ЛИГУРИЯ И ЛАЗУРНИЯТ БРЯГ

Таня Шелхорн

web

Още в ония ранни години, когато започнаха да излъчват по нашата телевизия фестивала "Сан Ремо", съм замечтала един ден да видя това място и тази мечта се сбъдна при посещението ни на Френската Ривиера. Нощувахме в този град и го разгледахме с интерес. Закопнях да продължа разходката си по-нататък, защото цялата морска ивица, от Сен-Тропе до Ла Специя, е едно благословено място, известно като Лазурния бряг! Имах щастието да посетя по-голямата част от него, но Лигурия не познавах, затова с радост избрах тази дестинация за поредното пътешествие.

Потеглихме на 19 септември 2017 г., след като дълго чакахме капризите на времето да отминат - ту горещини, ту пък после дъждове. Имахме шанс, всичките ни дни бяха слънчеви и топли.

Мъжът ми беше избрал за нощуване едно градче, на име Леванто, там щяхме да останем през всичките дни. Водеше оживена кореспонденция със собственика на "Каза дел Голфо" и смяташе, че той е много мил човек. Предположенията му се оказаха верни, когато при пристигането ни се запознахме с Андреа, който не само ни посрещна и настани любезно, но предложи да ни разведе из града и да пием нещо заедно. Приехме с радост, това правеше вечерта интересна.

На излизане срещнахме една двойка германци, които бяха също клиенти на Андреа, той ни представи едни на други и им предложи да се присъединят към нас. Компанията ни стана весела и многоезична. Тръгнахме покрай морето, полъхът от него ме ободри веднага и умората от дългия път мигом се стопи. Отбихме се в едно много приятно заведение, за наше щастие имаше свободна маса отвън, поръчахме си всички по една голяма бира и вече се поопознахме по-добре. Германците, Урсула и Лотар, бяха много симпатични хора, оказа се, че са от Баден-Вюртемберг, откъдето беше и моят съпруг, въпреки че е живял там само десет месеца. Връзката с родното място се поддържаше постоянно от неговите родители, аз също съм ходила няколко пъти на гости у роднините и имах доста впечатления от тази германска провинция. На масата се говореше на английски, немски, френски и италиански. Ако се появеше затруднение, мъжът ми беше на разположение като преводач, тъй като знаеше и четирите езика. За цвят, научих компанията да казва "наздраве" и това се хареса на всички.

Андреа предложи да продължим вечерта в един ресторант, където можехме да си поръчаме пица за вечеря, предложението беше прието единодушно. Разхождахме се с много настроение из красивите улички на Леванто и с такъв гид бързо опознахме забележителностите. Вечеряхме с настроение, но още не ни се прибираше, въпреки че вече наближаваше единадесет часа през нощта. Отново тръгнахме по потайните улички, Андреа ни заведе до друг бар, всички си поръчаха някакви огнени питиенца, само аз - горещ шоколад. Но с това вечерта не свърши, отбихме се на още едно местенце, Андреа почерпи всички с едно "лимончело" и най-после тръгнахме обратно към хотела. Разходихме се отново по крайбрежието, светулкаха лодки в морето, всичко се беше развило като приказка - предобед тръгнахме от Швейцария, а до полунощ обходихме толкова места в Леванто и намерихме нови приятели!

Леванто се намираше съвсем близо до Чинкуе Тере, пет селца между морето и скалите, станали вероятно най-известният район на Лигурия. Решихме да започнем посещението си от тези места, защото денят беше слънчев, само за разходка на открито. Пътувахме с влака до Монтеросо, после, през един пешеходен тунел в скалите, излязохме направо на плажа. Пред очите ни се откриха невероятни морски гледки, седнахме на една пейка и се отдадохме на съзерцание. Толкова бях прочела за тия селца, струваше ми се нереално тяхното съществуване, мистериозно скрити и неизвестни в миналото, а сега станали задължителна туристическа дестинация на Италия.

Кулата "Аурора" в Монтеросо

Тръгнахме с тълпата по пътечката нагоре, която водеше към кулата "Аурора", една от някогашните тринайсет кули, опасващи средновековната крепост, от която бяха останали само руини. От височината се откриваха още по-омайни гледки, често се спирахме и правехме снимки. Цветът на водата имаше особено наситен цвят и блестеше под слънчевите лъчи.

Заизкачвахме се по хълма "Сан Кристофоро", върху който беше разположен старият град, снимахме се с паметника на Cв. Франциск с опитомения от него вълк и продължихме към църквата и прилежащия към нея манастир на капуцините, построени през XVII век. Разгледахме и гробището с красивите надгробни паметници и сенчести алеи.

На връщане се отбихме в заведението под кулата, пихме кафе и се нагледахме до насита на красивите морски пейзажи, запечатани завинаги с фотообектива. Гледахме как по отсрещните възвишения се движеха хора по пътеките, които са толкова много рекламирани, че оставаш с впечатление за голям пропуск, ако не си минал по тях. Колко се кахърихме дали ще можем да изминем този маршрут пеша, но сега ясно виждахме, че това натоварване беше излишно. Красивите гледки се виждаха отвсякъде, а катеренето по магарешките пътеки е въпрос на личен избор.

Кафенето под кулата "Аурора"

Продължихме с влака към Вернаца, която се смяташе за най-живописното селце в Чинкуе Тере, но навалицата беше толкова голяма, че изпълваше целия лабиринт от тесни улички, което убиваше всяка емоция. Не очаквах, че към края на септември ще има толкова много туристи.

Излязохме на пристанището, където се намираше бреговата енорийска църква, а около нея се простираше прекрасната и непокътната средновековна архитектура от високи цветни къщи, свързани със стръмни стъпала. На площада, който гледаше към морето, имаше две заведения с маси отвън, но всичко беше заето. Седнахме на каменния парапет за кратък отдих, после направихме снимки и се разходихме покрай кея.

Сред най-сниманите обекти на града бяха стръмната скала, над която се издигаше цилиндричната кула "Белфорт" и старата крепост "Дория". По терасовидните площадки бяха уредени малки ресторантчета и ние решихме да се изкачим до тях, с надеждата за някое свободно местенце. Такова обаче не намерихме, но се утешихме с красивите панорамни снимки, които направихме отвисоко. Ако не беше тълпата, пребиваването във Вернаца би било интригуващо и романтично!

Вернаца - скалата със старата крепост на върха

Оставаха още три селца за посещение и ние решихме да се придвижим до най-отдалеченото, Риомаджоре, а после, според времето, да разгледаме и останалите две - Корнилия и Манарола.

Влакът направи такава обиколка около Корнилия, че кацналото селце на високата стометрова скала се показа в целия си живописен вид. По-прекрасна гледка не можехме и да си представим. Снимахме го през стъклото на прозореца и снимките все пак станаха сполучливи. Всъщност местоположението беше най-интересната атракция при това селце, видяхме го и решихме да го пропуснем на връщане.

Корнилия, снимана от влака

Пристигнахме в Риомаджоре, най-източното село на Чинкуе Тере, основано през VIII век от гръцки бежанци, останали живи от преследването на иконоборците, а през 1276 г. преминава във владение на Република Генуа.

Много бързо стигнахме в града, като минахме през малък тунел, който водеше от самата гара. Тръгнахме по правите улички, чийто средновековен облик беше маркиран от къщи-кули, разположени паралелно. Под главната улица тече реката Ривус Майор, която дава името на селцето.

Риомаджоре дължи своята световна репутация на факта, че оттук започва Виа дел Аморе - Пътеката на любовта, най-известната от всички пътеки в Чинкуе Тере. Първоначално служела като път за достигане до местен склад за барут, но поради нейната усамотеност се посещавала и от влюбени двойки. Мислех да се поразходим и ние по тази прочута пътека, но Андреа ни каза, че тя все още е затворена за посещение, поради срутване на земна маса.

От високите улички се откриваха интересни гледки към морето, често се спирахме да ги снимаме и да им се любуваме. Шарените къщи наоколо, накацали по хълма, пресъздаваха жив декор на отминалото време. Потъна ли в такава атмосфера, мога да се разхождам неуморно. Съобразявах се обаче с моя спътник, на него дългите разходки не му харесваха особено. Затова се отказахме да се изкачваме до руините на замъка, построен на самия връх, само го снимахме отдалече.

Риомаджоре

Продължихме към хълма, върху чийто западен склон се намираше църквата "Св. Йоан Кръстител", разгледахме подробно нейния интериор, отдъхнахме в тихите покои, а после направихме много снимки от площада с изглед към селото.

Пристигнахме и в Манарола, последния обект за посещение. Доста впечатления се бяха натрупали в главите ни, та сега поуспокоихме темпото, денят все още не беше се изнизал. Наредихме се на опашката пред стълбите, които водеха някъде надолу, но хората сякаш не се помръдваха от местата си. Надникнах отгоре и разбрах, че някой, изживяващ се като джентълмен, се беше спрял и изчакваше тълпата от отсрещната страна да се изкачва нагоре, а ние, слизащите, трябваше да ги чакаме още дълго. Някои вече не издържаха и заподканяха сурово стопиращия движението да се придвижи. Най-после потокът се отприщи.

Докато траеше тази принудителна пауза, аз изиграх етюда, че много искам мъжът ми да ме снима на гарата в Манарола за спомен. Отсреща се виждаше морето и стръмният склон с кацнали върху него две цветни къщи. Аз пък го снимах под маслиновото дърво, тъй като пастелните цветове на дрехите му си пасваха с разлистилата се корона. Така неусетно се размина една гневна буря от застоя на опашката.

Пак влязохме в един тунел, стори ми се, че доста повървяхме, но аз си мислех за ония времена, когато селцата са били свързани помежду си само с магарешките пътечки. Който е можел да ги изкачва, добре, който - не, е познавал само собственото си селце.

Разхождахме се доста в Манарола, снимахме цветните къщи и лодки, не пропуснахме и църквата на върха на хълма, пихме кафе в едно уютно заведение и като че ли бяхме потънали в унес. Слънцето клонеше към залез, а тези часове ме настройват много романтично. Изобщо, преживяванията в Чинкуе Тере не могат да бъдат описвани, те трябва да се изживеят - как да разказваш, когато ти се иска да мълчиш и да потънеш в забрава!

Върнахме се на гарата и за сбогом хвърлих последен поглед към морето и високата скала, потопена в него. Тогава очите ми се отвориха и видях истинско чудо - огромна човешка глава в профил. Направо изумително!

Веднага споделих откритието си с мъжа ми и двамата започнахме да снимаме скалния феномен. Очертаваше се толкова графично на фона на синия лазур. Дори прическата му беше от модерните - само едно търкало на темето. Снимахме го и в близък план и се забавлявахме невероятно. На перона имаше доста хора, поогледах се дали някой е забелязал чудото, но такъв не видях. Хората си бъбреха помежду си или пък бяха застинали със сериозни физиономии в очакването на влака.

Главата в Манарола

Мъжът ми доста проревнува, че не е видял пръв голямата глава, след като беше снимал скалата още при пристигането ни. Показа ми кадрите с мене на фона на морето и скалата - главата ясно се открояваше, но кой да я види? То се иска да имаш въображение или да си поне кукловод по професия!

Пристигнахме в Леванто почти на свечеряване, гарата се намираше на около петнайсетина минути пеша от хотела, поосвежихме се и веднага излязохме за вечеря. Докато търсехме някое подходящо място на открито, се натъквахме на чаровни кътчета от това градче, което опознавахме на нощна светлина. Не си спомням кога сме се прибрали, днешният ден беше пълен с емоции, които тепърва щяха да се преоткриват.

Сутринта, по време на закуската, споделихме с Андреа преживяванията си, мислихме, че Чинкуе Тере ще ни отнеме два дни, та сега го попитахме за друг маршрут. Той ни препоръча една разходка пеша до близкото селце Бонасола и после с влака да продължим до Сестри Леванте.

Отправихме се към плажа на Леванто, който се намираше съвсем близо, и тръгнахме покрай морския бряг в посока към Бонасола. Времето беше чудесно, така ми се искаше да се протегна върху пясъка, но пък и желаех да видя повече от Лигурия, та не се издадох пред мъжа ми. Той с удоволствие би се съгласил да не ходим никъде, а да останем на плажа.

Разходката беше повече от емоционална, натъквахме се на такива кокетни заливчета, където се бяха усамотили две-три чадърчета, направо картини за рисуване!

Влязохме в един дълъг тунел, тук преди е минавала железопътната линия, сега е само за пешеходци и колоездачи. Прохладата ни подейства ободряващо, доста се бяхме загрели от слънцето.

Щом излязохме от тунела, пред нас се показа селцето с накацалите по хълма къщи. Като се приближихме още малко, видяхме обширния плаж и тъмносиния залив пред него. Имаше заведения, а мястото беше повече от чудесно. Доста пообиколихме, докато открием входа към заведенията, но хората се бяха погрижили добре за спокойствието на почиващите. Настанихме се уютно, поръчахме си по една студена бира и предоставихме на сетивата си морската наслада. Това се нарича "долче фар ниенте" - сладкото нищонеправене! Някои го разбират твърде погрешно, като един вид лентяйство, но то е чудото, което открехва вратичките на творческата фантазия!

Бонасола

Повече от час останахме на плажа, а после се разходихме из Бонасола, която беше едно малко кокетно бижу. Разгледахме и църквата, мъжът ми вече се беше пристрастил към тези посещения, снимаше до детайли интериора, а аз благодарях в себе си на Бога, Чиито пътища са неведоми!

Пътувахме с влака до Сестри Леванте, разположен на малък полуостров, потопен във водите на Средиземно море. Два големи залива окръжават курортния град - Залива на Мълчанието и Приказния залив. Според легендата, фериботният залив, наречен Приказен, е получил наименованието си от известния писател Ханс Кристиан Андерсен, който обичал да посещава тези места. Всяка пролет тук се провежда прекрасен фестивал на детските приказки, по време на който градът е изпълнен с магическа атмосфера, представят се костюмирани спектакли, които предизвикват възторг не само при децата, но и при възрастните.

Многобройните туристи идват тук не само заради приказките, но също и за великолепните плажове, простиращи се на много километри, и за вековната архитектура, съчетана с девствена природа и цветни градини. Голям брой малки ресторантчета, разположени на брега, привличат посетителите със своя уют и простота.

Появата на Сестри Леванте датира от периода на Римската империя, но активното му развитие и изграждане започва едва през Средновековието. Историческият център на града е оформен от неголеми площади и средновековни сгради с каменни стени, разположени по тесни, залутани улици. Особено внимание заслужава църквата "Св. Мария от Назарет", датираща от XVI век, и двореца "Дурацо Палавичини" от същия период. Основната атракция на центъра е замъкът "Негрото Камбиазо", учудващ със своята красота и грация.

Разхождахме се с удоволствие под палмите, то е истинска наслада в топлия ден, снимахме се с фонтаните, почивахме в парка, който водеше към морето. Градът ми напомняше за Ница, усещаше се неговата аристократичност и изискан вкус. Видяхме и Приказния залив, който току изскочи пред очите ни след като излязохме от една малка тиха уличка. Представям си какво вълшебство е наистина по време на приказния фестивал!

Сестри Леванте

При обратната разходка до гарата минахме по други улички, навсякъде уют и красота. Останахме много доволни от днешния си маршрут и се върнахме в Леванто с настроение. Срещнахме Андреа, който тъкмо се връщаше от плажа, останали му два-три часа свободни и той решил да се почувства човек. Яхнал велосипеда, засмян и чаровен, той се зарадва, че бяхме харесали Бонасола и Сестри Леванте и денят ни беше преминал пълноценно.

Четвърти ден в Лигурия. Днес щяхме да посетим Генуа, градът, заради който всъщност избрах това пътешествие. Толкова отдавна копнеех да го видя.

Андреа ни начерта маршрута на картата, обясни ни къде какво да видим, той следвал и работил доста години в Генуа и познавал града основно. Препоръча ни пътуване с влака, защото с колата е затормозяващо по тесните улици, а в Генуа е проблем и за паркирането. Аз бях много доволна от това транспортно средство, защото, освен бързото и спокойно пътуване, имахме възможността да се наслаждаваме на гледките покрай крайбрежната жп линия - така опознавахме повече места от Лигурия и пътуването минаваше неусетно.

Слязохме на гара Генуа-Бриньол, една от двете големи гари на града. Пред красивата сграда се простираше Пиаца Джузепе Верди, а отсреща зеленееше красив парк с екзотични палми. Точно от такова място имахме нужда в момента, да седнем и да се ориентираме спокойно по картата. Гарата си заслужаваше вниманието, снимахме я отблизо и далеч, после излязохме на отсрещната Виа Фиуме, а тя ни отведе бързо до Виа Сан Винченцо.

Гара Генуа-Бриньол

Тръгнахме по тясната оживена улица и се потопихме в ежедневието на генуезци. Един чешит се устреми към нас, предлагайки някакви листовки за четене, гръмко обясняваше на италиански, че бил комунист, мъжът ми се спря да му отговори, а аз продължих напред. Дочух, че бил французин, разприказваха се двамата на френски, до слуха ми достигнаха думички за барикади и революция, но аз помахах с ръка към мъжа ми и това му послужи за извинение пред пламенния оратор. Тази сцена ни развесели и направо съжалявах, че живописната улица свърши.

Излязохме на Виа XX Сетембре, една от основните артерии на центъра на Генуа, и се озовахме под "Понте Монументале". Това е една внушителна мраморна структура с повече аркади, чиято роля е да свърже две пътни системи на различни нива. Монументалният мост се налага на същото място, където е била Портата на Арката, от която са останали стените от XVI век, а новото съоръжение е построено през 1890 г. Снимахме тази забележителност, след което потърсихме другата забележителност, характерна за Генуа - фуникулярите или обществените асансьори. Андреа ни беше информирал за тоя вертикален транспорт, чрез който се преодоляват различията в нивата на някои квартали. Намерихме този представител на "обществен микротранспорт", купихме си билетчета от автомата и се заизкачвахме вертикално нагоре към Корсо Подеста. Оттук се виждаше голяма част от града, притиснат между морето и планината.

Генуа е най-важното пристанище на Италия и второ по важност за цялото европейско Средиземноморие. Генуезци са проявили много въображение през вековете, за да създадат своя град и пристанище. Още през Средновековието Генуа е вече старо селище с десетки хиляди обитатели, нуждаещи се от повече площ и пространство. Градът преживява първия си разцвет през ХІІ век, когато са построени най-ранните сгради на генуезкото архитектурно наследство - църквите и най-вече дворците.

Сега можехме на живо да си представим затрудненията, пред които са изправени автомобилистите в тесните и буквално непроходими улици. Ние пешком се объркахме в тях, камо ли да бяхме тръгнали с колата. Целта ни беше да стигнем до Пиаца Данте, където се намираше къщата на Христофор Колумб. На картата изглеждаше лесно, но когато потънахме в лабиринта от малки улички в един омагьосан кръг, разбрах, че излизане няма, ако някой не ни ориентира. Това обаче накърни самочувствието на мъжа ми, той не можеше да понесе факта, че е объркал посоката. Повече не го слушах и като попитах 2-3 пъти случайните минувачи, безпроблемно открих Пиаца Данте. Мъжът ми вървеше след мен намръщен като градоносен облак.

Пиаца Данте

Ето го най-после този площад, заради който се поизмъчихме, а сега, като го видяхме, си казахме, че то не си заслужавало чак толкова. Малкото площадче беше изпълнено с паркирани мотори, явно беше място за срещи на младите. В първия момент не забелязахме никаква къща, която би трябвало да е на Колумб, но двете величествени кули привлякоха вниманието ни - виждаше се, че са стара забележителност. Хубавото беше, че в сградата, отляво на площада, имаше приятно заведение, настанихме се на една масичка отвън, поръчахме си по едно еспресо и се загледахме в картинката пред нас. Когато сервитьорката дойде, я попитах какви са тия кули, тя отвърна, че това е старата Порта Сопрана, а ей там, отсреща, е къщата на Христофор Колумб. Едва сега видяхме малката стеничка, сгушена между дърветата, която просто се губеше на фона на жилищния блок зад нея. Както често се случва, действителността е доста банална, но ако не си я видял, си мислиш, че си направил голям пропуск. Успокоих мъжа ми, че интересното е да видиш мястото, където се е родил и отраснал този забележителен мореплавател и да си представиш, какво е било тук преди повече от пет века. Той се съгласи с този мой довод и след като си поотдъхнахме от връхлетелите ни страсти, тръгнахме да разгледаме площада.

Къщата на Христофор Колумб

Според историческите текстове тази малка къща е била родното място на световноизвестния мореплавател и откривател на Америка Христофор Колумб. Той е роден в Генуа през 1451 г., но оригиналната къща е била разрушена от "Краля Слънце", Луи XIV, по време на френските бомбардировки през 1684 г. Сегашната малка постройка е била реконструирана през XVIII век и е служела като музей. Откупена е от град Генуа във връзка с реставрацията на целия квартал, която достига чак до Пиаца Ферари. Постройката е била отново възстановена през 1992 г., по повод честванията на Колумб и 500 години от откриването на Америка.

В съседство се е намирал голям бенедиктински манастир, който е бил разрушен заедно с много други сгради в началото на XX век, по време на градското преструктуриране. Все пак са запазили малка част от обителта, известна като Клуатрата на Сан Андреа. Разгледахме я и продължихме към Порта Сопрана.

Както показва името, това беше една величествена порта, която служеше за вход "отгоре" към стария град. Строена е през IX век, а по-късно влиза в челните редици на строителния бум, който избухва в града. Под арката на Порта Сопрана, между двете кули, бил построен едноетажен дом, в който живял синът на Шарл-Анри Сансон - палачът, обезглавил Луи XVI по време на Френската революция. В края на XIX век бил издигнат още един етаж на къщата под арката, а кулите са били използвани като затвор. Затворници и пазачи живеели съвместно, а редом до тях се издигал манастирът. Тази информация научих набързо от малката книжка за Генуа, тя ми беше достатъчна, а като застанах под каменната арка дадох воля на фантазията си. После се поразходих по Виа Порта Сопрана, а мъжът ми ме снимаше отдалеч и ми даваше знаци да побързам.

Ето ни най-после на Пиаца Ферари - място, към което водеха всички пътища в Генуа. Тук е центърът на града, откъдето можеше да се стигне бързо до Порто Антико, Стария град и гара Генуа-Бриньол. Четири от най-главните улици - Виа XX Сетембре, Виа Рома, Виа XV Априле и Виа Данте се срещат на прочутия площад, който е типичното място за срещи на туристите и всички, които живеят наоколо. На площада се намират Палацо Дукале (Дворецът на Дожите), "Театро Карло Феличе" (Операта), "Академиа ди Беле Арти" (Лигурската академия по изящни изкуства) и "Палацо дела Реджионе" (Седалище на регион Лигурия). В началото площадът е наречен "Сан Доменико", на името на църквата, която през XVIII век е трябвало да отстъпи мястото си на театъра "Карло Феличе", а през 1877 г. е именуван на херцога на Галиера, Рафаеле Де Ферари, който малко преди това е дарил 20 милиона лири за преустройство на Пристанището.

Пиаца Ферари

Площад "Де Ферари" е заобиколен още от множество административни сгради, централи на банки, застрахователни и частни компании, които превръщат тази част на града във финансов и бизнес център. Площадът е известен с фонтана си, който е възстановен неотдавна, преди това на неговото място е имало тревна площ с добре поддържана цветна алея.

Много имаше за разглеждане, затова поседнахме край фонтана, беше толкова приятно до прохладните му струи, мъжът ми си сви любимата цигара, а аз нащраках доста снимки и надникнах в книжката за кратка информация.

Палацо Дукале е построен през 1298 г. и в края на XVI век е разширен до сегашния си размер. Името си, "Дворец на дожите", е получил през 1339 г., когато е избран първият дож на Генуа, Симон Боканегра. Днес е Дворец на генуезката култура, уреждат се много изложби на известни творци, има също магазини, барове и ресторанти.

Впечатляваща е камбанарията "Ла Грималдина", която в течение на времето е изпълнявала различни роли, като сигнал за тревога или при представяне на важна особа.

От XIV век до Съпротивителното движение през Втората световна война е била използвана и като затвор и в нейните седем етажа са били затваряни благородници, пирати и дори дожът на Генуа, Паоло да Нови. Прочут "гост" бил музикантът Николо Паганини, обвинен в прелъстяване на малолетни, но впоследствие освободен.

Отсреща се намираше театърът "Карло Феличе", с красивите колони, гледащи към Пиаца Ферари и паметникът на Гарибалди върху коня. Сградата е била построена през 1828 г. върху фундамента на старата църква "Сан Доменико", разрушена към края на XVII век от французите. Това е най-големият театър на Генуа. По време на Втората световна война е претърпял сериозни поражения, възстановяването му е протекло доста бавно и едва през 1991 г. е отворен отново.

Театър "Карло Феличе"

Като всеки театър, който подхранва за себе си някаква легенда, и генуезкият има свой собствен домашен призрак - в случая Лейла Карбоне, дъщеря на един майстор на цигулки, която през 1580 г. е била екзекутирана заради предполагаемо магьосничество.

По време на бомбардировките през Втората световна война голям брой свидетели са твърдели, че видели как едно удивително същество е оцеляло, докато театърът е горял. Много работници са разказвали, че по време на реконструкцията са видели призрак, а през 1991 г., по време на антракта на официалното откриване на театъра, множество зрители са твърдели, че едно бледо момиче, с черна кадифена рокля и без обувки, се е разхождало наоколо из фоайето.

На няколко метра от Пиаца Ферари се намира Киеза дел Джезу, барокова църква, построена от йезуитите върху основите на съществуващата църква "Сан Амброджо". Фасадата, която беше шедьовър на бароковото изкуство, гледаше към Пиаца Матеоти, малкия оживен площад, на който се излизаше от Двореца на Дожите. Влязохме да разгледаме интериора на църквата, който ни грабна със своята пищност и великолепие. Състоеше се от едно помещение с купол, стените бяха завършени с позлатени декоративни мазилки и стенописи, а подът и пиластрите украсени с разноцветен мрамор. В църквата има ценни картини, които датират от XVII век, както и два шедьовъра на Рубенс.

Недалеч от Пиаца Матеоти, като се тръгне по Виа Сан Лоренцо, се намира Катедралата "Сан Лоренцо", датираща от XII век. Тръгнахме натам, като често се спирахме да правим снимки, защото улицата много ни хареса. Неусетно стигнахме до култовата постройка и първата забележителност, с която се и снимахме, беше статуята на огромния лъв, разположен отстрани на готическите порти. Също такъв лъв "пазеше" и от другата страна на стълбището. Забележителната фасада, изградена на ивици от черен и бял мрамор, си заслужаваше едно по-детайлно разглеждане, за да се възприеме нейната красота. Интериорът не беше особено интересен, с изключение на параклиса "Св. Йоан Баптист". Излязохме през страничния вход, към Виа Сан Лоренцо, а там имаше една малка скулптура на куче. Легендата разказва, че скулпторът, който бил отговорен за тази част от фасадата, в последните дни от строежа на църквата изгубил кучето си и от мъка по него го обезсмъртил в тази скулптурка.

Виа Сан Лоренцо и част от Катедралата

Отново се отправихме по Виа Сан Лоренцо, която водеше право към Порто Антико, и излязохме пред красивия дворец "Сан Джорджо". Това място не можеше да се отмине незабелязано, спряхме се и дълго разглеждахме площада и заобикалящите го сгради.

Дворецът "Сан Джорджо"

Средновековната част на Палацо Сан Джорджо, която е обърната към града, е построена през 1260 г. и е служела като седалище на правителството, тъй наречените Капитани дел Пополо. Между другото сградата е била ползвана и за затвор, в който е бил затворен венецианският пътешественик Марко Поло, след битката при Курзола между венецианците и генуезците през 1298 г. Тук той пише книгата си "Милионът" (Il Milione) или "Пътешествията на Марко Поло". Като пленник на генуезците той споделя приключенията си с другите затворници, но всичко е толкова невероятно, че малцина са склонни да му вярват.

По-късно, през 1407 г., дворецът се превръща в Банко ди Сан Джорджо, най-важният финансов институт на Република Генуа и първата банка на модерния свят.

Втората част на сградата, която е обърната към пристанището, е значително разширена през XVI век и декорирана с красиви фрески, дело на Лазаро Тавароне. Разширяването на двореца се наложило поради увеличилата се мощ на Банко ди Сан Джорджо, свързана с просперитета на Генуа. Днес в двореца "Сан Джорджо" се помещават офисите на пристанищните власти.

Бяхме пред Порто Антико, отдалеч се виждаше фарът Ла Лантерна, символът на града, отдясно се намираше Аквариумът, но всичко това бяхме решили да посетим през утрешния ден. Също и дворците на Виа Гарибалди, бях прочела достатъчно информация за тях и исках да ги разгледаме спокойно. За днес бяхме извървели доста път, умората вече започна да се проявява. Затова седнахме в едно приятно кафене, поотпочинахме, а после тръгнахме по тесните улички, в които можеше да се изгубваш до насита. Стигнахме до Пиаца Сан Матео, където имаше църква със същото име, която си заслужава да се посети, после отново се върнахме на Пиаца Ферари, седнахме край фонтана и за последно обходихме с поглед познатата ни вече територия. Тръгнахме обратно по Виа XX Сетембре и когато стигнахме до Понте Монументале, изведнъж решихме, че не е нужно да се връщаме утре в големия град, бяхме видели достатъчно от неговия облик. Мъжът ми много се зарадва и си отдъхна с облекчение. Сбогувахме се с Генуа, която наистина си заслужаваше прозвището "Ла Сюперба" (невероятната), заради многобройните забележителности и Стария град, който е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Пети, последен ден в Лигурия. Много исках да посетим Портофино, толкова снимки видях, слушах песните на Адриано Челентано и Далида за това магнетично местенце, четох информация и мислено се пренасях там, а сега, когато пътешествието ми е реалност, моят съпруг се противи на това посещение, под предлог, че било далече, а утре го чакало дълго шофиране. Какво ти далече, за по-малко от час сме там с влака, а пътуването е един вид почивка и развлечение. Потърсих помощ от Андреа, той категорично заяви, че ще бъде голям пропуск, ако не видим това красиво място. Упъти ни, да пътуваме с влака до Санта Маргерита, а оттам, с автобус до Портофино.

Отново се нагледахме на Лигурското крайбрежие, докато стигнем до Санта Маргерита, толкова е красиво, че просто не откъсвах очи от прозореца на влака. Слязохме на гарата, разузнахме къде спира автобусът за Портофино, купихме си билети и докато дойде уреченият час, се поразходихме наоколо. От пръв поглед се виждаше, че това градче е интересен и луксозен морски курорт, но решихме да го разгледаме на връщане.

Какво да описвам пътуването до Портофино, то е такава приказка, че колкото и да я преживяваш, никога не би ѝ се наситил! Добре, че се бях ориентирала правилно за посоката и седнахме откъм страната на морето, та сега гледахме и се дивяхме на невероятната панорама. Автобусът много скоро се препълни, повечето бяха правостоящи, та още отсега си казах наум, че трябва да бъда чевръста на връщане, ако искам още веднъж да видя изумителните морски картини. От другата страна на шосето се издигаха високите скали и ако си седнал откъм тяхната страна, нищо няма да видиш. А самото пътуване с високия автобус с големи стъкла, беше един невероятен тур от двайсетина минути, който не може да се преживее с друго превозно средство. Окаяна гледка представляваха тези, тръгнали по тесния виещ се път с коли, на места направо не можеха да се разминат с автобуса, а всеки завой криеше по някоя отрицателна емоция. Тук се искаше шофиране от обигран водач.

Пристигнахме в Портофино, слязохме на Пиаца дела Либерта и тръгнахме по Виа Рома. Не исках да вкусвам насладата наведнъж, затова вървях бавно, оглеждах се, влязох в Информационния център да взема някои реклами, после настигнах мъжа ми, който нямаше търпение да седне някъде за любимата пауза с цигара и бира. Понеже беше застинал с недоволна физиономия от моето бавене, го накарах да ме снима, а този трик ми вършеше огромна услуга в напечените моменти.

Виа Рома в Портофино

Излязохме на Пиаца Мартири дел’Оливета, наричана още "Пиацета", чиито веранди бяха приютили луксозни бутици и пищни ресторанти, заобиколили отвсякъде малкото пристанище. Най-добър изглед имаше от заведението в десния край на площада, но за съжаление, в момента нямаше свободна маса. Тръгнахме по кея, мъжът ми вече настояваше да седнем в едно странично бистро, съвсем до морските води, от чието вълнение веднага ми се зави свят. Ако останехме тук щях, да изгубя съзнание, признавам си, това не е каприз. Много силно в себе си пожелах да има свободна маса за нас в онова заведение, с белите чадъри, интуицията ми подсказваше, че ще стане, настоях да се върнем и за моя радост точно в тоя момент се освободи една маса на първия ред. Имаше и други желаещи за нея, но аз се оказах най-бързата и седнах преди всички. Мъжът ми видя цялата сцена, явно, се възхити на моята борбена натура, защото се приближи усмихнат и доволен. Сега вече можехме да се отпуснем и почувстваме като аристократи.

Пиаца Мартири дел’Оливета ("Пиацета")

Ето го Портофино, за което толкова мечтаех! Дълго време е бил класическо рибарско селище, докато в края на XIX век не привлякъл вниманието на аристократите. След това станал един от най-скъпите средиземноморски курорти. Посещаван е от многобройни световни знаменитости от сферата на политиката, религията, културата. Портофино е една чудна смесица от история и мода, от култура и блясък. Морето и земята, мекотата на климата, слънцето, горите на Апенините - всичко това е толкова хубаво!

Отсреща на хълмовете се издигаха замъкът "Браун" и църквата "Сан Джорджо", решихме после да ги посетим. Прочетох в рекламите информацията за замъка. Още през X век тук е имало стара крепост, от която се наблюдавал целия залив. В нея за пет дни гостувал английският монарх, Ричард Лъвското Сърце. През XVI век било решено старата крепост да се разруши и да бъде изградено едно по-мощно съоръжение. Строителството било завършено през 1557 г. Допълнително била изградена и наблюдателната кула. През XVII век, по време на войната между Генуезката република и Савойското херцогство, зданието било разширено, но през XIX век крепостта губи стратегическото си значение и била изоставена.

Пристанището, замъкът "Браун" и църквата "Сан Джорджо"

Замъкът бил възстановен от английския консул в Генуа, Монтегю Браун, който видял мощната крепост откъм морето, останал очарован от нея и решил да я купи. Това било извършено през 1867 г. Дворецът е възстановен и превърнат в частна вила, като външния му вид не е променен. Потомците на мистър Браун притежават сградата до 1949 г., след което тя става собственост на града. Сега в нея се намира музей с картини, скулптури, старинни мебели, фотографии на известни личности.

Тръгнахме по кея, който се нарича "Моло Умберто I", тук акостират скъпите яхти. Точно един такъв бял лебед привличаше вниманието в момента и наоколо се тълпяха много хора. Приближихме се и ние да видим, но на няколко метра само имаше опънато въженце и по-нататък не можеше да се минава, дори двама-трима костюмирани младежи пазеха. В морето, точно пред яхтата, беше очертано едно квадратно пространство с разноцветни въжета, което представляваше игрище с две срещуположни врати. Точно в тоя момент няколко момичета скочиха във водата и започнаха да играят водна топка. Явно, удоволствието беше за богатия собственик на бялата яхта, но ние също го видяхме. Жалко само, че не можахме да продължим по кея и да разгледаме градината с интересните скулптури.

На връщане зърнах една мемориална бяла плоча, в чийто текст ме привлече името на Ги дьо Мопасан. Спрях се да прочета написаното, а то гласеше, че през септември 1889 г., със своя кораб "Бел ами", в Портофино е отседнал за няколко дни Ги дьо Мопасан, търсейки мир за неспокойния си дух и вдъхновение за своя гений.

Свърнахме по стръмната уличка нагоре, която водеше към църквата "Сан Джорджо". От хълма се откриваха великолепни изгледи, тук можех да остана дълго време, да снимам и да се наслаждавам на дивните картини. На всичко отгоре се виждаше голяма част от градината със скулптурите, та заснехме доста и от тях. Снимките ни станаха като илюстровани картички. Великолепното градче Портофино се изписваше като на длан, а водният спектакъл още продължаваше.

Портофино

Не по-малко впечатляващи са гледките и от другата страна на хълма, които са към откритото море и острите назъбени скали. Снимахме и минаващите в далечината кораби, направо вълшебство. После разгледахме църквата и гробището към нея, което беше с красиви паметници и скулптури. Отблизо видяхме и замъка, но не влязохме да разгледаме уредения вътре музей, защото това, което очите ни виждаха под небето, беше по-красиво и от приказка.

Хич не ми се тръгваше от Портофино, но рано или късно идва и този момент и въпреки волята на сърцето си, се съгласих, че е време да се сбогуваме с райското кътче. Дойде автобусът, имаше доста голяма опашка от пътници и аз дебнех кога ще се отворят вратите, за да се вмъкна вътре и запазя подходящо място. Успях, автобусът потегли, но все още не виждах мъжа ми, а пазех неговото място при толкова правостоящи. Надигнах се на пръсти и отвисоко огледах седящите. Някъде на последните седалки седеше моят мил съпруг и също ме търсеше с поглед. Искаше да ми покаже, че и той може да бъде пъргав и да запази места в претъпкания автобус, но пак не се беше съобразил с посоката и сега щеше да вижда само скалите под носа си. Дадох му знак да дойде при мен, но той упорито остана на мястото си. Аз кимнах на жената пред мен да седне на свободното място, което тя прие с облекчение и благодарност. Насладих се още веднъж на филмовата лента покрай морския лигурски бряг.

Слязохме в Санта Маргерита и за моя радост, една спирка по-рано от гарата - грешка на мъжа ми. Бях доволна, защото така минахме през центъра на градчето и успяхме да разгледаме неговия облик. Тихо, очарователно, типично италианско градче-курорт, наричано още "Перлата на Лигурия". Някога е било просто рибарско селище, сгушено при залива, а днес е престижен курорт със скъпи хотели и яхти. Въпреки всичко е запазило своята мила, старомодна италианска идентичност и в това е неговата съществена привлекателност. Крайбрежието е залесено с палми, а фасадите на къщите и вилите са по средиземноморски красиви.

Санта Маргерита

Имахме доста време до влака за Леванто, затова седнахме в шикозния ресторант на брега на морето, от чиято висока тераса се откриваше чудесна гледка към залива и градчето. Направихме снимки, насладихме се на тишината и спокойствието и малко по-късно се сбогувахме с този земен рай.

Когато потеглихме с влака, вече се спускаше вечерният здрач и Лигурия потъваше в своята магнетична тайнственост, в която се потопихме отново при това последно пътуване. Приказката, изживяна преди във Френската Ривиера, продължи и в Лигурия, която е част от Лазурния бряг!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2020, № 2 (243)