ПО СЛЕДИТЕ НА ХЕРМАН ХЕСЕ

Таня Шелхорн

web

Когато през 2002 г. вълна от празненства по случай 125 години от рождението и 40 години от смъртта на Херман Хесе заливаше Монтаньола, изпитах силно желание да посетя това красиво кътче, в което поетът намира своя душевен мир и самота и остава до края на живота си. Но дълбоко в себе си осъзнах, че не бих могла да почувствам тръпката от съприкосновението с интимния свят на тази голяма личност, тъй като не познавах достатъчно автора Хесе. А не желаех да мина по неговите стъпки с любопитството на турист.

Преди около 25 години прочетох за първи път поетичната повест “Сидхарта” (“Siddhartha“) и продължавам да препрочитам нейните страници. И всеки път тревожно търсещият дух на автора ме отвежда в неспирното течение на нещата и откриването на вечността. Постоянно подчертавам нещо от редовете, а при всеки следващ прочит преоткривам тяхната приказна мъдрост.

През всичките изминали години съм търсила и други произведения от Херман Хесе, но освен “Нарцис и Голдмунд” (“Narziβ und Goldmund”) мисля, че друго не е преиздавано. Нямах късмета да попадна на негова книга дори и в антикварните книжарници или по сергиите. Оставаха библиотеките, но там трябваше да имаш търпение и време да чакаш. А аз тръгнах по чужбина да си вадя хляба, без да подозирам, че случаят ще ме отведе до следите на Херман Хесе.

Имах удоволствието да работя в очарователния кантон Тичино/Тесин, италианска Швейцария, да посетя красивите градове Лугано, Локарно, Аскона, Белинцона, да се разхождам покрай езерата Лаго Маджиоре и Лаго ди Лугано и да се насладя на величествените алпийски гледки. Била съм толкова близо до селцето Монтаньола, без да зная, че то е свързано с името на големия писател.

Но както казва мъдрият Еклисиаст: “Всичко си има време, време има за всяка работа под небето” (Екл. 3:1). Трябваше да минат години, докато най-после дойде моментът, в който се усамотих с книгите, към които ме тласкаше моето вътрешно чувство.

През лятото на 2006 година, когато си бях в Пловдив, се срещнах с моя позната, която работеше в Народната Библиотека “Иван Вазов”. Споделих с нея отдавнашното си желание да прочета всичко, което е издадено от Херман Хесе, и тя ме заведе в книгохранилището. С нейна колежка намериха книгите, които бяха в наличност. Стари издания, някои подвързани и подшити отново. Отнесох скъпоценния товар в дома си и в продължение на един месец четох непрестанно.

Започнах най-напред “Играта на стъклени перли” (“Das Glasperlenspiel”). За този роман Херман Хесе получава през 1946 г. Нобелова награда. Четях и записвах от време на време по нещо, но това е творба, която не може да се обхване с един прочит. Тя беше “голямата симфония”, създадена след “Сидхарта”, която би могла да бъде определена като подготвителен музикален етюд.

Един цитат остана завинаги в съзнанието ми: “Имай уважение към “смисъла”, но не смятай, че той е нещо, което може да се изучи”.

Творчеството на Хесе дава възможност на всеки читател да намери онези идеи, образи и подходи, които най-точно отговарят на личния му житейски и естетически опит. Тези творби подвеждат към вътрешната ни душевност, вълнуват ни темите за страданията и просветленията на твореца, от които се раждат произведенията на изкуството.

“Пътуване към изтока” (“Die Morgenlandfahrt”) и “Степния вълк” (“Der Steppenwolf“) бяха следващите книги, които прочетох. Аз не мога, а и не бих желала да говоря за творбите на Херман Хесе. Тяхното въздействие е толкова силно, изпитваш необходимост да се усамотиш и да потънеш в себе си. И ако все пак искам нещо да споделя, то ще го направя с думите на самия автор, а не чрез моето разсъждение.

“Ох, ако бих имал поне един приятел, приятел, който в някаква таванска стаичка размишлява при светлината на свещ, а редом до него стои цигулката му. Как бих се промъкнал неусетно в нощната му тишина, как бих се изкачил безшумно по витото стълбище и бих го изненадал, за да прекараме празнично, в беседа и музика, свръхземни нощни часове.”

Херман Хесе споделя с читателя, че въпреки проблематичния живот на Хари Халер и неговите трудности, “историята на Степния вълк, макар да изобразява болест и криза, не е такава, че да води към смърт - не е залез, а противното - едно изцеление”.

В автобиографичния роман “Петер Каменцинд” (“Peter Camenzind”) и автобиографичните повести “Нюрнбергско пътуване” (“Die Nürnberger Reise“) и “Курортист” (“Kurgast”) опознавах все повече човека Хесе и тези произведения ме впечатлиха особено силно. Те ми подействаха и терапевтично, защото за първи път в живота си се “срещах” с човек, в чийто характер имаше много черти, сходни с моите. Бях толкова благодарна на автора, че се е решил да разкаже тези истории от живота си. Както някога са му помогнали да изтълкува своята собствена същност и преживявания, така сега и на мен помагаха. Много от нещата ги чувствах, но не можех да ги обясня с думи. Излизаше все нещо различно. Мъдрецът Хесе, с изстраданата своя мисъл, ми помогна да преосмисля по нов начин проявите в моя живот.

“Обичай ближния като себе си.”

Човек може да обича ближните по-малко от себе си - тогава е егоист, грабител капиталист, буржоа и наистина може да сполучи с пари и власт, а да няма истински весело сърце, най-фините и най-привлекателните радости на душата да са заключени за него.

Или може да обича ближните повече от себе си - тогава е беден клетник, изпълнен от чувството за малоценност, изпълнен от горещото желание да обича всички и все пак изпълнен и от ненавист и враждебност към себе си, да живее в ад, чийто огън си подклажда всекидневно сам.

Обратното, равновесието на любовта, умението да обичаш без тук и там да оставаш длъжен, любовта към себе си, която не е открадната от никого, и любовта към другите, която не накърнява и не изнасилва собственото “аз”, е чудесна! В тези думи се съдържа тайната на всяко щастие, на всяко блаженство!”

Разбрах, че бях възприела мъдрите слова от Новия завет само като повеля, без да се опитам да опозная тайните на моята душа. И така повелята беше изпълнена половинчато, защото втората част от уравнението не беше решена - аз не знаех как да обичам себе си!

Друг един откъс от “Курортист” също ме развълнува и същевременно развесели. Хесе разказва, как в една дъждовна вечер, отегчен от празните приказки на курортистите в хотела, тръгнал на разходка в Баден. През деня бил дочул, че някой си държал в градината си малко животинче, златка, което било много красиво. Решил да го намери, защото си мислел, че ще се успокои, ако види животното. И наистина изпитал радост, когато го намерил, и дълго го гледал в клетката.

Спомних си за подобен случай в моя живот. Работех в Лозана, френска Швейцария, и една вечер се почувствах много напрегната и тъжна. Беше ми омръзнало всичко. Тогава се сетих, че преди години, когато пак работех в този град, бях видяла един голям сив котарак, който се разхождаше около катедралата. Беше много гальовен и доверчив. Имах снимка с него. Усетих горещо желание да взема в прегръдките си това животно, което би ме успокоило.

Бързо се заизкачвах по стълбите към катедралата, с надеждата, че мога да видя отново същия котарак. Давах си сметка, че бяха изминали 5-6 години, откакто не бях идвала в този град, и би било истинско чудо, ако точно тая вечер той се появи. Взирах се с очакване в сенките под дърветата и тъмните ъгли... и просто не можех да повярвам на очите си, когато моят стар познайник изскочи отнякъде и се приближи до мен. Взех го в ръцете си - тежеше доста, затова седнах на една пейка и го притиснах до себе си. Нежно му говорех и го милвах. Такава радост изпълни сърцето ми, просто не ми се тръгваше. Всичко наоколо придоби едно магнетично излъчване: старинната катедрала, шумолящите кестени в двора и светлините на града ме въведоха в един приказен свят, в който бях попаднала с моя омагьосан принц!

В “Нюрнбергско пътуване” преживях страхотното удоволствие да “съпровождам” автора в неговото пътуване. С трепет си мислех за шанса в моя живот да посетя повечето от местата, за които той разказва.

И така, пак се полюбувах на красивата гледка в Локарно, обиколих любимия Цюрих, отново се разхождах в чаровното градче Баден, оттам се отправих за Шафхаузен, с прочутия водопад Райнфал, и пресичайки швейцарско-немската граница, стигнах до Тутлинген и се спуснах по долината на Дунав.

Спомних си, колко бях изненадана, когато за първи път видях началото на Дунав! Беше ми смешно и все не можех да повярвам, че това поточе е същата голяма река, която познавам. Но пък за разлика от нейната делта, природата тук беше фантастична.

Ето, че стигнах до красивия град Улм и отново изкачих 768-те стъпала на 161,6 метровата кула на величествената катедрала Улмер Мюнстер. Вълнението ми обаче достигна своята кулминация, когато “пристигнах” заедно с Хесе в Блаубойрен и се огледах в сините води на Блаутопф. По това време изворът е бил циментиран и Хесе е видял само малък отвор през капака. Аз имах щастието да го видя в цялата му красота. Такава бистра и синя вода не съм виждала никъде. В нейната бълбукаща повърхност се отразяваха зелените дървета, които леко променяха цвета на водата.

“Приятно старо швабско градче и седалище на манастирско училище, каквото аз самият посещавах като момче.

...можеха да се видят прочути и скъпоценни неща и особено един готически олтар.

При Блаубойрен се намираше прочутото Кльоцлеблай, в Блаубойрен, в Блаутопф, някога бе живяла красивата Лау и тази красива Лау от Блаутопф под земята плувала до избата в “Ноненхоф”, където се явявала в открит извор и се полюшвала във вода до гърдите. И оттук, от прелестните фантазии, които витаеха около вълшебните имена Блау и Лау, се засили моят копнеж по Блаубойрен.”

На петнайсетгодишна възраст Херман Хесе избягва от манастирското училище в Блаубойрен, защото за него е ясно, че ще стане или поет, или нищо друго. Но едно мъчително прозрение постепенно смущава мисълта му:

“Човек може да стане учител, свещеник, лекар, занаятчия, търговец, пощенски служител, така също музикант, художник или архитект. За всички професии на света съществуваше един път, имаше предварителни условия, имаше училище, уроци за начинаещите. Само за поета нямаше нищо!”

При сегашното си посещение, той е вече утвърден автор, посрещат го навсякъде любезно. Детските спомени и сегашните си впечатления Хесе обединява в едно лаконично изречение:

“Не, на този смешен свят не бива да му се отдава почитта да бъде приеман сериозно!”

И още:

“...у мен е скрит някакъв хуморист, а тогава няма защо да се тревожа. Той още не се е развил напълно, защото и на мен не ми е тръгнало достатъчно зле.”

И накрая искам да спомена мъдро приказните “Лулу” (“Lulu”) и “Ирис” (“Iris”).

Със своите приятели от “Пти сенакл” (“Petit cénacle” - мъжко събрание на хора с еднакви идеи), Хесе споделя мисълта, че “изкуството да живееш се състои в това, да се научиш да страдаш и да се научиш да се усмихваш”.

А приказката за момчето Анселм и цветето Ирис ме накара да почувствам, че нещо се случва в сърцето ми!

“Всяко явление на земята е едно иносказание и всяко иносказание е отворена врата, през която душата може, ако е готова, да стигне до съкровената същност на света, където ти и аз, ден и нощ се сливат в едно. В живота си всеки човек тук или там се натъква на отворената врата, всекиму някога се е стрелвала през ума мисълта, че зад иносказанието съществуват духът и вечният живот. Разбира се, малцина минават през вратата и се отказват от красивата привидност, заради предусетената действителност на сърцевината.

Така цветната чашка на перуниката изглеждаше на момчето Анселм открит, безмълвен въпрос, към който душата му се устремяваше в мъчително предчувствие за един блажен отговор.”

Часовете, прекарани в беседа с книгите на Херман Хесе, бяха едни от най-блажените ми преживявания в живота. Те продължават да ме вълнуват постоянно и желанието да чета отново и отново тези умни книги е все по-силно и по-силно!

* * *

Най-после дойде денят, за който копнеех отдавна! Монтаньола беше включена в моите “далечни” маршрути, които зависеха от свободното време на мъжа ми. Нямах смелостта да потегля сама с колата през алпийските серпантини и дългите тунели. С някои от “близките” маршрути успявах да се справя, но “далечните” бяха само за добри шофьори.

Когато, идвайки от север, навлизаш в Тичино, особено през тунела Сан Готхард, изведнъж чувстваш особената разлика, която отличава този швейцарски кантон от останалите - южен климат и растителност, ясно синьо небе, живописни селца по планинските склонове, групирани около техните кампаниле, и темпераментна италианска реч. Тичино прилича наистина на един очарователен къс от Италия, плъзнал се в Швейцария!

Тази прилика с големия южен съсед обаче не е попречила на тесинци да се чувстват швейцарци по сърце! Когато през 1803 година е трябвало да решават съдбата си, приемат да бъдат “Либери и Свицери” (“Свободни и Швейцарци”) и техният кантон влиза в Конфедерацията.

Никога няма да се наситя да гледам този прекрасен пейзаж от планини, долини и езера. Пътувайки на юг по долината Лавентина, се отбиваме в някоя малка Грото, както тук наричат многобройните ресторантчета, хапваме по някой оригинален специалитет, освежаваме се с едно италианско “еспресо” и дълго се любуваме на великолепните изгледи. Повечето от тесинските долини са диви и романтични, прорязани от бистри рекички и потънали в екзотична растителност. Най-важната от тях - Лавентина, е заключена в дефилето на река Тичино, която дава името на кантона. Тя пресича неговата стара столица и град-крепост, Белинцона, и се влива в дългото езеро Лаго Маджиоре. Около неговите брегове са разположени прелестните курортни градчета, от които Локарно е най-големият. Решаваме да се отбием на връщане.

От другата страна на върха Монте Дженери, между планините, покрити с борове и кестени, се простира Лаго ди Лугано. Неговите брегове са едни от най-посещаваните туристически обекти. Градът Лугано, обграден от върховете Монте Бре и Сан Салваторе, е облагодетелстван от изключително мек климат и прекрасна околност. Натам е нашият маршрут!

Когато стане въпрос за Монтаньола, винаги се упоменава, че е близо до Лугано, което е добър ориентир за туристите. И въпреки че мъжът ми най-прецизно беше начертал на бял лист посоката на тази виеща се отсечка, стана така, че се оплетохме в нейния омагьосан кръг и пак се върнахме в Лугано. Нямах нищо против да се въртя в този дивен калейдоскоп и да се наслаждавам на великолепния изглед, но все пак целта на това пътуване беше селцето на поета. При втората обиколка бяхме по-съсредоточени и поехме правилната посока през Понте Треза, скоро се изкачихме на Колина Д'оро и ето ни в Монтаньола!

Щом спряхме на паркинга, първото нещо, което забелязах, бяха две номерирани табели, обърнати в противоположни посоки. Те бяха част от маршрута “По следите на Херман Хесе”, по който нямах търпение да тръгна. Но трябваше най-напред да намерим хотел, да се настаним, да поотдъхнем от пътуването...

Тръгнахме нагоре по каменистата уличка, към която сочеше табела № 1, и се озовахме точно пред музея на Херман Хесе. Решихме, че тук е мястото, откъдето бихме почерпили информация за всичко. Влязохме вътре и обяснихме, че току-що пристигаме, търсим хотел, желаем да посетим местата, свързани с Херман Хесе, а музея ще разгледаме през утрешния ден. Аз не пропуснах през това време да се снабдя с всички възможни рекламни брошури. Госпожата, към която се обърнахме, любезно отговаряше на въпросите ни, уведоми ни също за предстоящата литературна вечер, представяща някои творби на автора на два езика - немски и италиански. После ни ориентира към Белвю\Беллависта - хотел, който напълно заслужаваше името си, и освен това беше пресъздаден в не един акварел на поета-художник.

Всичко се нареждаше чудесно, времето беше фантастично, изгледът наоколо обаятелен. Моят съпруг с удоволствие се настани на откритата тераса на ресторанта и си поръча студена бира. След толкова дълго шофиране му се полагаше заслужена почивка. Аз се чувствах напълно ободрена и с картата в ръка, поех към целта на моето посещение.

Отново се върнах до музея, откъдето започваше първа точка от маршрута. Сега разполагах сама с времето си и можех спокойно да разглеждам всяка забележителност. Разбира се, най-значителният обект беше величествената Каза Камуци в съседство с Торе Камуци - кулата, в която беше разположен музеят. В този следобеден час слънчевите лъчи падаха косо върху цялата фасада на живописната барокова къща и аз не можех да й се нагледам.

Мислено се пренесох в 1919 година, когато Херман Хесе идва в Монтаньола, на 42-годишна възраст. Той е беден, сам и уморен. Въпреки че по това време книгите му са преведени на 25 езика, години наред продължава да живее “като просек”.

След толкова пътувания до Италия, страната на неговото вдъхновение, Тичино е бил за него един компромис. Тук той се чувства сигурен, като у дома си - нещо, което може да се нарече “живот по хелветски”. Наема четири стаи в Каза Камуци, в която пребивава от 1919 до 1931 г.

Хората посрещат с усмивка този хилав мъж с кръгли очила, който живее усамотен, прави дълги обиколки в околността, понесъл на гръб кутията с бои, опитвайки се да пресъздаде в картини част от действителността. На всичко отгоре този “странен чужденец” е и писател. В Тичино Хесе изживява най-плодовития период от своя живот: “Сидхарта”, “Степния вълк”, “Нарцис и Голдмунд”, “Игра на стъклени перли”, както и много разкази и поеми са написани тук.

Поетът е уверен, че в това късче земя, което обича с цялото си сърце, ще намери своя вечен покой. В края на живота си купува едно място в гробищата на църквата Сен-Абондио в Джентилино. На 9-ти август 1962 г., малко повече от месец след своя 85-ти рожден ден, той е погребан в присъствието на местните жители и многобройни почитатели, дошли да го придружат до последното му жилище.

Гледайки многобройните прозорци, мислено се запитах, кои ли стаи е обитавал поетът? Знаех, че докато не разбера, не бих могла да продължа нататък. Влязох в музея и отново се обърнах към любезната госпожа с развълнувалия ме въпрос. Тъй като в момента тя беше ангажирана с посетители, друга нейна колежка веднага откликна и двете излязохме навън.

Тя ми посочи последните три прозореца на горния етаж в лявото крило и ми обясни, че от другата страна има още един прозорец, с изглед към езерото. Това са стаите, в които е живял Хесе.

Имах още един въпрос: къде е погребан? Разгърнахме картата с маршрута и жената ми посочи очертаното гробище в Джентилино. Отдясно на параклиса, до стената, можех да намеря гроба. Благодарих за проявеното към мен внимание и продължих нататък.

Когато пред очите ми се откри великолепния изглед на Лаго ди Лугано и върха Сан Салваторе, можех да си представя какви часове на вдъхновение и наслада е изживявал Хесе, гледайки през прозореца на своята Штудиерциемер. Именно тук открива в себе си таланта на художник и през летните месеци неговото основно занимание е живописта, а не литературата.

“Не че се смятам за художник, но рисуването е чудесно. След това пръстите ти не са черни, както при писането, а червени и сини”.

Това дивно кътче с южен климат и природа, притежаваща голяма сила и красота, отговаря на естествената потребност от мир и самота на човека и артиста.

Пресичайки общините на Чертенаго и Барка, продължих пътя си по живописната Виа Колина Д'оро, която се виеше като златиста змия през цялата Монтаньола и съседните села, и стигнах до гробището в Джентилино. Влязох в тихата обител на вечните жилища и веднага съзрях голямата гробница на фамилията Камуци, отляво на централния вход. Едно черно пано привлече вниманието ми, приближих се и прочетох имената на видни личности, погребани тук. Имаше указание към гробовете им. Лесно намерих гроба на Херман Хесе и останах дълго на тази последна спирка от пътя на поета. До него беше погребана и третата му съпруга Нинон Долбин.

Мълчаливо съзерцавах зелените храсти и дървета, огрени от слънчевите лъчи, и нежните бели цветя върху гроба. Малки палави гущерчета се гонеха игриво наоколо и цялата картина сякаш напомняше за жизнерадостните акварели на художника.

“Всичко в моя живот се движи като приказка...”,споделя поетът приживе. Приказката продължава и след смъртта му... Извън Германия го откриват по Нобеловата награда през 1946 г. и още по-късно след смъртта му през 1962. Изключение прави само Япония, където е познат доста по-рано. Хесе е най-четеният европейски автор на 20-ти век в Америка и Япония и най-превежданият немски автор след братя Грим. Творчеството му се чете на 55 езика.

“Моето щастие се таи в същата тайна, която е и тайна на сънищата, то се състои в свободата всичко мислимо да се изживее едновременно, като при игра да се сменят външно и вътрешно, време и пространство да се разместват като кулиси.“

Върху паметните плочи бяха оставени малки бели камъчета от многобройните посетители. Това беше един жест на уважение и почит. Помислих си и аз да постъпя така и посегнах към едно малко камъче върху пътечката. Усетих между пръстите си неговата гладка повърхност и особена форма. Погледнах го и не можех да повярвам: това камъче имаше формата на десен човешки крак, обут в някаква спортна обувка... Та нали толкова отдавна мечтаех да мина по стъпките на любимия автор!

Милвах камъчето между пръстите си и вече знаех, че никога няма да се разделя с него. Имах усещането, че поетът, с присъщото си чувство за хумор или пък с дълбока нежност, ми отвърна с типичен за него жест - малкото камъче щеше да остане за мен скъп спомен, докато той нямаше нужда от него...

Бях много развълнувана и исках по някакъв начин да почета паметта му, но друго камъче нямаше да търся. Извадих шишенцето с вода и прелях гроба по християнски. После отидох в църквата, запалих свещ пред иконата на Богородица и се помолих в сърцето си за успокоение и прошка на Божия раб Херман Хесе.

Продължих пътя си през кестеновите гори, през поля и малки селца, откривайки предпочитаните места и любимите изгледи на поета-художник, които той е обезсмъртил в своите разкази, поеми и безброй акварели. Особено вълнуващо за мен беше изживяването, когато заставах точно на мястото, на което художникът е разпъвал своето сгъваемо столче и е рисувал в захлас.

“Когато рисувам, тогава дърветата имат лица и къщите се смеят или танцуват, или плачат, но дали дървото е круша или кестен, това често не може да се разбере.”

Мислите на Хесе са изписани върху различните пана, разпръснати по дългия път. И въпреки че изгледът върху полето на Лугано, вследствие на ускореното развитие, е твърде различен от оня, който Хесе е съзерцавал, лесно можем да разберем защо е обичал толкова много това място.

Някои неща обаче не са се променили, като например Грото “Кавиек”- старата кръчма, която е останала такава, каквато Хесе я е познавал: едно сенчесто място за срещи, което може да те отведе далеч благодарение на своите червени маси!

В тази бохемска обстановка, той среща и втората си съпруга, певицата Рут Венгер.

“...финото момиче Рут, със своята огненочервена рокля, се разхождаше наоколо, придружена от една леля, две кучета и един, за съжаление, побъркан акордьор на пиана. Тази прелестна менажерия скоро потъна в една подозрителна кръчма... беше страшно хубаво.”

За съжаление, нямах време да се отбия в тази “сенчеста грото”, но някой друг път непременно ще го направя. Над вратата беше окачена табела с юбилейните години 1909-1999. Помислих си, че скоро трябва да я сменят, по случай наближаващия 100-годишен юбилей.

Близо до старата кръчма се издигаше модерната бяла постройка на нов хотел и минавайки покрай неговата просторна тераса, една неподвижна фигура привлече вниманието ми. Помислих, че това е някаква скулптура, тъй като наоколо имаше такива изваяни изделия, но се позачудих защо само тази е в тъмен цвят. Тъкмо щях да отмина, когато ми се стори, че “художественото произведение” леко премигна. Свалих си слънчевите очила и надникнах през вретеновидните решетки на бялата ограда: това беше живо същество, с дълга козина, елегантна муцуна и умни очи. Седеше толкова мирно, само за снимка!

Извадих от калъфа фотоапарата, но отегчено от моето любопитство, четириногото извърна глава. Започнах да го примамвам да ме погледне, но безуспешно - животното направо ми обърна гръб.

Нечий глас ми заговори любезно на италиански и аз едва сега забелязах госпожата, която поливаше зелените храсти с един маркуч, прострян през терасата. Това беше собственичката на хотела.

Мога ли..., започнах аз на немски, но преди да довърша въпроса си, тя усмихнато ми отговори: “Разбира се, моля!”

Беше трогната, че нейното куче е привлякло вниманието ми. Попитах за породата и тя ми отвърна със самочувствие: “Афганска”! Казах, че съм го помислила за скулптура и това толкова я развесели, че ме покани вътре в хотела. През фоайето излязохме на терасата и госпожата повика Сети - така се казваше нейната любимка. Дневната светлина обаче попадаше точно зад гърба на застиналата в поза Сети и снимката щеше да излезе в контражур. Но след така проявеното внимание не исках да разочаровам любезната домакиня.

Поднесох искрените си комплименти за хотела и околността, но когато при сбогуване, галейки Сети, автоматично й заговорих на български, дамата изпадна в умиление. Дълго си махахме с ръце, преди да изчезна зад завоя.

Вече бях към края на маршрута и четейки текста на поредното пано, се зарадвах и развеселих - “нашият” хотел е бил едно от любимите места на Херман Хесе и гледката от неговата висока тераса винаги го е изпълвала с вдъхновение. Бях пристигнала неусетно до Белвю и си помислих, дали да не приключа с дългата разходка. Беше твърде съблазнително да седна и аз като мъжа ми на откритата тераса и да се освежа с една студена бира. Но оставаха още два обекта, които бяха в другия край на Монтаньола: паметната плоча по случай 100- годишнината на Херман Хесе и Каза Роса - къщата, в която той живее до смъртта си. Реших да извървя докрай пътя на поета и се отправих към тези места.

Пак се озовах до Каза Камуци, която беше окъпана в златистата светлина на залязващото слънце. Снимах я и бях убедена, че снимките ще бъдат великолепни.

Умората вече натежаваше в краката ми, но въпреки това поех по посока на стрелка № 10. Стигнах до паметната плоча, прочетох текста и се огледах наоколо за паметника, който беше отбелязан на картата. Никъде не го намерих. Реших, че може би съм го пропуснала и на връщане ще го открия.

Сега се катерех по Виа Херман Хесе и скоро стигнах до Каза Роса, която, за съжаление, беше боядисана в бяло. Успях да снимам само част от гърба на великолепната къща, скрита зад високата ограда. Повдигайки се на пръсти видях също и малка част от градината, поддържана с толкова любов. Хесе е бил всъщност страстен градинар. Отглеждал е хортензии, рози и слънчогледи. Имал е също и зеленчукова градина, една бамбукова горичка в окрайнината на гората, а е отглеждал и лозе.

“Умът е свободен, когато работим механично с ръцете си, нали?”, казва Хесе в едно писмо от своята обилна кореспонденция (в течение на своя живот той е написал близо 35 000 писма).

А както научих, фондация “Херман Хесе” има намерение в близко бъдеще да отвори за посещение градините на Хесе.

Поех обратно към центъра на Монтаньола, но стигайки до обект № 10 се сетих за паметника, който не можех никъде да открия. Пак разгърнах картата и се вгледах в тъмната фигура на хълмистия фон. Свалих слънчевите очила, от които нямах повече нужда, и когато отново погледнах снимката, се разсмях с глас (добре, че нямаше никой около мен). Това беше самият Хесе, сниман в контражур, затова го бях взела за паметник. Същата история като със Сети. Вече знаех как щеше да изглежда и нейната снимка.

Развеселена, забързах към хотела, преизпълнена с толкова емоции и преживявания. През цялата дълга и вълнуваща разходка чувствах невероятното присъствие на поета-художник и неговият скрит хумор ме ободряваше непрестанно.

Не пропусна да ме провокира и на вечерята в ресторанта. Щом отворих картата с менюто, веднага попаднах на специалната пица “Херман Хесе”?! Е, това вече беше прекалено... Известен ми е неговият апетит към хубавите момичета, но аз да изям такъв автор?... Не, благодаря! Поръчах си класическата пица “Куатро стаджиони”.

Вторият ден в Монтаньола беше определен за посещението на музея, който отваряше врати в 10 часа. Усмихнатото слънце, великолепният изглед и приятната закуска ни създадоха настроение още от сутринта. Освен това беше празник - 1-ви май! Бяхме много доволни, че тръгнахме на път през последния априлски ден, който се падаше в понеделник и също беше определен за почивен ден. Цялото множество от туристи се беше изнесло още през уикенда и сега пътищата бяха наши.

За щастие, в Монтаньола също беше спокойно. Никога не съм понасяла блъсканици и тълпи. Като гледах по телевизията огромните задръствания от коли, се чудех на ума на хората, да тръгват точно в най-интензивното движение - денят им отиваше в чакане и нерви. Ние предпочетохме да си спестим това натоварване.

Сбогувахме се с любезния персонал в хотела и ето ни вече пред музея. Бяхме подранили, но хората са помислили за всичко: няколко стола бяха подредени около кръглата масичка пред входа, а върху нея - книгите на автора, вазичка с цветя и пепелник за пушачите. Беше толкова приятно между старите кестени.

През 1997 година в чест на Херман Хесе е създаден музеят, който се помещава в кулата, присъединена към Каза Камуци. Постоянната изложба открива атмосферата, в която е живял писателят цели 43 години. Лични вещи, снимки, ръкописи, книги, акварели са неми свидетели на живота му. Някои от вещите сякаш продължаваха да очакват своя стопанин: пишещата машина с поставения бял лист, кутията с акварелни бои и илюстрираните писма, кафявата кожена чанта, бомбето и чадъра върху нея, бялото ленено сако...

Разглеждаме, потънали в мълчание, само проскърцващия дървен под нарушава тишината. После влизаме в малката кинозаличка под стълбището и с притаен дъх гледаме документалния филм за Херман Хесе, изграден по разкази на неговите синове, приятели и близки. Финалът е със смъртния одър, върху който свършва мъчителната крива на живота. В ръцете си държи евангелието, което е чел непрекъснато през последните години.

Впечатлени и развълнувани от документалния филм, излязохме в тихото задно дворче, където бяха подредени още някои вещи на Хесе. До оградната стена видяхме пейката от неговата градина, на която си е почивал и размишлявал. Седнах и аз на нея и фотообективът запечати този скъп за мен спомен.

На излизане още веднъж се спрях пред големия портрет, поставен в дъното на тясното коридорче. Снимката беше направена по време на разходка в Монтаньола. Мъжът с широките панталони, свободното сако, сламената шапка и замечтаната усмивка беше Хесе, а зад него се издигаха хълмовете на Колина Д'оро, които не са преставали да го възхищават през целия му живот. Черно-бялата снимка беше преработена така, че нейната светлина създаваше пълна илюзия за действителна картина - сякаш виждаш самия Хесе през прозореца!

Мъжът ми през това време слушаше магнетофонните записи, направени по време на литературни четения и срещи с Херман Хесе в Монтаньола. Предложи ми да чуя гласа на самия автор, а той отиде да разгледа книгите и да купи някои от тях. Сложих слушалките на ушите си и останах така около четиридесет минути. Можех да слушам още дълго топлия равен глас, който разказваше с чувствата на преживяното. Той се запечати завинаги в съзнанието ми.

Освен постоянната изложба, музеят организира и богата програма по различни поводи: временни изложби, конференции, концерти, филми, ежеседмични разходки и литературни четения на два езика. Всички тези прояви правят музея едно вълнуващо място за срещи, достойни за една интернационална публика.

Спомних си излъчените по телевизията предавания за Монтаньола през 2002 година - тогава, когато у мен се разгоря желанието да видя селцето на поета. Дадох си сметка, че това стана сега, пет години по-късно, когато отново ще се честват кръгли годишнини: 130 години от рождението и 45 години от смъртта на Херман Хесе!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2007, № 6 (91)