ЛУДВИГ II БАВАРСКИ И НЕГОВИТЕ КРАЛСКИ ЗАМЪЦИ

Таня Шелхорн

web

Преди доста години гледах един документален филм, в който се разказваше за приказните замъци на един необикновен крал. Бях силно впечатлена от видяното и крайно заинтригувана от живота на този строител на замъци. Кой е бил той? Наистина ли е страдал от душевно заболяване или е притежавал една ранима чувствителност към красотата и изкуството? Защо тези замъци предизвикват днес такъв небивал интерес?

Закопнях да видя в действителност лебедовия замък и да се докосна до света на този монарх, толкова различен от другите. Само така бих могла сама да си отговоря на многобройните въпроси, които не ми даваха покой. Силно ме привличаха мистериозните и потайни истории особено когато биваха свързани със замъци и крале. В случая пък ставаше въпрос за един абсолютно невероятен живот, останал загадка завинаги! Въпреки че отдавна бях надхвърлила възрастта, в която вярваме в приказките, аз продължавах да мечтая по същия начин, както в детството. Винаги съм мислила, че силното желание, рано или късно, ще се реализира. Минаха към десетина години и моята мечта се сбъдна!

Никога няма да забравя вълнението, което ме обзе, когато видях за първи път замъка "Нойшванщайн". Веднага го познах, въпреки че след оня филм, не бях виждала дори и картичка с него. А ликът на Лудвиг ІІ можех да различа сред хиляди други кралски особи, не само защото съм добра физиономистка - такава одухотворена и интелигентна осанка рядко се среща сред обикновените крале. Изпитвам съжаление към тези, които, без да познават и частица от живота му, папагалски цитират нелепите епитети "лудия" или "безумния", без всякакво основание.

Запазила съм билетите от входа на замъците, било е на 2-ри май, 1998 г. Валеше непрекъснато, величествените планински върхове бяха забулени в мъгла, действителността изглеждаше като иреален декор за приказка. Не случайно Уолт Дисни се е вдъхновил от красотата на "Нойшванщайн" и го копира като модел за двореца на Спящата красавица, а централната му фасада взема за лого на компанията си.

Нощувахме в хотел "Мюлер", точно под замъка "Хоеншвангау", който се намира в непосредствена близост до "Нойшванщайн". В късния следобед времето се проясни и ние излязохме на разходка, за да направим снимки, докато беше светло. Златистият цвят на замъка "Хоеншвангау" блестеше под залязващите слънчеви лъчи и ярко се открояваше сред зелените хълмове на баварските Алпи.

Нямах търпение да дойде утрешния ден и да посетим двата замъка, за които мечтаех толкова отдавна. За съжаление денят ни посрещна още от сутринта намусен и дъждовен и май че нямаше изгледи да се оправи. Ех, късмет, но след като сме дошли ще видим замъците на всяка цена. След закуската излязохме, купихме си билети за двата замъка и решихме да посетим най-напред "Нойшванщайн". Доста чакахме за покрития конски впряг, туристи имаше много, даже и с малки деца, въпреки лошото време. Най-после се вредихме и след трийсетина минути бавен конски ход стигнахме до замъка. Наредихме се на огромната опашка, която почти не се придвижваше, а дъждът се усилваше все повече. Нито чадърите, нито тънките дъждобрани спасяваха положението, аз вече чувствах студа по раменете си.

Италианците запяха "О, соле мио", с което ни повдигнаха настроението. След повече от два часа стоическо търпение най-после влязохме в замъка. Обиколката в него траеше само 25 минути, които изтекоха незабелязано. Всичко премина като насън. Купих си книги и видеокасета, тепърва щях да разучавам видяното, да го преживявам отново и отново.

После посетихме замъка "Хоеншвангау", в който преминава голяма част от детството и юношеството на Лудвиг ІІ и по-малкия му брат Отто. За щастие, тук нямаше голяма навалица, та успяхме да се подслоним по-бързичко на сушина. И този тур премина като насън, какво са двайсетина минути за толкова големи емоции. Когато излязохме отново навън, дъждецът беше поутихнал, та се възползвахме да направим снимки и да се полюбуваме на прекрасната гледка. Не ми се тръгваше и доста се повъртяхме из градината, която беше истинско произведение на изкуството. Отсреща се белееше замъкът "Нойшванщайн", просто да не вярваш, че допреди час-два все още бяхме там! Можех да остана дни наред и никога нямаше да се наситя да гледам красотите. Едва ли някъде има по-царствен пейзаж, по-величествени върхове и замъци и по-мистериозни истории, като в страната на Приказния крал!

Посещение на замъците "Нойшванщайн" и "Хоеншвангау" през 1998 г.

Към четири часа следобед приключихме със замъците, подкрепихме силите си в ресторанта на топличко и тъй като дъждът отново се усили, потеглихме обратно към къщи. Обещахме си, че пак ще дойдем тук, през по-топъл месец, и спокойно ще разгледаме всичко отново.

Оттогава се изтърколиха четиринайсет години, без да ги усетя. Понякога, когато разглеждах снимките от албума, си казвах, че непременно искам още веднъж да посетя приказните замъци, но кога ще стане това, не знаех. Докато една вечер видях по телевизията целия филм на Лукино Висконти, "Лудвиг ІІ". В трактовката на Висконти, Лудвиг (Хелмут Бергер) не е безумец, а абсолютен средновековен монарх, родил се твърде късно, чувстващ себе си заключен в рамките на конституционната монархия и церемонията на двора. Един невероятен крал, ненавиждан от своите министри и обичан от народа. Вече няма отлагане, заминаваме отново за Бавария!

Разходка в романтичния Фюсен

Потеглихме на 19-ти юни 2012 г. Този път нощувахме във Фюсен и това беше повече от прекрасно! Настанихме се в хотел "Шлоскроне", който се намираше на "Принцрегентенплац", в старата част на града. Мъжът ми се отдаде на заслужена почивка в бистрото, а аз, след като се освежих с едно "еспресо", поех по моя нов маршрут с картата в ръка. Отправих се към високите бели стени на издигащия се върху хълма замък. Преди тръгване бях прочела малко информация за забележителностите на Фюсен, но не очаквах, че този град е толкова романтичен. За първи път идвах тук.

Времето обаче не ме остави да се радвам дълго, смрачи се изведнъж и започнаха да падат тежки дъждовни капки. Опитвах се да снимам, но обективът беше целият в мокри петна и това разваляше кадъра. Бях стигнала до продълговатата бяла сграда на кметството, когато започна да вали силно - добре, че носех чадър. Разперих го и хукнах нагоре по стръмното пътче, което водеше към замъка. Все си мислех, че ще намеря някъде подслон. Започнаха да падат едри топчета градушка, които за миг покриха земята. Направо ме достраша, наоколо не се виждаше жива душа. Отдалече съзрях нещо като параклисче, чиито железни врати бяха отворени. Хукнах натам и успях да се подслоня, преди да се изсипе ледената канонада. Отдавна не бях виждала такава яростна градушка, нападаха топчета по-големи от орех. Къщите бяха потънали в мъгла, но вече не ми пукаше от нищо, имах сигурен подслон над главата си. Забавлявах се да снимам от моето прикритие и сега го разгледах по-внимателно.

Това беше мемориален паметник на загиналите във войните, чиито имена бяха изписани по стените. В средата стоеше бяла мраморна скулптура, представляваща ветеран с каска и ранена ръка, и до него, прегърнал го през рамо по-млад мъж, който явно беше духовник. Постройката изглеждаше отвън като параклис и се намираше до църквата, която щях да посетя после. Часовникът върху високата кула показваше 6:20 часа, а навън се беше смрачило. След десетина минути времето утихна и аз побързах да се изкача до замъка.

Църквата и част от постройките на манастира "Св. Манг" във Фюсен

По пътя снимах откриващите се прекрасни гледки към върховете и интересните покриви на сградите около църквата. В картата беше отбелязано, че това е манастирът "Св. Манг". Ето още една интересна забележителност, която ще разгледам на връщане. Сега можех да се любувам отвисоко на интересните манастирски постройки, които се простираха чак до брега на реката Лех.

Влязох във вътрешния двор на замъка и се захласнах по неговите изписани стени. Беше като някаква илюстрована картичка. Кацнал високо над Фюсен, "Хохе Шлос" някога е бил лятна резиденция на принц-епископите на Аугсбург. Днес в него се помещава филиал от Държавната художествена галерия в Бавария и Градската живописна галерия. Замъкът във Фюсен е сред най-важните светски сгради на късната немска готика и крие много забележителности в своя интериор. За съжаление вече беше затворено, затова можах да разгледам само уникалните илюстрации върху външните стени.

Слязох обратно до църквата, беше отворено и аз влязох вътре. Запалих свещ и седнах на крайните пейки срещу олтара, откъдето можех да разглеждам целия интериор. Това беше енорийската църква, с великолепна барокова украса. Нямаше други посетители, беше толкова тихо и успокояващо. Чух, че външната масивна порта се хлопна и разбрах, че вече затварят. Отвън прочетох на една табела кратка информация за бившия бенедиктински манастир, чиято история датира още от VІІІ век. Спомних си, че патронът на града е св. Магнус, който пристига като мисионер и основава една монашеска килия в това място. Манастирският комплекс се разраства през вековете и в заключение, архитектът Йохан Якоб Херкомер му придава една последователна визия. Днес в бившия бенедиктински манастир е уреден Музеят на Фюсен, Градският съвет и базиликата "Св. Манг".

Старият град във Фюсен, запазил облика си от средновековието

Отново потънах в криволичещите живописни улички, които бяха идеални за разходка и ме плениха със своя чар. Градът е запазил сегашния си облик още от средновековието. Снимах цветните фасади на къщите с високите им островърхи готически покриви, оживените площади, уличните кафенета, кокетните малки бутици - имах чувството, че се намирам в Италия!

На няколко пъти вече забелязвах един интересен символ с три бягащи крака, който ме впечатли, но не знаех какво означава. Вече бях пристигнала отново пред нашия хотел и мъжът ми се усмихна доволен, че се завръщам навреме. Масите отвън бяха мокри и посипани с листа, но какво значение имаше това за пушача. Увековечих го точно под табелата с надписа "Принцрегентенплац". Разказахме си взаимно за преживяната градушка, показах му направените снимки и го попитах за символа с трите бягащи крака - това било гербът на Фюсен!

Наричал се трискелион, тоест, трикрак - древен знак, използван още от древните елини. Римското име на града е Фетибус (Foetibus), латинизирана германска дума за крака. Градът съществувал като селище от римски времена, разположен на т.нар. Романтичен път, който започвал от Вюрцбург и свършвал с Фюсен. Това било най-обичаното и романтично място за пътешествия в Германия, което свързвало в една линия едни от най-красивите южногермански градове. Наричали го още романтичната душа на Бавария. Ето ти идея за следващото пътешествие!

Утрото на 20-ти юни беше слънчево и аз се молех да остане така през целия ден. Настроението ми беше в унисон с времето и тръпнех от радост, че отново ще посетя приказните замъци. Фюсен се намираше съвсем близо до тях, за някакви десетина минути пристигнахме. Молех се да няма огромна опашка, както преди, но сега всичко беше променено. Билетите се продаваха предварително за определения час и съответния език, тъй че чакането се ограничаваше само на опашката пред касата, което беше в рамките на нормалното. Можеше да се направи предварителна резервация по интернет. Браво на този, който е измислил такъв ред и организация на посещенията. След като си купиш билета, можеш да се разхождаш или да правиш каквото си искаш, докато дойде определения час за посещение. На билетите бяха изписани номера на съотвения тур, часа и езика, тъй че нищо не можеш да сгрешиш.

Нашият тур за посещението в "Нойшванщайн" беше за 12:30 часа и имаше номер 454 - цифрата красноречиво показва огромната посещаемост на замъка, която надхвърля 6000 човека на ден и повече от 1 милион посетители в годината. Ако няма ефикасна организация, бъркотията е неизбежна. Преди 14 години го преживях, чакайки с часове под дъжда. Билетите за "Хоеншвангау" бяха за 15:00 часа, а номерът на нашия тур беше 184 - сравнително по-малко посетители от тези на "Нойшванщайн". Между визитите на двата замъка имахме достатъчно време за разходка и кафе край езерото.

Решихме да се придвижим с автобуса, понеже се изкачваше чак до "Мариенбрюке", моста над дефилето "Полат", който не можахме да видим при първото си посещение. И тук всичко беше организирано под час и за да няма блъсканица и безредие, всички се движеха в определената за целта серпантина. Който желаеше, можеше да се изкачи пеша или да се повози във файтон, или в покрития конски впряг. До замъка имаше около 1,5 км и времето беше тъкмо за разходка.

Непосредствено откъм южната страна на замъка Нойшванщайн са надвиснали стръмни скали над дефилето "Полат". Това диво романтично място носи името си от планинската рекичка Полат, от която се образува високият 45 м водопад, точно под моста. Над дълбокия дол, в свободно висяща конструкция, на височина 92 м, се извисява "Мариенбрюке" - мостът, който е на еднаква възраст със замъка и който е бил голямо техническо постижение за времето си. През 1866 г. кралската фамилия дава поръчка на фирмата MAN за построяването на моста, който по-късно бил наречен на името на майката на Людвиг ІІ, кралица Мария, пруска принцеса.

През моста се продължава по криволичеща пътека, която отвежда до бившия кралски ловен павилион, днес превърнат в гостилница. Изкачването до върха на Тегелберг е около 3 часа, но има също и модерна въжена линия с големи кабини, чиято станция се намира в краката на замъка "Нойшванщайн". Ако ни останеше време, можехме да се изкачим, защото гледката си заслужаваше да бъде видяна отвисоко.

Замъкът "Нойшванщайн", сниман от моста "Мариенбрюке"

Сега се отдадохме на емоциите, породени от великолепната Полатска клисура, на чийто хребет се извисяваше Лебедовия замък. Снимахме го отблизо и далеч, правихме си фотопортрети на неговия приказен фон, гледахме стръмното дефиле, надвесени над железните перила, окичени със заключени катинарчета. Влюбените оставяха своите следи, вярвайки, че по този начин ще задържат любовта си. Беше страшно и красиво преживяване, та разбираемо е, какви чувства се пораждат в такива моменти. Чудесно е, че животът ни предоставя тези дарове, които ни правят истински богати!

Пътят между "Мариенбрюке" и "Нойшванщайн" е около 15 минути и предлага великолепни изгледи. Особено красива панорама се открива от пункта, наречен "Ди югенд", където можеш да поседнеш на пейките и да се захласнеш пред фантастичните пейзажи. Направихме чудесни снимки, особено с изглед към замъка "Хоеншвангау" и езерата Алпзее и Шванзее.

Дойде часът за нашето посещение в "Нойшванщайн" и ние се отправихме към готическата порта, изградена с червени тухли, ярко контрастиращи на белия варовик, от който са изградени останалите постройки. Замъкът е най-красив откъм тази страна, когато се заснеме отвисоко и се обхванат всичките му кули. За съжаление нямахме тази възможност, но затова пък заснехме много детайли от вътрешния му двор. Навсякъде са изрисувани митологически сцени с тайни окултни знаци и символи.

Замъкът "Нойшванщайн" - фасадата пред Горния двор

Докато чакахме реда си, седнахме пред терасата, която всъщност е основата на Голямата кула. Като истински средновековен замък "Нойшванщайн" е съставен от няколко отделни сгради, свързани помежду си, които съставят един огромен комплекс. В центъра е Дворецът, вляво е Къщата на жените, а вдясно - Къщата на рицарите и постройките около нея. Дворецът е единствената сграда, която е била завършена до смъртта на краля. Отвън е украсен със статуи на светци и лъвове, също и една голяма фреска на св. Георги. Откъм дясната страна на двора е нарисувана картата на Бавария. Голямата кула и трикорабният параклис в основата й остават само на проект, тъй като след смъртта на краля строежът е изоставен. Предназначението на тази невероятна постройка е било да се извисява над целия замък, запълвайки горния двор. Каква ирония на съдбата - най-известният днес изглед на замъка никога не е бил предвиждан в проектите, тъй като Голямата кула е трябвало да го закрива напълно!

Не можех да се нагледам на тази приказка от камък, но светна таблото с номера на нашия тур и ние се отправихме към вътрешността. Посещението в замъка е съпроводено с гид, групите се състояха от около 25-30 човека максимум, тъй че беше удобно за слушане и разглеждане. Красотата на "Нойшванщайн" е просто ослепителна. Идеите за строеж и декорация са на Лудвиг ІІ.

Изкачвайки се по великолепните парадни стълбища, влязохме във Вестибюла, по чиито стени беше изобразена сагата за Зигфрид. Покрай мраморните колони се стига до Тронната зала, която е създадена по подобие на залата, в която Пърсивал съхранявал Свещения Граал. Решена е във византийски стил, облицована с карарски мрамор. Създателите са почерпили вдъхновение от църквата "Света София" в Константинопол. До платформата, на която е трябвало да бъде поставен тронът, изработен изцяло от злато и слонова кост, водят стълбища от бял мрамор. Този проект никога не е бил изпълнен, защото след смъртта на краля всички строежи били замразени. Отстрани на платформата са изобразени дванайсетте Апостоли, а апсидата е коронована с изображенията на Христос с Мария и неговия любим ученик Йоан. Под тях са нарисувани шестте канонизирани крале и сцени от техния живот. В задната част на залата се намира картината на Св. Георги Победоносец, в чийто ляв ъгъл се вижда проектът на планирания от Лудвиг четвърти замък - "Фалкенщайн". Таванът е изписан като звездно небе, от чийто купол се спуска огромен канделабър с 96 свещи, тежащ повече от 1 тон. Прекрасна мозайка, изработена от повече от 2 милиона камъчета, изобразяващи живота на растения и животни от целия свят, покриват пода на Тронната зала.

Много ми се искаше да видя Балкона, от който се открива великолепна картина към Алпийското и Лебедовото езера, между които е разположен замъкът "Хоеншвангау". Това е било любимото място за отмора и мечтание на краля. Тук е нарисуван един от най-известните негови портрети. Попитах екскурзоводката, но тя ми отговори, че балконът не е достъпен за туристи.

Кралската спалня е изографисана със сюжети от мита за Тристан и Изолда, завесите и покривалата са в светло баварско синьо, любимия на краля цвят, избродирани с гербове, лъвове и лебеди. Спалнята е украсена с богата дъбова дърворезба, особено тази на балдахина на леглото. Прилича на катедрала. Четиринайсет резбари се трудели в продължение на четири и половина години, за да завършат тази стая. През балконския прозорец на спалнята се открива величествена гледка към дефилето Полат и Мариенбрюке - разбира се, че не пропуснах удоволствието да надникна оттам. Пък и усещането, че точно на това място е стоял Лудвиг, ме изпълваше с особено вълнение. В спалнята, както и в целия замък, има канализация и течаща вода, също електрическо осветление и отопление, което е било абсолютна новост за времето си.

От спалнята се влиза в малкия личен параклис, по-нататък е стаята за преобличане, прекосихме изкуствено направената пещера и зимната градина и влязохме във всекидневната на краля. Включва голям салон и отделен с колони малък ъгъл за седене, наречен още Лебедов ъгъл. Картините по стените са с мотиви от сагата за Лоенгрин, която вдъхновява Вагнер да напише опера. Кабинетът е посветен на легендата за Танхойзер, тук стените са с най-филигранната дърворезба. Залата за певците заема целия четвърти етаж на замъка, картините са от сагата "Пърсифал", има огромни позлатени свещници и висящи полюлеи. Над двете странични врати на сцената е поставен гербът на династията Вителсбах с надпис: "Лудвиг ІІ, Крал на Бавария, Граф Палатин". Този надпис е единственото сведение за строителя на целия замък. Днес тук се провеждат много концерти поради изключителната акустика на залата.

Преминахме и през някои незавършени помещения, които са оставени във вида, до смъртта на Лудвиг, и така е много по-добре. Макар и само с тухления си градеж те също се ползват за концерти или други цели. Времето за визитата на замъка приключи, след което можехме свободно да разгледаме сами кухнята и оттам да излезем от замъка. Разбира се, че използвахме възможността да останем още двайсетина минути, кога друг път ще влезем пак в тези покои. После, както обикновено, се минаваше през бутика, купих си книги и албуми.

Алпийското езеро в Хоеншвангау

След посещението на "Нойшванщайн" нямах желание за нищо друго, освен да гледам планините и да мълча. Времето нещо се заоблачи и ние се отказахме да се изкачваме с лифта до върха. Предпочетохме да слезем долу до езерото, да пием по едно кафе и да си отдъхнем от емоциите преди посещението на другия замък. Повозихме се в покрития файтон, то е истинско удоволствие, особено когато краката ти вече са натежали от ходене. Дъждецът заромоля романтично, но този път носех чадър и дъждобрани, тъй че можехме да продължим разходката си покрай езерото. А там ме чакаха два лебеда, които изпълниха душата ми с покой.

Решихме да се изкачим до "Хоеншвангау" пеша, беше съвсем близко - за някакви петнайсетина минути стигнахме горе. Слънцето се зарадва на нашето усърдие и показа засмяното си лице. Много го обичам в този му вид, та и на моето лице цъфна усмивка. Имахме доста време до визитата, сега можехме да се любуваме на градината, да снимаме, да съзерцаваме царствения пейзаж, да гледаме отсреща "Нойшванщайн" и пак да обикаляме целия този вълшебен кръг, в който действителността е по-красива и от приказка!

Замъкът "Хоеншвангау" между Алпийското и Лебедовото езера

Замъкът "Хоеншвангау", истински скъпоценен камък на немската романтика, е имал своята първа голяма епоха скоро след построяването му през ХІІ век. Бил е център на минезингерите (немски рицар, поет и певец от ХІІ-ХІІІ век). Строители и собственици на замъка са били Рицарите фон Швангау. Един от тях, Хилтполд фон Швангау, е обезсмъртен като минезингер в "Хайделбергер Лидербух". Рицарите фон Швангау са били най-напред васали на Велфен, после на Штауфен, които са били чести гости по тези места. През ХVІ век умират и последните наследници на Рицарите фон Швангау и крепостта е оставена пред разпадане. По време на войните на Наполеон, през 1800 и 1809 г., замъкът е силно повреден. Заради прекрасното местоположение руините биват закупени от престолонаследника Максимилиан (по-късно крал Максимилиан ІІ, баща на крал Лудвиг ІІ) и през 1832-1836 г. реставрирани. Вероятно, характерът на Лудвиг ІІ, който прекарва голяма част от детството и юношеството си тук, е бил повлиян от романтиката в замъка "Хоеншвангау".

Рядко едно малко селце може да се похвали с два кралски замъка, в които идват на ден хиляди туристи. Неоготическият замък, издигнат в алпийския лебедов край през средновековието, е съчетал в себе си романтизма на 19-ти век. Тук все още се усеща незримото присъствие на неговите стопани.

Любовта към изкуството Лудвиг е унаследил от своя баща, който открито е заявявал, че с удоволствие би се занимавал като професор, независимо дали в Берлин, Мюнхен или Гьотинген, отколкото да бъде на трона. На 36-годишна възраст става крал на Бавария след отричането на баща му, Лудвиг І, от престола, в резултат на любовната афера с танцьорката Лола Монтес по време на революцията през 1848 г. Короната, която по начало не носела особена радост на Максимилиан ІІ, той сравнявал с "трънения венец", но постепенно свикнал с тази роля и станал един от любимите баварски конституционни монарси.

Максимилиан ІІ охотно прекарвал времето си в обкръжение на учени, художници, поети, като дългите беседи били съпроводени с игра на билярд. Направил много за развитието на науката, бил меценат, поощрявал баварските национални традиции. Направил много и за строителството в Мюнхен, но сам предпочитал да живее в тихо и спокойно място сред природата. На 12-ти октомври 1842 г. се оженил за принцеса Мария фон Прусия. Родили им се двама сина, които отраснали на брега на Лебедовото езеро, обкръжени от приказки и легенди за рицари. Били много щастливи в този замък, който тогава се казвал "Шванщайн" (Лебедова скала). Максимилиан ІІ управлявал Бавария 16 години. Умрял след тежка непродължителна болест на 52 год.

Лудвиг ІІ Баварски в генералска униформа и кралска мантия

Приказката не спира дотук, защото след смъртта на бащата, крал на Приказната страна станал неговият по-голям син Лудвиг, наречен Приказния крал. Много обичал една стара легенда, в която се разказвало за млад дърводелец, който всяка нощ правил лебеди от дърво и с всеки нов лебед се изпълнявало едно негово желание. Лудвиг продължил тази традиция, като достигнал голямо майсторство в направата на лебеди, макар и от хартия. Въпреки краткия си живот неговите съкровени желания били изпълнени и той останал обезсмъртен завинаги.

Колко грешат тези, които подминават замъка "Хоеншвангау", считайки, че не е толкова интересен. Според статистиката тук посетителите са 3-4 пъти по-малко, отколкото в "Нойшванщайн". А именно в любимия на краля стар замък се ражда идеята за построяването на нов рицарски замък, който да превъзхожда с красотата си останалите замъци построени по света.

Тук той посрещал Вагнер, в чиято музика открил всичко, което го е вълнувало още от детството му. Композиторът извършил гигантски труд, като събрал немските, скандинавски и келтски легенди, някои които превръща в опери. Когато в Мюнхенския дворцов театър се провеждал поръчаният от краля Вагнеров фестивал, включващ постановките "Лоенгрин" и "Танхойзер", Лудвиг ІІ решил да посети замъка "Вартбург" в Тюрингия, където се предполагало, че е протекло действието на "Танхойзер". Великолепният замък, построен през ХІ век, пленил младия крал, в него имало много повече история и легенди, отколкото в любимия му "Хоеншвангау". Тогава решил да построи свой замък, в който "ще се напомня за "Танхойзер" и който ще бъде "във всяко отношение по-красив и по-удобен от нижестоящия "Хоеншвангау". Замъкът се наричал "Фордерхоеншвангау", но скоро след смъртта на краля бил преименуван на "Нойшванщайн" (Нова лебедова скала).

Великолепните зали и покои на краля и кралицата се намират в основната сграда на "Хоеншвангау", а принцовете са били настанени в прилежащите части на двореца. След смъртта на баща си, Лудвиг ІІ ползва същото писалище и стаи за аудиенция. Всичко е запазено и подредено в автентичния си вид и докосването до този интимен свят е особено вълнуващо. В стаята за преобличане и музика с великолепния клавир на краля, който сам е бил много добър пианист, Рихард Вагнер е свирил собствените си произведения. В спалнята е същото легло, на което болният крал е прекарал тежки безсънни нощи, страдайки от зъбобол, придружен с висока температура. Главното репрезентативно помещение се явява Рицарската зала, в чието оформление са използвани исторически сюжети и древни легенди. Изобщо всичките 14 помещения, предоставени за посещение, са изпълнени с романтиката и изкуството на известни майстори и художници, чиито имена остават завинаги в историята на "Хоеншвангау".

Все не ни се тръгваше, въпреки че посещението вътре беше приключило преди половин час. Обикаляхме отново градината и снимахме отделни детайли, припомняхме си местата от предишното ни посещение тук, за което моят съпруг почти нямаше спомен. Старият замък, окъпан от дъжда, беше придобил един особен блясък под светлините, а отсреща Лебедовият замък привличаше със своето вълшебство. Сбогувахме се с двата замъка - кой знае дали пак ще се върнем някой път на това приказно място!

Върнахме се във Фюсен мокри до кости, защото този път дъждът се пошегува небивало с нас - точно на път към колата се изля неспирна водна лавина, която замъгли дотолкова обстановката, че се изгубихме в многото паркинги. Предложих да се подслоним на сушинка, докато отмине големият дъжд, но мъжът ми упорито продължаваше напред и аз, като нямах друг избор, го следвах неотстъпно. Разбирах, че мъжкото му достойнство беше дълбоко накърнено - за първи път му се случвало, да не може да си намери колата, което беше направо непростимо изживяване. Аз не се вживявам толкова в подобни ситуации, защото и без друго обичам да се губя, само че не когато съм съпроводена от яростен дъжд и съпружески гняв.

Както и да е, отминаха и тези бури и за да ги забравя по-скоро, след вечерята отново се потопих в дивната атмосфера на нощния Фюсен. Мъжът ми се настани в отсрещния хотел "Зоне", сред любителите на футболния мач, зяпнали в огромния телевизионен екран, поставен отвън в градината. Беше по време на Олимпийските игри в Лондон. Всеки с емоциите си, така е най-добре!

На следващия ден потеглихме към другия кралски замък, "Линдерхоф", който се намираше на двайсетина километра от "Нойшванщайн", гледано по права линия. Пътуването до него обаче беше много забавно - ту влизахме в Австрия, ту отново се връщахме в Бавария, границата беше абсолютно незабележима. Представях си как крал Лудвиг е пътувал по тези места, всъщност, то не е било толкова отдавна!

Свърнахме по някакво пътче през красивата алпийска долина Грасвангтал, което водеше до селцето Етал, недалеч от град Гармиш-Партенкирхен. Тук, сред величествения планински пейзаж се криеше едно истинско бижу, което поразява със своето великолепие. Да разказвам за него е все едно да се опитвам да обясня вкуса на ягодата на човек, който никога не е вкусвал този плод. Просто ще се постарая да опиша някои забележителности, плод на идеите и естетическите виждания на Лудвиг ІІ Баварски.

Замъкът "Линдерхоф"

През 1869 г. Лудвиг ІІ наследил ловното имение на баща си в Линдерхоф, където се намирала така наречената "Кралска вила". Тя не е била дотам представителна сграда, а по-скоро "лично убежище от грубия материален модерен свят". Местността била позната на младия крал още от ранните му години така добре, както и лебедовия край около Хоеншвангау. Повлиян от света на Бурбоните след първото си пътуване до Париж, той решил да построи своя нов Версай. Суровият алпийски ландшафт на Грансвалтал не бил обаче твърде подходящ за един версайски парк, затова основният камък на този дворец бил положен по-късно на Херенинсел в езерото Химзее. В Линдерхоф, на мястото на старата "Кралска вила", под ръководството на придворния архитект Георг Долман, през 1874 г. започнал строежът на великолепен нов дворец с желязна фасада, в стил рококо, с голямо стълбище и парк с градини и фонтани. Главната фасада била коронована с оригинален фронтон с кралския герб и статуята на Атлас със земното кълбо. Замъкът бил напълно завършен през 1878 г. и станал любимо място за отдих на краля.

Замъкът "Линдерхоф" - терасовидните градини и храма на Венера.
Вдясно е тристагодишната Кралска липа

Под ръководството на Карл фон Ефнер до 1880 г. били завършени и Градините, заобикалящи замъка. Използван бил известен английски модел, под формата на тераси, интегриран напълно в алпийския пейзаж. Северно от замъка има склон с каскади от 30 мраморни стъпала, завършващи с фонтана на Нептун. Особено красива е основната градина пред замъка, в която има голям басейн с позлатена статуя и издигащ се на 25 м височина фонтан. Терасовидните градини са короновани с храма на Венера, чиято мраморна скулптура се издига в кръглото пространство. На мястото на този храм отначало била предвидена една театрална сграда, в която Мюнхенския кралски театър да представя своите постановки специално за краля. До наши дни се е запазила една тристагодишна липа, която напомня за двора на селянина Линдер и дава името на местността (на немски "линде" е липа).

Пещерата "Венера" в парка Линдерхоф

Истински архитектурен шедьовър обаче, това е изкуствената сталактитова пещера на Венера. Първоначално е била предвидена за Нойшванщайн, но впоследствие под ръководството на Георг Долман и Карл фон Ефнер през периода 1876-1877 г. е построена в Линдерхоф. Изкуствените скали на този невероятен театрален декор са създадени от ландшафтния скулптор Август Диригъл. Кралският трон е във формата на мидена черупка. Приказната атмосфера в пещерата се поддържа от изкуствено създаваните вълни в езерото и допълнителните светлинни ефекти. Придворният театрален директор Франц Зайтц е скицирал позлатената ладия от раковини, в която кралят се е возил, докато е хранил плуващите там лебеди. Огромна картина, представляваща сцена от "Танхойзер", е поставена в нишата между заоблените скали, облети с червена светлина, а изкуственият водопад, вливащ се в езерото, е оцветен в синьо. За да се включи в действие тази светлинна техника в пещерата, е била създадена една от първите електростанции в Бавария.

По заповед на Лудвиг през 1876 г. в парка е поставен Мавритански павилион, пренесен от замъка "Збиро" в Бохемия, който отразява влечението на краля към екзотичното. Богато украсеният интериор оформя пространството за нощни увеселения в ориенталски облекла, които кралят е носел с удоволствие. В средата се издига бяла мраморна чешма, а над нея виси полюлей с 32 цветни лампи. В апсидата е поставен Пауновия трон, скициран по поръчка на краля от придворния театрален директор Франц Зейтц и изработен в Париж. Диванът е покрит с ориенталска коприна, а над него три пауна от емайлирана метална отливка, засенчват с разперените си опашки пъстрите стъкла на прозорците, които най-вероятно са били осветявани изкуствено отвън. Плочата на осмоъгълната масичка пред трона е покрита със седеф.

Слабостта на Лудвиг към ориенталския стил след завършването на Мавританския павилион се разпалила отново и той купува малка мароканска къща от Международна изложба в Париж през 1878 г. Първоначално е била поставена върху един планински масив близо до австрийската граница, а през 1998 г. е пренесена в Парка Линдерхоф.

Точно в 12:00 часа беше нашият тур за посещение на интериора, туристите тук бяха повече дори и от Нойшванщайн. След портала влязохме в красив вестибюл и моят мъж не се сдържа да щракне някоя снимка, докато забраната все още не беше изказана гласно. На тавана е изобразено слънцето, като символ на Бурбоните, а в центъра е разположена бронзова статуя на Луи ХІV на кон, която е копие на разрушената по време на Френската революция оригинална статуя в Париж. За Лудвиг ІІ тази статуя е била повече от историческа реминисценция - негов кръстник е дядо му, Лудвиг І, а кръстник на дядо му - Луи ХV.

Изкачихме се по мраморната стълба и влязохме в кралските покои на втория етаж. Обиколката започна с Музикалната стая и ние попаднахме в една пищна обстановка, поразяваща с естетическите си решения. Позлатената стенна рамка е изпълнена с многоцветни картини, напомнящи гоблени, които изобразяват пасторални сцени в стил рококо. Изящни мебели за сядане, богато украсен музикален инструмент, съчетаващ клавир и хармоника, пред прозореца стои паун в естествена големина, от ръчно нарисуван севърски порцелан. Заедно с лебеда са били любимите птици на Лудвиг.

Приемната на краля смайва със скъпоценната облицовка на стените, в които са вписани изящно две мраморни камини, украсени със статуетки на Луи ХІV и Луи ХV, яздещи коне. Между тях е разположено бюрото на баварския крал, разполагащо с позлатени писмени принадлежности. Зад него се спуска зелен балдахин с кралския герб, чиято хермелинова подплата е от мантията на крал Ото І Гръцки, чичо на Лудвиг ІІ. Приемната е проектирана от мюнхенския художник Християн Янк, който развива специално за Лудвиг един нов стил, наречен баварско рококо или неорококо.

Целият вътрешен интериор е смесица от барок и неорококо, украсен със злато, сребро, мрамор, стенописи и майсенски порцелан. Четирите кабинета са наречени според елегантните цветове на мебелировката. Жълтият кабинет и Лилавият кабинет граничат с приемната, а Розовият кабинет и Синият кабинет - с трапезарията.

Кралската спалня е централното и най-голямо помещение на замъка, създадена по проект на Ойген Дролингер по подобие на спалнята на Луи ХІV. Тук вече просто дъхът ти спира от възхищение и изумление пред човешката фантазия и майсторство. Силно впечатлява и ръчната бродерия на сестрите Дора и Матилде Йорес, които до смъртта на Лудвиг не са успели напълно да завършат герба на Бавария, избродиран със златни конци върху синия копринен балдахин на леглото. Гледано фронтално, то изглежда доста по-малко, но това е просто оптическа измама. Дължината му е 2,40 м, тъй като кралят е бил 1,90 м висок. Отсреща, през централния прозорец, се открива приказната гледка към водните каскади. Огромен кристален полюлей със 108 свещи е осветявал това вълшебство, в което аз никога не бих заспала.

В трапезарията видяхме един много интересен трик, така наречената "магическа масичка". Тя се намира в средата на овалното помещение, украсено в ярко червен цвят и златни декорации, а под нея се отваря "летящото килимче", което, задвижвано от специален механизъм, слиза до кухнята в партера и отново се изкачва нагоре със сервираните блюда. Така кралят е можел да запази своето уединение по време на хранене. Приборите са от майсенски порцелан.

И накрая Огледалната зала просто ни плени - тук присъстваше цялото великолепие, характерно за строежа на дворците през 18-ти век. Огромни огледала, монтирани в златисто-бялата декорация на стените, създават илюзията за безкрайна редица от помещения, отразяват невероятно красиво обстановката на цялата стая, удължават я в рамките на оптичната илюзия и за наблюдателя тази игра е до безконечност. В един миг имаш чувството, че си попаднал в страната на чудесата, която те омагьосва с цялото си вълшебство и те кара да гледаш света с други очи!

Замъкът "Линдерхоф" с фонтана (в дъното се виждат и водните каскади)

Не ми се тръгваше от Линдерхоф, можех да остана тук цяла вечност и никога нямаше да ми омръзне. Изкачвахме се бавно по терасовидните градини, сядахме и дълго се любувахме на красотите, снимахме се със скулптурите и неусетно стигнахме до върха, където се намираше храма на Венера. В тоя момент пуснаха фонтана, който започна постепенно да се издига нагоре, докато стана по-висок от замъка. Прекрасна атракция, бяхме много радостни, че успяхме да видим и това чудо.

Последно посетихме параклиса "Св. Ана", който е съществувал дълго преди това, изграден от един игумен от Етал. Лудвиг ІІ реставрира постройката и я украсява с нови прозорци и стъклописи. Дълбоко вярващият крал е посещавал редовно литургиите, редом със селяните от околността. Предвиждал е изграждането на нов параклис, също е имал и намерения относно нови постройки в околността на Линдерхоф, но нарастващите финансови проблеми са превърнали краля в изкупителна жертва.

Незабравима среща с моя "Лоенгрин" в парка Линдерхоф

Въпреки нежеланието ми да се сбогувам с този приказен свят, все пак дойде време за тръгване. Направо ми се плачеше на раздяла и с мъка се откъснах от вълшебната гледка. Замъкът остана зад гърба ни, ние тръгнахме надолу през красивия пейзаж и аз само мълчаливо въздишах. Изведнъж видях, че един лебед тича през зелените поляни и се спря пред мен на метър разстояние. Гледахме се любопитно и аз протегнах ръка към него. Той източи лебедовата си шия и се приближи доверчиво. Привлякоха го моите червени маратонки и започна лакомо да ги кълве. Оставих го да прави каквото си ще, толкова беше забавно. Мъжът ми щракаше кадър след кадър, та навъртя цяла серия от лебедовото шоу. Приближиха се и други хора, те също започнаха да снимат и с това ни развалиха играта. Махнах с ръка за сбогом на този "омагьосан принц" и преди да се скрия зад завоя, се обърнах да го видя отново. Той, явно отегчен от любопитната тълпа, бавно се обърна и закрачи обратно към зелените поляни.

Настроението ни беше на ниво, та решихме да завършим посещението си в Линдерхоф с една почерпка. Беше много приятно в ресторанта на "Шлосхотел", отвън, под белите чадъри и липовите дървета. Мъжът ми препоръча някакъв баварски специалитет от топено сирене, хапнахме с удоволствие. Каза ми, че първоначално е мислил в този хотел да направи резервация за нощуване, но после се е спрял на Фюсен. Похвалих го за избора му, всичко беше чудесно!

Върнахме се у дома, но пътешествието в Бавария не беше завършено, тъй като ни предстоеше посещение на третия приказен замък, "Херенхимзее". За да не става програмата ни прекалено претрупана и уморителна, решихме да отдъхнем спокойно вкъщи и след известна пауза да продължим пътешествието си. Тъкмо имах време да прочета закупените книги и да си припомня подробно преживяното през последните дни. Мислихме да съчетаем следващото ни пътуване с Мюнхен, тъй като исках да посетя местата, свързани с живота на Лудвиг ІІ Баварски. Особено ме вълнуваха подробностите около неговата смърт, останала неизяснена до днес.

Лудвиг ІІ Баварски като Великия Магистър от Ордена на Св. Георги

На 25 август 1845 г. жителите на Мюнхен разбират от биенето на камбаните и артилерийските залпове, че принц Максимилиан Баварски и неговата съпруга, принцеса Мария Пруска, си имат наследник. Младият принц, определен да наследи един ден трона на Бавария, е наречен Лудвиг. След три години се ражда и неговият брат, Ото. Баща им, който е обичал самотата и посвещава по-голямата си част от времето на науката, осигурява на двамата си сина стриктно образование, без обаче да ги подготви специално за бъдещите им мисии. Принцовете били поверени на възпитатели, които не били дотам подходящи за възпитанието на един бъдещ крал.

Лудвиг, който наследил от своя дядо и баща характера на мечтател, бил изцяло погълнат от легендите, претворени върху платната в замъка "Хоеншвангау". Съвсем малък, той вече свободно прекосявал горите и долините наоколо и запазил през целия си живот своята привързаност към планините и жителите им с прости и свети навици. Принцът рядко е имал някой близо до себе си, на когото би могъл да се довери, да излее терзанията на сърцето си. Затова, още от младите си години, той създава един свой свят около себе си, който го подтиква към самота и оттегляне от заобикалящото го дворцово обкръжение. С дух на идеалист и романтик, младият принц се посвещава на литературата, към която е изпитвал преклонение. Особено силно го впечатлява патетичната поезия и трагедиите на Фридрих Шилер, чието влияние го настройва още повече към изолация от света и търсене на убежище, където всичко е благородно и хубаво.

На 16 години Лудвиг се запознава за първи път с музиката на Рихард Вагнер, която е съвсем нова за него. На 2-ри февруари 1861 г. присъства на представянето на операта "Лоенгрин" и слушайки тази музика, има чувството, че всичките му сънища се реализират. Поръчва си композициите и публикациите на Вагнер, които може да намери по един или друг начин.

През месец август 1863 г., в своята резиденция в Мюнхен, Лудвиг се среща с Бисмарк и тази среща остава незабравима. Двама мъже, съвсем различни по своя характер: от една страна Бисмарк, енергичен и силен политик, от друга - Лудвиг, остроумен мечтател. Тази среща оставя и у двамата дълбоко впечатление. Бисмарк, в знак на своето приятелство, е поставил портрета на Лудвиг ІІ зад бюрото си, а принцът е признавал Бисмарк като голям държавен мъж и винаги е изпитвал към него дълбоко чувство на уважение и приятелство. Малко преди смъртта си в своето дълбоко отчаяние е имал надежда, че Бисмарк може да му помогне.

Когато Максимилиан ІІ умира на 10-ти март 1864 г., Лудвиг става крал на Бавария. Той е само на 18 години и половина, незавършил още своето образование и до възкачването си на трона не е имал почти никаква възможност да се подготви за политически афери. Въпреки всички очаквания, той приема твърде сериозно своята нова мисия и се ангажира до детайли в работата си на монарх. През първите години на своето царуване, съзнавайки величината и свещения характер на своята мисия, той се опитва да реализира това, което смята съществено за един суверен: да фаворизира изкуството и културата. Всъщност, в Двора Вителсбах винаги са били по-загрижени за своята мисия относно културата, отколкото желанието за могъщество и военни успехи.

Една от първите заповеди на Лудвиг след възкачването му на трона е била да намерят композитора Рихард Вагнер, неговия идол, и на всяка цена да го склонят да дойде в Мюнхен. Вагнер приел с радост тази покана и един следобед, на 4-ти май 1864 г., се изправя за първи път пред лицето на своя покровител. Този ден е донесъл на Вагнер радостта да твори отново, защото е бил убеден, че отсега нататък неговите творби ще останат за поколенията. Кралят го избавя от всичките му дългове и го настанява в уютна вила, за да може композиторът да се посвети най-после на една голяма немска опера, според своите собствени концепции.

От своя страна Лудвиг ІІ, насърчаван от Вагнер, е имал идеята да построи консерватория в Мюнхен и голяма оперна сграда, в която да звучи музиката на великия композитор. Мюнхен е бил на път да стане музикална столица като Виена, но плановете се провалят, благодарение на загрижените за собствените си кесии министри, кралската фамилия и гражданите на Мюнхен. Те били против този проект не само поради големите разходи, но и против приятелството на монарха с революционера Вагнер. Принуждават го да напусне Бавария. Той се установява в Швейцария, в уединена къща на брега на езерото в Люцерн (която имах щастието да посетя преди години).

За Лудвиг настъпват тежки дни, когато Бавария е въвлечена във войната против Прусия. Младият крал, който е ненавиждал войната, е искал да спести на страната си един въоръжен конфликт, но съзнавайки, че това е невъзможно, решава да се откаже от трона. Напуска тайно Мюнхен и отива при Вагнер в Швейцария. Благодарение съветите на стария му приятел, Лудвиг остава на трона и подписва акта за мобилизация против Прусия по настояване на Парламента. Тази война не е траяла повече от три седмици, но последствията за Бавария са трагични. Страната губи част от суверенитета си и заплаща на Прусия 30 милиона флорина (54 милиона златни марки).

Няколко седмици след тази катастрофална война, Лудвиг решава да предприеме едно пътуване из Бавария, да се срещне с хората, пострадали от военния конфликт, да разговаря с тях. Навсякъде е приет радушно като победител. След това пътуване кралят заобичва още повече народа си и решава да напусне Мюнхен, който е станал непоносим за него.

На 22-ри януари 1867 г. Лудвиг се сгодява за своята братовчедка, принцеса София Баварска, сестра на императрица Елизабет Австрийска (Сиси). Сватбата е била предвидена на 12-ти октомври 1867 г., били направени многобройни приготовления, подготвена била златна колесница, дори били изсечени монети според събитието. Но внезапно и без да уведоми никой, младият крал разваля годежа в навечерието на сватбата. Повече не е помислил за женитба. Може би в сърцето му не е имало място за друга любов, освен тази, към Сиси, която е почитал силно.

Лудвиг се посвещава изцяло на строенето на своите замъци и опозицията на неговата фамилия и правителството става все по-силна. В началото на 1870 г. ситуацията в Европа се задълбочава, напрежението между Франция и Прусия се изостря и войната става неизбежна. Бавария отново е въвлечена в конфликта, въпреки цялото усилие на краля да избегне катастрофата за народа си.

В началото на юни 1886 г. нещата са вървели толкова зле, че Дворът Вителсбах, тоест, кралската фамилия, преценява наложителното свикване на фамилния Съвет. Трябвало е да се разискват мерките против краля, който почти не се е интересувал от държавните и политически дела. Също и за неговото разточителство, което е заплашвало да разори фамилията, притежаваща огромно богатство, събирано в продължение на 700 години. При граф Холнщайн, изпаднал в немилост, се събира една група политически мъже, които начело с Първия министър Лутц, решават да се издаде медицински доклад, изискан от държавата, че кралят страда от психическо заболяване, което го води до отчуждаване, и трябва да бъде поставен под попечителство. Неговият чичо, принц Луитполд Баварски, бил определен за Регент. Пъкленото дело било приведено в изпълнение. Граф Холнщайн е изиграл ролята на Юда пред Лудвиг ІІ Баварски.

На 1-ви юни 1886 г. кралят заминава за Хоеншвангау за празника Великден. Той не се досеща какво се крои за него, чете любимия си автор Шилер, съзерцава любимите си планини, но комисията от Мюнхен вече е на път да му вземе короната и свободата. Рано сутринта на 10-ти юни се опитват да влязат в "Нойшванщайн", където кралят се намира в този момент, но безуспешно, тъй като замъкът е добре охраняван. Както обикновено се случва в такива ситуации, винаги се намира предател. Към полунощ, на 11-ти срещу 12-ти юни, камериерът Маир съобщава на краля, че ключа за Южната кула, който бил уж изгубен, се е намерил. Кралят веднага се отправя към Южната кула, но изведнъж бива обкръжен от група мъже, които брутално слагат ръце върху него. Връщат го обратно в неговата спалня и д-р Гуден му съобщава, че трябва да изпълни най-неприятното си задължение в своята практика, като отведе краля в замъка "Берг". Четирима психиатри са дали мнението си за неговото психично състояние, принц Луитполд е станал Регент и д-р Гуден изпълнява неговите заповеди.

Кралят отговаря: "Как можете да ме смятате за психично болен? Вие никога не сте имали случая да ме прегледате!"

На 12-ти юни сутринта, към 4 часа, кралят бил принуден да напусне замъка "Нойшванщайн" и придружен от лекари и санитари, отведен в замъка "Берг".

"Това, че искат да ме детронират, не е най-важното; че се опитват да ме изкарат луд и да ме погребат жив, това е, което не мога да понеса" - споделя Лудвиг на своя прислужник Вебер.

На 13-ти юли вечерта, малко преди 7 часа, Лудвиг ІІ и д-р Гуден излизат на своята последна трагична разходка. Късно през нощта, след 23 часа, телата им биват открити в езерото: двамата били мъртви.

Какво точно се е случило си остава енигма до днес, но факт е, че официалните документи за случая са пълни с противоречия. След смъртта на краля неговите противници удвоили усърдието си, за да докажат на всяка цена, че той е бил луд, за да успокоят разбунтувалия се народ. За доказателство посочили следното "ексцентрично" желание на краля, което според тях доказвало неговата лудост: Лудвиг натоварил един изобретател да изработи машина, с която да може да лети над своите любими планини. Държавните мъже допълнили, че е излишен всякакъв коментар. Развитието на техниката обаче е показало дали тези идеи са били налудничави: само десетина години по-късно първите самолети вече са летяли.

Прочетох с голям интерес книгата "Една кралска трагедия" от Юлиус Десинг, която представлява рапорт за смъртта на крал Лудвиг ІІ Баварски. Авторът не дава отговор на загадката, а просто изтъква фактите и описва своите лични разследвания, като оставя читателят сам да си извади заключение. От многото възможности, които водят към смъртта на краля и неговия доктор, най-неправдоподобна е официалната версия. Предположението, че Лудвиг се е удавил, е повече от смешно, защото водата е достигала до кръста му, а той е бил превъзходен плувец. Още по-гротескно звучи обяснението за "убийство и самоубийство": между двамата мъже е възникнала свада, д-р Гуден е надвил краля, който е искал да избяга, но от страх да не бъде подведен под отговорност се е удавил. Странно, че го е направил в плитчините покрай брега.

Ако се разнищят останалите подробности, случаят е повече от ясен: било е все още ден и свидетели е имало, но те никога не са се появили, напротив, изчезнали са безследно; неразбираемо е, че толкова много хора са претърсвали парка и замъка цели 3 часа и половина, когато палтата, шапките и чадърите на удавените са били намерени разхвърляни покрай брега; ако е имало борба между двамата мъже, то виковете са били чути от стражата, която се намирала само на някакви 50-60 м; телата на удавените не са били отнесени веднага в замъка, а са оставени до 5 часа сутринта в една рибарска колиба, която после е изчезнала (сред народа до днес се говори, че това е било необходимо, тъй като раните от куршумите са кървели много силно); в обширния протокол от направената на краля аутопсия няма и намек за наранявания по тялото от куршум, удар или убождане; на д-р Гуден изобщо не е направена аутопсия. И още детайли, които умишлено или несъзнателно са били премълчани, а много документи - укрити или унищожени.

Едно изясняване на обстоятелствата около смъртта на краля и неговия доктор в днешно време може да бъде извършено с отварянето на ковчега, но явно се знае, че там няма да бъде намерено нищо. От дълги години сред народа се говори, че саркофагът е празен и цинковият ковчег с тленните останки на Лудвиг ІІ е погребан в някоя баварска църква.

Нямах търпение да потегляме към кралските замъци и пълния със забележителности град Мюнхен, за който вече бях готова с моя маршрут. Увлечена в четене и преживяване на видяното досега, не усетих как се изнизаха дните и ето че днес, 17-ти юли 2012 г., отново сме на път. В такива мигове времето не съществува, просто тръгваш от едно място и пристигаш на друго, изпълнен с впечатления и емоционална възбуда. Обичам пътешествията, те ми дават усещането за смисъла в живота.

Настанихме се в хотел "Херцог Вилхелм", който се намираше в близост с историческите забележителности на стария град, тъй че можах бързо да се ориентирам по картата и да се впусна в новото приключение. Мъжът ми нямаше нужда от тая нагласа, тъй като неведнъж беше идвал в Мюнхен по работа, но никога не му е оставало време за посещение на църкви и дворци. При мен нещата стоят другояче - аз мога да кажа, че познавам един град тогава, когато зная повече за неговата история и култура!

Недалеч от хотела имаше много приятен ресторант-градина, което беше истинско удоволствие за моя съпруг, пушач и любител на бира. Вярно е, че си заслужаваше този комфортен отдих, след перфектното шофиране. Моя задача беше да изготвя плана за посещенията през утрешния ден, а когато нещата са обмислени предварително, всичко се движи бързо и приятно.

Точно насреща се издигаше една жълта сграда, чийто голям вход водеше към "Зендлингерщрасе", а право по нея се стигаше до "Мариенплац", откъдето започваха и свършваха всички маршрути. Влязох в уютното артистично тунелче, пълно с кокетни бутичета, и излязох на улицата, чийто край беше маркиран с известната порта Зендлингер Тор, част от средновековно укрепление със странични кули. Това беше първата забележителност, която снимах. После тръгнах обратно по "Зендлингерщрасе", снимах и "Азамкирхе", чийто интериор щяхме да разгледаме утре.

"Мариенплац" - Старото кметство с кулата, колоната на Дева Мария и Новото кметство

Ето ме най-после на "Мариенплац", който ме грабна с цялото си очарование, облян от слънчевата светлина през късния следобед. Тук биеше сърцето на града, тъй като е мястото за срещи, както на мюнхенци, така и на многобройните туристи. Както през средновековието, така и до днес, удивителното оживление на площада се допълваше от изпълненията на музиканти, фокусници и шутове. Липсваше само обезглавяването, тъй като палачът е отдавна изчезнал!

Знаменитият "Мариенплац", като център на всеки средновековен европейски град, е построен още с основаването на града през 1158 г. Названието си получава в чест на 11 метровата позлатена колона на Дева Мария, която украсява площада в 1638 г. по заповед на курфюрст Максимилиан, за да напомня, че градът е оцелял по време на шведското нападение при крал Густав Адолф през Трийсетгодишната война. По-рано площадът се наричал "Шраненплац" и в средните векове тук устройвали рицарски турнири, също така се провеждали традиционните за тогавашната Европа панаири и базари.

В източната част на площада е сградата на Старото кметство, построена през 1470 г. Била е частично разрушена през Втората световна война, но впоследствие напълно възстановена. Кулата на Кметството предоставя подходящо пространство за Музея на играчките, към който водят извитите стълби.

Глокеншпиел

Най-забележителната сграда на Мариенплац безспорно е Новото кметство, величествено здание в неоготически стил, построено на три етапа, между 1867-1908 г. Притежава 400 стаи, разположени на площ от 9 хил. м². Високата 85 м Часовникова кула е оборудвана с лифт и отворена за туристи. Другата голяма атракция е Глокеншпиел, която привлича фотообективите и камерите три пъти дневно към себе си. Въртящите се в кръг фигури, практически в човешки ръст, представят сцени от живота на средновековния град.

Наблизо до "Мариенплац" се намира най-старата енорийска църква "Св. Петър" и аз се упътих натам. Обиколих целия площад, снимах навсякъде, отсреща имаше друга интересна църква, "Хайлиггайсткирхе", снимах и нея, утре ще започнем посещението си точно оттук. Озовах се пак пред Старото кметство, разгледах го отблизо, направо не ми се излизаше от този магичен кръг, но времето напредваше и трябваше да разузная още подробности.

Тръгнах по "Бургщрасе" и не можех да се нагледам на красивите сгради. Стигнах до Алтер Хоф, който, познат като "Лудвигсбург", е бил първата резиденция на Вителсбахите в Мюнхен (1253-1474). Изграден е отново през 1946-1966 г. Всичката тази полезна информация я научих за броени секунди от плочата пред входа. Запечатих я с фотообектива, за да не я забравя никога. Влязох в двора, който беше превърнат в ресторант на открито, свиреше оркестър и имаше много посетители.

После се озовах на "Макс-Йозефплац" и видях, че само за една обиколка около Резиденцията ми трябва доста време. Сега исках просто да се запозная с обектите, затова се разходих по престижната улица "Максимилианщрасе", после тръгнах по "Резиденцщрасе", разгледах вътрешния двор "Кайзерхоф" и стигнах до "Театинеркирхе". Надникнах отсреща и в Хофгартен, красива градина, само за разходка и отдих, малко ревниво погледнах налягалите по тревата млади хора, защото на мен никога не ми остава време за такова удоволствие. Все препускам, искайки да видя повече неща.

Тръгнах обратно по "Театинерщрасе" и стигнах до "Фрауенкирхе", Мюнхенската катедрала. Доста обикалях високите стени, снимах ги, четях надписите. После излязох на "Кауфингерщрасе", която е продължение на пешеходната зона от Централната гара до "Мариенплац". Фантастично място за пазаруване и разходка. Беше пълно с народ и вече за кой ли път срещах забулени с черни фереджета жени. На някои само очите им светеха между тънката цепнатина. Досега бях виждала само по телевизията този екстремизъм, на живо не бях ги срещала.

След цялата интензивна обиколка се върнах отново на "Мариенплац", имаше още повече народ, кафенетата отвън бяха препълнени, смрачаваше се и светлините вече осветяваха площада. Бях се увлякла доста в моето маршрутно разузнаване, та едва сега си дадох сметка, че доста съм се забавила за вечеря. Когато се появих в ресторанта, мъжът ми изглеждаше доста разтревожен и ме попита, защо не съм отговорила на телефонното му позвъняване. Това го хвърлило в паника и дори мислели със сервитьора да се обадят до полицията. Аз изобщо не бях чула телефона, скрит в един вътрешен джоб на чантата, нито пък се бях сетила да се обадя. В други случаи със сигурност би ме връхлетял съпружеският гняв, но сега всичко се размина мълчаливо, дори с обич. Винаги е така, когато осъзнаем, че можем да изгубим близкия човек. Стана ми съвестно, че бях предизвикала такова безпокойство, но се постарах да го загладя възможно по-бързо. Заразказвах къде съм била, какво съм видяла и показах снимките. Мъжът ми забрави за изживяната си тревога, вечеряхме с настроение и всичко завърши с мир и любов.

Сряда, 18-ти юли 2012 г.

Бях много впечатлена от снощната си разходка, та чаках с нетърпение днешния ден, през който щяхме да се потопим в аристократичния дух и култура на Мюнхен. Неговата история започва през VІІІ век, когато на хълма "Петерсберг", където днес се намира църквата "Св. Петър", се поселили монаси от разположения недалеч Тегернзейски манастир. Оттам идва и наименованието на града, а неговият герб представлява така нареченото "мюнхенско детенце", което всъщност е фигура на монах. През 1175 г. Мюнхен придобива статуса на град и се построяват градските стени. През 1240 г. става владение на Вителсбахите, а след разделянето на Бавария се явява тяхна резиденция в Горна Бавария. С обединението на Бавария през 1507 г. Мюнхен става нейна столица, а в 1806 г. - столица на Кралство Бавария. През 1882 г. градът е електрифициран. Днес Мюнхен е третият по големина град след Берлин и Хамбург, вторият по промишлена сила в Германия и важен културен метрополис. В сферата на информационните технологии е на първо място в Европа, а в сферата на издателската дейност и медиите - на второ място в света след Ню Йорк.

Тъй като пътят ни минаваше покрай "Азамкирхе", отбихме се най-напред в нея, за да разгледаме интериора. Църквата е построена в стил рококо в 1733-1746 г. от двамата братя Азам. Посветена е на св. Йоан Непомук, приел мъченическа смърт и причислен към лика на светиите в 1729 г. Помещението на църквата представлява грандиозна инсценировка на "сакрален театър", чиито режисьори били двамата братя - архитектът Егид Квирин и живописецът Космас Дамиан. Пространстовото е неголямо, дори напомня на пещера, но майсторството на неговите създатели раздвижва обстановката и създава нейния обем. Въпреки че църквата е посветена на св. Йоан Непомук, тя е известна като Азамовата църква, с което завинаги обезсмъртява името на фамилията. Вляво е домът на архитекта Азам, който е в такъв стил, че заедно с църквата образуват интересен ансамбъл.

"Азамкирхе", интериор

Продължихме към църквата "Св. Петър", предложих да започнем с изкачването на кулата, тъй като денят беше слънчев и чудесен за снимки.

"Петерскирхе" или както е известна сред народа, "Алтер Петер", е най-старата и може да се каже, най-популярна църква в Мюнхен. Нейното строителство е започнало в ХІ век на мястото на старата дървена постройка на хълма Петерсберг. През 1181 г. по заповед на Ото І Вителсбах църквата била разширена и изградена в романски стил, а след това осветена от епископа Ото фон Фрейзинг. В резултат на пожара в началото на ХІV век сградата била силно разрушена, после възстановена, но вече в готически, а не в романски стил. През ХVІІІ век се променил и стилът на нейното оформление, препроектиран в барок и рококоелементи. По време на Втората световна война църквата била сериозно повредена и работите по възстановяването й продължили до 2000 год.

Изглед към Мюнхен с Новото кметство и "Фрауенкирхе", заснет от терасата на "Петерскирхе"

Изкачването в кулата се оказа истинско приключение, понеже стълбите бяха доста тесни и колкото по-нагоре отивахме, толкова по-трудно ставаше. Понеже вече си бях купила книгата за Мюнхен, знаех, че до камбанарията има повече от 303 дървени стъпала. Започнах да ги броя отначало, но после се отказах, защото и без друго се бях задъхала. В такива мигове винаги си казвам, че е добре да попътешестваш, докато си още млад и имаш сили. Когато обаче излязохме на платформата и видяхме целия Мюнхен чак до Алпите, забравихме усилията, които си струваха. Гледката беше наистина невероятна!

Беше много забавно да се наблюдава живота от птичи поглед, всичко е толкова различно, че поражда странно удивление в душата ти - разбираш защо птиците са волни и щастливи! Отсреща, в кулата на Новото кметство, площадката също беше пълна с народ, шегувахме се, че там е за по-стари хора, понеже има асансьор. Обикаляхме и снимахме от всички страни, преоткривахме сградите и улиците, които познавахме, видяхме дори и нашия хотел, а аз не можех да се нагледам на живописните покриви и заснех цяла серия с тях. Заредихме се с енергия за целия ден, който обещаваше да бъде страхотен!

После разгледахме интериора на църквата "Св. Петър", в който можеше да се видят произведения от всички стилове. Между големите скъпоценности се откроява главният олтар в рококо стил с четиримата отци на църквата, скулптирани от Егид Квирин Азам през 1732 г. Интересни са и страничните олтари, също в рококо стил, както и готическият олтар от 1400 г.

Обиколихме "Петерсплац", после се разходихме сред уютната атмосфера на "Виктуалиенмаркт", на който се намираше големият и стар пазар за храни, продължихме през изпълнения с атмосфера "Дрейфалтигкейтсплац" и там, на ъгъла на "Хейлиггайстщрасе", се издига "Хайлиггайсткирхе", една от най-старите готически църкви на града. Многократно разрушавана и опожарявана, нейното бароково обурудване е напълно възстановено в следвоенните години.

Следващата точка от маршрута беше Резиденцията, но преди това седнахме в кафенето на "Мариенплац" за отдих и наслада. Тук животът кипеше с пълни обороти, само да имаш време да наблюдаваш интересните сцени. Снимах се с някои от уличните артисти, наистина бяха забавни. Продължихме разходката си по "Театинерщрасе", стигнахме до "Одеонплац", в чието начало се намира мемориалът "Фелдхернхале", построен през 1841-1844 г. Тук кървавият Бирен пуч на Адолф Хитлер, състоял се на 9-ти ноември 1923 г., влиза в немската история. Западно от "Фелдхернхале" сияйно се издига великолепната "Театинеркирхе". Беше отворено и влязохме да я разгледаме.

Театинеркирхе

Курфюрстът Фердинанд Мария и неговата съпруга Хенриета Аделаида Савойска дали обет да построят най-красивата и най-ценната църква в знак на благодарност за рождението на дългоочаквания техен наследник Макс Емануел, роден през 1662 г. "Театинеркирхе" е първата барокова постройка на север от Алпите след Трийсетгодишната война. За образец е послужила главната църква на театинския орден "Сант-Андреа-дела-Вале" в Рим. В хода на строителството (1663-1692) се сменили доста архитекти, които придали ведрият облик на сградата, но за фасадата имало противоречия. Така и не било прието окончателно решение. Осветили църквата още незавършена, през 1675 г. Хенриета Савойска не успяла да види готовата "Театинеркирхе", умряла през 1676 г. Почти сто години по-късно Франсуа дьо Кювилие проектирал новата фасада в стил рококо, която била завършена от неговия син със същото име. В кралската гробница, освен дарителите, Фердинанд Мария и Хенриета Аделаида, както и техния син Макс Емануел, са погребани още 49 представители на династията Вителсбах.

Площадът "Одеон" е великолепен ансабъл, подходящ за блясъка на мюнхенската аристокрация. Обграден е с големи красиви и впечатляващи сгради. В средата се издига висок обелиск. Отдясно е Хофгартен, в която пак само надникнахме, направихме някоя снимка и се упътихме към Резиденцията.

Дворцовият комплекс "Резиденция" по право се счита за основната забележителност на Мюнхен. Това монументално съоръжение е забележително постижение на архитектурата, в която са намерили отражение строгата духовност на готиката, неокласическата елегантност и неудържимата барокова фантазия.

В края на ХІV век баварската династия Вителсбах, опасявайки се от честите вълнения сред местното население, решила да реконструира Старата крепост, за по-голяма сигурност и комфорт. Всяко следващо поколение Вителсбах влагало своя принос в модернизацията на своите резиденции, тъй че до средата на ХІХ век практически бил готов целият комплекс здания на сегашната Резиденция, в която до 1918 г. пребивавали кралете на Бавария. От 1920 г. Резиденцията на династията Вителсбах е отворена като музей за обществеността и е един от най-важните дворцови музеи в Европа. През Втората световна война дворцовият комплекс бил силно разрушен и били необходими почти 40 години, за да бъде възстановен в предишния си блясък и красота.

Да се разгледа целият огромен комплекс в един ден е невъзможно, затова ние избрахме да посетим Кралската съкровищница и Музея на Резиденцията, вкючени в един комбиниран билет от 11 евро. Посещението може да бъде и без гид, тъй като навсякъде е обозначено с табели и стрелки - иначе си изгубен напълно!

Минахме през кралските покои и залите за тържествени приеми, сред които особено внимание заслужава Антиквариума, най-старата сграда, строена през 1567-1571 г. Великолепната зала, дълга 70 м, с огромен сводест таван, чиито арки са украсени с красиви картини в стил барок, осветена от 17 прозореца, създава такова празнично настроение, сякаш управляващите в свободната държава Бавария и до днес се представят с удоволствие в своите 121 портрета, изпълващи галерията на предците.

За Кралската съкровищница няма нужда да разказвам, тя притежава свой собствен живот, който не може да бъде описан с няколко реда. Основана през 1565 г. от херцог Албрехт V, днес е представена в десет зали на дворцовия комплекс. Несметно богатство от злато, сребро, слонова кост, диаманти, бижута, корони, статуетки, кръстове, мечове, ками, ордени със скъпоценни камъни, порцелан, кристал... и какво ли още не, принадлежащи на различните поколения на династията Вителсбах.

Съжалявам, че пропуснахме Театъра на Кювилие, който се смята за най-красивия рококо театър в света, но някой следващ път непременно ще го видя.

Върнахме се по "Резиденцщрасе", спряхме се на "Макс-Йозеф-Плац", където можехме да разгледаме кралската фасада на Резиденцията и красивата сграда на Националния оперен театър. Направихме много снимки, времето просто предразполагаше към всякакви удоволствия. Върнахме се отново на "Мариенплац" и мъжът ми категорично заяви, че докато не изпие една бира, няма да продължи нататък. Оставих го под чадъра на сянка и отидох сама да разгледам интериора на "Фрауенкирхе".

Официалното название на най-високата катедрала в Мюнхен, представляваща символа на града, е Събор на Пресвета Дева Мария (Дер Дом цу Унзерер Либен Фрау), наричана за по-кратко Фрауенкирхе. Тя се явява катедралният католически храм на епархиите Мюнхен и Фрайзинг. През 1468 г. е положен основният камък на готическата постройка от херцог Зигизмунд, чието строителство е завършено в 1525 г. Църквата впечатлява във всяко отношение с размерите си: 109 м дължина, 41,5 м ширина и 99 м височина. Теоретично е могла да побере повече хора, отколкото е наброявало тогавашното население на Мюнхен (13 000 човека). Въпреки това, интериорът не изглежда толкова огромен, тъй като 22 колони, поддържащи покрива, създават илюзията за по-малко пространство.

Прочетох кратката информация в моя гид, което ми помогна бързо да се ориентирам към ценните притежания на катедралата и да ги разгледам отблизо. В Криптата са положени тленните останки на по-старите владели от династията Вителсбах, както и последният баварски крал Лудвиг ІІІ. В отделна гробница са погребани архиепископите на Мюнхен-Фрайзинг.

Пешеходната зона около "Фрауенкирхе" предразполагаше за една приятна разходка, която вече бях направила предната вечер, но сега нямах време да й се насладя отново, затова се върнах на "Мариенплац" и заедно с мъжа ми тръгнахме по "Кауфингерщрасе", която мюнхенци наричат "Шоперн", заради многобройните магазини. Улицата обаче носи името на стара мюнхенска патрицианска фамилия и е най-оживеното място от пешеходната зона. Води към "Карлсплац" (Щахус), където портата "Карлстор" маркира края на Фусгенгерзоне. Най-значителната постройка на тази улица е "Михаелскирхе", построена от херцог Михаел V между 1583-1597 г. за поддържания от него йезуитски орден. В тази църква е погребан Лудвиг ІІ Баварски.

Саркофагът на Лудвиг ІІ Баварски

Бях много развълнувана, за да отделя повече внимание на интериора, който впечатляваше със строгата големина на могъщите пиластри и украсата си. Исках да видя по-скоро саркофага, приближих се към олтара и вдясно от него, видях портрета на Лудвиг ІІ, поставен върху един статив до стълбите, които водеха към криптата. Слязохме долу, застанахме пред саркофага и аз повече не можах да сдържа сълзите си. Тук свършваше приказката за Приказния крал, който продължаваше да вълнува света и след загадъчната си смърт. Почитта на народа към него беше огромна, това се виждаше навсякъде. Приживе Лудвиг често е казвал: "Искам да остана загадка за мен и другите". Тези негови думи просто са се оказали пророчески.

Близо до "Михаелскирхе" се намира и другата впечатляваща църква, "Бюргерзаалкирхе", разгледахме я само отвън и въпреки че бяхме на няколко крачки от "Карлсплац", оставихме това посещение за последно, понеже наближаваше времето за кукленото шоу в Глокеншпиел. Побързахме да се върнем на "Мариенплац", за наш късмет намерихме две свободни места на масите отпред, настанихме се и след малко се разнесе камбаненият звън. Вратите се разтвориха и се показаха фигурите на 32 ярко облечени танцьори и рицари, които разиграваха сценки из мюнхенските легенди.

В първият акт на "сцената" излизат херцог Вилхелм V и жена му Рената Лотарингска и откриват рицарския турнир, състоял се в чест на тяхната сватба през 1568 г. Под одобрителните възгласи на публиката баварските рицари, със синьо-бели щитове, побеждават лотарингските. Втората част е посветена на танца на бъчварите, с който е отпразнуван краят на чумната епидемия през 1517 г. Диригентът маха с палката, бъчварите подскачат с пляскане и цялото действие е съпроводено с нежен камбанен звън и бойки часовникови удари. Представлението свърши, публиката ръкопляскаше, време беше да продължим нататък.

Част от "Хофбройхаус" в Мюнхен

Вечерта завърши в известната на цял свят бирария "Хофбройхаус", основана в 1589 г. като придворна пивоварна. С кралски указ през 1828 г. било разрешено свободното посещение от народа, а пивото се продавало на специални ниски цени. В 1897 г. сградата била преустроена като огромен ресторант с градина и с този му вид започва неговата нова история. На 3-ти ноември 1997 г. в центъра на Мюнхен се състоял голям празник, посветен на 100-годишнината на знаменития "Хофбройхаус".

Владимир Ленин е живял нелегално в Мюнхен и често е посещавал "Хофбройхаус" със съпругата си, Надежда Крупская, която по-късно записала в своя дневник на немски: "С особено удоволствие си спомняме Придворната пивоварна, където прекрасното пиво изтрива всякакви класови противоречия". Надежда Крупская си спомняла също, как шеговито разшифровали с Владимир Илич знака "HB" (Hofbräu), като "Народна воля" (терористична организация на народниците, извършила покушение над император Александър ІІ).

На 24-ти февруари 1920 г., в Парадната зала на Хофбройхаус, Адолф Хитлер основал своята Национал-социалистическа партия и тази дата се празнувала ежегодно след завземането на властта от националсоциалистите през 1933 г., винаги в Хофбройхаус.

През 1935 г. била съчинена песен: "In München steht ein Hofbräuhaus: oans, zwoa, g’suffa!" (В Мюнхен стои Хофбройхаус: Раз, два, пий!) С времето песента имала огромен успех и станала химн на Хофбройхаус.

Заведението може да побере около 4000 гости в различните зали на три етажа и в градината. Ежедневно се продава към 10 000 л бира. В менюто са представени традиционни баварски специалитети. Свири оркестър и се организират интересни баварски вечери.

Ние имахме голям късмет да намерим свободни места в двора, беше пълно с народ, наситено с атмосфера и настроение. Много вкусен беше препоръчаният от мъжа ми баварски специалитет: вайсвурст унд бретцел (бяла наденица и геврек), придружени с "айне мас" (еднолитрова бира). За първи път в живота си изпих такава голяма бира, без да ми се завърти главата. Браво на Бавария!

След емоционалната вечер в "Хофбройхаус" изобщо не ни се прибираше в хотела, затова тръгнахме да се разхождаме без посока и цел. Нощният Мюнхен имаше своя специфичен чар, който привлича като магнит. Понеже Карлсплац (Щахус) се намираше недалеч от нашия хотел, отбихме се да го видим сега на спокойствие и да се насладим на красивия фонтан и сградите около площада. Особено внушително е зданието на Съдебната палата с внушителния си купол. Днешният ден беше вълшебен, благодарна съм на Бога за тоя дар!

На следващия ден, 19-ти юли, след закуската освободихме хотела и се отправихме към замъка "Нимфенбург", който се намираше на запад от Мюнхен, в района Нойхаузен-Нимфенбург. Прекосихме целия град и останах възхитена от неговия урбанистичен вид. Дори и в периферията всичко е поддържано, чисто, озеленено, цивилизовано. Непременно ще посетя отново Мюнхен, има още много забележителности, за които не остана време, също и за невероятните музеи и галерии.

През 1663 г. Курфюрст Фердинанд Мария подарил на съпругата си Хенриете Аделаиде един селски имот, по случай раждането на единствения му син, Макс Емануел. По-късно била построена великолепна вила, която се явява ядрото на днешния дворец. Между 1664-1757 г. четири поколения от Вителсбахите строили двореца и парка и труда им бил възнаграден: предната фасада на двореца е с дължина 700 м, а паркът е почти три квадратни километра. Дворцовият парк образува с двореца един изключително красив комплекс, който привлича многобройните туристи.

Интериорът е богато украсен в стил рококо, с многобройни фрески и картини. Голям интерес предизвиква Галерията на красавиците с 36 портрета на най-красивите жени от Мюнхен, нарисувани от немският художник-портретист Йозеф Карл Штилер. Крал Лудвиг І, голям почитател на женската красота, винаги, когато видел жена, която изпълвала идеала му за красота, заповядвал да я нарисуват. Оттам идва и името на двореца - Нимфенбург (Дворецът на нимфите). Най-известният портрет е на Лола Монтес, фаворитката на краля, заради която изгубва трона си.

Спалнята на кралица Мария Пруска, където е роден Лудвиг ІІ Баварски

Отново се развълнувах когато посетихме спалнята на кралица Мария Пруска, където е роден Лудвиг ІІ Баварски. Запазени са детската масичка и столче на Лудвиг, сякаш всичко е било толкова скоро. Приказката е започнала точно тук, от това легло, от тази стая... какво нещо е животът!

Имаше посещение на ученици и аз се поспрях при тях. Децата бяха насядали на пода и слушаха с голямо внимание разказа за детството на Лудвиг, за неговото ученолюбие, ставал в пет часа сутринта и започвал да учи, после закусвал в 7 часа и отново започвал да учи до обяд. Обичал много да спортува и бил отличен плувец. Екскурзоводката ги попита знаят ли нещо за смъртта му, децата не бяха съвсем сигурни в отговорите си и тя им разказа накратко за три версии, които си противоречаха напълно. После спомена, че сред народа се говори за убийството на краля с куршуми, което породи явно вълнение сред ученическата аудитория. Приказката продължава да се разказва и ще буди интерес във всяко следващо поколение.

Разходихме се в парка и разгледахме отвън трите прекрасни постройки, но нямахме време да видим интериора. Това са: Ловната хижа, построена от Кювилие, истински бисер на стила рококо; Пагоденбург, построен за кралските чаени тържества; Баденбург, първият отопляван басейн в Европа, където са се провеждали плувни празненства. Сбогувахме се с "Нимфенбург", после още веднъж с Мюнхен и потеглихме към Херенхимзее.

Пристигнахме в курортното градче Приен ам Химзее, на около 80 км от Мюнхен. Тук мъжът ми беше направил резервация в Yacht Hotel, който се намираше на брега на езерото, обграден с великолепна градина. Понеже стаите ни не бяха още готови, любезно ни предложиха да си оставим багажа на рецепцията и да отидем до острова, вместо да чакаме във фоайето. Наистина не биваше да си губим времето за настаняване, докато денят беше все още слънчев и топъл. Веднага се отправихме към пристанището, купихме си билети и след около половин час потеглихме с катера към Херенинзел, който е най-големият остров в езерото Химзее. Този район се намира в Южна Бавария, между Мюнхен и Залцбург.

Пътувахме с корабчето около двайсетина минути, които преминаха като някакъв филмов кадър. Всичко се случваше толкова бързо и неочаквано, сякаш не беше действителност. Имахме прекрасната възможност да разгледаме околните брегове със живописните им селища и красивия алпийски пейзаж, да се насладим на езерната шир с трите острова в нея. През средновековието на двата острова, "Херенинзел" и "Фрауенинзел", били изградени манастири - единият бил мъжки и се намирал на остров "Херен", който се превежда буквално като "мъжкия остров". На "Фрауенинзел" (женския остров) функциониращият и до днес женски манастир беше сред забележителностите - поколебахме се дали да не отидем първо там, но решихме, че преди всичко сме дошли за замъка, а за останалото, ако има време. Слязохме на "Херенинзел", купихме си билети от Посетителския център, където се намират касите, после се качихме на файтон и потънахме в тишината и спокойствието на острова. Стигнахме до замъка с дворцовите градини, фонтани и статуи, които предизвикваха възхищение.

"Херенхимзее" е изграден в нео-барок, по образец на Версайския дворец, като Храм на славата за Кралят Слънце, Луи ХІV, който бил за Лудвиг ІІ пример за подражание. Дворецът "Херенхимзее" трябвало да стане новия Версай, Паметник на абсолютната кралска власт, без практически функции, който по богатство, вкус и изящество да надминава оригинала. Този замисъл напълно се отдал на монарха. Архитектът Георг Долман трябвало да изследва оригинала и да възстанови помещенията, които отдавна не съществували във Версай. Главните зали са най-високата точка на съвременното оборудване на ХІХ век, също така разкошни, както във Версай. Проектите за Парка, скицирани от Карл фон Ефнер, по образец на версайските градини е трябвало да изпълват по-голямата част от острова, но до смъртта на краля през 1886 г. била завършена само централната част с грандиозните фонтани. Строежът на замъка също бил преустановен, поради липса на средства. "Херенхимзее" е най-скъпият проект на Лудвиг ІІ, но преждевременната смърт на краля оставя 50 от общо 70-те стаи на двореца недовършени. Той е живял тук само 10 дни, като всяка вечер заповядвал Огледалната зала да бъде осветявана от всичките 33 полюлея и 44 свещника, в които горели 2000 свещи.

Замъкът "Херенхимзее"

Обиколката вътре е около двайсетина минути, които оставят впечатления за цял живот. Още с влизането във Вестибюла те грабва неописуемото великолепие, нямаш време да се опомниш от видяното, то надминава всякаква фантазия. Попадаш в един вълшебен свят, който те омайва напълно. Кралските лилии, които са символ на Бурбоните, скулптурите, портретите на Краля Слънце, фреските, порцелана, тъканите и разкошният блясък на полюлеите и огледалата украсяват вътрешните помещения на двореца. Когато влязохме в Парадната спалня възхищението на всички достигна своята кулминация, изразена с неудържимо всеобщо възклицание. Такова пищно рококо не бях виждала, всичко блестеше в злато, основните цветове са бордо и синьо, позлатеното легло е изографисано със сцени, изобразяващи Венера и Адонис, а за избродирането на балдахина 30 жени са се трудили в продължение на 7 години. Лудвиг обаче никога не е спал тук.

До спалнята е Залата за съвещания с огромния портрет на Луи ХІV, после следва Работният кабинет на краля, в който основно място заема бюрото, което е точно копие на кралското бюро на колелца в Лувъра. Изработено е от френски майстори дърворезбари. До кралските покои се намира Огледалната зала, която не е просто копие на Галери дьо Глас във Версай, но дори я превъзхожда: със своята дължина от 98 м и 23 арки тя е по-голяма от версайската. По версайски образец са оформени и другите две помещения, разположени от двете страни на Огледалната зала - Залата на Мира и Залата на Войната, украсени с големи многофигурни композиции, като алегории на мира и войната.

И тук фигурира "магичната маса" в Трапезарията, която се издига автоматично от люк, разположен на пода и свързващ залата с кухнята отдолу. Масата слиза надолу, зарежда се с ястията в кухнята, после се издига нагоре, след това отново слиза надолу, разтребва се и отново се изкачва нагоре до Трапезарията. Забавното изобретение е било създадено специално за краля, който не обичал да го безпокоят по време на обяд или вечеря. Това го разбирам напълно, може да се прави изключение по празниците, но ежедневно, хранейки се да разговаряш с някого, е ужасно уморително. Лудвиг е обичал уединението, странял е от светския живот, пълен с балове и скука.

Фантастична идея е основаването на музея в незавършената част на замъка, който разгледахме след обиколката на дворцовите зали. Тук, в една съвсем различна обстановка, представена в нова концепция, впечатлението е не по-малко вълнуващо.

Музеят "Крал Лудвиг ІІ", разположен в 12 модерни зали в южното крило на партера, е отворен през 1987 г. Той е посветен на участта и житейския път на баварския Монарх, от неговото рождение до трагичната му смърт. Бялата кръщелна ризка, кралската мантия и смъртната маска, както и многобройните фотографии, рисувани портрети и мраморни бюстове, напомнят за личността на краля. Текстът върху табелите изяснява поотделно откъсите от живота и съставя връзката между експонатите: Престолонаследника, Годежа, Крал Лудвиг ІІ и политиката, Панорамен път, Усамотение, Смърт.

Като меценат на композитора Рихард Вагнер, Лудвиг ІІ има голямо значение и в музикалните истории, за което свидетелстват изложените портрети, писмени документи, театрални и сценични сценографски модели.

Кралските замъци: "Нойшванщайн", "Линдерхоф" и "Херенхимзее" също са документирани като други строителни проекти на Лудвиг ІІ. Оригиналните великолепни мебели от разрушения кралски апартамент в мюнхенската Резиденция, както и от първата спалня в "Линдерхоф", са връхните точки в музея. Великолепни ръчни изработки на изложбени и парадни предмети, поръчани от краля, документират европейския ранг на мюнхенското изкуство през втората половина на ХІХ век.

Останахме повече от час в музея, можеше и още по-дълго да разглеждаме, аз не можех да се нагледам на прочутите кралски портрети, които имах щастието да видя в оригинал. Въздействието е много силно, образът на Лудвиг ІІ Баварски, като Великият магистър на рицарския орден "Св. Георги", просто се запечати в съзнанието ми. Какъв късмет са имали всички тези творци, чиито имена са увековечени. През цялото време, докато обикалях залите на музея, една мисъл не ми излизаше от главата: Дай Боже и на България такъв цар!

Седнахме отвън в кафето, времето беше чудесно и гледката пред очите ни вълшебна. Как да не ти се иска усамотение, та нали точно в него се раждат приказните идеи! Можел ли е човек, като Лудвиг ІІ, да си прахосва дните в суета, когато душата му е копняла за красота и благородство. Мисля, че причината за отчуждението не е неговият необщителен характер, както някои твърдят, а спасението от досадата и глупостта, които, за съжаление, се срещат на всяка крачка. Контактите му със стойностни и талантливи хора са превърнали Бавария в една модерна държава, която и до днес привлича интереса на милиони туристи.

Снимахме се с великолепните фонтани "Фама" и "Фортуна". Сега разгледахме подробно летящата фигура на "Славата" (Фама) върху коня Пегас, връхлетяна от "Завистта", "Омразата" и "Фалша". Още по-надолу са разположени алегоричните фигури на "Войната", "Мира", "Историята" и "Природата". Южният фонтан е увенчан с фигурата на Фортуна, в краката й - Нереида и Тритон, а под тях е Делфина.

Тръгнахме пеша към Августинския манастир, известен като Стария дворец, който се намираше недалеч от Посетителския център, тоест, на път към пристанището, затуй решихме да го разгледаме накрая. Тъкмо бяхме пристигнали до сградата на музея и изведнъж се изсипа проливен дъжд, добре че успяхме да се скрием до големите скулптури под сушината. Не можехме и крачка да направим навън, небесният порой стана яростен, дори и под покрива ни достигаха дъждовните струи. Нямахме друг избор освен да изчакаме и за да минава времето по-бързо се зачетох в информацията за Стария дворец.

Стара барокова сграда, построена от средновековните владетели-предци между 1645-1730 г. Запазена е автентичната обстановка на залите, уредена е библиотека, а през 1998 г. е открит и музей. Най-интересното обаче беше кралското жилище на Лудвиг ІІ, което е обитавал по време на строежа на Новия дворец. Стаите са разположени на три етажа, свързани помежду си с вита стълба. Това е, което най-много исках да видя, ах този дъжд, как ни улови в капана!

Когато поутихна хукнахме навън, обиколихме цялата сграда, докато открием входа за музея, но за съжаление вече затваряха. Примирихме се с обстоятелството, бяхме видели доста от жилищата на Лудвиг, тъй че можехме да пропуснем интериора на Стария дворец. Разходихме се наоколо, направихме снимки и понеже отново заръмя, се качихме в покрития конски впряг, който пристигна тъкмо навреме. Потънахме в дъждовната романтичност и бавно се придвижихме към пристанището. Корабът пристигна и от него се изниза сума ти народ. Повечето бяха облечени в националните си костюми - отиваха на концерт в Огледалната зала!

Върнахме се в Приен, разгледахме малкото туристическо градче, с удоволствие вечеряхме в градината на нашия красив хотел - навсякъде се усещаше радостта от живота. И всичко това благодарение на Замъка, който ще дава работа и сигурност на хората докато свят светува!

Споделих мислите си с мъжа ми, а той се усмихна и рече: "Трябва да палят всяка вечер по една свещ за Лудвиг!"

Мисля че го правят, дори много повече - народът тачи паметта на своя обичан крал, той е просто иконата на Бавария. Или както е казано:

Лудият отваря вратите и мъдрите го следват!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2013, № 4 (161)