипли над голямата външна тераса и силуетът плавно се спусна върху нея. Под прожекторите се усмихна един необикновен Актьор, който държеше в ръцете си водача на една марионетка. Беше висок и слаб, облечен в черен фрак и цилиндър, под чиято периферия се подаваха сребристите му коси. Малката кукла, която крачеше послушно под дългите конци, беше облечена по същия начин и поразително приличаше на него. Актьорът се поклони на небето и земята и поднесе своя благодарствен жест към Бога, за целия си изживян живот. После закачливо се представи:

- Ив Сив Див!

Музикалните звуци се носеха в пространството и тяхната чудна мелодия разказваше невероятната приказка за Кукловода, отдал целия си живот на театъра, преживял радости и мъки, успехи и разочарования! Той танцуваше заедно със своята кукла, огрян от светлинния поток, който се въртеше като сияен ореол.

- Ив Сив Див! - гледаше го възторжено Дарина и с цялата си обич нашепваше заслужени комплименти към неговото дивно артистично име: - обичлив, закачлив, игрив, красив, работлив, талантлив...

Музиката докосваше най-нежните струни на актьорската душа и нейните скрити вълнения се отразяваха в изразителните движения на чудната кукла на конци. Лицето на Актьора беше застинало в една замислена лирична маска и самият той приличаше на голяма жива кукла.

Колко време трая този фантастичен спектакъл, Дарина не можеше да каже, но би го съзерцавала още дълго под небето. Струваше й се, че за първи път в живота си усети така силно магията, наречена театър, защото това, което се случваше в пространството, беше истинско събитие! Тя гледаше безмълвна тоя величествен древен Тheatron, роден от фантазия и реалност!

От часовниковата кула прозвучаха шест отчетливи удара и музикалните звуци се стопиха в тях. Светлинната завеса покри цялото сценично пространство и двамата изпълнители изчезнаха в нейните прозрачни вълни. Стана необикновено тихо.

Дарина стоеше като хипнотизирана в средата на каменния двор, но едно гальовно докосване я изтръгна от този унес. Шарената котка се умилкваше отново в краката й, като че ли я подканяше да тръгва. Тя се наведе и погали с обич милото животно, което беше единственият свидетел на преживяното от нея чудо! Котката тръгна към улицата и Дарина покорно я последва. Спряха се за миг върху тротоара, като при сбогуване, и поеха в две противоположни посоки.

* * *

Дарина вървеше по малкия път сред полето и често се обръщаше, за да види отново и отново Стария замък, който й беше поднесъл такава изненада. От време на време тръгваше на заден ход, дълго махаше с ръка и пращаше въздушни целувки на своя величествен приятел. Той продължаваше да я гледа настойчиво и тя разбираше прекрасно, че това беше едно послание към нея. Спря се в средата на пътя и обгърна с поглед цялата гледка наоколо. Беше някак тайнствено и толкова примамливо! В такива мигове ти се иска да бъдеш сам, да дадеш воля на чувствата си и да разтвориш сърцето си към цялата Божествена красота. Тези изживявания не могат да се предадат с никакви литературни похвати. Те си оставаха тайна на този, който имаше дарбата да ги вижда!

Малката планинка, която Замъка твърде сполучливо беше избрал за свое местонахождение, изведнъж привлече вниманието на Дарина и тя се впусна в това ново предизвикателство. Във вечерния здрач графично се очертаваше нейната форма, която удивително приличаше на някакво архаично животно от "Джурасик парк", застинало в своята вкаменелост! Хищната муцуна се спускаше до забързаната рекичка, от която утоляваше жаждата си, настръхналата гърбица се издигаше дъгообразно под небето, а дългата опашка се увиваше около последните къщи, сгушени под нея. На главата си крепеше като корона атрактивния замък, под който блестеше едно огнено око, образувано от светещите прозорци в средата на голямата вила, разположена върху изпъкналата му скула.

Този необичаен декор придаваше тържественост на цялата обстановка и пораждаше в душата на Дарина радост и творчески стимул! Тя усещаше със сърцето си съкровеното желание на Стария замък и в отговор на неговия питащ поглед тихо промълви:

- Обещавам!

Вдигна очи към небето и се остави в ръцете на Божия Промисъл - знаеше, че нищо не е случайно! Разбра, че нейните мили Кукли желаят нова приказка, но без тяхната помощ не можеше да се справи. Така й се искаше да види оная дивна нощ, в която Господ слезе на земята и стана Човек!

- Помогнете ми, скъпи мои! - зашепна с упование Дарина. - Разкажете на хората тази чудна приказка... изпратете им този Коледен дар! Вие можете да сторите това... за вас всичко е възможно...!

Сама в тихата нощ сред равното бяло поле, устремила поглед към висините, далеч от шума и суетата, Дарина почувства истинската стойност на Коледния празник! Той не се състоеше в накичените къщи и ярките светлини, нито в украсените елхи и лъскавите подаръци, още по-малко в богатите трапези и веселието около тях. Тези неща задоволяваха обикновените човешки желания и потребности, но не можеха да заместят чувството на радост, когато в душата на човека изгряваше звездата на Христовата любов!

Дарина се беше приближила до първите къщи на селото и за последен път се обърна към Замъка. Гледан отдалече, той изглеждаше още по-изразителен, очакващ с нетърпение предстоящото приключение.

- Сега зная какво бих си пожелала в Коледната нощ! - прошепна загадъчно тя. - Благодаря ти, скъпи Замъко, че ми помогна да напиша своето писмо до пътешестващите Кукли! - И нежната въздушна целувка отнесе последната молба: - Изпрати го, моля ти се, в полунощ!

* * *

Стария замък се чувстваше необикновено щастлив и дълго време гледа отдалечаващата се фигура на Дарина. Най-после някой беше видял лицето му и усетил неговите тайни мечти! Вероятно това ще промени еднообразния му вековен живот? Откакто си отиде последната наследница, Джули, той остана самотен и тъжен. По-късно хората започнаха да го посещават и разглеждат, да му се радват и възхищават, но тези визити не променяха особено съдбата му. Никой не забелязваше неговото чудновато изражение, въпреки че той ги гледаше толкова упорито и с надежда.

Стария замък представляваше наистина едно странно явление, което трудно би могло да се възприеме от нормалния човешки разум - той не беше просто една каменна постройка, а истинско живо същество, притежаващо реални чувства и желания! Цели единадесет поколения живяха дълго в него и го стопанисваха грижливо. После, един след друг си заминаваха от този свят, а той продължаваше да пази техните тайни. Въпреки че много неща станаха известни посредством запазените дневници, писма или мемоари, единствен Стария замък беше свидетел на най-потайните истории, преживени в неговите просторни покои. Те продължаваха да го вълнуват и досега, особено през нощните часове, когато оставаше сам.

През зимата Замъка беше затворен за посетители и тези месеци бяха най-тъжни за него. Само той си знаеше какво изпитва и замислено гледаше пред себе си. Нощта пристигаше твърде рано и скриваше от погледа му околната гледка. Самият той потъваше в мрака и очакваше с нетърпение утрото на следващия ден.

Сега беше доволен, че хората решиха да го облекат в светлина и да му се възхищават още повече. Щом слънцето потъваше зад отсрещната планина, където се прибираше да спи, светваха прожекторите, насочени от всички страни. В същия миг се разнасяха и мистериозните музикални звуци, напомнящи за близкия горски гроб. Там, до трите високи ствола, израснали в братска прегръдка, почиваше благородното тяло на графиня Мари Луиз. Двеста години се бяха изминали от деня, в който тя затвори очи завинаги. Беше само на четиридесет и една години...

Всяка вечер, когато тайнствените вопли достигаха до стените на Замъка, той си спомняше отново за тази удивителна млада жена, родена в Париж и починала под неговия покрив. От своята ранна младост до самата си смърт, тя се бореше смело срещу трудностите и нещастието, съпътстващи я постоянно. Приличаше на ухаеща горска теменуга, притисната от бодли и тръни. За нея се шепнеха чудни истории, които вълнуваха и до днес Стария замък...

Някога, като младо момиче, двайсет години преди смъртта си, графинята сънувала един невероятен сън! Всичко започнало в дворцовия параклис във Версай. Тя присъствала на литургията, но никъде не могла да си намери свободно място. Един от епископите забелязал нейното безпокойство, изправил се до нея и поднесъл пред лицето й малко огледалце. Вярвайте ми, казал той, никъде не ще намерите място и спокойствие, освен тук. Когато погледнала в огледалцето, видяла една напълно непозната за нея местност, която двайсет години по-късно, преоткрила във Вилдег. Тук е мястото на моето спокойствие, възкликнала с удивление, аз намерих видяната в огледалцето местност!

Последните музикални тонове се потапяха меко в здрача, но тяхната загадъчност и необяснимост още дълго звучаха в шумоленето на листата. Стария замък гледаше замечтано в простора и привличаше вниманието върху себе си. И въпреки че прожекторите огряваха лицето му, все още никой не беше го забелязал. Докато тази вечер... Замъка премигна от вълнение и си спомни заръката на Дарина: да изпрати писмото й в полунощ!

Как можеше да стори това? За първи път му възлагаха такава задача! Ех, ако онзи Актьор с куклата не беше отлетял, би могъл да му помогне... Кой беше той? И защо избра точно неговата тераса за своя спектакъл?

"Всичко това е свързано с приказката на Дарина! - тръпнеше Замъка в очакване, че нещо ще се случи. - Трябва да изпратя писмото до нейните Кукли, а изобщо не зная къде са?"

В нощта отекнаха два продължителни камбанни удара, отбелязващи последния половин час преди полунощ. Дълбоката Замъкова въздишка раздуха белите снежинки и в далечината се появи една огромна Звезда. Тя светеше много по-ярко от другите и летеше плавно, сякаш имаше крила. Когато се приближи на известно разстояние, спря се за миг в небето, а после се спусна надолу и застана пред лицето на Замъка. Той я загледа учудено и за първи път видя собственото си отражение върху нейната повърхност. Снежинките танцуваха грациозно в меката звездна светлина и Стария замък изведнъж се почувства лек и ефирен като тях. Имаше усещането, че всеки миг ще полети.

Звездата го гледаше усмихната и нежно издигна в прегръдките си неговото отражение. И стана чудо - цялата му душевност и чувствителност се пренесе в огледалния образ, чрез който сега виждаше света!

- Дойдох за писмото на Дарина - каза Звездата.

- О, колко се радвам! - отвърна развълнуваният Замък.

- Ти отдавна искаше да полетиш в нощта, нали?

- Да - свенливо кимна той, - толкова исках да видя къде живеят хората, които ме посещават!

- Ами да тръгваме тогава! - издигна се леко Звездата и понесе в обятията си щастливия Замък. - Ще трябва да отнесем още едно писмо до пътешестващите Кукли.

Дванадесет камбанни удара ги съпроводиха до небесата. Те кимнаха за сбогом на високата каменна постройка, останала загледана след тях, докато угаснат всички прожектори.

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.07.2007
Таня Шелхорн. Най-дивната нощ. Варна: LiterNet, 2007.